Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (17)

15.
Демони от дълбините

7 юли, 04:45

Остров Пусат

 

Бяха се забавили с минаването по мрежата.

Докато Монк и армията му пълзяха по покрива на света, окото на бурята беше минало над острова и сега отново се насочваше към открито море. На изток тайфунът се издигаше като могъща вълна и събираше сили да се стовари отново върху острова.

Ветровете набираха скорост.

Мрежата под Монк се залюля и той се пльосна по корем върху дъските на мостчето. Гръмотевица отекна като оръдеен изстрел, светкавици раздираха черното небе. После облаците се разтвориха и заплющя дъжд.

Стиснал с всички сили дъските, Монк погледна надолу.

„Господарката на морето“ се полюшваше в лагуната, грейнала и приканяща.

От долната страна на мрежата се спуснаха въжета и се проточиха чак до хеликоптерната площадка на горната палуба. Уви, хеликоптерите вече не бяха там — излетели бяха още преди корабът да навлезе в лагуната.

Което означаваше, че им остава само лодката на Райдър.

Още въжета се спуснаха от мрежата и затанцуваха под напора на вятъра.

Джеси закрещя заповеди на малайски. Беше само на трийсетина метра пред Монк, но вятърът отнесе половината от думите му. После младежът посочи надолу.

Най-близките до него канибали се мушнаха през мрежата и изчезнаха от поглед, като пеликани, които се гмурват в морето. Монк отново погледна през пролуката. Тримата дребни мъже се появиха отново, прегърнали въжетата. Плъзнаха се надолу като опитни командоси. След секунди ги последваха други.

Армията им отново запълзя към въжетата. Монк наближи Джеси точно когато Райдър посягаше към едно въже. Милиардерът скочи през мрежата без грам колебание.

Монк знаеше защо се е разбързал толкова.

Светкавица удари отсрещния край на мрежата. Изтрещя оглушителен гръм. По металния скелет се стрелнаха сини енергийни дъги, но угаснаха, преди да стигнат до тях. Силва миризма на озон изпълни въздуха.

— Стойте далеч от всякакъв метал! — изкрещя Монк.

Джеси кимна и повтори предупреждението му на малайски.

След минутка Монк стигна до младежа, посочи надолу и нареди:

— Тръгвай!

Джеси кимна. Докато се смъкваше от мостчето, бурята връхлетя острова с рев на товарен влак. Ветровете се втурнаха като пощурели и Джеси попадна под ударите им, преди да е уловил въжето. Поривът го събори като парцалена кукла от моста и го захвърли върху една от хлабавите междинни части на мрежата. Тежестта му разкъса рехавата плетеница от въжета и лиани.

Монк се хвърли и успя да го хване за глезена — с протезата си. В рамото му се забиха сякаш огнени шишове, когато цялата тежест на младежа увисна на него. Джеси висеше с главата надолу в бездната и крещеше ругатни на родния си език. Или пък бяха молитви?

— Въжето! — изкрещя Монк.

Едно от въжетата висеше на три метра встрани.

Монк напрегна мишци да залюлее младежа. Джеси разбра какъв е планът и протегна ръце към въжето. Не го стигаше. Деляха ги само трийсетина сантиметра, но не го стигаше.

— Ще те хвърля!

— Какво?! Не! Нямаше избор.

Рамото на Монк изпука, когато засили Джеси за последно.

— Пускам те! — изрева Монк и запрати младежа към въжето.

Джеси се оплете в мокрото въже, но не успя да го хване. Започна да пада надолу, риташе трескаво. Накрая успя да го прихване с единия си крак, да убие скоростта на падането и да се хване с ръце. Устните му се раздвижиха: сигурно благодареше на боговете си — или пък ругаеше Монк.

Монк се претърколи обратно на мостчето и запълзя напред.

Нова светкавица жулна небето зад него.

Изтрещя гръмотевица. Монк хвърли поглед през рамо. Мрежата се тресеше. Светкавицата беше уцелила началото на мостчето — там, откъдето бяха тръгнали. Пламнали греди се разхвърчаха във въздуха. Един канибал излетя високо във въздуха с размахани ръце, електрически дъги оглушително припукаха около мястото на удара. Канибалът извади късмет и се приземи благополучно сред събратята си.

Да, наистина беше извадил късмет, но за всички вече нямаше път назад.

Монк сграбчи най-близкото въже и се метна през мрежата.

Плъзна се надолу към жулената от дъжда хеликоптерна площадка и стъпи на нея без произшествия.

Остатъкът от армията му го последва.

Приведен, Монк се затича към стълбището, където се бяха събрали другите. Джеси вече насочваше мъжете, като сочеше ту Монк, ту Райдър. Тук щяха да се разделят. Монк трябваше да намери Лиза. Райдър и Джеси щяха да тръгнат надолу, за да подготвят лодката.

Тропот на боси крака долетя зад Монк — ариергардът на войската му топуркаше след него.

Монк се обърна към Райдър и Джеси.

— Готови ли сте?

— По-готови няма как да станем — отговори Райдър.

Монк хвърли поглед към отряда си — банда канибали, въоръжени с брадви и стари руски автомати. Светкавица разсече небето и обля с ярка светлина армията му. Наклепани с пепел лица и святкащи очи.

Тази нереална, буквално сюрреалистична картина за миг го изпълни с лошо предчувствие, жегна го право в стомаха. Той побърза да се стегне. Бурята засилваше страховете му, нищо повече.

— Така. Хайде да намерим Лиза и да се махаме оттук.

 

05:02

 

Лиза лежеше, вързана за стоманена хирургична маса, Наклонена под ъгъл четиридесет и пет градуса. Висеше на ръцете си, китките й бяха стегнати над главата. Краката й бяха свободни, но не стигаха пода. Беше само с болничната си роба. Студена пот прилепваше фината памучна материя към кожата й, стоманеният плот й убиваше на гърба.

Висеше вързана повече от час.

Сама.

И се надяваше да си остане сама.

От едната й страна имаше стоманена масичка на колелца с набор инструменти, използвани в съдебната медицина — триони, куки за дисекция, ножици, игли, длета за отваряне на гръбначния стълб.

Доктор Девеш Патанджали беше извадил тези инструменти от черна чанта, която Сурина услужливо му беше държала отворена. После ги беше подредил прецизно върху зелен хирургически чаршаф. Метална кофа висеше от долния край на наклонената маса — за да се събира в нея изтичащата кръв.

Докато Девеш подреждаше инструментариума си, Лиза се беше опитала да го откаже от планираното изтезание. Всячески. Опитала се беше да апелира към здравия му разум, обясняваше, че още може да му бъде полезна. Че след като приберат Сюзан, ще вложи всичките си знания и усилия, за да извлече лечение от кръвта и лимфата на жената. Нима не беше доказала вече своята изобретателност?

Ала каквито и аргументи да излагаше, Девеш не й обръщаше внимание. Просто подреждаше бавно и методично инструментите върху масичката.

Накрая доводите й преминаха в сълзи.

— Моля ви…

Девеш й обърна гръб и Лиза се замоли на Сурина. Ала там надежда нямаше, само мъртвешко безразличие върху лице, издялано от студен мрамор. Единственият цвят беше червената точка на челото, но тя пък приличаше на капка кръв.

А после телефонът на Девеш иззвъня и той изведнъж живна, явно доволен от чутото. Говореше бързо на арабск-Лиза не разбра нищо освен една дума — „Ангкор“. После Девеш излезе, последван от Сурина. Дори не погледна назад.

Оттогава Лиза си висеше тук и не знаеше какво да мисли.

Не знаеше какво става, но знаеше какво очаква нея.

Хирургическите инструменти лъщяха върху масичката. Лиза се размърда и кофата за кръвта издрънча. Вече час се мяташе между безразличието на крайното изтощение и суровия ужас на очакването. На моменти дори се молеше Девеш да се върне. Чакането, неизвестността бяха на път да я влудят.

Ала когато вратата най-сетне се отвори, Лиза се сви и простена. Не виждаше кой е влязъл, чуваше само потракването на колелца.

В полезрението й се появи количка.

На количката лежеше дете, вързано, с разпънати крайници.

Девеш избута количката пред Лиза и каза:

— Извинявам се за закъснението, доктор Къмингс. Разговорът ми продължи повече от очакваното. А после се наложи да издиря този обект.

— Доктор Патанджали — примоли се отново Лиза, вперила поглед в носилката. — Моля ви, недейте…

Девеш пристъпи към подноса с инструментите. Беше сменил сакото си с бяла престилка.

— Така, докъде бяхме стигнали?

В този миг се появи и Сурина — плавно, със събрани на корема ръце, самата скромност. Но в очите й проблясваха нетипични искри. Нещо я беше ядосало.

Девеш продължи:

— Доктор Къмингс, вие бяхте напълно права, когато изтъкнахте, че уменията ви може да се окажат ценни за по-нататъшната ни работа. В същото време простъпката ви не бива да остава ненаказана. Някой ще трябва да плати кръвнината вместо вас.

Лиза впери поглед в количката и разпънатото на нея дете. Устата му беше запушена, очите — пълни със страх.

Беше момиченцето — същото, което Девеш беше нарочил и преди, а после убиха доктор Линдхолм вместо него. Този път обаче на детето нямаше да му се размине. Девеш възнамеряваше да заколи жертвения агнец пред очите на Лиза.

Патанджали си сложи латексови ръкавици и взе хрущялния скалпел.

— Първият разрез по принцип е най-неприятен… Изведнъж се чу стрелба, далечна, но ясно доловима. Девеш замръзна.

Нови изстрели, откъм долното ниво.

— Пак ли! — възкликна раздразнено Девеш. — Нали наредих да вържат всички пациенти!

Още изстрели.

Девеш хвърли скалпела върху подноса и инструментите издрънчаха. Кръв изби на пръста му — беше се порязал при ядното движение — и той го вдигна към устата си да я изсмуче. Смръщи вежди и тръгна към вратата.

— Сурина, дръж под око гостите ни. Връщам се веднага, Вратата се затръшна след него.

В същия миг Сурина скочи към масичката с хирургичните инструменти, грабна скалпела и се обърна към вързаното дете.

— Не! — викна Лиза.

Сурина й хвърли безразличен поглед, после вдигна скалпела и нанесе няколко сръчни и бързи удара… и коланите около китките и глезените на момиченцето паднаха срязани. Сурина грабна детето и бързо тръгна към вратата.

Лиза чу тихите прищраквания, когато вратата се отвори и затвори. За пореден път я оставиха сама.

Смръщи замислено чело. Спомни си, че Сурина беше предложила бонбон на същото това дете. Спомни си и очите й отпреди малко — гневни, като на лъвица. Само че точно тази лъвица май беше запазила в сърцето си малко съчувствие към невинните души. Може би стореното току-що беше дребна проява на милосърдие, която да компенсира другите й жестокости.

Така или иначе, Сурина беше изчезнала.

Лиза си представи яростта на Девеш, когато се върнеше, вбесен от поредния пробив в сигурността. Щеше да завари в стаята само една жертва, върху която да излее гнева и безсилието си. Лиза задърпа ръце, пробваше за пореден път здравината на каишите. Кофата се разклати и издрънча.

Стрелбата продължаваше. Някои изстрели се чуваха по-силно от други, идваха и от различни посоки. Явно имаше повече от една престрелка. Какво ли ставаше?

Сякаш само на метри по коридора отвън избухна автоматична стрелба, придружена от трясък на счупено стъкло. После още изстрели, крясъци и някакъв странен, дюдюкащ боен вик. Стрелбата продължи без прекъсване цяла минута.

А после вратата зад нея се отвори с трясък.

Лиза замръзна.

Полугол мъж изскочи в полезрението й, омазан с нещо черно, със заострен глигански зъб вместо обица на носа и с корона от дълги зелени пера. Държеше някакъв дълъг нож и ръката му беше в кръв до лакътя.

Лиза притисна гръб към масата, вкаменена от страх.

— Тук! — изкрещя познат глас. Гласът на Анри.

Ботуши изтропаха зад нея. Студено острие се промуши между китките й. Каишите паднаха срязани. Лиза се хлъзна по наклонената маса. Някой я хвана, преди да е тупнала на пода.

И прошепна в ухото й:

— Ако ти е писнало да висиш тук, може вече да си плюем на петите, какво ще кажеш?

Тя се отпусна в ръцете му, разтреперана от облекчение.

— Монк…

 

05:19

 

Девеш разбра, че има нещо гнило, когато чу изстрели откъм научното крило, две палуби по-нагоре.

Самият той стоеше по средата на коридора, ограден от седмина пазачи и сомалийския им водач. Килимът беше пропит с кръв, но трупове нямаше.

А сега и стрелбата горе…

Девеш вдигна глава. Преди да е реагирал, из целия кораб завиха сирени. Обща тревога.

Какво ставаше, по дяволите?

Още стрелба от горните палуби. Пак откъм научното крило.

— Горе! — изкрещя той и посочи с бастуна си към стълбището.

Пазачите се обърнаха като един и хукнаха в указаната посока… ала по коридора пред тях за миг се мярна дребна фигурка — мъж с боси крака и гол, ако не се брояха перата и дрънчащите кокали, целият омазан в черно.

Един от островните канибали.

С автомат в ръка!

Водачът на охраната изпсува.

Стрелба избухна зад тях. Куршуми се забиха в килима и стените. Един от пазачите падна и от носа и устата му бликна кръв. Другите се долепиха към стените и отвърнаха на огъня. Сомалиецът дръпна Девеш зад себе си, без да спира да стреля с пистолета си.

Само дето нямаше по кого да стрелят.

После една врата се отвори рязко. През пролуката излетя брадва и се заби в черепа на друг от охраната. Миг по-късно вратата се затръшна. Пазачът запълзя със стърчаща от темето брадва, падна и не помръдна.

Друг пазач започна да стреля по вратата. Куршумите минаваха през нея.

Чак сега Девеш обърна внимание на табелката — СЛУЖЕБЕН ВХОД. Вратата водеше към системата от вътрешни коридори и стълбища на кораба. Убиецът със сигурност беше избягал.

Още един канибал, ако се съдеше по избора му на оръжие.

Корабът беше нападнат, системата му за сигурност — пробита.

Нова стрелба разсече тишината — от друга част на кораба. Явно губеха контрол над „Господарката“. Сомалиецът пристъпи към Девеш. Оцелелите пазачи покриваха периметъра: половината наблюдаваха коридора напред, другите — отзад.

— Сър, трябва да ви изведем на безопасно място — изръмжа сомалиецът.

— И къде е това? — простена Девеш.

— Извън кораба. С лодка до брега, а там ще намерим къде. Ще събера още хора, ще вземем по-тежко въоръжение и ще се върнем да прочистим кораба.

Девеш кимна. Докато кризата не отминеше, беше по-добре да е далеч от „Господарката на морето“.

Сомалиецът ги поведе в бързо темпо назад към стълбището под акомпанимента на сирени и изстрели. Заслизаха на бегом. Подминаха четири трупа, всичките на техни хора.

Когато се спуснаха до нивото на снабдителния док, Девеш спря.

— Сър?

— Лодката ще почака. — С всяко следващо ниво гневът му нарастваше.

Нямаше да напусне кораба току-така. Знаеше какво да направи.

И продължи надолу по стълбището.

Към машинното ниво.

Където бяха специалните отделения.

Преди да си тръгне, щеше да стъжни живота на типовете, които се опитваха да превземат кораба му. На принципа „клин клин избива“.

Островът не беше единственият източник на канибали тук.

 

05:22

 

Сюзан стоеше на границата на джунглата и гледаше към — „Господарката на морето“. Воят на алармената система стигаше до брега, приглушеният трясък на изстрели също.

Атаката беше започнала.

Сюзан стискаше ръце. Трепереше от страх и се молеше.

В гората се чуваха тихи, прокрадващи се звуци — триене на мокри листа, кално жвакане под нечии стъпки. Ескортът й стесняваше кръга около нея. Тласкаше ги нуждата да закрилят царицата си, но също и любопитство — искаха да погледат фойерверките.

Точно пред нея, издърпано наполовина на брега, я чакаше издълбана от дънер лодка, с която да стигне до лодката на Райдър.

Ако тя изобщо пристигнеше.

Пръстите вече я боляха от стискане.

„Моля те, Господи, нека дойдат…“

 

05:23

 

Покрит с пончото, Ракао чакаше в укритието си. Наблюдаваше през инфрачервените си очила как хората му постепенно стягат примката.

Вече не се чудеше къде са се дянали другите бегълци. Преди минути един от хората му беше забелязал подозрително раздвижване по горната палуба на туристическия кораб. Ракао беше отклонил вниманието си от непосредствената цел колкото да хвърли поглед натам. Раздвижване не видя, видя обаче нещо да виси от покривната мрежа над хеликоптерната площадка.

Въжета.

Изруга наум. Знаеше какво е станало.

Придвижили се бяха по мрежата, за да нападнат кораба…

Живееше на този остров вече десет години и за това време беше преживял множество кървави бунтове, които го бяха издигнали във водач на пиратския клан, чиято история датираше от цяло столетие. Ала амбициите му бяха по-големи. Простираха се дори отвъд богатата плячка, предлагана от туристически кораб като този, и робите, които можеше да продаде на черния пазар. Островът и морето му бяха отеснели, а докторчето му предлагаше достъп до много по-обширни територии за грабеж посредством организация, процъфтявала много по-дълго от столетие. Организация, в която амбицията и жестокостта се оценяваха и възнаграждаваха.

Затова, когато откри, че са го надхитрили, Ракао побесня. Но беше твърде опитен и обръгнал, за да се поддаде на емоциите си. В къщата си тук, в селцето, над рамката на вратата беше заковал изсушените езици на предшествениците си. Не се беше издигнал до сегашната си позиция с помощта на безразсъдни действия.

Запази хладнокръвие и нареди на радиста да се отдалечи на трийсетина метра, за да не го чуват, след което да се свърже с кораба и да ги предупреди за предстоящото нападение. Ала преди радистът да е успял, откъм кораба долетяха изстрели… последвани от воя на алармената система. Предупреждението беше закъсняло.

Така да е…

Ракао остана на позиция.

Ако нападението срещу кораба се провалеше, радистът щеше да го уведоми. Ако не, Ракао знаеше къде да причака победителите.

Защото истинският трофей беше тук.

Ракао наблюдаваше мишената си, която стоеше в самия край на джунглата.

Развръзката нямаше да се забави дълго.

 

05:33

 

Монк търчеше по последния отрязък от стълбището. Лиза го следваше заедно с двама учени от екипа на СЗО — един холандски токсиколог и един американски бактериолог.

В края на стълбите двама пирати лежаха в разширяваща се локва кръв. На крачка от тях стоеше един канибал и даваше знаци на Монк и спътниците му да се махнат по-скоро от стълбите.

Канибалът беше една от „трохите“, които Райдър беше оставил след себе си като пътепоказатели, за да преведат останалите по обезопасения маршрут. Дотук бяха слезли по лабиринт от стълбища, през един пасажерски коридор, прекосили бяха външната палуба, дори бяха минали на бегом през кухнята. През цялото време ги сподиряше накъсана стрелба.

Поне сирените най-после бяха млъкнали.

Макар че дали това вещаеше нещо добро, или не, кой знае.

Монк преведе спътниците си през окървавената площадка и четиримата продължиха по коридора откъм десния борд на кораба. Стигнали бяха долната палуба, която беше на едно ниво с ватерлинията. Лодката на Райдър също беше тук. Монк спря за миг, колкото да си поеме дъх и да се ориентира. Пак на тази палуба беше и снабдителният док, имаше също кино, забавачка, компютърен клуб и дискотека. Лодката на Райдър беше близо до носа.

— Насам! — Монк тръгна надясно, после спря и пое назад. — Не, насам!

Хукнаха отново, следвани от „трохите“.

Монк мярна някакво движение напред — при едно стълбище в централната част на палубата, недалеч от изхода към снабдителния док. Опърпаните униформи му бяха познати до болка.

Пирати.

Двете групи се видяха едновременно.

Монк бутна Лиза във входа на компютърния клуб.

— Прикрийте се!

Хората му се пръснаха в други входове и зад масивните подпорни колони. Куршум улучи един от канибалите в главата и той падна. Но групата на Монк имаше числено превъзходство. Отвърнаха на огъня с масирана стрелба, която буквално раздра коридора. Трима пирати паднаха. Най-високият бутна един слаб мъж назад към стълбището и избяга.

Монк поведе канибалите напред. Един измъкна оръжието от ръцете на мъртъв пират и захвърли собствената си димяща пушка. Друг ощипа пътьом бузата на един от труповете. Не от топли чувства, а за да провери крехко ли е месото.

— Онзи, който избяга, беше Девеш — каза Лиза и посочи надолу към стълбището. — Той ръководи операцията от името на Гилдията.

Монк погледна към снабдителния док.

— Сигурно са смятали да се оттеглят в пиратското градче и да съберат подкрепления.

Тази мисъл го пришпори още по-бързо към носа на кораба. Чудеше се дали въпросните подкрепления вече не идват, мобилизирани по радиовръзката.

Коридорът завиваше. След секунди Монк видя отворената врата към частния док на Райдър.

Бяха успели.

Преди да е направил следващата крачка обаче, от коридора зад тях долетяха пронизителни крясъци.

Монк се обърна.

Откъм стълбището в коридора се изсипаха десетина неканени гости — дърпаха се, крещяха истерично, полуголи, с раздрани и мръсни болнични роби. Бяха целите в струпеи и сълзящи рани. Ръмжаха свирепо с оголени окървавени венци. Дори от петдесет метра Монк разпозна блясъка на дива лудост в гноясалите им очи.

— Пациенти — прошепна Лиза, стисна Монк за ръката и го дръпна назад. — В кататонична психоза. Крайно агресивни са. Явно Девеш ги е пуснал на свобода.

— Мръсник! — Монк изчака всички от групата му да хлътнат зад завоя, после забърза към отворената врата на частния док. Ала от откъм завоя в противоположната посока, там, където коридорът извиваше по протежение на левия борд, се чуха нови викове.

И тропот на крака, приближаваше се.

Монк вдигна оръжието си… ала навреме позна първия — беше Джеси. Младежът също ги видя и лицето му се отпусна облекчено. Следваха го седмина канибали. Последните двама влачеха някакъв мъж, ранен във врата. Ако се съдеше по зелените му хирургически дрехи, беше от лекарите на СЗО.

Двете групи се срещнаха при отворената врата.

Привлечен от врявата, Райдър се появи на прага със собствения си ескорт канибали. Миришеше на бензин и бършеше омазнените си ръце с някакъв парцал.

— Какво става?

Монк отговори на въпроса му с въпрос: — Готова ли е лодката?

Райдър кимна.

— Естествено.

Лиза прегърна Джеси.

— Доктор Барнхарт, доктор Милър — задъхано каза младежът и махна към мъжа със зелените дрехи. — Помогнете му.

Канибалите положиха ранения мъж на пода. Тъмна кръв бликаше на тласъци от раната на врата му.

Лиза и двамата лекари клекнаха до него. Джеси вече беше свалил ризата си и я подаде на Лиза. Тя я сви на топка и я притисна към раната.

Мъжът се разтресе в кратка конвулсия и от устата му бликна кръв. После застина с отворени очи. Гърдите му хлътнаха под товара на смъртта.

Все така притиснала ризата към раната на мъжа, Лиза провери за пулс от другата страна на шията му. Поклати тъжно глава. Повече нищо не можеха да направят за клетника.

Междувременно Джеси им разказа с няколко думи своята част от историята, като току бършеше чело и размазваше полепналата по ръцете му кръв.

— Спасихме го. Беше го нападнала пациентка. Наложи се да я застреляме. Но от долните нива прииждат още. Стотици.

Сякаш в потвърждение на думите му, лудешки писъци отекнаха на фона на поредната престрелка.

— Време е да напуснем кораба — каза Райдър. Монк се обърна към него.

— Колко души може да качи лодката ти?

— Местата са шест… но ако се сместим, може да качим още един или двама. — Райдър плъзна поглед по Насъбралите се кандидат-пътници.

Джеси поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Аз няма да дойда. Лиза го хвана за лакътя.

— Джеси…

— Някой трябва да остане и да защити хората, децата, които още са на кораба. От пиратите, от лудостта. Хората от племето са единствената им надежда. А мен те ме познават. И ме слушат.

Доктор Барнхарт застана до него.

— Аз ще остана да му помогна. Ще се опитаме да спретнем нещо като барикада. Ще съберем колкото се може повече от оцелелите. И ще чакаме да ни спасите.

Доктор Милър погледна неохотно към отворената врата, после сведе очи към мъртвия лекар.

— Това… това са нашите хора. Наши приятели и колеги. Не можем да ги оставим просто така.

— Анри… — прошепна умолително Лиза.

Той я притисна за миг към себе си, после я побутна към отворената врата.

— Върви да намериш Сюзан. Сега най-важното е да измъкнете лечението от ръцете на Гилдията.

Лиза кимна и се остави на Монк да я поведе. Последваха Райдър в спускателния док. Щом прекрачи прага, Монк възкликна:

— Какво е това бе?!

 

05:43

 

Девеш слизаше към тъмната сцена на музикалния театър зад широкия гръб на сомалиеца. Тежките червени завеси бяха спуснати. След засадата при снабдителния док два-мата бяха избягали нагоре.

Долните палуби вече не им вършеха работа.

Виковете и крясъците ги бяха последвали по стълбището. Долу, в най-ниското ниво при машинните отделения на кораба, Девеш беше отворил петте складови помещения превърнати в импровизирана лудница. И беше пуснал на свобода обитателите им. Броят им беше намалял през последните дни, защото силните бяха изяли слабите.

Но дори и така бяха повече от двеста.

Двеста експериментални обекта.

Беше ги пуснал на свобода с идеята да затрудни нападателите, да ги забави достатъчно, за да организира връщането си на кораба с гранати и картечници. След което щеше да избие всичките.

И да си върне кораба.

За момента обаче беше попаднал в собствения си капан.

Плана им за бягство го беше измислил сомалиецът. Вместо да се спуснат по някое от централните стълбища към снабдителния док, се отправиха към входа за горните балкони на триетажния театър. А сега слизаха през салона обратно към нивото, където са намираше снабдителният док.

Централният вход на театъра се намираше точно срещу дока. Делеше ги един коридор. Няколко крачки на бегом и щяха да кажат сбогом на тази лудница.

При последните няколко стъпала Девеш си помогна с бастуна.

Сомалиецът вдигна ръка и тръгна към вратата.

— Останете там. Нека първо видя дали е чисто. — Чернокожият мъж стискаше пистолет.

Открехна вратата и надникна с насочен навън пистолет. Изчака няколко секунди, после отвори вратата още малко, обърна се и каза с облекчение:

— Чисто е.

Девеш направи крачка към него… и изведнъж някакво движение зад рамото на мъжа го накара да спре. Окичен с пера канибал изскочи от сянката на входа към снабдителния док.

С опънат лък.

Едрият сомалиец, изглежда, долови нещо в изражението на Девеш и откри стрелба на сляпо още преди да се е обърнал докрай към коридора.

Три куршума попаднаха в гърдите на канибала и той падна с крясък.

Но преди това беше пуснал тетивата.

Стрелата прониза гърлото на сомалиеца и щръкна от тила му като кървав език. Той залитна и се строполи на колене. Пистолетът му още сочеше към вратата.

Но канибалът не помръдна повече, а коридорът тънеше в тишина.

Девеш разбра, че не бива да изпуска шанса, и хукна към сомалиеца.

— Помогнете ми — изхърка той, очите му бяха присвити от болка. Опря се на една ръка, за да не падне. Другата трепереше, сгърчена около дръжката на пистолета.

Девеш изрита ръката, с която се подпираше сомалиецът, и той падна назад. При срещата си с полирания паркет върхът на стрелата изпука. Девеш натисна с коляно рамото на ранения мъж и захвърли бастуна си настрана. Трябваше му по-добро оръжие. Дръпна пистолета от ръката на сомалиеца.

Но якият мъж не го пусна, пръстите му се сгърчиха от ярост и болка.

— Пусни! — Девеш натисна с коляно забитата в гърлото му стрела.

Силен трясък отвлече вниманието му.

Вратите от другата страна на салона се бяха отворили рязко. Девеш измъкна пистолета и се обърна. Някой тичаше с бързи ситни крачки и развяваше след себе си коприна, омазана с кръв.

— Сурина!

Но Сурина не беше сама.

Преследваше я рояк обезумели гладни същества. Изливаха се след нея. Нямаха край. Някои се спъваха, падаха и скачаха отново на крака, освирепели. Но самият им брой ги забавяше.

Девеш се изправи, едновременно облекчен и ужасен.

Не искаше да е сам.

Сурина стигна до него и посегна към пода в движение. Грабна захвърления бастун и измъкна скритата в него сабя.

Девеш хукна към отворената врата.

— Насам!

Стиснал в две ръце пистолета, той прескочи стенещия сомалиец. Ако не друго, тялото му можеше да отвлече вниманието на преследвачите.

И изведнъж Девеш усети остра болка в свивките на коленете си.

Пристъпи стреснато напред… но краката му внезапно бяха изгубили способността си да го държат. Той се свлече на колене до вратата, падна на една страна и изпусна пистолета. Болката го прободе до мозъка на костите. С крайчеца на очите си видя как Сурина се изправя зад него. Държеше сабята сведена настрани, от върха й капеше кръв.

Девеш се опита да стане. Но краката не го слушаха. Кръв течеше по прасците му. Когато Сурина се плъзна покрай него, Девеш най-после осъзна какво е станало. Тая кучка беше срязала сухожилията на коленете му.

Сурина изтича през коридора и хлътна в тъмния вход за дока.

— Сурина!

Опита се да пълзи на ръце, влачеше крака.

Ако успееше да стигне до пистолета…

Ала след миг нечии пръсти се впиха в плътта му, привлечени от кръвта. Той чу агонизиращия крясък на сомалиеца зад себе си. А после го повлякоха към доскорошния му спътник. Девеш забиваше пръсти в пода, хлъзгаше се в собствената си кръв, трескаво търсеше нещо, за което да се хване, някаква последна милост…

Не откри нищо.

 

05:45

 

Под съпровода на писъци и изстрели откъм коридора горе Лиза настигна Монк в края на стълбището. От влажния вятър я побиха тръпки.

Частният док на Райдър беше малък, обкован със стомана, и смърдеше на бензин и машинно масло. В центъра му имаше релси като на влакчетата в увеселителните паркове, наклонени под ъгъл и водещи към отворен шлюз в корпуса на кораба. От другата страна на шлюза тъмната лагуна ги зовеше, разбунена от вятъра и дъждовните откоси.

Но не лагуната, а машината върху наклонените под ъгъл релси беше смаяла партньора й.

— Това изобщо не е лодка бе! — изпелтечи Монк. Райдър ги поведе бързо напред.

— Лодка е, само че летяща, приятел. Наполовина хидроплан, наполовина моторница.

Челюстта на Монк продължаваше да си виси.

Лиза също трябваше да признае, че е впечатлена.

Клекнала върху релсите си, машината приличаше на връхлитащ ястреб с прибрани крила. Затворената кабина имаше съвършени аеродинамични форми, които се сливаха в остър връх при носа. На кърмата имаше два високо разположени витлови двигателя. А на покрива на кабината се кипреха две сгънати в момента крила, чиито върхове почти опираха в щръкналата опашна секция и витлата.

— Направиха ми я в „Хамилтън Джет“ — каза Райдър и прокара ръка по лъскавия корпус. — Нарекох я „Морска стрела“. Когато е на вода, двата дванайсетцилиндрови бензинови двигателя изпомпват вода отпред и я изтласкват през Двойната дюза при кърмата. Стигне ли максималната си скорост, трябва само да включиш хидравликата, която разпъва крилете, и хоп — красавицата излита в небето. Там пък кърмовите витла имат грижата да не цопне обратно. — Райдър потупа любовно крилатата си лодка. — Бързоходна ми е тя. И на вода, и в небето. Въздушната й скорост стига до четиристотин и петдесет километра в час.

Подаде ръка на Лиза и й помогна да се качи по стъпалата до водещите релси. Тя се мушна в кабината. Не беше много по-различна от кабината на обикновена „Чесна“ — две места за пилота и помощника му отпред, още четири седалки в зад. ната част.

Райдър се качи след нея и мина напред към пилотското място. Монк се качи последен и затвори люка.

— Сложете си коланите! — извика Райдър.

Монк седна до страничния люк, готов да издърпа Сюзан в кабината, когато стигнеха брега. Лиза мина напред и седна до Райдър.

— Дръж се — каза той.

После дръпна някаква ръчка и „Морска стрела“ се заспуска плавно по наклонените релси. След миг цопна с леко клатушкане в лагуната.

Носът потъна, тъмна вода се плисна по стъклото отпред.

След миг се чу басовият рев на двигателите, гърлен и мощен.

„Стрела“ се плъзна напред. Дъждът яростно жулеше покрива на кабината.

— Потегляме — каза Райдър.

Лодката побърза да оправдае името си и буквално се изстреля през разпенената вода.

Монк не пропусна да подсвирне възхитено.

Райдър извъртя лодката, която се плъзгаше по водата като по лед, и я изведе около носа на кораба. Двата съда бяха чудата двойка — като кит и кръжащ край него нахален комар.

Лиза вдигна поглед към огромния кораб. Сега, когато бяха далеч от стрелбата и писъците, „Господарката на морето“ изглеждаше мирна и спокойна, дори жизнерадостна със светлинките си сред мрака на бурята.

Но Лиза добре знаеше, че това спокойствие е измамно.

Обзе я чувство на вина. Заради Джеси и Анри, заради доктор Милър. И заради всички останали. Не можеше да се освободи от чувството, че напуска битката, че изоставя другите, за да спаси собствената си кожа.

Но истината беше, че нямаше избор.

Райдър насочи лодката към брега, където трябваше да се срещнат със Сюзан. „Стрела“ полетя към потъналата в мрак джунгла и тясната плажна ивица.

Лиза си повтори наум последните думи на Анри.

Че лечението трябва да бъде измъкнато от ръцете на Гилдията.

Нямаха право на провал.

 

05:50

 

Ракао гледаше как странната лодка заобикаля носа на туристическия кораб и ускорява право към тях. През инфрачервените очила лодката се виждаше като нажежено Червено петно върху по-студената вода.

Даде на отряда си сигнал за готовност. Щяха да изчакат той да даде първия изстрел, преди да се втурнат в атака.

Свали очилата и погледна през телескопичния мерник на пушката. Прицели се в бегълката, която беше основна цел на операцията. Беше излязла от джунглата и чакаше на плажа, напълно открита.

Ракао чу рева на приближаващата лодка.

Жената вдигна ръка. Кожата й сякаш улови лунната светлина. Обаче… обаче луна нямаше.

Побиха го тръпки, но той не позволи на това да го разсее. Имаше си задача. Отговорите щяха да почакат.

Един от канибалите изтича и избута дългата лодка в плитчините край брега. Изправи се и махна на жената. Тя тръгна към него, качи се в лодката и седна тромаво отзад.

Застанал зад кърмата, канибалът се наведе да избута лодката към приближаващия се скутер.

А той зави плавно, така че десният борд да е успореден на плажа, и уби скоростта си на шест-седем метра от брега Страничният люк вече беше отворен. Някакъв мъж стоеше при отвора. Идеално. Ракао се прицели и стреля.

 

05:51

 

Монк подскочи стреснато.

Стоеше при отворения люк и гледаше безпомощно как канибалът зад лодката на Сюзан се свлича във водата. Тялото му се удари в лодката и я тласна към тях.

Последва истинска канонада, в тъмната джунгла запроблясваха огнени искри.

Друг канибал залитна, улучен в гърдите и рамото, и протегна ръка към Сюзан, с надеждата, че неговата царица може да го спаси. Но следващият куршум го улучи в главата и той падна на пясъка.

Това беше капан… и Сюзан беше примамката.

Куршуми обсипаха и „Морска стрела“ и Монк се дръпна от люка. Райдър изпсува. Монк се хвърли към задната седалка да вземе автомата.

Но отвън някой извика силно и стрелбата секна.

В последвалата тишина Монк изпълзя към люка.

Мъж с татуирано лице стоеше до колене във водата. Ракао. С копие в едната ръка и зигзауер в другата. Дулото на пистолета сочеше тила на Сюзан, която седеше присвита в задния край на полюляващата се върху водата лодка.

Очите й, грейнали в мрака, се взираха ужасено в Монк.

Ракао извика на английски:

— Изключете двигателите! Оръжията хвърлете във водата! После, един по един, искам да скочите и да заплувате към мен.

Монк се обърна.

— Лиза, ела с мен. Райдър, не изключвай двигателите.

Когато ме чуеш да викам „тръгвай!“, настъпи газта до ламарината и се омитай. Лиза се опита да откопчае предпазния колан, но пръстите не я слушаха. Накрая все пак успя, стана и мина назад. Монк хвана пушката си за приклада и я протегна през отворения люк. Единичен куршум рикошира от корпуса на „Морска стрела“. Ракао извика ядосано на стрелеца. Явно не искаше да повреждат излишно стоката. Определено отбираше от ценни неща.

Монк се показа през отвора на люка. Държеше пушката си изнесена настрани, другата си ръка беше вдигнал високо. Лиза прошепна зад него:

— Какво правиш?

— Ти просто бъди готова — измърмори той.

— За какво?

Нямаше време да й обяснява.

Ракао пристъпи малко по-навътре във водата. Дулото на пистолета му беше на трийсетина сантиметра от тила на Сюзан. Носът на лодката сочеше към „Морска стрела“ и стърчеше леко нагоре заради тежестта на Сюзан при кърмата.

Монк извика:

— Излизаме!

И като доказателство за готовността си метна пушката във водата — наляво и във възходяща дъга. Оръжието се превъртя във въздуха. Както се беше надявал, очите на Ракао инстинктивно се извърнаха да го проследят.

В същия миг Монк изскочи от люка, високо, сякаш скачаше от ръба на басейн. Но вместо да цопне във водата, падна върху щръкналия нос на кануто. Тежестта му натисна носа към дъното, а кърмата се изстреля нагоре като катапулт.

Сюзан прелетя над главата на Монк… право към „Морска стрела“.

Ракао стреля, но задният край на лодката закачи ръката му и пистолетът изхвърча във въздуха.

Монк чу как Сюзан пльосва във водата някъде зад него.

А после лодката пльосна във водата, Монк пък се пльосна по очи на дъното й. Надигна се на лакът. Мярна краката на Сюзан — Лиза я дърпаше през страничния люк на „Стрела“.

„Браво!“

Монк изкрещя с цяло гърло:

— Райдър! Тръгвай!

Но „Морска стрела“ продължи да се полюшва кротко на мястото си.

Монк понечи да извика отново… и лодката се разклати, Ракао се беше прехвърлил през ниския борд и вече се изправяше. Лодката се люшна, но пиратът с лекота запази равновесие. А после вдигна с две ръце копието и го засили към Монк.

Монк реагира инстинктивно. Посегна да хване копието в опит да блокира смъртоносния удар. Пръстите на протезата му се стегнаха като менгеме около метала.

Грешка.

Свиреп токов удар разтърси цялото му тяло. Със същото електрическо копие Ракао беше спасил Лиза от сепиите, със закъснение се сети Монк.

Тялото му се гърчеше в агония. Мускулните спазми бяха толкова силни, че като нищо можеха да счупят някоя по-тънка кост. Но дори през болката Монк чу как нови куршуми обсипват „Морска стрела“.

Защо се бавеше Райдър?

Болката от електрическия шок беше на границата на поносимостта. Високото напрежение отдавна трябваше да го е убило. Още беше жив само благодарение на изолационните подложки в протезата. Само че носът му вече надушваше миризмата на топяща се пластмаса.

„Райдър… изчезвай, дяволите те взели…“

 

05:54

 

— Чакай! — изкрещя Лиза през канонадата.

Лежеше на пода до Сюзан и съвсем ясно виждаше Ракао, който натискаше копието с всичка сила и се опитваше да го забие в гърдите на Монк. Монк се бореше. От протезата му излизаше черен дим.

Лодката се завъртя, близо… или поне достатъчно близо.

— Сега! — изкрещя тя.

Ударно изпукване прозвуча някъде над главата й — хидравликата беше освободена. „Морска стрела“ разгъна крилете си и те излетяха встрани като наточени брадви. Едното крило се заби в рамото на Ракао, помете го от лодката и го запрати по корем във водата.

За миг стрелбата утихна — явно маньовърът беше сварил стрелците неподготвени.

Лиза извика:

— Монк! Над теб!

 

Монк чу думите на Лиза през пристъпите на гадене и слабост.

Не разбра веднага какво му казва. Нещо над него. Наистина имаше нещо там. Едно от крилата на „Морска стрела“. Разтърсван от тръпки, той приклекна… и скочи.

Нямаше вяра на собствената си ръка. Димящите пластмасови пръсти на протезата се сключиха около едно от ребрата на крилото.

„Тръгвай…“

 

— Тръгвай! — изкрещя Лиза и протегна ръка да се хване за нещо.

Усети громоленето на двигателите под корема си. „Морска стрела“ подскочи напред, после изви кърмата си към плажа. В същия миг пиратите отново откриха стрелба.

Лиза видя как десният крак на висящия от крилото Монк подскача, улучен от куршум.

От прасеца му бликна кръв. Лицето му се разкриви от болка. Кракът му увисна под неестествен ъгъл. Куршумът явно беше строшил костта.

„Поне още се държи…“ Райдър насочи лодката към лагуната, извън обхвата на оръжията.

На Лиза й се доплака.

Но май все пак щяха да успеят.

 

05:55

 

Ракао подаде глава над водата и започна да плюе. Скоро усети дъното с краката си. Изправи се, потънал до гърди в лагуната. Рев на двигател привлече вниманието му.

Лодката на Блънт летеше през езерото, а под едното и крило висеше човек. Обзет от безсилна ярост, Ракао тръгна към брега. Лявата му ръка гореше и смъдеше от допира със солената вода. Той плъзна пръстите на другата си ръка по болезненото място и усети острия край на кост — стърчеше, пробила кожата малко под лявото рамо, счупена при удара, който го беше пратил във водата.

Поне копието още беше у него.

Това беше добре, защото още можеше да му потрябва.

Вече беше забелязал огнените проблясъци под водата — приближаваха се към него, привлечени от кръвта. Обърна се с гръб към брега и заотстъпва крачка по крачка. Държеше оръжието вдигнато в готовност. Зарядът щеше да ужили и него, но поне щеше да прогони сепиите.

Водата спадна до кръста му и той си позволи да въздъхне облекчено.

Само да се измъкне и щеше да продължи лова.

Където и да отидеха, щеше да ги намери.

Кълнеше се.

Над главата му изпука светкавица и освети за миг тъмната вода чак до дълбините й. Множество пипала се извиваха в широк полукръг около краката му. Най-дългото примигваше с жълта светлинка. Тялото на чудовището лежеше кротко в пясъка само на стъпка от Ракао. А после светкавицата угасна и водата се превърна в черво огледало, което отразяваше изкривеното му от ужас лице.

Ракао удари силно с копието, като премести с палец плъзгача на пълна мощност.

Сини електрически дъги разсякоха водата. Ракао ахна от болка — сякаш вълчи капан щракна и се затвори на кръста му. Ала шокът продължи само миг — после копието изпука в ръката му. Последен слаб заряд и лютиви валма дим — копието беше дало на късо, претоварено от битката му с американеца.

Ракао залитна назад и разплиска водата, болката в счупената ръка го прониза до мозъка на костите.

Беше ли свършил работа зарядът?

Отговорът дойде по най-неприятния начин — във вид на остра болка в едното бедро, сякаш от саблен удар. Хитинови куки се забиха в месото му. Ракао се дърпаше отчаяно, а създанието го влачеше навътре в лагуната. Чудовището подаде главата си над повърхността и завъртя към него голямото си око.

Ракао замахна с копието. Може да нямаше повече заряд, но пък върхът му беше остър. Усети как острието потъва дълбоко. Захватът върху крака му се стегна спазматично за миг, после се охлаби.

Доволен, Ракао отново заотстъпва назад.

Ала водите наоколо му внезапно разцъфнаха с цветовете на дъгата — множество сини и зелени ивици сред алено море. Глутницата беше чакала в засада. Гневът в светлинните сигнали беше очевиден. Сепиите обикаляха около него като цветен водовъртеж.

Нещо се удари в крака му. Зъби се забиха в глезена му.

Ракао разбра, че това е краят.

Бяха твърде много.

Хората му нямаше да стигнат до него навреме.

Погледна към отдалечаващата се лодка, пусна копието и Посегна към презраменния си кобур. Никога не го сваляше. В кобура нямаше пистолет. Само застраховка. Той завъртя Т-образната дръжка, която стърчеше от кобура, и извади иглата.

Дебело пипало се уви около кръста му и впи куките си в плътта му.

Щом той не можеше да избяга, поне щеше да повлече и други със себе си.

Вкара иглата докрай миг преди десетки, стотици сякаш пипала да разкъсат водната повърхност като жадни за кръв камшици. Стовариха се отгоре му от всички посоки, разкъсаха дрехите, после плътта му, подкосиха краката му. Повлякоха го към дъното. Дясното му ухо увисна като парцал, после едно пипало го откъсна.

Но дори и така Ракао чу експлозиите, които разтърсиха горния свят, а след миг тътенът им блъсна водата и го настигна, докато чудовищата го влачеха към дъното.

 

05:57

 

Лиза гледаше огнените експлозии, цъфнали по височините на острова. Отначало ги взе за светкавици, но взривовете избухваха последователно по протежение на височинния периметър.

— Какво става, по дяволите? — извика Райдър.

Цели участъци от покривната мрежа започнаха да се свличат сред пламъци.

— Някой взривява мрежата! Ще падне цялата! Райдър изруга.

Експлозиите продължаваха. Пожари осветиха небето и плъзнаха в джунглата. Ако не увеличаха скоростта, за да стигнат навреме до изхода на лагуната, мрежата щеше да ги затисне.

— Трябва да излетя! — извика Райдър. А това беше проблем.

 

05:57

 

Последователни взривове огряха горния ръб на вулканичния остров.

Монк веднага разбра какво става.

Мрежата…

„Морска стрела“ увеличи рязко скоростта си в опит да надбяга експлозиите. Издигна се на десетина сантиметра над водата, преминала към скорост за излитане.

Но люлеещият се Монк нарушаваше баланса й и я накланяше на една страна. Пръстите на краката му забърсаха водата. Райдър внесе корекции в режима и уби скоростта. Лодката цопна обратно във водата, подскочи, после продължи нормално напред.

Нажежена болка се стрелна по счупения крак на Монк, но той не пусна реброто, за което се държеше.

Не би могъл дори да искаше. Копието на Ракао беше изпържило електрониката на протезата му и веригите бяха дали на късо малко след като Монк се хвана за крилото. И сега висеше като телешки бут на месарска кука.

Изви се, за да вижда експлозиите. Цялата задна половина на мрежата се беше свлякла, огнени отломки падаха във водата заедно с поройния дъжд.

И с всяка експлозия поразените участъци се умножаваха.

Монк погледна към изхода на лагуната — тясната пролука във вулканичната стена. „Морска стрела“ трябваше да стигне до пролуката, преди експлозиите да опишат пълен кръг около вулканичния ръб и да стоварят цялата мрежа върху езерото. Опита се да прецени шансовете им. Не бяха добри. А с телешкия бут на едното крило — никакви.

— Можеш ли да прибереш крилата? — извика Лиза на Райдър.

Ако успееха да придвижат Монк по близо до страничния люк, щяха да го издърпат вътре и после отново да разгънат крилата. При това без да забавят скоростта.

Райдър попари и тази й надежда.

— Разтворят ли се, крилата се заключват! Вградена система за безопасност!

Имаше логика, реши Лиза. Никой не би искал крилата да се приберат, докато лодката е във въздуха.

Погледна пак към Монк. Той бърникаше нещо по протезата си. Какво беше намислил?

И изведнъж се сети.

Явно си бе дал сметка, че не могат да излетят заради него.

— Не! — извика тя. — Монк! Недей!

Не разбра дали я е чул през трясъка на експлозиите и воя на вятъра.

Така или иначе, обърна глава да я погледне. После посочи отсрещния плаж на лагуната. Извика нещо, но поредният взрив изяде думите му.

А той продължи да бърника по протезата си.

„Монк… моля те, недей…“

 

„Триста дяволи… защо не мога да се пусна?…“

Пръстите му отново се впиха в пластмасовата китка. Закопчалката за ръчно сваляне на протезата се беше стопила. Ноктите му дращеха по покритата с мехури синтетика.

Накрая закопчалката най-после щракна и се отвори.

„Слава Богу…“

Бръкна с пръст в отвора.

— Монк! — извика Лиза откъм кабинката.

Той спря, колкото да й посочи отново към плажа. Щеше да стигне там с плуване. А те щяха да продължат без него.

Лиза коленичи в отвора на люка, вятърът брулеше косата й. Отчаяние бе изопнало лицето й.

Монк натисна копчето за отваряне на стегите.

Китката се отдели от ръката му.

Той падна във водата. Зарита със здравия си крак — другият беше като пронизан с нажежен шиш в прасеца.

Изскочи над водата и потърси с поглед „Морска стрела“. Тя набираше скорост към пролуката, която извеждаше в открито море.

Райдър не губеше време в излишни колебания. Разбираше саможертвата му.

Последните експлозии раздираха островния ръб. Монк погледна нагоре. Мрежата падаше. Хвърли поглед назад. В другия край на лагуната балдахинът се срина като огнен покров върху „Господарката на морето“, първо върху кърмата и оттам към носа.

Само за секунди туристическият кораб остана под нея, като делфин, попаднал в мрежа за риба тон. А мрежата продължаваше да пада, право към Монк. Не можеше да стигне навреме до брега — дотам имаше поне половин километър.

„Морска стрела“ се издигна над езерото, набра височина и полетя към пролуката в стената.

Щяха да успеят.

Тази мисъл му помогна да овладее паниката си, когато мрежата се стовари отгоре му, натежала от стоманените въжета и подгизналите лиани. Повлече го надолу. И още по-надолу…

Монк трескаво търсеше някакъв пробив в мрежата, пролука, през която да се промуши и да изплува. Но счупеният крак му пречеше, а и мрежата се беше нагънала при падането и сега тежеше на два ката над него.

Погледна нагоре към светлинките на туристическия кораб.

Само за едно нещо съжаляваше… за едно неспазено обещание…

Беше се заклел на Кат, че ще се върне жив и здрав от тази мисия, а когато целуна за довиждане Пенелопе, беше повторил наум същото обещание.

„Съжалявам…“

Протегна ръка нагоре с безмълвна молитва за спасение.

Ръката му попадна на пролука в оплетената мрежа. Монк мушна чукана на другата си ръка и задърпа трескаво, за да разшири отвора. Зарита и с двата крака, въпреки болката в десния прасец. Трябваше да се промуши през дупката..

А после нещо дръпна силно глезена на ранения му крак. Краищата на счупената кост изстъргаха един в друг. Агонизираща болка се стрелна от крака през гръбнака му. Последният въздух излезе от дробовете на Монк и той сведе поглед надолу.

Светлинки се стичаха към него през водата.

Пипала плъзнаха по тялото му, увиха се около кръста му, стегнаха гърдите му. Мазолеста плът покри лицето му, устните му — същите, с които беше изрекъл обещанието си и с които беше целунал детето си.

Светлинки заиграха около него, докато пипалата го дърпаха надолу, и надолу, и надолу…

Въпреки всичко Монк извърна за последен път поглед нагоре.

И когато отблясъците на туристическия кораб угаснаха и мракът се затвори около него, той изпрати цялата обич в сърцето си на онези, които придаваха смисъл на живота му.

Кат.

Пенелопе.

Обичам ви, обичам ви, обичам ви…

 

06:05

 

Лиза седеше на задната седалка в кабината на „Морска стрела“ и плачеше.

Сюзан седеше до нея, положила утешително ръка на коляното й.

Никой не продумваше.

Райдър се бореше с ветровете, които блъскаха „Морска стрела“ във въздуха. Островът на пиратите се смаляваше зад тях.

Бурята ги мяташе като отронено листо. Нямаше смисъл да се съпротивляват. Летящата лодка се носеше по вятъра на север.

Радиостанцията не работеше — случаен куршум беше пробил захранването.

— Слънцето изгрява — тихо каза Сюзан. Гледаше през прозореца вместо към навигационната карта в скута си.

Думите й сякаш събориха някаква бариера. Райдър се обади:

— Може да е стигнал до брега.

Лиза пое дъх. Знаеше, че не е успял. Въпреки това избърса решително очите си. Монк се беше пожертвал, за да избягат те. Заради онези, които бяха останали на туристическия кораб, и заради лечението, което можеше да спаси целия свят.

И все пак се чувстваше изтръпнала и мъртва.

— Слънцето… — повтори Сюзан.

Райдър зави на изток, като заобиколи върха на малък остров. Хоризонтът изсветляваше. Може би бурята наистина беше към края си. Черните облаци се бяха разцепили, колкото да пропуснат сноп светлина към тях. Слънцето подаваше глава над хоризонта.

Ярка светлина нахлу в кабината през предното стъкло.

Лиза впери поглед в нея. Търсеше някакво опрощение, някаква топлинка, на която да се сгрее, която да пусне в себе си, за да прогони мрака в сърцето й.

И за миг й се стори, че се получава… докато Сюзан не извика ужасено.

Лиза подскочи и се обърна. Сюзан се взираше с широко отворени очи в слънцето. Но нещо в очите й грееше по-ярко и от него.

Див страх.

— Сюзан?

Устните на Сюзан се раздвижиха безмълвно. Лиза се опита да отгатне казаното само по движението им.

— Не трябва да ходят там.

— Кой? Къде?

Сюзан не отговори. После, без да поглежда надолу, забоде пръст в навигационната карта в скута си. Лиза прочете името под пръста й. — Ангкор.