Пърси Биш Шели
Освободеният Прометей (11) (Лирична драма в четири действия)

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

 

ЙОНА

 

Какъв е той — неземен! Как се плъзга

между листата! Светлина блести

върху челото му като звезда зелена

и изумрудените и лъчи

се смесват с русите коси, докато стъпва,

и блясъкът му във тревата пада

на едри, хубави снежинки! Сестро,

познаваш ли го?

 

ПАНТЕЯ

 

                        Той е оня дух,

най-нежен, който води през небето

Земята, и далечните съзвездия

наричат неговата светлина

най-хубава от всичките планети.

Понякога връз пяната солена

на морските вълни той плува, друг път

от облаци си прави колесница

или върви сред градове, когато

заспало всичко е, по върхове се качва,

надолу по реките слиза, броди

като сега през лесове зелени

и чуди се на гледките пред него.

Преди господството на Юпитер

обичаше той Азия и всеки

свободен час пристигаше при нея

да се напие с течна светлина

от нейните очи — за нея той

жадувал — казваше ни — както някой,

загубен в пясъците. Пред сестра ни

той всичко доверяваше по детски,

разправяше какво видял е ново,

(а много нещо виждаше, макар

то в него да оставаше без мисъл)

и Азия наричаше тогава

— защо, не знаеше, не знам и аз —

той: „Мила мамо!“

 

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

 

                                Мамо, мила мамо,

дали ще мога да говоря с тебе,

тъй както някога? Очите си да скрия,

след като радост ги е уморила,

в ръцете нежни? И дали ще мога

през ранните следобеди, когато

за мене няма работа в простора

замлъкнал, пак при тебе да играя?

 

АЗИЯ

Аз те обичам, мило същество,

и все със теб ще бъда отсега

и моля те да ми говориш с твоите.

най-прости думи! Някога утеха

ми бяха те — сега ще бъдат радост!

 

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

 

О, майко, аз по-мъдър съм от днес

(макар че никога едно дете не може

да стигне теб по мъдрост!) — да, от днес

съм по-щастлив, и по-щастлив, и мъдър!

Ти знаеш — жабите и червеите гадни,

и змиите, и зверовете лоши,

и клоните със плодове отровни

са пречка винаги по моя път

из тоя свят зелен — а също тъй

когато сред човешките свърталища

ме срещнат хора със лица сурови

или със погледи разсърдени и горди,

или със хладен и надут вървеж,

или с усмивки кухи и лъжливи,

или със тъпата насмешка на невежи,

които само себе си обичат,

или с подобни грозни маски, скрили

зад лоши мисли съществото мило,

което ний наричаме човек —

когато срещнат ме жени коварни

(най-грозните от грозните неща,

макар прекрасни даже в тоя свят,

където ти си истински прекрасна,

ако усмихнати са и добри

и искрени и волни като тебе!),

то болка свива моето сърце,

щом мина покрай тях, макар че те

заспали са и аз незрим оставам.

Тъй беше досега. Но ето днес

вървях през град огромен, заграден

с гористи хълмове; пред градската врата

заспал бе часовоят. В тоя миг

отекна звук тъй силен, че разтърси

сред лунна среднощ кулите, тъй хубав,

че по е хубав само твоят глас.

Звукът разля се, сякаш бе без край,

и всички хора станаха внезапно

от своя сън, събраха се навън

и със учудване се вглеждаха в небето,

което още с музика гърмеше.

Аз скрих се във фонтана на площада,

свит като лунен лъч върху водата

между зелените листа, и скоро

тез грозни фигури, лица, които

ти казах, че ми причиняват болка,

преминаха във въздуха, полека

се скриха, вятърът разся ги, и онези,

които носеха ги дотогава,

изглеждаха и кротки, и красиви,

като че някакъв ужасен грим

от тях бе паднал; и тогава всичко

различно бе; след кратка изненада

и поздрави на изумена радост

пак се прибраха хората да спят.

А сутринта — повярвала ли би,

че биха могли жаби и тритони,

и змии хубави да са? И все пак — бяха!

И то почти без да променят нещо

от формата или цвета си. Всичко живо

съблякло беше злата си природа!

Не мога да опиша радостта си,

когато покрай езеро едно,

сред храсти, сплетени със старо биле,

видях две блеснали рибарчета, надолу

надвесени, да зобат с дълги човки

от ярко клонче кехлибарени зърна,

и отразена във дълбокото, таз гледка

лежеше хубава като в небе!

Тъй с мисли, пълни с радостни промени,

те срещнах пак и туй за мене бе

промяната най-радостна!

 

АЗИЯ

 

                                От днес

не ще се никога разделяме, додето

сестра ти целомъдрена, повела

непостоянната и ледена луна,

не види топлата ти равна светлина.

Ще се стопи сърцето й тогава

като априлски сняг и ще се влюби

във теб.

 

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

 

        Тъй както влюбена е Азия

във Прометей?

 

АЗИЯ

 

                Немирнико, млъкни!

Ти твърде млад си да говориш за това!

Решили ли сте вий, един във друг

като се взирате, да размножите

красивите си същества, да тръгнат нови

огньове кълбести сред въздуха подлунен?

 

ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА

 

Не, майко, докато сестра ми свети само

за себе си, не ще е справедливо

да ходя помрачен!

 

АЗИЯ

 

                                Почакай!… Гледай!

 

ПРОМЕТЕЙ

 

Ний чувстваме какво си ти видял,

какво си чул. Но все пак — говори!

 

ДУХЪТ НА ЧАСА

 

Когато спря звукът, изпълнил с гръм

небесните и земни бездни, всичко

се промени и въздухът невидим,

и слънчевата необятна светлина

преобразиха се, като че обич вля се

във тях — и валчестия свят обгърна!

По-ясен стана погледът ми, можех

да виждам тайните на цялата вселена.

Зашеметен от радост, аз се носех

и плисках въздуха с отпуснати криле.

Жребците ми във слънцето откриха

рожденото си място, отсега

там ще живеят те и няма вече

във надпревара да напрягат сили,

спокойно ще пасат цветя от огън

сред слънчевите пасища — до тях

луноподобната ми колесница

сред храм огромен ще стои и ще се взират

във нея статуи, изваяни от Фидий^[1],

изобразили Азия и тебе,

Земята, мене, вас, красиви нимфи,

и цялата любов, която в нас е!

Тъй ще стои тя — спомен за вестта,

която първа е донесла. Ще тежи

над нея свод с гравирани цветя

по ъглите; ще го прикрепят здраво

дванадесет колони бляскав камък

и ще се вижда ясното небе.

Подобия на тез жребци крилати

ще бъдат вързани с змия двуглава

за храма и ще спомнят оня полет,

след който там почиват те… Уви!

Езикът ми несъвършен блуждае нейде,

а колко още има да разказва!

Та вече казах, аз се носех горе

и беше, както и сега е още,

блаженство, остро като болка да се движиш,

да дишаш и да бъдеш! Обикалях

местата, дето хората живеят,

и бях разочарован, че не виждах

промяната голяма вън в нещата,

тъй както вътре чувствах я. Но скоро

отблизо взрях се. Ето! Без крале

стояха троновете, хората вървяха

един до друг и бяха като духове

спокойни и добри! Нито един

не се подмазваше, не бе премазвай,

омраза, унижение и страх,

себепрезрение или себелюбивост

не издълбаваха в човешките чела

като пред адската врата ония думи;

„О, вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете!“

Нито един не беше начумерен,

нито трепереше, нито един

не гледаше с угоднически ужас

студена заповед във погледа на друг,

доде от поданик на волята тиранска

не се превърнеше (по-страшна участ!)

във жертва смазана на свойта воля,

пришпорила го като кон до смърт!

Нито един не бе извърнал устни

във гънка, истината омотала.

за да дадат с усмивката лъжата,

която сам езикът му презира.

Нито един не тъпчеше с насмешка

искриците на обич и надежда

в сърцето си, докато там остане

горчива пепел, смазана душа,

и бедният, сред хората залази

като вампир да заразява всички

със свойто страшно зло. Нито един

не казваше ония изхабени,

лъжливи, кухи и студени думи,

които карат свитото сърце,

до тоз миг затуптяло, да отрича

самото свое „да“, с което тупа,

и туй двуличие неволно да изследва

е такова недоверие, че няма

за него име. И жените също

красиви, искрени и мили бяха

като небе открито, от което

вали роса и свежа светлина

по ширната земя. Вървяха те,

изящни, лъчезарни същества,

свободни и изчистени докрай

от лошите петна на обичая,

готови да изкажат мъдростта,

която някога не можеха да мислят,

и да покажат чувствата, които

страхуваха се някога да сещат.

Туй, що преди не смееха да бъдат,

сега те бяха вече! И светът

бе станал рай — и нито гордостта,

ни ревността, нито позорът — най-горчива

от тия капки насъбрана жлъч —

не пречеха на хубавия вкус

на пълната забрава, любовта…

Олтари, тронове, съдилища, затвори,

де жалки хора носеха преди

корони, мечове, вериги, книги,

натъпкани с лъжи обосновани

и от невежите тълкувани, сега

изглеждаха досущ като ония

чудовищни и варварски лица,

зли призраци на слава отлетяла,

погледнали от своите обелиски

със присмех и ликуване дворците

и гробовете на онез, които

там властвали са, а сега ги няма.

Били са те изваяни да славят

кралете и жреците и да станат

могъща, тъмна вяра, власт огромна

като света, опустошен от нея,

а днес са само чудна гледка. Тъй

оръжията — символи на робство,

сред жилищата на земята шумна,

стоят встрани — не ги събаря никой,

но никой дълго в тях не се заглежда.

И тези отвратителни лица,

омразни и на бог, и на човека,

които в много имена и форми —

ужасни, тъмни, грозни — се зовяха

все Юпитер, тиранът на света,

и ужаса ласкаеха, че в него

се криеше безсилната омраза;

робуваха с отчаяни сърца

от дълго чакане и от вида

на любовта, докарана пребита

и без венеца си, до техните олтари

и там заклана в сълзи — тез липа

сега се мръщят и рушат се бързо

над своите напуснати светини.

И нарисуваното було — него

предишните наричаха живот, —

нацапано безредно с цветове,

наподобили всичко онова,

което беше вяра и надежда

за хората, разкъса се и падна.

Изчезна маската ненавистна. Човекът

остана неограничен от нищо,

безскиптърен и волен — но човек!

Еднакъв, вън от класа, вън от племе,

вън от народност, и освободен

от обожание, от страхопочит,

от степен, цар на себе си, правдив

и мъдър, и спокоен — но човек!

Безстрастен? Не! Но без вина и болка

— те някога го мъчеха, защото

той сам ги правеше и страдаше от тях!

И още неосвободен докрай

— макар като слуги да ги владее —

от случая, промяната, смъртта —

препятствия за онова, което

могло би другояче да надмине

и най-далечната звезда в небето,

почти невидима във пустотата!…