Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сигма Форс (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Judas Strain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 129 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Публикация

Джеймс Ролинс. Щамът на Юда

ИК „Бард“, 2008

Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008

Превод: Милена Илиева, 2008

ISBN 978-954-585-877-2

История

  1. — Добавяне

18.
Дверите на Ада

7 юли, 11:17

Ангкор Том, Камбоджа

 

Грей намести Сюзан в скута си и заметна отгоре й брезента.

Тя простена и се размърда. Беше си ударила здраво главата при падането, но онова за счупения й врат си беше лъжа. Грей беше излъгал Насър, а той, в гнева и болката си, не се усъмни, може би дори се зарадва да го чуе.

Грей се беше надявал да го притисне, да използва „трупа“ на Сюзан като разменна монета. Само че нещата отиваха на зле. Високо над главата му Насър крещеше, подлуден от болка. Ако се съдеше по почернялата му кожа, беше получил изгаряне трета степен, при това на голяма площ. И сега искаше да ги накаже подобаващо. Око за око. Но сапьорите му явно нямаха готовност да приведат незабавно заповедта му в изпълнение. Бавеха се и така даваха на Грей и хората му шанс да се защитят.

Грей се възползва от подарената минутка и премести Сюзан така, че колоната да я предпазва възможно най-добре от взрива. Щом ключът към лечението се криеше в тялото й, тя трябваше да бъде опазена на всяка цена. Придърпа брезента да покрие изцяло лицето й и зърна за миг мекото сияние, което се излъчваше от кожата й. Извън пряката слънчева светлина сиянието беше започнало да помътнява. Грей спря за миг, удивен от странното явление. А после понечи да придърпа плътно брезента… и погледът му попадна на стената отпред.

Релефният ангелски надпис грееше ярко, макар светлинната сега да беше многократно по слаба от лъча на фенерчето преди. Изглежда, цианобактериите в кожата на Сюзан излъчваха светлина с дължина на вълната в ултравиолетовата част на спектъра и активираха някакво флуоресциращо съединение, вложено в релефа.

Всичко това напомни на Грей за египетския обелиск със светещия ангелски надпис, който сега му се струваше само умалена версия на тукашното великолепие. Дали пък Йоханес Тритемиус не беше получил още по-дълбоко прозрение по време на медитациите си? Видение за всичко това? Отгърна брезента, за да увеличи притока на светлина.

Мракът моментално отстъпи пред разширяващия се светещ участък от стенния релеф, сякаш някой беше налял масло в огън.

Далеч вляво имаше тъмно петно, едва различимо, в самия край на осветения участък, тъмна скала в грейналия поток коси преплетени символи. Геометричните му форми привличаха погледа.

„Възможно ли е това да…“ Грей намести Сюзан в прегръдките си и отгърна брезента още малко, но така, че да няма пряк допир между нейната и неговата кожа. Уви, сиянието пак не беше достатъчно силно. Трябваше да премести Сюзан по-близо. Но тя започваше да му натежава, брезентът се беше замотал в краката му, а секундите изтичаха.

Трябваше му помощ.

— Ковалски! Къде си?

Откъм колоната вдясно се чу глас:

— Крия се бе! Нали така каза! Грей се надигна със Сюзан на ръце.

— Трябваш ми!

— Ами бомбата?

— Майната й на бомбата. Довлечи си задника тук! Ковалски изпсува, после се хвърли към Грей, като мърмореше:

— Що трябва вечно да има разни бомби…

И буквално се хлъзна зад колоната като бейзболист на последна база.

Грей посочи с брадичка наляво.

— Помогни ми да я преместим натам.

Ковалски въздъхна шумно. Хванаха брезента като носилка и се затичаха покрай стената. Релефният текст се подпалваше успоредно с напредъка им и угасваше, след като отминеха.

Сейчан се беше скрила зад следващата колона. Тръгна към тях, привлечена от светлинното шоу и трескавите им действия.

— Какво пра… о, Боже!

Грей даде знак на Ковалски да сложат Сюзан на пода. Остави брезента разтворен, така че сиянието от кожата й да подпали релефния текст. С изключение на ясно очертана форма от мрак.

— Вигор! — извика Грей.

— Идвам! — отвърна монсеньорът. Явно беше видял какво става от мястото си в другия край на помещението. Грей чу забързаните стъпки на двама души — на Вигор и на Лиза, която хукна след него.

След миг всички стояха пред стената и я зяпаха невярващо. Не светлите, а тъмните й участъци.

— Брат Агреер — каза Вигор. — Негово дело трябва да е. Обработил е по някакъв начин този отрязък, за да остави знак.

— Знак за какво? — попита Сейчан.

— За скрит вход — каза Грей. — Явно има и друг начин да се слезе в пещерата.

— Но накъде сочи този знак? — попита Вигор.

Грей поклати глава — знаеше, че времето им изтича. Ако не намереха вратата и не отнесяха Сюзан на сигурно място далеч от ръцете на Гилдията, щяха да платят не само те, а и целият свят. Според казаното от Лиза заразата вече се разпространяваше.

Насър извика отгоре:

— Време е за последни молитви!

— Исусе Христе! — изломоти Ковалски, но думите му не прозвучаха като начало на молитва. Той избута Грей и Вигор настрани и удари силно с юмрук в средата на кръста.

Каменната врата се завъртя около оста си и разкри устието на проход.

Ковалски се обърна.

— Не винаги се касае за висша наука, момчета. Понякога една врата си е просто врата.

Втурнаха се в дупката. Грей и Ковалски пренесоха Сюзан с брезента. Сейчан и Лиза избутаха вратата и я затвориха.

Изсечено във варовиковата скала стълбище се спускаше надолу.

Никой не попита накъде води.

Хукнаха по стълбите и само след миг приглушена експлозия стигна до слуха им — като трясък на гръмотевица. Грей отправи мълчалива благодарствена молитва към брат Агреер.

Свещеникът беше спасил Марко Поло в миналото.

А сега беше спасил и техния живот.

Ала през облекчението му надигна глава старият страх. За разлика от него, родителите му не бяха свободни. Щом разбереше, че пленниците му са изчезнали, Насър щеше да излее гнева си другаде. И Грей знаеше къде.

 

00:18

 

Седнала на покрива на склада, Хариет дремеше в прегръдките на съпруга си. Вечерта беше топла. Луната пълзеше недоловимо по нощното небе. Въпреки страха изтощението си беше казало думата. През първия час се беше ослушвала напрегнато в приливите и отливите от викове и кучешки лай. После сякаш загуби интерес. Времето се проточи, толкова, че първият ясен вик откъм другия край на покрива я свари задрямала.

— Дойдоха — каза Джак. Чакането явно беше изтормозило и него, защото в гласа му прозвуча нещо твърде близко до облекчение.

Размърда се и даде знак на Хариет да се пъхне в отвода на климатичната инсталация зад тях. Беше тясно, но щяха да се поберат и двамата. Хариет се мушна вътре и протегна ръка на съпруга си.

Вместо да я последва, той посегна към оставената настрани решетка, която затваряше отвода.

— Джак? — прошепна въпросително Хариет.

Той хвана решетката и я нагласи на мястото й.

— Не… — простена Хариет.

Той се наведе над решетката, устните му почти опряха в пречките й.

— Моля те, Хариет, не ме разубеждавай. Мога да им отвлека вниманието. Да ти спечеля малко време. Нека направя поне това за теб.

Погледите им се срещнаха през тънките метални пръчки. И Хариет разбра. Години, десетилетия наред, Джак се беше смятал за непълноценен. За половин мъж. Не искаше и да умре като такъв.

Тя никога не го беше смятала за половин мъж, но не намираше в себе си сили да го лиши от собственото му решене, от обмислената саможертва. Това беше нейният последен подарък. Протегна пръсти през решетката, сълзи се стичаха по бузите й. Той погали пръстите й със своите в знак на признателност и обич.

Виковете се приближаваха.

Времето им свършваше.

Джак се обърна и пролази тромаво до ниската стена на покрива, стиснал в ръка пистолета. Надигна се и тръгна вляво, като се подпираше на стената.

Хариет се опита да види накъде отива, но Джак бързо се скри от погледа й.

Тя захлупи лицето си в шепи.

От посоката, в която беше тръгнал Джак, се чу остър вик — бяха го видели. После се чу изстрел, от същата посока, но по-близо до нея.

Джак.

Един изстрел. Знаеше, че в пистолета има само три патрона.

Ответна стрелба надупчи покрива, придружена от остър звън, когато куршумите попадаха на метал. Явно Джак си беше намерил някакво прикритие. Стреля още веднъж.

Оставаше му един патрон.

В затишието сред кратката престрелка Джак извика високо:

— Никога няма да намерите съпругата ми. Скрил съм я там, където няма да я стигнете, мамка ви!

Само на няколко крачки от скривалището на Хариет се чу глас, от който кръвта й се смрази. Анишен.

— Ако кучетата не я намерят — извика тя, — ще се погрижа твоите писъци да я изкарат от дупката й.

Краката на Анишен се появиха от другата страна на решетката. Жената прошепна в радиостанцията си — нареди на хората си да се развърнат и да обкръжат Джак.

А после застина неподвижна и бавно се обърна.

Появил се беше нов звук.

Звук като от порив на силен вятър.

От другата страна на покрива изведнъж изникна черен хеликоптер, ъгловат, приличаше на оса. Безспорно военен модел. Чу се отсечен пукот на автоматична стрелба. Мъже закрещяха. Разтичаха се. Един мина на бегом покрай решетката, но следващият откос го повали и той се срина по лице.

Откъм тъмните улици долу завиха сирени.

От хеликоптера се чу усилен от мегафон глас, който нареди всички да хвърлят оръжията.

Анишен клекна до отвода, изчакваше подходящия момент да се втурне към най-близкия изход от покрива. Хариет се дръпна инстинктивно в обратната посока и лакътят й издрънча кухо в ламарината.

Анишен застина… после надникна през решетката.

— А, госпожо Пиърс. — Премести се и провря дулото на пистолета си през решетката, готова да стреля от упор. — Време е да си кажем дови…

Изстрелът разтресе всяка костица на Хариет.

Тялото на Анишен се свлече върху решетката.

Хариет зърна за миг кървавата дупка на мястото на едното й око.

Джак се появи пред погледа й на мястото на Анишен и захвърли димящия пистолет. Последният му патрон.

Хариет избута решетката настрани. Измъкна се навън, прескочи краката на Анишен и се отпусна хълцаща в прегръдките на Джак. Двамата се свлякоха без сили на покрива.

— Повече никога не ме оставяй, Джак. Той я стисна силно и обеща:

— Никога.

Мъже във военни униформи се спуснаха с въжета от хеликоптера. Част от тях обградиха Джак и Хариет, другите се заеха да разчистят покрива. Нови сирени се присъединиха със скърцане на спирачки към компанията долу. Откъм склада се чуваха изстрели и викове.

Овързан в алпинистки каиши мъж пристъпи и коленичи до тях.

Хариет вдигна очи и видя познато лице.

— Директор Кроу?

— Не ли време да минем на „ти“, госпожо Пиърс?

— Как ни намерихте?

— Някой, изглежда, е вдигнал голяма врява в уличката пред кланицата — обясни той с уморена усмивка. — Достатъчно, за да направи трайно впечатление на околните.

Хариет стисна ръката на съпруга си. Ето че благодарение на неговите актьорски способности ги бяха открили. Пейнтър продължи:

— От сутринта наблюдаваме улицата, а преди четиридесет и пет минути един от патрулните полицаи попаднал на приятен господин с пазарска количка. Познал ви на снимката. Явно сте му направили голямо впечатление — или пък човекът по принцип си страда от параноя, — но така или иначе си направил труда да запише номера на пикапа, също марката и модела. Оттам нататък беше лесно — бързо проследихме джи пи еса на пикапа и ето ни тук. Съжалявам, че се забавихме толкова.

Джак вдигна ръка да изтрие набързо едното си око, извърнал глава, така че да не видят сълзите му.

— Дойдохте тъкмо навреме. Дължа ви голяма бутилка от онова хубаво малцово уиски, което харесвате.

Хариет прегърна съпруга си. Джак може и да забравяше имената на хората, но никога не забравяше какво обичат да пият.

Пейнтър се изправи.

— Ще ви напомня за това обещание някой ден, но точно сега трябва спешно да се обадя по телефона. — Обърна се и измърмори тихо под нос, но Хариет все пак го чу: — Стига да не е твърде късно.

 

11:22

 

Лиза слизаше слепешката след монсеньора по тъмното стълбище. Вървеше приведена заради ниския таван и плъзгаше ръка по влажната стена. Миришеше на гниеща растителност във влажна гора. Миризмата не беше чак неприятна, но незнайно защо щипеше ноздрите й.

Слаба светлинка се мержелееше приканящо някъде долу, в подножието на стълбите.

Целта на всичките им усилия.

Стълбите най-после свършиха — извеждаха ги в просторна подземна кухина. Стъпките им ехтяха. Таванът на пещерата се издигаше на височина колкото пететажна сграда, нашарен тук-там от заоблени сталактити. Пространството имаше овална форма, цели седемдесет метра в най-широката си част. При входа, където стояха в момента, таванът се издигаше в естествена скална арка. Подобна арка имаше и в другия край на кухината.

— Наистина е като черупка на костенурка — измърмори Вигор и гласът му прокънтя кухо. — А и тези разширения — тук и в другия край, при арките. Като отворите за главата и опашката на костенурката.

— И ние откъде влязохме? — измуча Ковалски, докато двамата с Грей внасяха брезента със Сюзан. — През гърлото на костенурката или през задника й? — Но след като се изправи, чак подсвирна.

Реакцията му беше разбираема.

Кръгло езеро с черна вода се разстилаше пред тях неподвижно като огледало, обточено с каменен ръб. Откъм тавана два прави снопа слънчева светлина се лееха право към центъра на езерото — лееха се през очите на каменния идол горе, чиято „превръзка“ Грей беше свалил, за да хванат падащата Сюзан.

И където сноповете докосваха езерото, белезникав вир като разредено мляко блещукаше насред тъмната повърхност, сякаш по пътя си надолу светлината се превръщаше във вода и се изливаше на силна струя в езерото.

Млечното сияние се вълнуваше и завихряше, на приливи и отливи.

С две думи, изглеждаше живо. Каквото си беше.

— Слънчевата светлина енергизира цианобактериите във водата — каза Лиза.

Няколко капки се отрониха една след друга от очите на идола горе и паднаха със съскане в белезникавия вир. Мястото на допира моментално почерня.

— Киселина — каза Грей, с което напомни на всички за опасността горе. — От бомбата. Стича се през очите. Не знам колко време ще им отнеме да неутрализират помещението горе, но засега поне каменният блок още е на мястото си. Рано или късно обаче ще го сполети съдбата на олтара — ще слязат и ще го натрошат на парчета.

— И какво ще правим? — попита Сейчан.

— Ще се махнем оттук, какво — изсумтя Ковалски. Грей се обърна към Лиза.

— Би ли изтичала да провериш арката отсреща? Може да има друг изход. Както каза Вигор, черупката на костенурката има отвори за главата и за опашката. Това е единствената ни надежда.

Лиза възрази:

— Грей, мисля, че е по-добре да остана при Сюзан. Все пак съм лекар и…

Откъм брезента се чу стон. Сюзан вдигна немощно ръка. Лиза бързо клекна до нея, като внимаваше да не я докосва.

— Тя все още е единствената ни надежда да открием лечение.

— Мога аз да отида — предложи услугите си Сейчан. Лиза вдигна поглед и зърна по лицето на Грей проблясък на подозрение. Той май нямаше много вяра на тая жена. Въпреки това кимна.

— Само намери начин да се измъкнем. Сейчан тръгна без повече приказки. Останалите поеха покрай каменния бряг. Грей бавно оглеждаше кухината.

— Това ми прилича на стара депресия в скалния масив. Сещате се, голяма пукнатина, през която се изцежда вода, като във Флорида или прословутите подземни пещери в Мексико. Плочата от пясъчник горе явно е запушила първоначалния отвор.

Лиза се наведе и взе щипка от някакво сухо вещество в ъгъла до стената. То се разтроши в пръстите й.

— Вкаменено гуано от прилепи — каза тя. — На даден етап пещерата е била отворена към повърхността.

Изтръска пръстите си и погледна към Сюзан. Започваше да сглобява пъзела и картинката потвърждаваше предишните й заключения.

— Древните кхмери сигурно са открили депресията, сиянието откъм дъното й ги е впечатлило дълбоко, решили са, че това е дом на някой бог, и са се опитали да го впишат в храма — каза Вигор.

— И неволно са пресекли граница, отвъд която не е трябвало да стъпва човешки крак — добави Лиза. — Нарушили са равновесието на една крехка биосистема и са пуснали вируса на свобода. Свикнали сме да посягаме към всичко, което видим, но понякога природата ни плясва през ръцете.

Продължиха в бавна процесия покрай брега.

Тесен каменен пръст навлизаше във водата малко пред тях, едва различим в тъмнината. Единствено ограждащият го прилив на млечна вода разкриваше присъствието на малкия полуостров.

И на още нещо.

— Това кости ли са? — попита Ковалски, вперил поглед във водата отстрани.

Всички спряха да погледнат.

Лиза се приближи до ръба на езерото. Меката светлина проникваше дълбоко в кристалната вода. Каменното дъно се спускаше плавно под повърхността, а на десетина метра навътре изведнъж свършваше. Навсякъде по плиткото дъно на езерото лежаха купчини кости — крехки птичи черепи, тук-там малък гръден кош на маймуна, скелет на някакво животно с извити рога, а недалеч от брега и голям череп на слон с един отчупен бивен, белеещ се като светъл камък под водата. Имаше и други обаче — счупени фемури, по-дълги тибии, ребра, принадлежали на гръден кош, по-голям от маймунските, и череп до череп, като пръснати зарчета по игрална маса.

Всичките човешки.

Езерото беше една голяма костница.

Смълчани, те продължиха напред.

Сиянието в средата на езерото бавно набираше сила. Пощипването в ноздрите, което беше подразнило Лиза, се засили. Тя си спомни мъртвата крайбрежна зона при наветрената страна на остров Рождество.

Биотоксини.

Ковалски сбърчи нос, после и цялото си лице.

Острата миризма подейства и на Сюзан, сякаш бяха поднесли под носа й ароматни соли. Клепачите й потрепнаха и се отвориха, очите й грейнаха в тъмнината със същото сияние като белезникавия вир в средата на езерото. Все още беше твърде замаяна, но погледът й попадна на Лиза и тя се опита да седне.

Грей и Ковалски я свалиха на пода с брезента. И без това имаха нужда да починат малко.

Лиза приклекна до Сюзан, помогна й да седне и придърпа брезента около раменете й.

Сюзан видя Ковалски и се сви.

— Няма нищо — побърза да я успокои Лиза. — Всички тук са наши приятели.

После й ги представи набързо. Постепенно Сюзан дойде на себе си. Дори понечи да се усмихне… а после погледът й се плъзна над рамото на Лиза и попадна върху светещото езеро.

Сюзан се дръпна, гърбът й се удари в стената и тя се сви на кълбо.

— Не бива да сте тук — изскимтя тя.

— Без майтап? — изръмжа Ковалски.

Сюзан не му обърна внимание, приковала поглед в езерото. Сниши глас:

— Ще стане като на Рождество. Само че стократно по-зле… заради затвореното пространство. Всички ще се заразите.

Това Лиза го знаеше. Кожата вече я сърбеше.

— Трябва да се махнете. — Сюзан събра сили и се изправи, подпираше се на стената. — Само аз мога да остана. Трябва да остана.

Лиза видя страха в очите й, видя също увереност и решителност.

— Заради лекарството? — попита тя.

Сюзан кимна.

— Трябва да бъда заразена повторно, при това тук, от източника. Не мога да кажа откъде го знам, но е така. — Вдигна ръка към главата си. — Все едно… все едно живея с единия крак в миналото и с другия в настоящето. Трудно ми е да се задържа тук. Всичко се влива в мен, изпълва ме до пръсване, всяка мисъл, всяко усещане. Не мога да се изключа. И… и… сякаш се разширявам.

Страхът грейна още по-силно в очите й. Описаното от Сюзан състояние приличаше на аутизъм, помисли си Лиза, неврологична неспособност да спреш потока от информация, с която те заливат сетивата ти. Но немалко аутисти притежаваха гениални способности в някоя тясна област на човешкото познание, способности, породени от препрограмирането на поразените им от болестта мозъци. Лиза опита да си представи патофизиологията на онова, което се случваше в мозъка на Сюзан, гъмжащ от непривични биотоксини и енергизиран от бактериите, които ги произвеждаха. Хората използваха нищожна част от невралния капацитет на мозъка си. Какво ли би показала една електроенцефалограма на мозъка на Сюзан сега? Сюзан залитна към ръба на водата.

— Това е единственият ни шанс, друг няма да имаме.

— Защо? — попита Грей и пристъпи към нея.

— След като езерото достигне критичната си маса и изхвърли пълния си биотоксичен товар, ще се изчерпи. И ще минат още три години, преди отново да достигне готовност. — Откъде знаеш всичко това? — попита той.

Сюзан погледна към Лиза за помощ.

— Просто знае — каза Лиза. — Свързана е по някакъв начин с това място. Затова ли толкова настояваше да дойдем тук, Сюзан?

Тя кимна.

— Открие ли се за слънчева светлина, езерото започва да акумулира енергия. Страх ме беше, че ще пропусна момента, а тогава…

— Тогава светът ще трябва да чака безпомощен още три години. Без лечение. Пандемията ще плъзне навсякъде. — Лиза си представи ужаса от туристическия кораб, разраснал се в глобален мащаб.

Вцепенението й бе прекъснато от Сейчан, която се върна на бегом, задъхана, лицето й лъщеше от пот.

— Намерих врата.

— Тогава вървете — настоя Сюзан. — Тръгвайте.

Сейчан поклати глава.

— Не можах да я отворя.

Ковалски изсумтя:

— Пробва ли да я бутнеш силно?

Сейчан завъртя очи, но все пак кимна.

— Да, опитах се.

Ковалски разпери ръце в знак, че се предава.

— Е, с това моите идеи се изчерпват.

— Над вратата има издялан в камъка кръст — продължи Сейчан. — И надпис, но не можах да го разчета в тъмното. Може той да ни подскаже нещо.

Грей се обърна към монсеньора.

— Фенерчето е у мен — каза Вигор. — Ще ида с нея.

— Побързайте — каза Грей.

Вече им ставаше трудно да дишат. Светлото петно в средата на езерото се беше разширило значително и пълзеше към брега покрай вдадения навътре каменен кей.

Сюзан посочи към кея.

— Трябва да ида там.

Всички тръгнаха към тесния полуостров. Грей настигна Лиза.

— Преди малко спомена за нарушеното равновесие на биосистемата. Какво според теб става тук, по дяволите? — Махна към езерото и към Сюзан.

— Не мога да ти отговоря със сигурност, но мисля, че знам кои са ключовите играчи в сценария.

Грей й кимна да продължи. Лиза посочи сиянието.

— Всичко е започнало тук с най-стария организъм в нашата история. Цианобактериите. Предтечите на растителния свят такъв, какъвто го познаваме. С времето цианобактериите са проникнали във всяка екологична ниша — скали, пясък, вода, дори в други организми. — Лиза кимна към Сюзан. — Но нека не избързвам. Да се върнем към това тук.

— Пещерата. Тя кимна.

— Цианобактериите са превзели тази скална депресия, но тук е тъмно, а те се нуждаят от слънчева светлина. Отворът горе сигурно е бил още по-малък в началото. За да оцелеят, са имали нужда от друг източник на енергия, на храна. А цианобактериите са уникални по своята адаптивност. В джунглата горе е имало богат източник на храна… просто е трябвало да стигнат там. А природата е майстор на странните симбиози.

Лиза му предаде накратко онова, което беше казала и на доктор Девеш Патанджали — за ланцетовидния чернодробен метил, чийто жизнен цикъл включва три гостоприемника — едро преживно животно, охлюв и мравка.

— На даден етап метилът буквално поема кормилото на своята мравка-гостоприемник. Принуждава я да се покатери по стеблото на тревичка и да остане там, докато не я погълне някоя пасяща крава. Ето до какви странни прийоми прибягва природата. А случилото се тук е още по-странно.

Колкото повече обясняваше Лиза, толкова по-гладко течеше мисълта й. Отклони се за миг, колкото да вметне теорията на Анри Барнхарт за принадлежността на вируса към семейството на буниавирусите. Тогава си спомни диаграмата, която беше начертал Анри, илюстрирайки линейното предаване на заразата от човек на човек посредством артропод.

 

ЧОВЕК > НАСЕКОМО (АРТРОПОД) > ЧОВЕК

 

— Но не сме били докрай прави — каза тя. — Вирусът е „преписал“ от метила. И тук гостоприемниците са три.

— Ако цианобактериите са първият гостоприемник — попита Грей, — кой тогава е вторият?

Лиза вдигна очи към запушения отвор в тавана и ритна парче изсъхнало гуано.

— Цианобактериите е трябвало да излетят по някакъв начин от кокошарника си. Вече са делели пещерата с прилепи, а какъв по-добър транспорт от техните криле?

— Чакай. По какво съдиш, че са използвали прилепите?

— Заради буниавирусите. Te си падат по артроподите, които включват насекоми и ракообразни. Но някои видове от семейството си падат също по мишки и прилепи.

— Значи според теб щамът на Юда е мутирал прилепски вирус?

— Да. И мутацията е причинена от невротоксините на цианобактериите.

— Но защо?

— За да подлудят прилепите и да ги пръснат из горния свят в ролята на носители. Носители на вирус, който нахлува в местната биосфера посредством бактерии. На практика всеки прилеп се е превръщал в малка биологична бомба. Или по-скоро във вражески самолет, който пуска бомби във вид на изпражнения. Ако Сюзан е права, езерото е разпращало тези „самолети“ веднъж на всеки три години, като е позволявало на околната среда междувременно да се възстанови.

— Но каква полза са имали цианобактериите от смъртта на птици и животни извън пещерата?

— Ето тук на сцената излиза третият гостоприемник или съучастник, ако така предпочиташ. Артроподите. Вече ти обърнах внимание, че артроподите са предпочитаните гостоприемници на буниавирусите. Насекоми и ракообразни. Освен това те са и най-добрите санитари в природата. Хранят се с мъртва плът. Вирусът просто засилва тази тяхна естествена склонност. Като им причинява ненаситен глад…

Лиза млъкна — спомни си канибализма, който се беше развихрил на кораба. Стисна очи и си наложи да прогони емоциите, да обясни теорията си възможно най-разбираемо.

— След като стимулира този глад и така осигури пълно почистване на поразените от болестта мъртви животни и птици, вирусът препрограмира гостоприемниците си, принуждава ги да се върнат тук, да довлекат плячката си при ямата и да захранят пълния с бактерии вир. Не са имали избор. Също като при метила и мравката. Неврологична принуда, неустоим миграционен импулс.

— Като при Сюзан — каза Грей.

При това сравнение Лиза изтръпна. Представи си жизнения цикъл, който току-що беше описала с думи. По-скоро триъгълник, а не права линия — цианобактерии, прилепи и артроподи. Всички свързани от щама на Юда.

АРТРОПОД (НАСЕКОМИ) < ПРИЛЕП (БОЗАЙНИЦИ)
              >          >
             ЦИАНОБАКТЕРИЯ

— При Сюзан е различно — каза тя. — Жизненият цикъл, за който говорим, няма нищо общо с човека. Но понеже сме бозайници също като прилепите, и ние сме податливи на токсините, на вируса. И затова, когато открили пещерата, кхмерите неволно станали част от цикъла и заели мястото на прилепите. Разпространявали са вируса пешком. И на всеки три години избухвала епидемия с различна сила.

Грей погледна към Сюзан.

— Ами тя? Как е оцеляла?

— Както казах, не всичко ми е ясно. — Спомни си казаното по-рано за оцелелите от Черната чума, за вирусния код в човешката ДНК. — Човешката нервна система е хиляди пъти по-сложна от тази на прилепите и раците. И също като цианобактериите, хората притежават голям капацитет за приспособяване. Хвърли тези токсини в нашата далеч по-съвършена нервна система и само Бог знае какво чудо може да се пръкне, нали така?

Лиза въздъхна. Бяха стигнали до вдадения във водата каменен нос.

Обърна се и погледът й литна нагоре, привлечен от някакво раздвижване. Рехави валма дим се лееха през дупките в очите на идола, огрени от ярката светлина на слънчевите снопове.

— Неутрализиращата пудра — каза Грей и ускори крачка. — Явно вече приключват обеззаразяването на кухината горе. Времето ни изтича.

 

11:39

 

На върха на стълбите Вигор клечеше до ниската каменна врата. Сейчан държеше фенерчето зад него. Варовикова арка ограждаше издялана от пясъчник плоча в необикновена комбинация от естествено образувание и дело на човешка ръка.

Във варовиковата скала над вратата беше вграден бронзов медальон с вдлъбнато изображение на съвършено разпятие. Вигор го беше огледал щателно и бе доловил авторството на брат Агреер.

Което малко по-късно се беше потвърдило окончателно.

Вигор прокара за пореден път пръсти по плочата над каменната врата. Този път издълбаният надпис не беше съставен от ангелски символи. Беше на италиански. Завещанието на брат Агреер.

 

В лето 1296 от раждането на Сина Божи аз изписах в камък тази последна молитва. Проклятието ме сполетя още щом пристигнах и ми причини страшни страдания, но аз се надигнах като Лазар от мъртвешкия си сън. Не знам що за сатанински чума ме беше покосила, но оцелях, белязан по странен начин с гореща и сияйна кожа. И както помогнаха на мен, така и аз помогнах на малцината оцелели от страшната чума. Ала сега странна принуда зове в костите ми. Водите долу вече завират, подклаждани от адските огньове. Знам, че тази принуда ме тласка към смъртта. Ала с последни усилия убедих другите да съградим този печат. И си отивам с една-едничка молитва на уста. Не за спасение на душата си се моля, а за това вратата тук да остане навеки затворена и запечатана с Божия кръст. И нека я отвори само онзи, който е силен в своята вяра.

 

Вигор докосна вдълбания в камъка подпис.

Брат Антонио Агреер.

Сейчан се обади зад него:

— Значи след като Марко Поло си е тръгнал, онези са оставили брат Агреер да се зарази, но вместо да умре, той оцелял. Като тая Сюзан.

— Може би другите светещи езичници, които са дали лекарството на Марко Поло и хората му, са знаели, че брат Агреер ще оцелее. И точно заради това са избрали него. Виж датата обаче — хиляда двеста деветдесет и шеста. Живял е тук три години. Същият промеждутък между изливите, за който спомена Сюзан. — Вигор хвърли поглед през рамо. — Значи е права.

Сейчан посочи вратата.

— Под името пише още нещо. Вигор кимна.

— Цитат от Библията, от евангелието на Матей, глава двайсет и осма. Относно възкресението на Исус от гроба му. — Вигор прочете цитата на глас: — „И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробна и седеше върху него“.

— Голяма помощ, няма що.

„Напротив“.

Вигор вдигна поглед към вдълбаното в бронзовия медальон разпятие над вратата. Изрече безмълвна молитва и се прекръсти.

Преди да е довършил, усети как земята се тресе под краката му. Гръмовен трясък се разнесе зад него, сякаш пещерата се сриваше.

Сейчан хукна да види какво става, отнесе и фенерчето.

— Стой тук! — извика му през рамо.

Около него се спусна мрак, студени тръпки полазиха по гърба му. Вече не виждаше думите, но нямаше и нужда. Te бяха като прогорени в главата му.

„И ето, стана голям трус…“

 

11:52

 

Грей беше на колене, привел се над Лиза. Екотът от взрива се блъскаше в стените на подземната камера. Ковалски стоеше в същата поза от другата страна на Лиза. Сталактит се отчупи от тавана и падна в езерото. Дълбоки пукнатини плъзнаха радиално от точката на отчупването и нашариха варовиковата плоча горе.

Сюзан се беше свила на половината път до края на скалния нос. Навсякъде около нея светлеещите води се люшкаха от експлозията, плискаха се трескаво. Трусът освободи ново количество щипещ газ.

Газ, наситен с щама на Юда.

По-слаби трусове разтърсиха тавана, сякаш някой го обстрелваше с гюлета.

— Какво става? — извика Лиза.

— Бомбата на Насър — отвърна задавено Грей. Ушите му звънтяха.

Вече беше огледал подпорните колони в основата на Байон. Бяха проядени от пукнатини и изронени, износени от старост и земни трусове. Двата взрива несъмнено бяха разширили пукнатините допълнително. А попадналата в тях киселина беше свършила останалото.

— Една от колоните явно е поддала — каза той. — И част от храма се е сринала.

Грей погледна нагоре.

Свличането на каменни блокове беше спряло… докога обаче? Обърна се да погледне към Сюзан. Тя се изправяше — бавно и предпазливо. Хвърли поглед назад. Явно копнееше да се върне при тях на брега, но вместо това се обърна и продължи напред.

Двата снопа слънчева светлина грееха все по-ярко — наближаваше пладне.

— Ще издържи ли таванът, как мислиш? — попита Лиза, вперила поглед в Сюзан. — Трябва да издържи.

Грей не се заблуждаваше — поддадеше ли и друга колона, тежестта на храма щеше да смачка подземната пещера на палачинка. Стана и издърпа Лиза. Не можеха да останат тук. Дори колоните да издържаха, езерото всеки миг щеше да избухне. Вече светеше цялото, от бряг до бряг. В средата, където слънчевите снопове докосваха повърхността му, водата бълбукаше и изхвърляше във въздуха все повече токсини. Трябваше да се махат.

Сюзан стигна края на скалния нос и приседна, свила колене пред гърдите си. Не поглеждаше към тях, навярно от страх, че куражът ще й изневери и страхът ще я принуди да хукне обратно. Изглеждаше толкова самотна и уплашена…

Раздираща кашлица опари гърлото на Грей. Дробовете му горяха. Усещаше вкуса на отровата в устата си. Повече не можеха да чакат.

Лиза също го знаеше. Очите й бяха зачервени и сълзяха — както от щипещия въздух, така и от страх за Сюзан. На Сюзан нямаше избор. Te също. Тръгнаха към арката в другия край на пещерата. Подскачаща светлинка проби сумрака — Сейчан тичаше към тях. Сама. Къде беше Вигор?

Нов трясък се чу откъм тавана. Грей се сви инстинктивно. Очакваше ново свличане. Оказа се нещо още по-лошо.

Каменната запушалка се отдели от тавана и дъжд от скални парчета се изсипа във водите на езерото. Слънцето си проби окончателно път. Голямо парче от долната част на каменния лик се срина в езерото и вдигна висока вълна, която заля Сюзан. Нови парчета, големи и малки, се забиваха във водата като снаряди.

Откъм горната кухина се чуха победни викове.

Грей чу Насър да вика:

— Трябва да са някъде долу!

Ала Насър не беше най-непосредствената опасност в момента.

Обедното слънце изливаше безпрепятствено светлината си върху езерото като масло в огън. Наближило и без това критичната си маса, сега то се превърна във врящ казан с могъщи гейзери от газ и вода.

Токсичната експлозия беше започнала.

Никога нямаше да стигнат до стълбището.

Грей наби спирачки и хукна назад, повлече и Лиза и Ковалски. Изкрещя на Сейчан:

— Залегни! Веднага!

После се хвърли на земята, като дръпна Лиза и Ковалски да последват примера му. Пресегна се към захвърления брезент, с който бяха пренесли Сюзан, и го заметна над тримата с надеждата да задържи малко въздух отдолу.

— Затиснете краищата му колкото можете! — нареди на останалите.

После чу пукота на вряща вода, бясна, алчна, съскаща… а сетне дълбок басов плисък, сякаш цялото езеро бе подскочило метър нагоре и после се беше изляло обратно. Вода плисна по глезените му, после се отля.

Въздухът под брезента се превърна в течен огън.

Тримата се сгушиха един в друг, кашляха, давеха се, не можеха да си поемат дъх.

— Сюзан — изграчи накрая Лиза.

 

12:00

 

Сюзан изпищя.

Не просто с дробовете си или с вибрациите на гласните си струни. Писъкът изригна от сърцевината на съществото й.

Агонията беше нечовешка и безкрайна. Мозъкът й, все така настроен от слънчевата светлина, продължаваше да регистрира подробно всяко усещане. Лишена от милостта на забвението, тя поемаше всеки детайл в пълната му мощ — попарените си дробове, изгорените си очи, свличащата се кожа. Гореше отвътре навън и писъкът й стигаше до небесата.

Но имаше ли кой да я чуе?

И когато изхвърли всичко от себе си навън, най-сетне откри покоя.

Срина се върху камъка.

Сърцето й се сви още веднъж, доизцеди последните останки от съществото й.

После — нищо.

 

12:01

 

— Какво стана със Сюзан? — изграчи отново Лиза.

Грей надзърна под брезента, извил болезнено врат да погледне към каменния нос. Езерото все така вреше, подпалено от яркото слънце. Въздухът над него трептеше, наситен с миазми.

Ала основната маса от газове се издигаше в спирала към отвора, нагоре през шахтата в централната кула на Байон.

Това беше и единствената причина още да са живи.

Ако пещерата беше запечатана както в началото…

Не всички от групичката им бяха извадили този късмет. Сюзан лежеше просната по гръб на каменния нос, неподвижна като статуя. Грей не можа да прецени дали диша. Едва различаваше силуета й през ярката слънчева светлина.

И тогава осъзна друго.

Само върхът на тясната каменна издатина попадаше в обсега на слънчевия сноп.

Сюзан лежеше в сянка… и вече не светеше. Сиянието й беше угаснало като духната свещ.

Но какво означаваше това?

Откъм изпълнения с токсичния излив на езерото храм горе се чуха крясъци. Чу се и трясък от падащи камъни. Разяждащият газ беше отслабил допълнително деликатното равновесие на каменните плочи.

— Трябва да се махнем от пещерата — каза Грей.

— Ами Сюзан? — попита Лиза.

— Можем само да се надяваме, че е изпълнила предназначението си, така, както тя вярваше, че трябва да стане. — Грей се сви от нов пристъп на кашлица. Сега всички имаха нужда от лечението. Вдигна поглед към Ковалски. — Заведи Лиза при стълбището.

— Няма нужда да ми го повтаряш, шефе.

Лиза стисна китката му, докато той се изправяше внимателно, за да не размести брезента над главите им.

— Ти какво ще правиш?

— Трябва да отида за Сюзан.

Лиза надигна брезента да погледне… и побърза да сложи ръка на устата си. Езерото все още клокочеше и плюеше газ.

— Грей, няма начин да успееш.

— Налага се.

— Но тя не помръдва. Взривът ускори излива и тя, изглежда, още не е била готова да го поеме.

Грей си спомни разказа на Марко Поло — как по принуда се превърнали в канибали, пили от кръвта и яли от месото на друг човек, за да оцелеят.

— Мисля, че няма значение дали е жива, или мъртва. Нужно ни е тялото й.

При тези коравосърдечни думи Лиза се сви, но не каза нищо.

— Ще ми трябва брезентът — каза Грей. Ковалски кимна и стисна Лиза над лакътя.

— Нямаш проблем. За мен остава момичето.

Грей се дръпна настрани, докато брезентът не увисна около тялото му. Той уви стегнато главата си, като остави само тесен процеп, през който да вижда. Чу Ковалски и Лиза да се отдалечават на бегом.

Нов трясък на сринала се скала в кухината горе.

Като сигнален пистолет за начало на състезание.

Привел ниско глава, Грей хукна към скалния нос.

Трийсет метра.

Нищо работа.

Натам и обратно.

На крачки от брега Грей влетя в булото от токсични миазми. Задържа дъха си. Въпреки това беше като удар в огнена стена. Сякаш някой лисна вряла вода в очите му. Полезрението му се стесни до малка точка, и тя размазана от изобилните сълзи. Очите му на практика бяха безполезни, така че Грей стисна клепачи, затвори процепа в брезента и хукна слепешката, като броеше наум крачките.

Стигна до трийсет и рискува да надзърне за миг. Посрещна го гледка от преизподнята.

Ала през раздиращата болка в очите си Грей зърна белееща се, безжизнена ръка. Само на крачка. Пристъпи, наведе се и я хвана. За щастие, ръката вече не светеше, нито изгаряше при допир. Ала Грей нямаше как да вдигне тялото. Тръгна назад, като го влачеше за ръката. Брезентът се мотаеше в краката му и го бавеше. Накрая се принуди да го захвърли, като преди това си пое дъх.

Дъх, който го срина на колене.

Гърдите му се свиха в спазъм, гърлото му пламна.

Все едно беше вдишал огън.

Изправи се и отново тръгна напред, спъваше се, залиташе, влачеше Сюзан, бързаше.

Кожата му гореше, сякаш го налагаха с камшици.

„Няма да успея!“

Огън.

Пламък.

Спъна се и пак падна на колене.

„Не!“

А после пак се изправи… но не сам.

— Държа те — каза тя в ухото му.

Сейчан.

Беше провряла ръка под мишниците му и го влачеше напред. Върховете на ботушите му изстъргаха по камъка.

Изграчи безсилно към Сейчан и пак се закашля.

Но тя го разбра, макар думите така и да не бяха излезли от устата му.

— Ковалски има грижата.

— Тук съм, шефе — каза зад него бившият моряк. — Голям спринт беше, признавам ти го. Е, падна на три крачки от финала, но нали затова са приятелите.

Докато кретаха на прибежки покрай езерото, встрани от бурята в центъра, Грей постепенно възвърна зрението си. Краката му спряха да се подгъват.

Въпреки това нямаше да се справи без помощта на Сейчан, която поемаше наполовина тежестта му.

— Благодаря ти — прошепна той в ухото й.

Бузата й беше покрита с мехури, едното й око — затворено от голям оток.

— Хайде просто да се махнем оттук — каза тя. Май беше повече раздразнена, отколкото облекчена.

— Права си, маце — додаде Ковалски.

Грей хвърли поглед назад към езерото. Нещо полетя надолу през дупката в тавана и увисна като стръв на въдица. Залюля се, после се успокои.

Голяма и очевидно тежка торба.

— Бомба… — прошепна Грей.

— Какво?! — невярващо попита Ковалски.

— Бомба — повтори Грей по-силно.

Явно Насър още не беше приключил с тях.

— А, не… — Ковалски ускори крачка и намести Сюзан на рамото си. — Защо някой все се опитва да ме гръмне, по дяволите!

 

12:10

 

Откъм подземната камера се чуха викове и отекнаха в тесния проход на стълбището.

Лиза искаше да се върне долу. Изоставила беше другите на произвола на съдбата, но трябваше да помогне и на Вигор.

— Продължавай да въртиш! — изпъшка той. Пот се стичаше по лицето му. Хвърли поглед към стълбите, после отново погледна Лиза. — По виковете им съдя, че ще е добре да побързаме.

Двамата се мъчеха да развият огромен бронзов болт. Върху голямата му колкото чиния глава беше изобразено разпятие. Болтът сякаш нямаше край — благодарение на усилията им вече стърчеше с шейсетина сантиметра от каменната арка над вратата.

Още колко трябваше да въртят, за Бога?

Удвоиха усилията си.

Задъхан и без да спира, Вигор цитира края на вдълбания надпис:

— „И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробна и седеше върху него“. Най-напред се опитах да отместя някак самата врата, но бързо се отказах. После се сетих за последното изречение. „И нека я отвори само онзи, който е силен в своята вяра.“ Което очевидно сочи към разпятието. Трябваше да се сетя още отначало.

Бърз тропот на крака отекна откъм стълбите. Ковалски изкрещя:

— Бомба… вратата… бързо!

— Не е от приказливите драгият Ковалски.

Още едно завъртане и болтът изпадна от гнездото си. Тежестта му ги свари неподготвени и го изтърваха на пода.

Ковалски нахлу като природна стихия, метнал Сюзан през рамо. Тя висеше безжизнено. Той видя, че вратата още е затворена, и кресна:

— Що не сте я отворили бе? К’во правихте досега?

— Вас чакахме — каза Вигор и натисна каменната плоча.

Освободена от задържащия я болт, вратата се наклони назад и падна с трясък. Обля ги поток от дневна светлина, още по-силна заради отражението си в каменните стени. Лиза прекрачи прага слепешката заедно с Вигор и отскочи встрани да направи път на Ковалски.

Ковалски се приведе, за да не закачи горния праг с товара си, и измърмори недоволно:

— Сейчан нали каза, че е опитала с бутане. Да й имам пилешките ръчички.

Лиза примижа на ярката светлина и се огледа. Намираха се на дъното на дълбок каменен кладенец, широк десетина стъпки. Гладките стени се издигаха над тях колкото двуетажна сграда. Нямаше начин да се измъкнат.

Ковалски смъкна Сюзан до вратата.

— Докторке, май не диша, като гледам.

Подсетена за дълга си, Лиза клекна до пациентката си. Беше се нагледала на предостатъчно смърт за един ден. Потърси пулс. Не намери. Но не смяташе да се отказва толкова лесно.

— Някой да ми помогне — извика тя.

Грей и Сейчан тъкмо влизаха през вратата, като се крепяха един друг.

— Лиза… мъртва е — каза Грей.

— Не. Няма да я дам без борба.

— Аз ще ти помогна — тихо каза Сейчан.

Закуцука към нея и Лиза видя кръвта, която се процеждаше през блузата и панталоните й — прясна кръв. Сейчан проследи погледа й.

— Нищо ми няма.

Грей ги предупреди да не вдигат шум, в случай че наблизо има от хората на Насър. Накара ги и да се дръпнат встрани от вратата. Лицето и ръцете му бяха покрити с мехури от изгаряне. Бялото на очите му беше кървавочервено.

От другата страна на входа Лиза правеше сърдечен масаж, а Сейчан — дишане уста в уста. Вигор стоеше до тях, притворил очи в молитва, и току правеше кръстния знак над Сюзан.

— Дано това да не е последното й причастие — прошепна Лиза, без да прекъсва сърдечния масаж.

Вигор поклати глава.

— Просто се молех за…

Бомбата избухна с оглушителен гръм и земята под краката им се разтресе. Вонлив нагорещен въздух блъвна през отвора от пещерата.

Лиза се приведе над Сюзан.

Горещата вълна се ливна нагоре по шахтата на кладенеца и въздухът се изчисти.

— Е, можеше да е и по-зле — каза Ковалски. Грей — продължаваше да гледа нагоре — каза:

— Дръжте се здраво.

Лиза вдигна поглед, без да прекъсва периодичния натиск с ръце върху гърдите на Сюзан.

Горната половина на централната храмова кула се виждаше ясно. Каменните лица гледаха надолу към тях. И се тресяха до едно.

— Кулата пада! — предупреди Грей.

 

12:16

 

Насър избяга с шестима от хората си. Тичаха през вътрешния двор на второто ниво. Всяка стъпка беше истинска агония. Цялото му тяло продължаваше да гори, сякаш онази проклета жена още го стискаше в прегръдките си. В момента обаче си имаше по-неотложна грижа.

Хвърли поглед назад, преди да хлътне зад стената на една галерия.

Централната кула на храма потрепна… а после, сякаш на забавен каданс, се срина навътре в себе си и горната четвърт от височината й изчезна сред трясък и дъжд от отломки — смъртният писък на десетки каменни богини. Облак прах изригна от руината и литна високо в небето.

Шефът на сапьорите го беше предупредил, че зарядът е твърде голям и може да предизвика срутване. Но рискът Пиърс да се измъкне с наградата беше неприемлив за Насър.

Тъкмо се обръщаше, когато зърна още един стълб от прах да се издига като сивкав димен сигнал към небето. Присви очи. Не беше ли това знак за друг изход от подземната пещера?

 

12:17

 

Грей се задави от прахта. Едва различаваше останалите в тясното пространство на кладенеца. Кулата се беше сринала и бе смазала подземната пещера. Облаци дим и прах блъвнаха навън и се издигнаха през гърлото на кладенеца.

Грей изтри очи и се огледа. Стръмното стълбище беше запушено от камъни. Таванът се беше сринал.

Грей погледна нагоре. Северната стена на кладенеца се беше наклонила опасно навън. Добре, че не се беше сринала отгоре им. Тук-там блокове от градежа стърчаха като зъби на глиган.

Другите също кашляха.

Лиза помогна на Сюзан да седне. Тя притисна юмрук до устата си и продължи да кашля мъчително.

„Добре дошла обратно на белия свят“.

Може пък късметът им най-после да се обръщаше.

Глас отвисоко попари надеждите му.

— Я да видим какво имаме тук? — извика Насър от ръба на кладенеца. — 0, милите ми! Като на тепсия, ако ми позволите да използвам този израз.

Около кладенеца се бяха наредили хората му, с насочени надолу пушки.

Грей се дръпна назад и се блъсна в Ковалски.

— И сега какво, шефе? — попита Ковалски.

Преди Грей да е отговорил, се чу остър телефонен звън. Дойде отгоре, но мелодията му беше позната. Насър бръкна в един от джобовете си и извади телефона на Вигор. Беше го взел от монсеньора, когато ги заловиха в хотела. Бяха ги претърсили основно, преди да седнат на масата за преговори в Бара на слоновете.

Насър погледна дисплея и каза:

— Рейчъл Верона. — Вдигна телефона над кладенеца и се наведе напред. — Племенницата ви, монсеньор. Искате ли да се сбогувате с нея?

Телефонът иззвъня за трети път, после млъкна.

— Е, май няма да стане — каза Насър. — Колко жалко. Грей затвори очи и затаи дъх.

Насър продължи:

— Или пък вие, командир Пиърс. Да набера ли Анишен? Все пак ви обещах да чуете писъците на родителите си, преди да ви убия.

Грей не му обърна внимание. Ръката му се плъзна зад гърба на Ковалски, под дългия му шлифер. Краткото позвъняване от племенницата на Вигор беше уговореният сигнал, с който Пейнтър му съобщаваше, че майка му и баща му са извън опасност.

Или са мъртви.

Така или иначе… извън контрола на Насър.

Пръстите му се свиха около дръжката на пистолета, пъхнат в колана на Ковалски. Едрият мъж насмалко да го извади по-рано, при сергиите, когато го стресна крадливата маймунка. За щастие тогава Грей бе успял да го спре.

Сега Грей измъкна пистолета и го прилепи до бедрото си.

Насър продължи да злорадства:

— А може и да те оставя в неведение за съдбата на родителите ти… да се питаш какво ли ще стане с тях. и това да е последната мисъл, която ще отнесеш в гроба си.

— След теб обаче… — Грей пристъпи напред, вдигна пистолета и стреля два пъти.

Куршумите попаднаха в рамото и в гърдите на Насър. Той политна настрани. После падна в кладенеца, размахал ръце, кръвта му оплиска стените.

Грей продължи да стреля — слепешката — нагоре. Свали още трима, преди другите да избягат. Насър се пльосна на дъното зад него с остър вик и пукане на кости.

Грей продължи да оглежда ръба горе с насочен пистолет.

Деветмилиметровият „Метал Сторм“ беше австралийска направа, великолепно оръжие, произвеждащо множество изстрели за част от секундата. Без подвижни части, изцяло електронен.

— Лиза, вземи телефона на Вигор от Насър! Свържи се с Пейнтър!

Тя се размърда зад него.

Докато се въртеше бавно, вперил поглед в отвора на кладенеца, Грей зърна Насър с периферното си зрение. Той лежеше по гръб, едната му ръка беше затисната под тялото, рамото му най-вероятно бе счупено. На устните му бълбукаше кървава пяна. Но още беше жив. Очите му следяха Грей, пълни с объркване и смут.

„Отнеси въпросите си в гроба, копеле гадно“.

Сякаш чакал тази мълчалива подкана, Насър въздъхна за последно и очите му се оцъклиха.

Сейчан зададе неизречения му въпрос:

— И откъде се взе този пистолет?

— От Пейнтър. Договорихме се още докато бяхме на Ормуз. Искаше да мобилизира местното разузнаване, но аз го спрях. Поисках само една дребна услуга. Пистолет, който да бъде внесен тайно и прикрепен зад казанчето в тоалетната на хотелския бар, преди ние да пристигнем. Знаех, че Насър ще ме наблюдава непрекъснато и едва ли ще се задоволи с един обиск. Ковалски, от друга страна…

Грей само сви рамене и не довърши.

— В бара, да, сещам се — каза Сейчан. — Преди да тръгнем. Ковалски каза, че трябвало да пусне една вода.

— Знаех, че ще ни претърсят преди срещата в бара. Финтът с тоалетната беше единственият начин да се сдобием с оръжие след това. И да остане у нас, докато не разбера, че родителите ми са на сигурно място.

Ковалски изсумтя.

— Това копеле е трябвало да гледа по-внимателно „Кръстникът“.

Лиза извика зад тях:

— Пейнтър се обажда!

Пръстите на Грей се стегнаха около дръжката на пистолета.

— Родителите ми? Какво?…

— Вече попитах. Спасени са. И са добре. Грей издиша продължително. „Слава Богу!“ Изкашля се да прочисти гърлото си.

— Кажи на Пейнтър да организира карантина по най-бързия начин, в радиус от десетина километра около руините.

Представи си облака токсични газове, наситени с щама на Юда. Портата беше отворена само за десетина минути, а после бомбата на Насър я беше затворила завинаги. Поне това беше някаква утеха. Ала колко от вируса беше излязъл на свобода?

Погледна Сюзан. Тя седеше сгушена до входа. Ковалски стоеше до нея. Беше ли успяла? Помисли си за малката им група тук, на дъното на кладенеца. Всеки от тях беше дал своя принос. Дано всичко това да не беше напразно.

Лиза се обади отново:

— Вече са вдигнали на крак местните власти.

Грей плъзна поглед по отвора на кладенеца. Войската на Гилдията още обикаляше храма.

— Значи му кажи, че малко помощ ще ни дойде добре. Лиза предаде думите му… после свали телефона.

— Каза, че помощта вече е на път. Каза също да погледнеш нагоре.

Грей вдигна глава. Синьото обедно небе беше нашарено от ястреби с широко разперени крила. Десетки, стотици сякаш, стичащи се от всички посоки. Само че тези ястреби бяха въоръжени с картечници.

Грей посегна за телефона.

Лиза го пъхна в ръката му.

Грей го вдигна до ухото си.

— Нали уж се разбрахме да не включваш местните сили?

— Е, не бих нарекъл въздуха десет хиляди метра над земята „местен“. Освен това аз съм ти шеф. А не обратното.

Грей все така гледаше към небето.

Ударният отряд зави към руините и се разгърна в бойна формация. Всеки войник разполагаше с прикрепен за гърба малък делтаплан, като миниатюрни криле на изтребител, които позволяваха скок от голяма височина.

Спускаха се надолу.

Спирала след спирала.

После, по сигнал, войниците дръпнаха въженцата и крилете им се отделиха в унисон. Миг по-късно се разтвориха парашутите, които трябваше да убият скоростта на падането в последния отрязък от скока. Като участници в грижливо отрепетиран танц, летящите войници свиха обръча около целта.

Явно и други бяха забелязали драматичната им поява. Чу се тропот на ботуши по камък, отдалечаваше се. Грей си представи как наемниците на Гилдията си плюят на петите с надеждата да се разкарат незабелязани от бойното поле.

Но не всички проявиха подобно благоразумие.

От различни посоки се чу стрелба. Единична отначало, после все по-яростна. Престрелката продължи цяла минута. Един парашут се стрелна над кладенеца, войникът стреляше от въздуха. После още един, вдигнал високо крака, готов да кацне сред руините. Още се приземиха наблизо, водени навярно от сигнала на телефона, който Грей държеше в ръката си.

Някакъв мъж се наведе в кладенеца.

Грей едва не го застреля, преди да разпознае униформата.

Военновъздушни сили на САЩ.

— Добре ли сте бе? — извика новодошлият с австралийски акцент, докато разкачваше парашута си.

Лиза избута Вигор, мина напред и извика невярващо:

— Райдър?

Той й се ухили отвисоко.

— Тоя твой мъж… Пейнтър… голяма работа е, да знаеш! Позволи ми да участвам. Е, не е като да пълзиш по метална мрежа в компанията на канибали, а отгоре ти да трещят гръмотевици, но… пак си беше чудничко.

Някой извика.

Райдър вдигна ръка, че е разбрал, после отново погледна в кладенеца.

— Дръжте се! Стълбите идват! — После се дръпна и изчезна от погледа им.

Грей продължи да наблюдава отвора горе за врагове.

Друго не му оставаше.

Е, имаше още едно, последно нещо.

Вдигна отново телефона до ухото си.

— Шефе?

— Да?

— Благодаря ти, че не ме послуша.

— Нали за това съм ти шеф.