Пърси Биш Шели
Освободеният Прометей (3) (Лирична драма в четири действия)

ПЪРВА СЦЕНА

 

АЗИЯ (сама)

 

Ти слизаш вече с вихрите небесни

и като мисъл, като дух, ти пълниш

с неволни сълзи сухите очи

и с бързи тръпки пустите сърца,

напразно учили от миналите дни

покой да търсят. Да, ти слизаш вече!

Люляна в бури, ти се будиш, Пролет!

Дете на много ветрове, внезапно идеш,

подобно спомена за някой сън,

донесъл скръб, защото хубостта му

е минало; подобно радостта,

която се издига от земята,

за да накичи с облаци златисти

пустинята на нашия живот…

Това е времето, денят, часът!

Със изгрева ти трябваше да дойдеш,

сестрице мила, чакана тъй дълго,

тъй дълго непристигнала! Ела!

Пълзят минутите, безкрили червеи.

Една звезда потръпва още бяла

в руменината на настъпващото утро

зад пурпурните планини. Под цяла бездна,

разкъсвана от вятъра мъгла,

мъждука в езерото сенчесто и мрачно

отблясъкът й; гасне, блясва пак,

щом спрат вълните и в небето бледно

къдели огнени разстеле вълнест облак…

Изчезна най-подир! Отвъд ония

заснежени грамади потреперват

лъчите розови. Аз сякаш чувам

Еоловата музика^[1] на твоите

криле със цвят на морска дълбина,

довеяли зората.

 

                Чувствам, виждам

очите пламнали с усмивката, която

погасва в сълзи като две звезди

с мъгла от сребърна роса полупокрити!

Любима и най-хубава, донесла

тук сянката на оня дух, чрез който

живея, колко много закъсня!

Над океана слънцето изскочи.

Сърцето ме болеше от надежда,

преди просторът да усети твоя полет!

 

ПАНТЕЯ

 

Прости ми, първа сестро — радостта

на спомена за сън един отслаби

крилете ми — тъй лете ветровете

наситени със мирис на цветя,

изнемощяват. Аз заспивах често

спокойна и се будех освежена

преди падението на Титана свят,

преди нещастната ти обич, чрез която

сърцето ми позна и обичта,

и мъката, защото те растяха

във твоето сърце. До неотдавна

аз спях във пещерите изумрудни

на Океана стар, сред тъмни клони

от пурпурен и зеленикав мъх

и млечните ръце на нашта млада

сестра^[2] се сключваха като и днес под моите

смолисти, мокри къдрици, а аз

притисках с буза гънката дълбока

на дишащите й живот гърди.

Сега не спя така! Откакто станах

като зефир издъхващ под напева

на твоя разговор безмълвен и откакто

се стапям в смисъла на скритите слова,

които обичта говори, моят сън,

макар че пак е сладък, е тревожен,

а часовете на събуждането носят

и скръб, и грижа …

 

АЗИЯ

 

                        Повдигни очи,

да прочета съня ти в тях!

 

ПАНТЕЯ

 

                                Аз казах,

че до нозете Му със Йона спях.^[3]

Планинските мъгли, събрани там

под месеца, разпръснаха снежинки —

да пазят от пронизващия лед

съня на нашата прегръдка. И тогава

два съня дойдоха. Единият не помня,

но в другия яви се Прометей,

ранената му, бледна плът изчезна

пред моите очи, в нощта лазурна

проблесна прелестта на онова,

което вътре в него неизменно

живее, и гласът му проехтя

като напев, зашеметил душата

с упойката на радост просветлена:

„Сестра на Таз, чиито стъпки стелят

света с любов и хубост, по-красива

от всичко освен нея — нейна сянка,

вдигни очи и погледни ме!“ Аз

погледнах. Ослепителният блясък

на този образ вечен и безсмъртен

бе осенен от обич — тя струеше

от кротките протегнати ръце,

от устните, отворени във страст,

от светлите и призрачни очи —

като прозрачен огън, и дъхът и

обви ме с мощ, в която чезне всичко,

тъй както сутрин слънцето обвива

с ефира си възпламнал някой облак

от скитаща роса и я поглъща.

Не виждах и не чувах, и не трепвах,

а само чувствах как в кръвта се влива

присъствието му, докато стана

едно с живота ми, и аз — едно със него.

Така стоях погълната. Най-после

сънят отмина — и като ония пари,

които нощем се натрупват край елите

на едри капки и потръпват, тъй и мойта

душа се беше свила — а когато

пак светнаха на мисълта лъчите,

аз чувах как гласът му бавно глъхне

като далечна песен. Твойто име

едничко между звуците долавях

сред туй, което произнасяше, макар

в нощта безмълвна дълго да се вслушвах.

Тогава Йона се събуди и ми рече:

„Ти знаеш ли какво нощес ме мъчи?

Аз винаги съм знаела преди

какво желая и не съм копняла

за невъзможното, а ето че сега

не бих могла да кажа какво искам!

Знам само, че е хубаво, защото

е хубаво да искаш! Хитра сестро,

това е твое дело — ти си взела

магия някоя старинна и със нея

откраднала си моята душа,

докато опях, за да я смесиш с твойта!

Затуй сега, когато те целувах,

усетих посред устните ти, сладък,

кипежът, който ме поддържа, и трептяща,

между ръцете ни взаимно упоени,

оная топлина на мойта кръв,

чиято сила е Животът и без нея

отпадам!“ Аз не й отвърнах нищо,

защото гаснеше Зорницата на свода,

а полетях към тебе.

 

АЗИЯ

 

                        Ти разказваш,

но думите са като въздуха — не мога

да ги усетя. Повдигни очи,

да прочета душата Му във тях!

 

ПАНТЕЯ

 

Повдигам ги, макар че те се свличат

под тежестта на туй, което искат

да изразят. Какво ще видиш в тях

освен прекрасния си образ отразен?

 

АЗИЯ

 

Очите ти приличат на небето,

дълбоки, сини и безкрайни — свили

два кръга под ресниците си нежни,

далечни, тъмни — обръч вътре в обръч,

изплетени от нишки вътре в нишки!

 

ПАНТЕЯ

 

Защо се сепна, като че видя

в тях призрак?

 

АЗИЯ

 

                Нещо се променя там,

отвъд най-скритата им дълбина!

Аз виждам сянка… образ … Туй е Той!

Облечен в меката и чиста светлина

на своите усмивки — те излъчват

сияние като луна, изгряла

сред облаците! Ти си, Прометей!

Не си отивай! Може би говорят

усмивките ти, че отново ще се срещнем

в двореца, който техните лъчи

ще изградят на пустата земя.

Да, изтълкуван е сънят! Но стой!

Какво е туй пред тебе? Със коса

развяна яростно от вятъра и с поглед

летящ и див — о, то не е от плът!

През дрехата му виждам как сияе

росата златна, чийто звезден блясък

денят не е изпил!

 

СЪНЯТ

 

                        Ела! Ела!

 

ПAНTЕЯ

 

Това е другият ми сън!

 

АЗИЯ

 

                                Изчезна той!

 

ПAНTЕЯ

 

Сега го виждам пак пред мен. Сънувах,

че тук седим и разцъфтели пъпки

покрили са това от гръм сразено

бадемово дърво, когато бързо

от скитските пустини побелели

долитна вятър и земята сгърчи

във лед. Погледнах цветовете — всички

те капеха, но върху всяко листче

четеше се (тъй както се чете

на хиацинта в сините камбанки

извезаната скръб на Аполона^[4]):

„Ела, Ела!“

 

 

АЗИЯ

 

        Докато ти разказваш

и аз си спомням сън един забравен.

Полека с думите ти оживява той.

Сънувах — сред поляни ний вървяхме,

без цел във младото и сиво утро.

Подкарал бе ленив, спокоен вятър

стада от облачета влакнести и гъсти,

а бялата роса висеше тихо

по ниската трева, едва набола

отдолу, изпод тъмната земя.

Какво бе другото, не помня аз —

но върху сенките на облаците ранни,

по склона ален пряко запълзели,

четеше се: „Ела! Ела!“ И както

те чезнеха, на всеки стрък трева,

от който капеше роса небесна,

се виждаха пак същите слова,

дълбани сякаш с огън-изсушител.

Сред боровете прошумя ветрец,

от клоните им странен звук изтръгна,

като че духове прощален зов запяха

и някакви далечни, нежни звуци

се чуха: „О, ела, ела, ела!“

Тогава казах ти: Пантея, погледни ме!

Но в дъното на твоите очи

видях: „Ела! Ела!“

 

ЕХО

 

                        Ела! Ела!

 

ПАНТЕЯ

 

Скалите тази заран се надсмиват

със гласовете ни — като че дух отвръща

на думите им с думи!

 

АЗИЯ

 

                                Има нещо

между скалите! Чуй! Каква мелодия!

 

ЕКОВЕ (невидими)

 

        Ний сме ековете,

        бързо ще отминем!

        Ний като росата

        блясваме и гинем,

        дете на Океана!

 

АЗИЯ

 

Чуй! Духове говорят!… И безплътни

словата им отекват!

 

ПАНТЕЯ

 

                        Аз ги чувам!

 

ЕКОВЕ

 

Ела! Ела! След нас ела

през тъмни пещери —

отвъд, де в утринна мъгла

безмълвен лес цари!

 

Ела! Ела! След нас ела

през тъмни пещери,

там, дето не лети дори

и скитница-пчела!

Там, дето мрачен е денят,

подземни извори блестят

и крехки вечерни цветя

в съня си пръскат красота…

Ела — докато стъпваш ти

и песента ни ще ехти,

дете на Океана!

 

АЗИЯ

 

Да следваме ли тоя звук, той глъхне,

отдалечава се!

 

ПАНТЕЯ

 

                        Чуй! Иде пак!

 

ЕКОВЕ

 

        Там има глас нечуван,

        отдавна спи в покой!

        От твоя зов бленуван

        ще се събуди той,

        дете на Океана!

 

АЗИЯ

 

Как чезнат думите с притихващия вятър!

 

ЕКОВЕ

 

        Ела! Ела! След нас ела

        през тъмни пещери,

        там, дето бурите дори

        са сгънали крила!

        През оросената гора,

        край извори и езера,

        през многодипли планини,

        към пропасти и долини —

        където болната земя

        лежа във гърчове сама,

        за да почине в оня ден,

        когато Той бе разделен

        от тебе и ще види пак

        едва сега ликът ти драг,

        дете на Океана!

 

АЗИЯ

 

Пантея мила, за ръка хвани ме,

докато чуваме гласа, да го следим! …