Пърси Биш Шели
Освободеният Прометей (7) (Лирична драма в четири действия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prometheus Unbound, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и корекция
NomaD (2008)

Издание:

Пърси Биш Шели. Избрана лирика

Превод от английски на Цветан Стоянов и Илия Люцканов

Редактор: проф. Марко Минков

Художник: Борис Ангелушев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев

Коректор: Елка Георгиева

Дадена за печат 8. XII. 1958 г. Излязла от печат 15. VI. 1959 г.

Печатни коли: 16V2. Формат: 84×108/82. Тираж: 8080.

Поръчка № 84 (778). Поръчка на печатницата № 17.

Цена 8,60 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура, София, 1959

История

  1. — Добавяне

ПЕТА СЦЕНА

Колесницата спира на един облак върху снежна планина.

Азия, Пантея и Духът на Часа.

 

ДУХЪТ

 

Конете ми чакат и тръпнат,

почиват преди заранта.

Но чуй как земята ни шъпне!

Не спирайте — казва ни тя —

        на огнен копнеж скоростта!

 

АЗИЯ

 

Ти дъхаш в ноздрите им, за да бързат,

но моят дъх ще ускори бега им,

ако облъхне ги!

 

ДУХЪТ

 

                Уви, и той не може!

 

ПАНТЕЯ

 

О, Дух, отде е тая светлина

сред облаците? Слънцето все още

не е изгряло!

 

ДУХЪТ

 

                Ще изгрее то

едва на пладне; Аполон е тъй учуден,

че бави се в небето. А лъчите,

които тия облаци изпълват,

тъй както розата, погледнала в потока,

изпълва с нежния си цвят водата,

струят от твоята сестра!

 

ПАНТЕЯ

 

                                Разбирам!

 

АЗИЯ

 

Какво ти става, сестро? Ти си бледна!

 

ПАНТЕЯ

 

Как промени се ти! Сега не смея

да те погледна! Аз те чувствам само,

без да те виждам! И едва издържам

на хубостта ти блясъка! Какви ли

промени чудни в цялата природа

са станали, за да те понесат

и твоето най-истинско присъствие

тъй да разбудят? Нереидите разказват[1],

че оня ден, когато си пробила

отдолу бездната кристална, и излязла

в прошарена от жилки раковина,

си се люляла върху тихото море

край островите и брега егейски,

по-късно назован със твойто име[2],

то, като слънчев огън, разтопил

света, от тебе бликала любов

и озарила и небето, и земята,

и океана мрачен и дълбок,

и пещерите, дето лъч не влиза,

и жителите им — докато скръб

стъмни душата ти и тя погасна!

Сега си същата! Не само аз,

сестра ти, твойта спътница избрана,

а цялата вселена възжелава

от теб съчувствие! Не чуваш ли, край нас

във въздуха звучат слова на обич

от всички живи същества — и ветровете,

не ги ли чувстваш? — до преди бездушни,

сега във тебе влюбени са! Чуй!

 

АЗИЯ

 

Тъй мили думите ти са! По-мили

са само Неговите — като тяхно ехо

сега са твоите! Да, всяка обич

е хубава — и дадена, и взета!

Тя, обичта, е обща като слънце

и вечният й глас не уморява.

Като небе и всеподдържащ въздух

тя прави червея на бога равен.

Които будят я, във други са щастливи,

тъй както аз сега съм — но онези,

които в своето сърце я имат,

са, подир дълга мъка, по-щастливи,

тъй както скоро аз ще бъда!…

 

ПАНТЕЯ

 

                                Слушай!

 

ГЛАС ОТ ВЪЗДУХА (пее)

 

Живот на Живота! През твоите устни

дъхът ти със обич ни жари!

Тях твойта усмивка, когато напусне,

        във въздуха пламват пожари,

а после тя блясва в очите ти скрита

и който я види, във нея се вплита!

 

Дете на зарите! Гори ти снагата

        през тънката златна одежда,

тъй както понякога ярка Зората

        зад облак ефирен поглежда,

и тази въздушна премяна, изгряла,

където да бъдеш, обвива те цяла!

 

Мнозина са хубави — теб не съзират,

        но нежен, гласът ти прелива

най-хубав — че блясъци в него извират,

        от чужди очи те закрива!

Теб всички те чувстват, и всички те любят

но никой не зърва, и всички те губят!

 

Зора на Земята! Където да идеш,

        огряваш мъгливи пътеки!

Душите любящи, които ще видиш,

        със вятъра гонят те, леки,

додето най-после без дъх се завалят,

и гинат от немощ, и все пак, не жалят!

 

АЗИЯ

 

Душата ми е лодка омагьосана

и като сънен лебед е заплувала

по посребрените вълни на твойта песен,

а твоята е като ангел седнала

отпред и в далнините е погледнала,

докато вятърът засвирил е унесен…

И сякаш винаги така ще плуваме,

със нови брегове ще се сбогуваме,

гори и пропасти ще изоставяме,

през този рай безлюден ще минаваме,

додето, като вързана насън

и край брега оставена навън,

потъна най-подир в море от вечен звън!…

А твоят дух ще пори със крилете си

небесните земи на светла музика,

където вятърът с ветрилото си броди,

и ние ще се носим към страната си,

загубили и пътя, и звездата си,

и само усетът на твоя глас ще води!

И двамата със него ще закарате —

най-хубави и мили от лодкарите,

вий лодката на моето желание

до оня райски остров във сияние,

де вместо въздух диша се любов,

и тя е вятър, и вълна, и зов,

и свързва тоя свят със звездния покров!

Зад нас е Старостта със своите ледници,

и Мъжеството тъмно, развълнувано,

и Заливът на младостта, измамно блеснал;

ний минахме морето несмущавано

на Детството от сенки обитавано,

отвъд Живот и Смърт, към Ден, в зори

                                израснал;

към оня рай, де клони са надвесили,

надолу цветове-зеници весели,

де светли езера са се усмихнали

между поляни свежи и притихнали

— там, там ще зърне моето сърце

как някой сроден с тебе на лице

запял е край брега с протегнати ръце!…

Бележки

[1] „…Нереидите разказват…“ — Една от династиите морски божества произлиза от стария Нерей, който е имал щастлив брак с нимфата Дорида, дъщеря на Океан. От този брак се раждат петдесет млади нимфи-красавици, наречени нереиди.

[2] „…брега егейски, по-късно назован със твойто име…“ — Става дума за малоазийския бряг, който гърците са наричали първоначално Азия.