Пърси Биш Шели
Освободеният Прометей (5) (Лирична драма в четири действия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prometheus Unbound, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и корекция
NomaD (2008)

Издание:

Пърси Биш Шели. Избрана лирика

Превод от английски на Цветан Стоянов и Илия Люцканов

Редактор: проф. Марко Минков

Художник: Борис Ангелушев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев

Коректор: Елка Георгиева

Дадена за печат 8. XII. 1958 г. Излязла от печат 15. VI. 1959 г.

Печатни коли: 16V2. Формат: 84×108/82. Тираж: 8080.

Поръчка № 84 (778). Поръчка на печатницата № 17.

Цена 8,60 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура, София, 1959

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА СЦЕНА

Скалист връх сред планината. Азия и Пантея.

 

ПАНТЕЯ

 

Дотук звукът доведе ни най-после!

Тук царствува Демогоргон — зад тази порта,

огромна като кратер, който бълва

огньове-метеори и издишва

упойващите пари на оракул.

Тях хората самотни жадно пият,

когато скитат се във свойта младост,

и ги наричат правда, добродетел,

любов, наслада или даже гений.

Това безумно вино! Те извличат

утайката му и я пресушават,

додето, полудели от пиянство,

издигнат глас като вакханки диви,

които пак крещят: „Ево! Ево!“[1],

и цялата вселена заразяват!…

 

АЗИЯ

 

Какъв дворец за тази власт върховна!

Прекрасно!… Колко прелестна си ти,

Земя!… Дори да беше само сянка

на някой дух, от тебе по-красив,

макар че зло творбата му петни,

макар че той е в хубостта си слаб,

пак щях да падна на колене като в храм:

пред него — и пред теб! Във тоя миг

сърцето ми е цялото молитва!

Прекрасно!… Погледни, сестрице, долу,

преди от парите да мръкне твоят разум!

Море от сребърна мъгла покрива

с вълни лазурни в утрото оная

индийска долина! Виж как се стели

със ветровете тихи и обгръща

върха ни стръмен като някой остров!

Наоколо един огромен пояс

от тъмни и разцъфнали гори,

ливади сенчести и здрачни, пещери,

отвътре от потоци озарени,

и странни фигури от скитаща мъгла,

която вятърът е очаровал…

А горе, ледно-зъбести, проболи

небето върхове, блестящи като слънце,

зората пръскат — тъй сред океана

искряща пяна вдига се с вълните,

разпръсва се сред острови скалисти

и ръси вятъра със звездни капки.

Стените им опасват долината,

там, дето преспи стапят се, реват

надолу водопади и рева им,

като мълчание гробовно страшен,

поглъща вятърът заслушан. Чуй!

Сняг грохва! Слънцето пробудило е вече

лавината! И нейните грамади,

пресети три пъти от яростни фъртуни,

събирани снежинка по снежинка,

се свличат! Както умовете смели,

които борят се с властта небесна,

натрупват бавно мисъл подир мисъл

и изведнъж една велика правда

в едно ги обира, тръгва и народи

наоколо тресат се из основи —

така сега тресат се планините!

 

ПАНТЕЯ

 

Виж как морето бурно на мъглата

покрива се е червена пяна чак

до нашите нозе! То се вълнува

тъй както океанът, омагьосан

от пълната луна, обгръща с бяс

измъчените корабокрушенци,

без хляб изхвърлени на някой тинест остров.

 

АЗИЯ

 

А облакът се пръсва, силен вятър

го вдига, той косата ми разплита!

Вълните му пред мен сега се носят!

Зашеметена съм и виждам нещо

в мъглата!

 

ПАНТЕЯ

 

                Ето, някакво лице

с усмивка мамеща и златни къдри,

които греят като ярък пламък!…

А ето — второ, трето… Чуй! Те пеят!

 

ХОР ОТ ДУХОВЕ

 

Надоле и все надоле —

        слезни, слезни!

Там сънищата отколе

сред своите сенки се крият,

там смърт и живот се бият,

        там пада пред теб стената,

която пази нещата,

там чакат те стълби в неведоми далнини

        слезни, слезни!

 

Тъй хрътката влече сърните —

        слезни, слезни!

Светкавицата — мъглите,

свещта — нощните пеперуди,

Смъртта — страх, Любовта — полуди,

а Времето — и двете;

тъй чукът здрав в ръцете

следва духа на гранитните твърдини —

        слезни, слезни!

 

През сивата, куха бездна —

        слезни, слезни!

Тя цялата е беззвездна,

там въздухът не играе

и камъкът не знае

ни блясъка на небесата,

        ни мрака на земята.

Един там царува сред каменните стени —

        слезни, слезни!

 

В дълбокото на дълбините —

        слезни, слезни!

Като искра в пепелта скрита,

като поглед при сетна среща,

за който любовта се сеща,

като елмаз сред руди

отвека тъми да буди,

там само за теб заклинание звъни —

        слезни, слезни!

 

Ний водим те със гласа си —

        слезни, слезни!

И вярвай във слабостта си!

Тъй силна е мекотата,

че ще събуди Съдбата,

като змия навита

и под трона Му[2] скрита!

Той ще я викне от вечните дълбини —

        слезни, слезни!

Бележки

[1] „Ево! Ево!“ — Възторжен, ликуващ вик на участниците в Дионисиевите тържества (вакханалиите), нещо подобно на нашето „Ура!“

[2] „…и под трона Му свита…“ — Тук очевидно „Му“ не се отнася за Прометей, както досега, а за Демогоргон, при когото двете сестри отиват.