Пърси Биш Шели
Освободеният Прометей (10) (Лирична драма в четири действия)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prometheus Unbound, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Разпознаване и корекция
sir_Ivanhoe (2008)
Сканиране и корекция
NomaD (2008)

Издание:

Пърси Биш Шели. Избрана лирика

Превод от английски на Цветан Стоянов и Илия Люцканов

Редактор: проф. Марко Минков

Художник: Борис Ангелушев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Димитър Захариев

Коректор: Елка Георгиева

Дадена за печат 8. XII. 1958 г. Излязла от печат 15. VI. 1959 г.

Печатни коли: 16V2. Формат: 84×108/82. Тираж: 8080.

Поръчка № 84 (778). Поръчка на печатницата № 17.

Цена 8,60 лева.

Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев

Народна култура, София, 1959

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА СЦЕНА

Кавказ, Прометей, Херкулес, йона, Земята, Духове. Колесницата на Часа докарва Азия и Пантея

 

ХЕРКУЛЕС

Освобождава Прометей, който слиза.

 

Ти, между духовете най-велик!

Тъй силата сега е предан роб

на Мъдростта, и Смелостта, и Любовта,

многострадална — и на теб, в когото

те сбрани са!

 

ПРОМЕТЕЙ

 

                Словата ти сърдечни

по-скъпи са дори от свободата,

тъй дълго чакана от мен, тъй дълго

отлагана…

                А ти, ти моя Азия,

лъч на Живота, огледален лик

на Красота невиждана, и вий,

сестри прекрасни, скъпи мои нимфи,

които с вашта грижа и любов

направихте безкрайните години

на мъките един приятен спомен,

от днес ще бъдем неразделни! Знам

аз пещера една, обрасла цяла

с надвиснали, ухаещи растения

— завеса от листа и плодове,

откъснала деня. Постлан е подът

със изумруди, целите във жилки,

а във средата светъл извор блика,

за да ни буди сутрин със звука си;

от кълбестия свод висят надолу

на планината сълзите смразени,

прилични на сребро или на сняг,

или на копия елмазни, и от тях

вали почти незрима светлина.

Там чува се един и същ ветрец

от клон на клон да шепне, пеят птици,

пчели жужат, седалища от мъх

ни чакат, мека сплъстена трева

облякла е неравните стени.

Най-просто жилище — за нас ще бъде то

Там ще седим и дълго ще говорим

за времето и вечните промени;

докато е приливи и отливи светът

мени се, ний ще бъдем неизменни!

Уви, кой може хората да скрие

от изменчивостта? И вий, когато

въздишате, ще се усмихвам аз.

Ти, Йона, ще ни пееш малки песни,

откъснати от музиката морска,

докато аз заплача, а след туй

с усмивки ще ми гоните сълзите,

които всеки с радост би проливал.

Ний ще събираме цветя и пъпки,

и блеснали край извора лъчи,

и от неща най-прости ще си правим

чудати съчетания, тъй както

децата правят в своята невинност.

Ще търсим с погледи и думи на любов

най-скрити мисли, всяка по-красива

от прежната, дълбоко във душите ни

неизчерпаеми, и като арфи,

докоснати от пръстите изкусни

на влюбения вятър, ще тъчем

все нови и божествени хармонии

от нежните различия, които

са и в различието си съзвучни.

Като пчели по хиляди цветя,

нахранени от слънчевата Ена[1],

там в скритите си домове в Химера[2],

по всички краища на небето ще се носят

със очарования вятър екове

от тоя свят човешки, ще говорят

за стихналия глас на обичта,

почти нечут, за шепотната болка

на състраданието със очи на гълъб,

за музиката, ехо на сърцето,

за всичко, украсило и смекчило

човешкия живот, сега свободен.

Ще ни спохождат хубави видения,

в началото неясни, после светли,

когато ярък вдигне се Духът

изпод прегръдката на Красотата

(а там са формите, чиито сенки

са тук виденията) и ще ги облей

със сноп лъчи, които са действителност.

Ще идва с тях и вечното потомство

на живопис, ваятелство, поезия

и други небленувани изкуства;

заскитали се гласове и сенки,

на всичко станало в човека, живи

съгледници на най-добрата обич

и чиста вярност, дадени от него

на нас и върнати от нас на него;

внезапни образи и звукове израсли

по-хубави и нежни, както сам

расте човекът, мъдър и добър,

и пласт след пласт злината се събаря!

 

Обръща се към Духа на Часа.

 

На тебе, Дух прекрасен, предстои ти

едно усилие последно! Йона, дай му

оная чудна, кръгла раковина,

която старият Протей направи

за сватбен дар на Азия — с дъха си

гласа й вложен вътре да извлича,

щом я надуе, и която ти

в тревата скри до кухата скала!

 

ЙОНА

 

Ти, най-очакван час и най-обичан,

и по-красив от всички свои братя,

вземи таз странна раковина. Виж, по нея

как бледо пурпурното в сребърно минава

и я обвива в меко, но искрящо

сияние! Не ти ли тя прилича

на музика, която в люлка спи?

 

ДУХЪТ

 

Най-хубавата раковина в океана

изглежда тя. И сигурно звукът й

ще е ведно и прелестен, и чуден.

 

ПРОМЕТЕЙ

 

Върви със вихроносните коне

над всички градове човешки! Пак

надбягай слънцето зад кръглата земя

и колесницата ти щом разкъса

просторите запалени, надуй

надиплената вътре раковина,

пусни могъщата й музика и тя

ще бъде смес от гръм и ясно ехо!

След туй се обърни, ела отново

да бъдеш с нас, при нашта пещера!

А ти, Земя, ти, майко!…

 

ЗЕМЯТА

 

                                Чувам, чувствам

как устните ти върху мен са и

пробягва твоят допир чак навътре

до средищния диамантен мрак

на нервите ми мраморни. Това е

Животът, Радостта! И вред край моя

повехнал, стар и леден скелет кипва

и като гръм протича топлината

на вечна младост! А от днес децата ми,

красиви, но отпуснали глави

на моите поддържащи ръце:

растения, пълзящи същества,

мушици дъгокрили, бързи птици

и зверове, и риби, и човеци,

които от гръдта ми изтощена

извличат смърт и скръб да пресушат

отровата на отчаянието — вече

най-сладки ястия ще имат! И за мен

ще станат те като сестри-газели,

край езеро безмълвно, снежнобели

и бързи като вятър, там дошли

сред лилиите светли да се хранят.

И росните мъгли на моя сън,

когато слънцето го няма, ще текат

като балсам между звездите; и цветята,

надиплени във своя нощен отдих,

ще смучат багрите, които не бледнеят.

Въз сънища щастливи ще събират

и хора, и животни нова сила

до идващия ден и радостта му.

Смъртта тогава ще е като сетна

прегръдка на оназ, която взема

животът, който дава — като майка,

закрила в скута си детето малко

и рекла му: „Не ме напускай вече!“

 

АЗИЯ

 

Защо, о Майко, за смъртта говориш?

Нима престават да обичат, да се движат,

да дишат, да говорят всички тези,

които са умрели?

 

ЗЕМЯТА

 

                                Няма полза

от отговора ми. Ти си безсмъртна,

а думите на тоз език се знаят само

от мъртвите, които не говорят.

Смъртта е було, живите му казват

живот, и щом заспят, се вдига то —

докато във поредица спокойна

спокойните годишни времена

със дъждове, загърнати в дъги,

със тихи, ароматни ветрове,

със дълги, сини падащи звезди,

които чистят смръщената нощ;

със палещи живот стрели, които

отправя слънцето от своя лък,

пронизал всичко; със роса и дъжд

от тиха лунна светлина — спокоен полъх

— ще кичат и горите, и полята

— да! — и дори скалистите пустини

на голи дълбини — със вечно живи

листа, и плодове, и цветове!…

И с тебе!… Има пещера, където

духът ми се изля във страшна болка,

когато мъката ти хвърляше безумие

във моето сърце. И тез, които

го вдъхнаха, след туй безумни бяха,

там храм издигнаха, говореха на всеки

пророци станаха и призоваха

с измама заблудените народи

към взаимни войни, невярна вяра.

И както между тихите тръстики

лъхът на теменужката се вдига,

тоз дух сега расте и бавно пълни

с лъчи по-ясни и с рубинен въздух

и гъст, и мек, наоколо горите;

налива сок в растежа на лозата

змиеподобна, в дивото безредие

на тъмния й лист — за лист бръшлян;

в цвета напъпил, цъфнал — или вехнещ,

поръсил есенните ветрове

със звездни точки цветна светлина,

през тях, когато капе; във ония

блестящи златни топки-плодове,

увиснали под своя свод зелен,

докато под листата е тънки жилки

и кехлибарения ствол стоят

цветя със пурпурни прозрачни чашки,

а в тях — невидима роса, напитка

на духовете. Тъй кръжи духът

като крилата нежни, разлюлени

на сънища сред пладне и събужда

спокойни и щастливи мисли в мен,

сега и в теб! Таз пещера е твоя!

Ела! Яви се!

 

Явява се дух, който прилича на дете,

с криле на раменете.

 

                        Тоз дух е моят

факелоносец. Факела си той

преди изпусна, вгледан в оня поглед,

от който пак ще го запали с обич.

А обичта е огън, скъпа дъще,

тъй, както тази в теб!

                                Лети напред

и всички заведи оттатък Ниса[3],

върха на Бакхус, премини през Инд

и притоците му, потоци бурни

и езера кристални, като газиш

с нозе неовлажнени, неуморни

и неотлагащи; през долове зелени,

докато стигнеш езерцето малко,

прозрачно и безветрено, където

върху вълни недвижни всеки миг

се отразява храм, отгоре дигнат,

и ясно виждат се колони, арки,

капители, високи като палми,

и многобройни образи от камък,

които сякаш Праксител[4] е ваял,

та мраморните им усмивки пълнят

притихналия въздух с вечна обич.

Сега е пуст той, но преди бе храм

на тебе, Прометей. Младежи смели

съперничеха си във твоя чест

да носят сред божествена тъма

тоз факел, твоя знак — като ония,

които факела на своята надежда

до гроба носят в мрака на живота.

И ти донесе го така, с победа пълна,

до тази крайна цел на времето!…

Но тръгвайте и — сбогом! Там при храм

уречената пещера ви чака!

Бележки

[1] „… нахранена от слънчевата Ена…“ — Ена е била прекрасна долина с гори и езера, където е царяла вечна пролет.

[2] „…там в скритите им домове в Химера…“ — Да не се смесва с чудовището Химера. Тук Химера е символ на любовния копнеж.

[3] „…оттатък Ниса…“ — Ниса е планината, в която нимфите са отгледали младия Дионис (Бакх), средище на легендарни вакханалии.

[4] „…които сякаш Праксител е ваял…“ — Праксител (роден около 370 г. преди н.е.) — знаменит гръцки скулптор, автор на прочутата статуя на Хермес, Афродита Книдска и др.