Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (18)

16.
Байон

7 юли, 06:35

Ангкор Том, Камбоджа

 

Вървяха към портите на оградения със стена храмов комплекс на Ангкор Том. Слънцето тъкмо се издигаше над хоризонта и хвърляше дълги сенки по южния мост. Жужаха цикади, а сутрешният жабешки хор беше в разгара си.

С изключение на неколцина туристи и двама монаси с оранжеви роби в този ранен час мостът беше на тяхно разположение. Дълъг колкото футболно игрище, той беше обточен със статуи — петдесет и четири божества от едната страна и петдесет и четири демона от другата. Отдолу имаше крепостен ров, сега сух в по-голямата си част, а навремето гъмжащ от крокодили, които да защитават великолепния град и царския дворец отвъд крепостните стени. Сега дълбокият ров пустееше, обрасъл с трева и бурени, само тук-там лъщяха покрити с водорасли зеленикави локви.

Вигор посегна към един от демоните, сложи ръка на главата му и каза:

— Бетон. Оригиналните глави на статуите са били откраднати на един или друг етап, но все пак има няколко запазени в камбоджанските музеи.

— Да се надяваме, че никой не откраднал онова, което търсим — сърдито каза Сейчан. Явно още беше разстроена от словесната престрелка с Насър в пикапа.

Грей се държеше на разстояние от нея. Вече не знаеше кой от двамата агенти на Гилдията е по-опасен.

Четиридесетчленният отряд на Насър се беше разгърнал пред и зад малката им група като почетен ескорт с маскировъчни униформи и черни барети. Насър вървеше на метър зад тях и се оглеждаше непрекъснато. Туристите хвърляха по някой любопитен поглед на многобройната им група, но като цяло никой не им обръщаше особено внимание. Истината бе, че в сравнение с руините те бяха просто нищожни.

В края на моста се възправяше високата десет метра стена, ограждаща шестте квадратни километра на древния град. Целта им — храмът Байон — се намираше някъде там. руините тънеха в прегръдката на гъстата гора. Гигантски палми хвърляха сянка над стените и прибулваха масивната, висока почти трийсет метра порта. Четири гигантски лица бяха издълбани в каменната кула, обърнати в четирите посоки на света.

Грей се загледа в лицата, оцветени от полепнали лишеи и набраздени от пукнатини. Въпреки корозията на вековете нещо от първоначалния покой се беше запазило в изражепията им — широки чела и сведени очи, плътни устни, извити в загадъчна дъга, която му напомни за прословутата усмивка на Мона Лиза.

— Усмивката на Ангкор — каза Вигор, забелязал какво е привлякло вниманието му. — Лицата изобразяват Локесвара, богинята на състраданието.

Грей задържа още миг погледа си върху образите на богинята. Надяваше се част от това състрадание да се предаде и на Насър. После си погледна часовника. Оставаха двайсет и пет минути до следващия кръгъл час, когато щяха да отрежат още един от пръстите на майка му, освен ако Насър не наредеше друго.

А за да нареди друго, те трябваше да отбележат напредък, който да задоволи това копеле и да им осигури още малко време. Ала какво толкова можеха да открият за двайсет и пет минути?

При тази мисъл му стана още по-трудно да диша. Разкъсваше се между две коренно противоположни тактики — от една страна, го тласкаше желанието да открие колкото се може по-бързо артефактите, които биха отложили поне за час изтезанието; от друга — също толкова важната необходимост да забави възможно най-много Насър и да осигури на Кроу повече време, за да открие родителите му.

Разкъсван между двете, Грей напразно се опитваше да се съсредоточи.

— Вижте… слонове! — каза Ковалски и посочи развълнувано към масивната порта. Забърза напред и дългият му шлифер се развя.

От другата страна на входа се виждаха два белезникавосиви индийски слона; бивните им бяха отпуснати ниско, а около очите им жужаха стотици мушички. Турист с тежка камера на врата се пънеше да яхне единия, по-точно да се покатери на шареното седло на гърба му. На метален прът, циментиран в стара автомобилна гума, се мъдреше ръчно написана табела, която обявяваше на различни езици: РАЗХОДКА СЪС СЛОН ДО БАЙОН.

— Само десет долара — прочете Ковалски.

— Е, ние ще вървим пеша — разочарова го Грей.

— Да бе, и ще газим слонски лайна. Скоро ще съжаляваме, че не сме платили десетте кинта, помни ми думата.

Грей изсумтя. Авангардът от хората на Насър вече беше минал през портите.

От другата страна на стените, в самия комплекс, павирана алея се точеше право напред, засенчена от високи дървета, чиито разкривени корени се промушваха покрай и през каменните плочи. Шушулки покриваха алеята и хрущяха под краката им.

Напред гората ставаше по-гъста и скриваше гледката.

— Още колко? — попита Насър, все така на метър зад тях и с ръка в джоба на якето си.

Вигор посочи напред.

— Храмът Байон се намира на километър и половина навътре в джунглата.

Насър сведе очи към часовника си, после погледна многозначително Грей. Заплахата беше повече от ясна и без да я изрича на глас. Едно от вездесъщите таксита „тук-тук“ изпърпори покрай тях. Тук — туците бяха основното транспортно средство тук и в най-общи линии представляваха рикша, прикачена към мотопед. Двамата туристи в тук-тука направиха снимки на ротата с черни барети, като бръщолевеха весело на немски. После отпрашиха напред.

Грей ускори крачка, смръщил нос от вонята на изгорели газове.

Ковалски оглеждаше гъстата гора от палми и бамбук. Лицето му се навъси подозрително. Вигор каза, без да забавя крачка:

— Повече от сто хиляди души са живели тук, в Ангкор Том.

— Живели са тук? — попита невярващо Ковалски. — Къде, в клоните на дърветата ли?

Вигор махна към гората.

— Повечето къщи, дори царският дворец, са били направени от бамбук и дърво и постепенно са изгнили. Джунглата ги е превзела. Само храмовете били от камък. Но навремето Ангкор Том е бил голям и процъфтяващ град с пазари за риба и ориз, плодове и подправки, с къщи и лични стопанства, пълни с прасета и кокошки. Архитектите на града създали канализация и великолепна система за напояване, които да поемат нуждите на многобройното население. Имало е дори царска зоологическа градина, където се организирали и циркови представления. Ангкор Том е бил жизнен и процъфтяващ град. Когато имало празници, небето се озарявало от фойерверки. Музикантите били повече от войниците и свирели на цимбали, звънчета и барабани, арфи и флейти, надували рогове.

— То пък един оркестър — изсумтя Ковалски.

Грей се опита да си представи града такъв, какъвто го описваше Вигор.

— И Какво е станало с всички тези хора? — попита Ковалски все пак.

Вигор потърка брадичката си.

— Знаем доста за начина им на живот, но в по-голямата си част историята на Ангкор остава загадка или се гради на хипотези. Цялата им документация е била в свещени книги от палмови листа, така наречените „састри“. Които, също като постройките, не оцелели дълго. Така че за историята на Ангкор може да се съди само по барелефите в храмовете. Загадките са много повече от фактите. Като въпрос какво е станало с населението. Въпрос, на който все още няма ясен отговор.

Грей вървеше в крак с монсеньора.

— Не са ли ги завладели таите, които унищожили цялата древната кхмерска цивилизация?

— Да, но много историци и археолози смятат, че нашествието на таите се е явило като вторично поражение, че кхмерската цивилизация вече е била отслабена значително от други фактори. Една от теориите гласи, че кхмерите постепенно възприели по-миролюбива форма на будизма и в резултат на това военната им мощ отслабнала. Според друга теория сложната напоителна система, която поддържала икономиката на цялата империя, постепенно се задръстила с наноси заради лоша поддръжка, отслабила града и го направила уязвим за външно нашествие. Има обаче и исторически данни за повтарящи се, системни чумни епидемии.

Грей си представи Града на мъртвите, както го описваше Марко Поло. Вървяха по осеяна с трупове земя, обрасла сега с палми и бамбук. Природата се беше завърнала и бе заличила издигнатото от човека.

— Знаем, че Ангкор го е имало и след посещението на Марко Поло — продължи Вигор. — Има един великолепен пътепис на китайския пътешественик Жоу Дагуан, датиращ цяло столетие, след като Марко е минал оттук. Което навежда на мисълта, че лекарството, предложено на Марко, все пак е помогнало на империята да оцелее. Макар че източникът на вируса явно не е бил унищожен и е продължил да предизвиква нови епидемии, като постепенно е отслабвал царството. Дори и таите не останали в Ангкор, след като го завладели. Оставили огромната инфраструктура на милостта на джунглата. Защо обаче? Дали пък историите за чумата не са ги изплашили? Дали не са си плюли на петите, убедени, че целият район е прокълнат?

— Излиза, че източникът може още да е тук, така ли? — попита Сейчан.

Вигор сви рамене.

— Отговорът е в Байон. — И посочи една пролука в тъмната гора.

Право пред тях се издигаше планина от пясъчник, нашарена от утринното слънце с лъскави кръпки влага и дълбоки сенки. Ограждаха я по-малки върхове, скупчени един в друг, сливащи се в пръстен от зъбери. Храмът приличаше на нещо органично, помисли си Грей, на термитник може би, на порутен град, сякаш вековете дъжд бяха стопили пясъчника в тази надупчена и разтекла се маса.

После облак закри слънцето, сенките потъмняха и се преместиха. От безформената маса изведнъж се появиха гигантски каменни лица, напираха със загадъчните си усмивки от всяка възможна повърхност, вперили очите си във всички посоки. Първоначалният пръстен от зъбери се раздели на десетки кули, които се издигаха на различни нива, но всичките скупчени и сгушени една в друга, всичките украсени с огромни изображения на същото лице — лицето на Локесвара.

Вигор измърмори:

— „Под светлика на пълната луна величествена планина се издигаше над гората, с хиляди изсечени в склоновете й демони“.

Грей настръхна. Монсеньорът цитираше текста на Марко Поло. Откъсът разказваше за мястото, накъдето се отправил брат Агреер, когато Марко го видял за последно — към планина с изсечени в нея лица. Краката му изведнъж натежаха от първичен страх и той неволно забави стъпките си. Отърси се от вцепенението и продължи напред.

Бяха последвали дотук следата, оставена от Марко Поло… сега беше време да поемат по стъпките на неговия изповедник. Но къде беше отишъл брат Агреер?

 

06:53

 

Колкото повече надвисваше над тях храмът, толкова повече се умълчаваха. Не можеха да отделят поглед от приближаващите се руини и Вигор се възползва от случая да прецени с поглед спътниците си. Откакто бяха слезли от пикалите пред Ангкор Том, между Грей и Сейчан се долавяше силно напрежение. И преди не бяха първи приятели, но помежду им винаги бяха прехвърчали искрите на сексуално привличане и някаква странна близост. И макар да спореха все така разгорещено, през последния ден физическото разстояние между двамата се беше скъсило, сякаш всеки беше допуснал другия в личното си пространство.

Макар че едва ли го съзнаваха.

Но откакто слязоха от пикалите, картинката беше друга, сякаш полярността на вътрешните им магнити се беше променила и вместо да ги привлича, вече ги тласкаше в противоположни посоки. Стояха настрани един от друг. Грей мяташе тежки погледи към Сейчан всеки път, когато тя му обърнеше гръб, тя пък беше надянала отново каменната си маска със стиснати устни и присвити очи.

Сейчан гледаше да върви близо до Вигор, сякаш търсеше в него източник на увереност, но не й е по силите да го помоли директно за подкрепа. И не сваляше поглед от руините. Вече се бяха приближили достатъчно, за да придобият представа за истинските размери на Байон.

Петдесет и четири кули се скупчваха на три изкачващи се нива.

Ала най-поразителен си оставаше броят на изсечените в стените им лица.

Повече от двеста.

Утринната светлина се местеше с облаците и създаваше илюзията, че лицата са живи, че се движат и следят приближаващите се хора.

— Защо са толкова много? — попита Сейчан.

— Никой не знае — отговори Вигор. — Според някои символизират бдителност, като стражи, които вардят тайните в сърцевината. Говори се също, че основите на Байон почиват върху по-стар градеж. Археолози са открили зазидани стаи, в които имало още подобни изображения, скрити навеки в мрака.

Махна напред и продължи:

— Пък и Байон е бил последният храм, построен в Ангкор, и бележи края на дълъг период на почти непрестанно строителство, период, продължил векове.

— И защо са спрели да строят? — попита Грей.

— Може би са открили нещо, което ги е накарало да спрат. Когато започнали строежа на Байон, кхмерските инженери наредили да се копае дълбоко. Много дълбоко. Една четвърт от храма е под земята.

— Под земята? Вигор кимна.

— Повечето ангкорски храмове са построени на принципа на мандалата. Серия от вписани четириъгълници, символизиращи физическата вселена, които ограждат кръгла кула в центъра. Кулата символизира вълшебната планина от хиндуистката митология. Планината Меру, където живеят боговете. Като са заровили частично храма, са искали Да подчертаят силата на централната кула, тоест на планината Меру, силата й да пробие земята и едновременно с това Да стигне до небето. Има стотици истории за онова, което се крие в подземията на Байон. Някои разказват за скрити съкровища, други — за потресаващи ужаси.

Вяха стигнали края на алеята, която излизаше на открит каменен площад. Храмът се издигаше малко по-нататък. Десетки лица ги гледаха отвисоко. Туристи пъплеха като нахални насекоми по различни нива на комплекса.

Продължиха напред покрай редица паркирани тук-туци. По-нататък няколко сергии предлагаха богато разнообразие от плодове — манго, тамаринд, китайски фурми и друга екзотика, дори малки колкото юмрук дини. Кльощави деца тичаха между сергиите и възкресяваха със смеха и виковете си малка част от някогашната врява на древния град. От другата страна шестима монаси в оранжеви роби седяха на тръстикови рогозки и се молеха със сведени глави сред облак ароматен дим.

Вигор добави и своята безмълвна молитва за сила, мъдрост и защита.

Малко по-напред вечно гладният Ковалски беше спрял пред една от сергиите. Сбръчкана старица с кръгло като луна лице стоеше приведена над железен мангал и приготвяше шишчета. Пилешко и телешко се печаха рамо до рамо с мръвки от костенурка и гущер. Ковалски подуши с наслада приятната миризма.

— Това рак ли е? — попита той и се наведе още малко да подуши. На шишчето беше набучено нещо месесто с многоставни крака, почерняло от огъня.

Жената закима енергично, усмихната до уши, и заговори бързо.

Сейчан се приближи до Ковалски и сложи ръка на рамото му.

— Това е печена тарантула. Много популярно лакомство в Камбоджа.

Ковалски потръпна и отстъпи заднишком.

— Мерси. Предпочитам „Макдоналдс“.

Един не толкова претенциозен крадец — маймунка макак — се стрелна откъм руините, грабна кочан царевица иззад жената и хукна току пред Ковалски. Едрият мъж отскочи стреснато и се блъсна в Грей.

Ръката му се стрелна инстинктивно под шлифера.

Грей го ощипа силно по лакътя. Хвърли скришом поглед към Насър, после погледна сърдито Ковалски.

— Беше маймуна.

Ковалски бутна ръката му.

— Да, ама аз мразя маймуни — изръмжа сърдито. — Преди време имах една неприятна случка с тия гадинки. Повече нищо няма да кажа.

Вигор поклати глава и ги поведе към източния вход на храма. Каменната алея тук се беше превърнала в руини от разместени от безброй корени блокове. Минаха в колона през входа към първото ниво под бдителния взор на божествените каменни лица.

Озоваха се във вътрешен двор, обточен с катове галерии. Стените бяха покрити със сложни и изящни барелефи, които разказваха историята си ред след ред. Вигор се спря да разгледа. Барелефите, на които попадна погледът му, изобразяваха сцени от ежедневието — рибар, който хвърля мрежа, селянин, който прибира ориз, два петела, които се бият, заобиколени от екзалтирана тълпа, жена, която пече шишчета на жарава. Последното изображение го подсети за старицата с печените тарантули — май връзката между миналото и настоящето не беше прекъсната съвсем.

— Откъде ще започнем? — попита Грей, уплашен от десет — акра храмова площ, която трябваше да огледат.

Вигор разбираше притеснението му. Дори оттук се виждаше, че храмът е истински триизмерен лабиринт от наклонени проходи, арки, тъмни галерии, стръмни стълбища, облени в слънце вътрешни дворове и просторни стаи. А накъдето и да се обърнеш, погледът попадаше на кули и кулички с различна форма, всичките украсени с вездесъщите каменни лица.

Човек като нищо можеше да се загуби тук. Дори Насър, изглежда, го усети и даде знак на част от хората си да стегнат охраната около групата на Грей. Неколцина други прати напред да заемат ключови позиции в двора и да покрият всички изходи. Вигор усети как клупът около врата му се стяга, но пътят беше само един. Той посочи напред.

— Според картата, която проучих, оттук се стига до друг вътрешен двор, на второто ниво. Мисля обаче, че трябва да продължим директно към третото. Там се намира централното светилище.

И все пак, докато пресичаха първото ниво, Вигор спря за миг пред един забележителен барелеф на северната стена много по-голям от другите.

Изобразяваше две сили — богове и демони, същите от статуите при моста. Играеха на „кой ще издърпа въжето“, само че вместо въже дърпаха огромна змия. Самата змия се беше увила около планина, кацнала на гърба на костенурка.

— Какво е това? — попита Грей.

— Един от централните хиндуистки митове за сътворението на света. Биенето на мляко от океана. Е, ти едва ли знаеш как се бие мляко. — Вигор му посочи детайлите. — От тази страна са боговете… от другата са демоните. Te използват бога-змия Васуки за въже, с което да съборят великата вълшебна планина. Дърпат я. Напред-назад, напред-назад. Разбиват вселенския океан на млечна пяна. Точно от тази пяна се добивал еликсирът на безсмъртието, наречен „амрита“. Костенурката под планината е въплъщение на бог Вишну, който помага на боговете и демоните, като поддържа планината, за да не потъне.

Вигор посочи централната кула на Байон.

— И кулата уж е въпросната планина. Или поне нейното въплъщение тук, на Земята.

Грей вдигна поглед към петнайсететажната кула, после отново погледна барелефа. Плъзна пръст по релефното изображение на планината и сбърчи чело.

— И какво станало? Докопали ли се до еликсира? Вигор поклати глава.

— Според легендата настъпили усложнения. На змията Васуки й станало лошо от цялото това дърпане и повърнала страшна отрова. От отровата боговете и демоните се разболели и щели да умрат, но Вишну ги спасил, като изпил сам отровата, за да я пречисти, но в резултат посинял. Затова винаги го изобразяват със синьо гърло. Така, с негова помощ, биенето продължило и накрая бил създаден не само еликсирът на безсмъртието, но и танцуващите небесни духове, наречени аспари. С други думи, всичко свършило добре. Вигор понечи да продължи напред, но Грей не помръдна, беше вперил поглед в барелефа.

— Времето ти изтича — каза Насър и почука с телефона си по часовника на китката си. Гласът му беше изпълнен с презрение. — Да не би да те споходи внезапно вдъхновение?

Вигор усети студа, който се излъчваше от египтянина, студ, примесен с черна наслада. На Насър явно му доставяше удоволствие да измъчва Грей. Вигор понечи да застане между двамата, от страх, че Грей ще реагира бурно и ще се нахвърли върху Насър.

Вместо това Грей просто кимна и каза:

— Да.

Насър се ококори от изненада.

Грей сложи длан върху барелефа.

— Легендата, изобразена тук. Не е мит за сътворението. А историята на щама на Юда.

— Що за глупости? — намръщено каза Насър. Вигор насмалко да каже точно същото. Грей обясни:

— От онова, което ни каза за епидемията в Индонезия, първият признак се е появил в морето във вид на светещи бактерии. От които повърхността му е станала пенеста и белезникава. Като разбито на пяна мляко.

Вигор се взря в барелефа с нови очи. Сложи ръце на кръста си.

Сейчан застана до него. Ковалски остана на мястото си, загледан в редица гологърди жени, носът му бе на сантиметри от каменното изображение.

Грей продължи, сочеше змията:

— А после била освободена страшна отрова, която заплашвала всичко живо — и добрите, и лошите.

Сейчан кимна.

— Като токсичните бактерии, които бълват отрова и сеят смърт.

Насър не изглеждаше убеден.

Грей побърза да изиграе най-големия си коз.

— И според този мит някой е оцелял от заразата и е спасил света. Вишну. Изпил отровата, отнел силата й да убива и посинял…

— Или пък е светел — промърмори Вигор.

— Също като оцелелите, за които говори Марко Поло — добави Грей. — И като пациентката, която описа ти, Насър. Всичките светят. Синкаво при това.

— Твърде точно е, за да е случайно съвпадение — каза Вигор. — А и повечето древни митове почиват на истински случки.

Грей се обърна към Насър.

— Ако съм прав, това е първото доказателство, че сме на правилен път. И че има какво още да научим.

Насър присви очи в пристъп на гняв… но после бавно кимна.

— Може и да си прав, Пиърс. Браво. Току-що си спечели един час.

Грей се опита да скрие облекчението си, но не успя съвсем.

— Е, да продължим тогава — каза Насър.

Вигор ги поведе към потънало в сенки стръмно стълбище. Грей се задържа още миг пред барелефа. Прокара пръст по релефа на планината… после погледна към централната кула.

Вигор го погледна и Грей поклати едва доловимо глава.

Вигор тръгна по тясното стълбище. Беше доловил нещо в очите на Грей.

Страх.

 

07:32

Остров Натуна Бесар

 

— Не трябва да ходят там… — простена отново Сюзан. Лежеше на задните седалки в кабинката на „Морска стреда“, на границата на съзнанието, на крачка от пълния кататоничен ступор. Опита се да махне противопожарното одеяло, с което я беше завила Лиза.

— Лежи си — каза й нежно тя. — Трябва да си починеш. Райдър ще се върне всеки момент.

„Морска стрела“ се клатеше и току се удряше в края на дока за зареждане. Бяха кацнали в закътан залив на малък остров някъде близо до бреговете на Борнео. Дъждът все така се лееше от прихлупеното небе, но черната ярост на тайфуна беше отминала. От време на време се чуваха гръмотевици, но далечни и приглушени.

Със свито до болка сърце заради случилото се с Монк Лиза погледна разсеяно през предното стъкло. Чакането се беше проточило и мислите й все по-лесно залитаха в самообвинения. Не се беше постарала достатъчно. Можеше да действа по-бързо. Да измисли нещо гениално в последния момент. Вместо това протезата на Монк още висеше от оребрението на крилото. Райдър се беше опитал да я свали, но без успех.

Лиза погледна към люка. Къде се бавеше Райдър? Беше свалил капачката на резервоара и беше отишъл да търси телефон. Необичайно предвидлив за толкова богат човек, Райдър държеше пари в брой в лодката за спешни случаи.

Ала шансовете да намери телефон не изглеждаха добри. Близкото селце се беше проснало тъмно покрай брега, покосено от бурята, със съборени покриви и изкоренени палми, плажовете бяха обсипани с боклуци и преобърнати лодки. Бензиновите помпи при дока нямаха захранване. Наложи се Райдър ръчно да изпомпа гориво, след като тикна шепа банкноти на подгизналия бензинаджия с бермуди до коленете и по джапанки. Бензинаджията предложи на Райдър Да го откара с мотопеда си до малкото летище във вътрешността на острова, където уж със сигурност имало телефон.

Тропическият остров Натуна Бесар се вписваше в туристическата индустрия благодарение на множеството си живописни рифове и великолепните условия за спортен риболов. Но хората се бяха евакуирали, преди тайфунът да удари островчето. И сега не се мяркаше жива душа.

Повечето от островите, над които прелетяха, бяха в същото окаяно състояние.

После Райдър забеляза от въздуха летището на Натуна Бесар.

— Все някой трябва да има сателитен телефон там — каза им. — Или ще намерим някоя работилница, където да поправят радиостанцията ни.

Понеже и без това трябваше да заредят, решиха да кацнат в закътаното заливче. И сега Лиза чакаше Райдър да се върне.

И Сюзан да дойде на себе си. Все по-притеснена, Лиза сложи ръка на влажното й чело. В сумрачната кабина лицето на Сюзан излъчваше сияние, което се лееше сякаш не от кожата, а от костите й. Челото й гореше.

Но не от треска.

Лиза вдигна ръката си. Усещането за силна топлина остана.

Какво ставаше, по дяволите?

Лиза изплакна трескаво дланта си с вода от един термос и я изтри в одеялото. Паренето отслабна.

Лиза впери поглед в сияйната кожа на Сюзан и затърка дланта си с другата ръка да разкара боцкането. Това беше нещо ново. Цианобактериите, изглежда, произвеждаха някакво разяждащо вещество. Вещество, от което кожата на Лиза пареше нетърпимо, но което очевидно не причиняваше никакво неудобство на Сюзан.

Какво ставаше?

Сякаш прочела мислите й, Сюзан измъкна едната си ръка изпод одеялото и я протегна към слабите слънчеви лъчи, които влизаха през прозорчето на люка. Сиянието на кожата й изчезна, погълнато от по-силната светлина.

Контактът сякаш успокои Сюзан. Дълга въздишка се отрони от устните й.

Слънчева светлина.

Възможно ли беше?

Подтикната от любопитство, Лиза докосна с пръст огряната от слънцето кожа на Сюзан. После бързо дръпна ръка и я разтърси. Все едно беше пипнала нагорещена ютия. Изплакна отново ръката си, но на пръста й вече се вдигаше мехур.

— От слънчевата светлина е — каза Лиза високо. Спомни си предишния й пристъп — тогава Сюзан беше задържала поглед върху изгряващото слънце. Спомни си и за уникалната характеристика на цианобактериите. Te бяха предтечите на съвременните растения. Съдържаха рудиментарни хлоропласти, миниатюрни работилници, които превръщаха слънчевата светлина в енергия. С изгрева на слънцето цианобактериите бяха пощурели. Започнали бяха да произвеждат енергия.

Но с каква цел?

Лиза сведе поглед към навигационната карта, захвърлена на пода. Спомни си как Сюзан беше посочила конкретно място на картата при предишния си пристъп.

— Ангкор — промълви Лиза.

Решила бе, че е просто съвпадение. Сега не беше толкова сигурна. Спомни си един разговор, който беше чула, докато висеше вързана за хирургическата маса на кораба. Девеш говореше по телефона на арабски. А тя беше различила само една дума.

Едно име.

Ангкор.

Ами ако не беше съвпадение?

И какво друго знаеше Сюзан?

Имаше само един начин да разбере. Прегърна Сюзан през раменете, като гледаше одеялото да остане помежду им, после я издърпа под светлината от предното стъкло на лодката.

Сюзан потръпна веднага щом лъчите докоснаха лицето и. Очите й се отвориха като пърхащи крила на пеперуда, Черните зеници се обърнаха към слабата светлина. Но вместо да се свият, зениците й се разшириха, сякаш да поемат Колкото се може повече светлина.

Лиза си спомни за бактериалното нашествие в ретините й, струпването около зрителния нерв, който свързваше пряко окото с мозъка.

Сюзан за момент се вдърви, после каза завалено:

— Лиза?

— Да?

— Трябва да… трябва да стигна там… преди да е станало късно.

— Къде? — попита Лиза, макар да знаеше отговора. „Ангкор“.

— Няма време — промълви Сюзан. Очите й се притвориха, избягвайки светлината. Беше уплашена. И не само заради надвисналата опасност, прецени Лиза. Сюзан се страхуваше от промените, които настъпваха в тялото й. Съзнаваше истината, но не беше в състояние да спре промяната.

Лиза я издърпа извън светлината. Гласът на Сюзан веднага укрепна. Тя стисна силно китката на Лиза. Извън светлината кожата й пареше, но поносимо.

— Аз… аз не съм лечението — каза Сюзан. — Знам какво си мислите всички. Но не съм… все още.

Лиза смръщи чело.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да отида там. Чувствам го, тегли ме като магнит. Сигурна съм. То е като спомен, заровен в главата ми, който ми убягва само на косъм. Знам, че съм права. Просто не мога да обясня защо.

Лиза си спомни собствената си лекция на борда на кораба. За баластното ДНК, за древните вирусни секвенции в гените, за колективната генетична история, вложена в наследствения човешки код. Възможно ли беше бактериите да отключват нещо в гените на Сюзан?

Сюзан дръпна и другата си ръка от светлината на слънцето и покри лицето си с одеялото. Дали и тя го съзнаваше?

Свила се под одеялото, Сюзан промълви с отслабващ глас:

— Не съм готова…

Но така и не пусна китката на Лиза.

— Закарайте ме там… намерете начин. — Тялото й се отпусна. Съзнанието й беше на път да се изключи отново. — Или светът е изгубен.

Силно почукване стресна Лиза.

Лицето на Райдър цъфна зад прозорчето на люка. Лиза се наведе и отключи. Райдър се вмъкна в кабинката, мокър като кокошка, но ухилен до уши.

— Намерих сателитен телефон! Зареден е само на една четвърт, обаче ми струваше колкото цяла къща на плажа в Сидни Харбър.

Лиза взе телефона — беше стар модел, голям и тежък. Райдър се настани на пилотското място. Макар да бе мокър до кости, очите му светеха, сякаш се връщаше от някакво страхотно приключение. Но зад това привидно лекомислие се долавяше и здрава стоманена нишка. Райдър може и да си падаше по диви авантюри, но успех като неговия не се постигаше без желязно ядро от практичност.

— Сателитният сигнал ще се усили, когато се отдалечим от скалите — каза той и включи двигателите, за да изведе лодката в открито море.

Лиза му предаде казаното от Сюзан. „Аз не съм лечението… все още“. Двамата бързо стигнаха до консенсус. Райдър взе навигационната карта и я закрепи разгъната върху кормилото пред себе си.

— Ангкор е на седемстотин километра северно оттук. Можем да стигнем за час и половина.

Лиза вдигна сателитния телефон. Сигналът беше силен. Оставаше да убеди още един човек.

 

20:44

Вашингтон

 

— Лиза? — извика Пейнтър. Сигналът беше слаб, но вълнението му нямаше нищо общо с лошата връзка. Главата му направо се беше замаяла от облекчение. Стоеше изпънат като струна зад бюрото си. — Добре ли си?

— Да… засега. Нямам много време, Пейнтър. Батерията на телефона пада.

Пейнтър долови чувството за неотложност в гласа й. Отърси се колкото можа от вълнението и каза решително:

— Слушам те.

Лиза му разказа набързо какво се е случило. Говореше отсечено, придържаше се към фактите, сякаш съобщаваше тежка диагноза на пациент. Въпреки това на моменти гласът й пресекваше. Искаше му се да се пресегне през телефона и да я прегърне, да я притисне към себе си и да прогони страха, да не я пуска никога повече.

Ала колкото повече му разказваше тя за болестта, лудостта и канибализма, толкова повече се свиваше сърцето му. Накрая седна като покосен на стола си и изгърби рамене. Зададе й няколко въпроса, записа си някои неща. Тя му даде координатите на един остров. Остров Пусат. Пейнтър плъзна бележките си по плота на бюрото към секретаря си и му прошепна да ги прати веднага по факса на прекия му началник, Шон Макнайт. Отряд австралийски командоси от службата на антитероризъм и специални спасителни операции вече чакаше в готовност. Преди да е приключил разговора с Лиза, бойните самолети вече щяха да летят към целта.

Уви, явно не ставаше въпрос само за отвлечен туристически кораб.

— А щамът на Юда? — попита Лиза. — Има ли данни болестта вече да се е разпространила?

Пейнтър нямаше с какво да я успокои. Вече имаше информация за случаи в Пърт, Лондон, Бомбай. И те със сигурност нямаше да са единствените.

— Тази твоя жена ни трябва — завърши Пейнтър. — Дженингс от научния смята, че ключът към лечението се крие в пациент, който е преодолял заразата.

— Сюзан наистина е ключът — съгласи се Лиза. — Но не е лечението… засега поне.

— Какво имаш предвид? — попита Пейнтър и чу въздишката й, долетяла от другия край на света.

— Пропускаме нещо. Нещо, свързано с един район в Камбоджа.

— За Ангкор ли говориш? Последва дълга пауза.

— Да. — Пейнтър чу изненадата в гласа й. — Ти пък откъде…

Пейнтър й разказа за историческата следа, по която Гилдията беше пуснала свои агенти, и къде ги беше довела тя накрая.

— И Грей вече е там? — попита Лиза. Гласът й изведнъж бе станал трескав, тревожен до степен на паника. Пейнтър я чу да си мърмори нещо, все едно цитираше нечии думи: „Te не трябва да ходят там“. После в гласа й се прокрадна нова решителност. — Пейнтър, има ли начин да отзовеш Грей?

— Защо?

— Не знам. — Гласът й започваше да пресеква. Телефонът й очевидно сдаваше багажа. — Бактериите правят нещо с мозъка на Сюзан. Енергизират го по някакъв начин, като използват слънчевата светлина. И тя вярва, че трябва да я заведем в Ангкор.

Пейнтър веднага направи връзката.

— Като раците.

— Какво?

Той й разказа за раците от остров Рождество. Не се наложи да й обяснява дълго.

— Явно Сюзан е била препрограмирана по същия начин — прекъсна го тя, преди да е довършил. — Миграционен импулс, предизвикан по химически път.

— Ако е така, може би греши за необходимостта да отиде там. Може да е просто сляп стремеж. Няма причина да ходите в Ангкор. Рискът е неоправдан. Нека Грей води играта.

Лиза не беше убедена, че е прав.

— Сигурно си прав за биологически заложения стремеж. При по-елементарните животински форми като раците може да е просто сляп инстинкт. Раците, като всички артроподи, имат само рудиментарни…

И млъкна по средата на изречението. Пейнтър се уплаши, че връзката се е разпаднала. Но пък Лиза правеше така понякога, когато я озареше внезапно вдъхновение. Просто изключваше и впрягаше всичките си ресурси в новата посока на мисълта си.

— Лиза?

Тя не отговори веднага.

— Сюзан може и да е права — измърмори тя, после продължи по-силно и решително: — Трябва да я заведа там.

Пейнтър заговори бързо — знаеше, че връзката ще се разпадне всеки момент. Доловил беше решителността в гласа на Лиза и се страхуваше, че времето няма да му стигне, за да я разубеди. Щом така или иначе щеше да ходи в Ангкор, поне можеше да я насочи встрани от опасността.

— Тогава кацнете при голямото езеро до руините — каза той. — Езерото Тонле Сап. Там има плаващо селце. Намери телефон и се свържи пак с мен. Искам да останете в селото. В момента организирам операция на местна почва.

Едва различи следващите й думи, нещо в смисъл, че щяла да направи всичко по силите си. Опита се да каже нещо за последно:

— Лиза, какво ти хрумна преди малко? Думите й се чуха на пресекулки:

— Не съм сигур… чернодробният метил… вирусът сигурно…

А после връзката се разпадна.

На вратата се почука и Кат влетя в кабинета му с грейнали очи и зачервени бузи.

— Чух! За доктор Къмингс! Вярно ли е?

Пейнтър впери поглед в нея. Прочете въпроса в изражението й, в стойката й. А Лиза му беше казала. С това беше започнала всъщност. Избълвала го беше почти несвързано, тласкана от неотложна нужда да свали този товар от плещите си.

Но сега, в лицето на Кат, в лицето на надеждата, на любовта й, истината му се струваше непосилна.

Стана и заобиколи бюрото.

Кат прочете лошата новина по лицето му.

Отстъпи назад, сякаш можеше да избяга от неизбежното.

— О, не… — Хвана се за облегалката на един стол, но напразно. Свлече се на колене и скри лицето си с ръце. — Не…

Пейнтър клекна до нея.

Не знаеше какво да й каже, само я прегърна мълчаливо.

Не стигаше.

Притисна я към гърдите си, като се питаше колцина още ще загинат, преди това да свърши.

 

20:55

 

Вече нямаше накъде повече да отстъпват.

Хариет чакаше съпруга си при стълбището към последния етаж. Джак се беше забавил да остави още фалшиви следи, които да объркат кучетата. Парчета от ризата му вече бяха пръснати на долните два етажа — мушнати в офиси, набутани в кошчета за боклук, натикани в металните чекмеджета на наредени покрай стената прашасали кантонерки. Постарали се бяха да объркат максимално кучетата.

Джак беше запален ловец. Обожаваше да ходи на лов за какво ли не — патици, фазани, яребици, елени. Имаше ретривър, преди да му ампутират крака заради злополуката при петролната сонда. И знаеше всичко за кучетата.

А и все още имаше три куршума в пистолета, който беше взел от пазача. Хариет се опитваше да не губи надежда. Но кучетата вече лаеха на долния етаж. Анишен пък систематично прочистваше всяко ниво. Знаеше, че са някъде горе, и току крещеше заплахи.

Всички изходи бяха завардени. Дори пожарните. Никоя от съседните сгради не беше достатъчно близо. А и целият район изглеждаше отдавна изоставен и тънеше в мрак. Нямаше кой да ги чуе. Няколкото прашни телефона, които бяха открили, не работеха.

Единственият им път за бягство беше нагоре. Оставаше им само един етаж. И след него — покривът.

Чу се шумолене и после от сумрака се появи Джак. Само по боксерки, с пистолета в ръка. Закуцука към нея.

— Защо си още тук? — прошепна сърдито. Лицето му лъщеше от пот. Гневният тон всъщност прикриваше страха му, че няма как да я защити. — Казах ти да се качиш горе.

— Няма да тръгна без теб. Той въздъхна и я прегърна.

— Да вървим тогава.

Тръгнаха към последния етаж по едно от тесните задни стълбища — по-надолу беше запречено от изтърбушен контейнер за боклук.

Това би трябвало да отреже пътя на преследвачите им.

Басово ръмжене опроверга надеждата им. Шум от бързи меки стъпки долетя откъм долната площадка, от другата страна на контейнера.

И двамата замръзнаха.

— Какво подуши, малката? — чу се нечий хриплив глас. Чуха се и стъпки. Лъч на фенерче пролази нагоре.

Хариет и Джак се долепиха до стената. Ръмженето премина в лай.

— Хайде, иди горе. Промуши се оттук.

Джак бутна Хариет нагоре. Двамата забързаха тихо по стълбите.

Под тях ръмженето беше утихнало до тежко дишане, придружено от трескаво дращене на нокти.

— Готово — обади се отново гласът. — Хайде, изкарай ги оттам. Аз ще заобиколя. — Гласът се отдалечи. Явно мъжът беше тръгнал да търси обходен маршрут. Чу се пукот на радиостанция и няколко неясни фрази — мъжът се обаждаше да докладва за находката си.

Щяха да пратят кучетата на горното ниво.

Докато Хариет и Джак тичаха към вратата на следващата площадка, зад тях отекна остър лай, победоносен и свиреп. Нещо голямо летеше по стълбите.

— Бягай, Хариет — викна Джак.

Тя хукна колкото я държаха краката и най-после стигна площадката. Вратата към последния етаж беше само на метър от нея, затворена. Зад нея Джак се спъна в тъмното и падна. Пистолетът се хързулна и спря до краката на Хариет. Тя се наведе и го грабна. Докато се изправяше, някаква светлина привлече погледа й към малкото прозорче на стълбищната врата.

Лъчи на фенерчета прорязваха мрака на последния етаж.

Чу се гласът на Анишен: — Ще претърсим това ниво и ще се спуснем надолу. Няма га ни се измъкнат.

Хариет се обърна. Джак тъкмо се изправяше. Тъмен силует се появи откъм долната площадка и се стрелна към съпруга й с ръмжене.

Хариет вдигна пистолета. Ако стреляше обаче, Анишен щеше да чуе. Похитителите им щяха да разберат къде са и да нахлуят тук след секунди.

Колебанието й продължи твърде дълго.

Със свирепо ръмжене кучето се хвърли върху съпруга й.

 

07:58

 

Ангкор Том Сейчан гледаше как Грей обикаля централния олтар.

Минали бяха почти двайсет минути, докато открият пътя към централното светилище на третия етаж в храма Байон. Разположеният на площ от десет акра комплекс беше истински лабиринт от тъмни галерии, облени в слънчева светлина вътрешни дворчета, стръмни проходи и дълбоки ями. Ниските тавани ги принуждаваха да навеждат глави, някои от проходите бяха толкова тесни, че се налагаше да вървят в колона по един и с рамото напред, а много от коридорите не водеха никъде.

Докато открият малкото вътрешно светилище, всички бяха потънали в прах и пот. Въпреки ранния час въздухът бързо се сгорещяваше, а влажността изцеждаше допълнително силите им. Но поне бяха стигнали целта си.

— Нищо няма тук — сърдито се обади Насър.

Този тон, а и стойката му й бяха познати. Насър започваше да губи търпение. Освен ако не отбележеха значим напредък в най-близко време, едва ли щеше да спази думата си и да изчака до обяд. Сейчан не мислеше, че разполагат с повече от един час. След това Насър щеше да сложи край на цялата история, като нареди на пионките си да убият родителите на Грей. Тях пък щеше да екзекутира лично. И да продължи да изпълнява задачата си.

Практичен както винаги.

Без грам въображение.

Факт, който го правеше скучен любовник.

Грей правеше третия си кръг около олтара. Лицето му се беше изопнало, целият беше покрит с прах и мръсотия, черната му коса беше полепнала по челото му и стърчеше на къси влажни кичури. На врата му, където един от хората на Насър го беше фраснал с дръжката на пистолета си в хотела, се беше спекла засъхнала кръв.

И все така избягваше да поглежда към нея.

Това я вбесяваше, най-вече защото й причиняваше болка, а тя мразеше да страда за каквото и да било. Търсеше убежището от студено безразличие, което бе обитавала така удобно в миналото, безразличие, което й позволяваше да спи с Насър, щом това беше необходимо, за да постигне целта си. Така, както беше обучена.

Насочи вниманието си към охраната. Крайно време беше да заложи на прагматизма и да измисли някаква стратегия за бягство. Охраната беше предимно от местни хора, сред които много бивши войници от армията на червените кхмери, привлечени от Гилдията след падането на жестокия диктатор Пол Пот. Тях не биваше да подценява. Именно те охраняваха четирите изхода на камерата, по един във всяка от основните посоки на компаса. Други бяха заели позиции в широк кръг из комплекса, за да връщат туристите, отправили се в тяхната посока.

— Чел съм, че тук е имало гигантска статуя на Буда — каза монсеньорът, настигна Грей в поредната му обиколка около олтара и махна към двете четириъгълни плочи, които се извисяваха една над друга, свързани с каменни стъпала. — Но когато местните възприели хиндуизма, статуята била смъкната от пиедестала й и хвърлена в широкия кладенец, край който минахме по пътя насам.

Единствената друга украса в каменната стая бяха поредните четири изображения на богинята Локесвара. Само че тези лица бяха обърнати навътре и гледаха към олтара и липсващата статуя на Буда. Ковалски се облегна на едно от лицата и погледна нагоре.

Великата централна кула на Байон се издигаше на четиридесет метра над тях. Издълбана в средата й като комин квадратна шахта стигаше до самия й връх. Слънцето, проникващо през нея, беше единственият източник на светлина.

— Тук трябва да е — каза Грей и най-после спря да обикаля олтара. — Оттук трябва да има път надолу.

— Надолу до къде? — попита Насър. Грей посочи монсеньора.

— Вигор спомена, че основите на кулата са заровени под земята. Дълбоко. Трябва да намерим път до тези подземни помещения. Бас държа, че под олтара ще намерим нещо интересно.

— Защо смяташ така? — попита Вигор.

Грей се позабави с отговора и колебанието му не убягна на Насър.

— Току-що удари следващият кръгъл час. — Насър почука с пръст по часовника си. — Часовникът тиктака, командире.

Грей въздъхна.

— Барелефът, който видяхме. Онзи с разпенването или биенето на млякото. Всеки детайл от историята има значение. Змията, разпененото море, отровата, заплахата за цялото мироздание, светещият оцелял. Само едно нещо прави изключение. Просто не се връзва с останалите.

— Кое? — попита Насър.

Сейчан видя, че Грей не иска да говори за това. Примижаваше неохотно при всяка дума.

— Костенурката — каза той накрая. Вигор се почеса по брадичката.

— Костенурката от барелефа символизира бог Вишну, или по-скоро негово въплъщение. Във формата на костенурка той имал грижата да крепи планината Меру, за да не потъне, докато боговете и демоните я лашкали напред-назад.

Грей кимна.

— Костенурката е изобразена под планината. Защо костенурка обаче? — Наведе се и започна да чертае нещо в прахта върху олтара. Скицира заострена планина над извита като сплескан купол черупка.

Почука с пръст по черупката.

— На какво ви прилича това?

Вигор се приведе да погледне отблизо.

— На пещера. Погребана под основите на планината. Грей вдигна поглед към огряната от слънцето шахта.

— А кулата тук символизира планината от барелефа.

— Смяташ, че под кулата има пещера? Под основите й? — попита Сейчан.

Той я изгледа косо, само за миг, после отклони поглед и отговори:

— Има само един начин да разберем — като се спуснем до основите. И там да потърсим вход към пещерата. Насър се намръщи.

— И какво й е толкова важното на тази пещера? — Може тя да е източникът на вируса — каза Вигор. — Може да са отворили тази пещера, когато са копаели изкопа за основите, и така да се пуснали на свобода нещо, което е било погребано там.

Грей въздъхна уморено.

— Много болести са се появили, след като човечеството е прониквало в нови, девствени територии. Жълтата треска, маларията, сънната болест. Дори СПИН се появи при строежа на шосе в отдалечен район на Африка и наводни света с вирус, който хилядолетия наред е живял само в телата на няколко маймуни. Така че нищо чудно и тази болест да е излязла на бял свят, когато кхмерите са населили района на Ангкор и са почнали да го култивират.

Разтърка врата си. Не сваляше очи от Насър.

Погледът му беше мъничко по-напрегнат от необходимото.

Сейчан усети, че Грей все още премълчава нещо, и отново погледна стилизираната пиктограма върху олтара. Планината и черупката представяха кулата и пещерата. Имаше ли и друго обаче? И изведнъж се сети.

Самата костенурка.

Разбира се…

Вдигна очи и погледна Грей.

Той, изглежда, усети погледа й. Обърна се към нея, уж небрежно, но очите му я пронизаха. Разбрал беше, че се е досетила какво е премълчал. И искаше от нея да запази мълчание.

Тя отстъпи крачка назад и скръсти ръце.

Той я гледа още миг… после отново отклони поглед.

Сейчан изпита известно задоволство. Повече, отколкото й се искаше в случая.

— Значи трябва да слезем долу — отсече Насър.

— Надявах се, че тук ще има нещо, което да ни насочи към таен проход — каза Грей.

— Няма значение — изсумтя Насър. — Ще взривим входа.

— Не мисля, че е разумно — възрази Вигор. — Ако пещерата наистина е източникът на вируса, въздухът долу може да е силно токсичен.

Насър не се трогна.

— Точно затова вие ще слезете първи. „Като канарчета в мина“.

Сейчан отново улови погледа на Грей. Той не възрази на плана на Насър. И той като Сейчан знаеше, че долу се крие нещо по-голямо от източника на вируса.

Черупката на костенурката може и да символизираше пещерата — но самата костенурка символизираше бог Вишну и подсказваше, че под храма Байон има и друго освен пещера. Нещо, което ги чакаше долу.

Грей се обърна към Насър.

— Достатъчно ли ти съдействам, за да отпуснеш още един час на майка ми?

Насър сви рамене в знак, че е склонен да отстъпи. После тръгна към светлината от шахтата, където телефонът имаше по-добър обхват.

— Добре ще е да побързам — каза. — Вече минава осем. Анишен не е от най-търпеливите. Един Бог знае какво може да направи.

 

21:20

Вашингтон

 

Хариет стоеше вцепенена на стълбищната площадка.

Кучето се хвърли върху падналия на стълбите Джак. Трудно беше да се определи породата му в сумрака, виждаше се само, че е голямо и мускулесто. Питбул? Ротвайлер? Джак се превъртя по гръб и се опита да го изрита, но кучето беше бързо и обучено да напада. Изръмжа и го захапа за глезена.

Джак посегна към коляното си и изрита кучето с другия си крак, право в гръдния кош.

Кучето полетя надолу по стълбите, като отскачаше от стъпало на стъпало, стиснало в зъби протезата на съпруга й. Джак я беше откачил, преди да го изрита.

Хариет му помогна да се изкатери на площадката.

Под тях кучето се удари в стената и отново скочи на крака. Не пусна протезата — тя все пак беше пропита с миризмата на указаната му плячка. Ядосано и объркано, то тръскате глава, пръскаше лиги и хапеше протезата.

Хариет повлече Джак нагоре. Хвърли поглед към затворената врата на площадката. Фенерчетата продължаваха да претърсват етажа. Което означаваше, че им остава само една посока за бягство.

Към покрива.

Кучето долу продължаваше да гризе триумфално протезата.

Джак се беше отпуснал на рамото й. С общи усилия стигнаха до вратата към покрива. Вече бяха проверили този изход — беше вързан с верига, но хлабаво, а после някой беше извил с лост навътре долния ъгъл на металната врата. Отворът беше достатъчно широк, за да се провре човек.

Измъкнаха се навън и Джак залости вратата с една валяща се наблизо тръба. Нямаше да издържи дълго. Не че имаше значение. Имаше още пет-шест изхода към покрива. Не можеха да залостят всичките.

— Насам — каза Джак и посочи. Беше огледал покрива по-рано и сега поведе Хариет към стар отвод на климатичната система. Съоръжението беше пълно с тръби и клапи, но имаше място да се скрият двама души.

И двамата си даваха сметка, че това е само временно решение.

Кучетата рано или късно щяха да ги надушат.

Тръгнаха към отвода и го заобиколиха, така че да остане между тях и вратата. После седнаха на покрива. В отвода можеха да влязат и по-късно. Звездите грееха в небето над тях луната беше в първата си четвъртина. Един самолет примигна със светлинките си и изчезна.

Джак прегърна Хариет през раменете и я притегли към себе си.

— Обичам те.

Не го казваше често. Нямаше и нужда, защото Хариет никога не се беше съмнявала в чувствата му. Дори и сега Джак го каза делово. Все едно казваше, че Земята е кръгла. Простичка истина, факт от живота.

Тя отпусна глава на рамото му.

— И аз те обичам, Джак.

Сгуши се в него. Не знаеше колко време им остава. Рано или късно щяха да претърсят долния етаж и Анишен щеше да се отправи с хората си към покрива.

Зачакаха в мълчание. Заедно, както през всичките изминали години, в радост и болка, заедно в победите и трагедиите. Макар да не си казаха нищо, и двамата знаеха какво правят. Сбогуваха се един с друг.