Пърси Биш Шели
Освободеният Прометей (4) (Лирична драма в четири действия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prometheus Unbound, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и корекция
NomaD (2008)

Издание:

Пърси Биш Шели. Избрана лирика

Превод от английски на Цветан Стоянов и Илия Люцканов

Редактор: проф. Марко Минков

Художник: Борис Ангелушев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев

Коректор: Елка Георгиева

Дадена за печат 8. XII. 1958 г. Излязла от печат 15. VI. 1959 г.

Печатни коли: 16V2. Формат: 84×108/82. Тираж: 8080.

Поръчка № 84 (778). Поръчка на печатницата № 17.

Цена 8,60 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура, София, 1959

История

  1. — Добавяне

ВТОРА СЦЕНА

Гора. Сред нея скали и пещери. Азия и Пантея минават.

Два млади фавна[1] стоят на една скала и слушат.

 

ПЪРВИ ПОЛУХОР духове

 

Пътеката, която води

тез хубави сестри, е мрачна;

като завеса непрозрачна

борове, кипариси, кедри

са окрили небесата ведри.

Тук вятър никога не броди,

не грее слънце, ни се рони

дъжд под уплетените клони.

И само някога росата

с пълзящия зефир се влачи

сред дънерите по земята,

листата с бисери окача

и немощните анемони

томят се и повяхват всички;

а вечерта една-едничка

звезда, която няма път и

се рее там из висините,

намира процеп и лъчът й

пробива тъмнините скрити

и сякаш златни капки ръси,

гората трепва във съня си,

но миг — и бързо се извърта

небето и звездата скрива;

тя вече няма да надзърта,

далече някъде отива…

Пак горе черен мрак се стели,

а долу — мъхести постели.

 

ВТОРИ ПОЛУХОР

 

Тук славеите сладострастни

са будни в сумрачното пладне,

един от тях в блаженство гасне

или във скръб — и сред бръшляна

до болка влюбен ще припадне

пред свойта мила, запъхтяна

от музиката във гръдта й;

а друг, опиянен, играе

край цъфналия клон, замира

с извивката на тъжни трели

и сякаш песента му спира,

но после бавно пак се рее,

все още слаба, покрай пътя,

докато от любов прелели,

в миг нови звуци понесат я

и цялата гора немее,

и тръпнат сенките неясни;

тъй, като флейти разпилели

стогласно ехо над водите,

които сепват се неволно,

наоколо ехтят в душите

безкрайни песни, тъй прекрасни,

че да ги слушаш, ти е болно,

 

ПЪРВИ ПОЛУХОР

 

Извивките опиянени

на ековете гласовити

влекат, влекат насам душите

в гората през пътеки скрити

към пещерите вледенени,

там, де Демогоргон царува;

(тъй лодките надолу плуват,

когато носят ги реките

могъщи, придошли напролет)…

Макар и сън дълбок заспали,

душите първо повик чуват

и той орисаните буди,

зове, привлича в своя полет.

След туй от пари полетели,

ги сбира хала многокрила

и ги захласва като луди,

а те си мислят: сладка воля

във тях самите дава сила

на техните криле. И смели,

летят по своя път, додето

летят потоците запели

на халата, а тя не спира

и като облаци в небето

вълните си отпред събира,

до оня сетен връх доплува,

там де Демогоргон царува!

 

ПЪРВИ ФАВН

 

Ти знаеш ли къде живеят тези

незрими духове, които пеят

такива нежни песни из гората?

Ний сме били по дупките най-пусти,

в най-тайните леговища, но нивга

не сме ги срещали, макар че често

ги слушаме. Къде ли те се крият?

 

ВТОРИ ФАВН

 

Едва ли някой знае, но съм чувал

по-старите понякога да казват,

че малките мехурчета, които

магията на слънцето изсмуква

от бледните и немощни цветя,

покрили долу тинестото дъно

на чистите, кристални езера,

са техни жилища — там плуват те

под целия зеленозлатен свод,

запален от изгарящото пладне

между преплетени листа; и щом се пръснат

мехурчетата, и от тях изскочи

нагоре като дъжд от метеори

възпламнал въздух, който дотогава

те дишали са в тия лъчезарни,

прозрачни куполи — неуловими,

те хващат се за него и го яздят,

стремглавия му полет управляват,

в горящата му грива се заплитат

и пак блестят в огньове под водите

на майката земя.

 

ПЪРВИ ФАВН

 

                        А може би

и други има — в розовия цвят,

в звънчетата на полските цветя,

в надиплените, скромни теменуги,

във техния умиращ дъх, когато

и те умират, в слънчевия блясък

на капките роса?

 

ВТОРИ ФАВН

 

Да, има много —

за тях ний можем само да гадаем!

Но ако бъбрим тъй, ще дойде обед,

намусеният, стар Силен[2] ще види,

че още неприбрани са козите

и във гнева си няма да ни пее

ония хубави и мъдри песни —

за бог, за щастието, за съдбата,

за обичта, за жалостната орис

на прикования Титан — и как

ще бъде той освободен и ще направи

земята братство и любов — чаровни песни,

които пълнят с радост и утеха

самотните ни вечери и карат

дори и славеите, без да им завиждат,

да млъкват и унесени, да слушат!…

Бележки

[1] Фавни — божества, подобни на бога Пан, изобразявани като космати човеци с рога на главата и кози копита.

[2] Силени — горски духове, полубогове с конски крака. Смятани за много умни, надарени със способността да гадаят бъдещето, добри музиканти, но вечно пияни.