Пърси Биш Шели
Освободеният Прометей (6) (Лирична драма в четири действия)

ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

 

ПАНТЕЯ

 

Кой скрит под тъмно було там седи

на оня трон от абаносово дърво?

 

АЗИЯ

 

Изчезна булото!

 

ПАНТЕЯ

 

                Аз виждам страшен мрак,

изпълнил трона с мощ — лъчи от мрака

наоколо отправят се, тъй както

от обедното слънце светлина,

непоносима за окото и без форма.

Той няма фигура лице и очертания,

и все пак се усеща, че живее,

че жив е дух!

 

ДЕМОГОРГОН

 

                Кажи, какво ще питаш?

 

АЗИЯ

 

Какво би могъл ти да отговориш?

 

ДЕМОГОРГОН

 

Каквото дръзнеш да ме питаш — мога!

 

АЗИЯ

 

Кой сътвори света?

 

ДЕМОГОРГОН

 

                                Бог!

 

АЗИЯ

 

                                Кой създаде

във него всичко — мисли, страсти, радост,

желания, бленувания, разум?

 

ДЕМОГОРГОН

 

Бог, всемогъщият и вечен бог!

 

АЗИЯ

 

Кой сътвори това велико чувство,

най-рядък гост, дошъл със ветровете

на пролетта, и този глас на някой,

когото любиш и когото чуваш

на младост само — кой го сътвори?

Да пълни слабите очи със сълзи,

да помрачава светлите лица

на нескърбящите цветя и да превръща

света в пустиня, щом от нас изчезне!

 

ДЕМОГОРГОН

 

Бог, милостивият и вечен бог!

 

АЗИЯ

 

А кой създаде ужаса, гнева,

убийството, порока, лудостта,

та те да се люлеят и да тегнат

и връз огромната верига на нещата,

и върху всяка мисъл, тъй че всичко

под тежестта прегъва се към гроба?

Кой — мъртвата, напусната надежда

и обичта, преминала в омраза,

и отвращението към самия тебе,

на вкус горчиво като мръсна кръв,

и болката, чиито вечни думи

са диви, остри писъци, и ада,

или страха от ада?

 

ДЕМОГОРГОН

 

                                Той царува!

 

АЗИЯ

 

Кажи му името! Светът, превит от болка,

за името му пита само — после

с проклятието си ще го събори

надолу в дън земята!

 

ДЕМОГОРГОН

 

                                Той царува!

 

АЗИЯ

 

Това аз зная. Кой е?

 

ДЕМОГОРГОН

 

                                Той царува!

 

АЗИЯ

 

Но кой царува? Най-напред били

Небето и Земята, Светлината

и Любовта. След туй дошъл Сатурн^[1]

и Времето, таз завистлива сянка,

от трона му надвесило се. Тъй

в началото под неговото царство

живели духовете първи с тиха радост

като зелени листи и цветя,

преди да ги попари леден вятър,

ведно със червеите. Но Сатурн отнел

рожденото им право, за което

копнели са — да имат своя същност

и знание, и сила, и умение

стихиите с ръка да задържат,

да имат мисъл — като лъч да прободе

света, потънал в мрак; отнел им той

самогосподството и любовта.

Тогава Прометей дал мъдростта,

която сила е, на Юпитер и само

с един закон: „Човек да е свободен!“,

облякъл го със власт над небесата!

Така е то — да не познаваш вярност,

ни обич, ни закон, да си всесилен,

но без приятели — това е да царуваш!

Царува Юпитер, сега върху човека

се трупат болести, и глад, и труд,

войни и рани и ужасна смърт,

преди невиждана; сезони безсезонни,

стрели от лед и жар като менят,

със ярост гонят бледни племена,

убежище да дирят в пещерите.

И той във пустите сърца изпраща

свирепи нужди, лудо безпокойство

и сенки на въображаемо добро

да водят вечна битка помежду си

и вътре да оставят разрушения!

Титанът туй видя и в миг събуди

безбройни легиони от надежди,

заспали в райските невехнещи цветя

— непенте^[2], лотоси и амаранти, —

да скрият в дъгоцветните си скути

лицето на Смъртта, и прати Обич

да върже счупените клонки на лозата,

която дава вино на Живота —

лозата на човешкото сърце;

опитоми и огъня, тоз хищник,

красив и страшен, който заигра

пред погледа на смръщените хора.

като палач, стопил по своя воля

желязото и златото, слуги

и знаци на Властта, и всички други

безценни камъни, отрови най-коварни,

заровени в земята и в морето.

Той даде на човека реч, речта

създаде мисъл, мярката на всичко.

И троновете земни и небесни

разклати знанието, без да може

все още да събори; и духът

изля хармонията си във песен,

която всичко отгадава — тя,

заслушан, вдигна го, освободен

от смъртни грижи, стъпил като бог

връз светлите вълни на нежни звуци;

човешките ръце уподобиха,

най-първо грубо, после съвършено,

на тялото човешко прелестта,

така че мраморът божествен стана;

и майките се взираха във него

и черпеха оттам любов, която

в децата им предаваше се после;

той им разкри оная скрита мощ

на билките и изворите топли,

и болестта, когато пи от тях,

заспа и стана като сън Смъртта;

откри им пътищата оплетени и тайни

на скитащите се звезди, и как променя

бърлогата си Слънцето, Луната

с каква магия се преобразява,

когато нейното отворено око

не гледа някой път морето звездно;

той ги научи как да управляват,

тъй както пръстите на своята ръка,

платната — ураганните криле

на океанските си колесници

и келтът със индиеца се срещна …

Тогава дигнаха се градове,

през белоснежните им колонади

течеше топъл вятър и блестеше

ефирът и се виждаха далече

морето синьо, върховете тъмни…

Тъй облекчи живота Прометей

и затова сега виси и вехне

в съдбовна мъка… Но кажи ми, кой

изля върху земята всичко зло,

та то, като неизлечима чума, сграбчва

човека, щом погледне като бог

към своето творение прекрасно,

и го влече, разсипана отломка

на волята му собствена, позор

и присмех зъл на цялата земя,

изхвърлен, изоставен и самотен?

Не е и Юпитер! Дори и той,

макар гневът му да тресе небето,

все пак трепери като жалък роб,

когато от железните окови

кълне го неговият враг. Кажи —

кой господар му е? Не е ли роб и той?

 

ДЕМОГОРГОН

 

Поробени са всички същества,

които вършат зло. Сама ти знаеш

дали е Юпитер такъв, или не е!

 

АЗИЯ

 

Кого наричаш бог?

 

ДЕМОГОРГОН

 

                        Говоря само,

тъй както вий говорите. А Юпитер

е най-върховното от живите неща!

 

АЗИЯ

 

И кой е господар на роба?

 

ДЕМОГОРГОН

 

                                Ех!

Да можеше да бликне своите тайни

самата бездна!… Но без глас е тя!

И истина дълбока няма образ!

Каква е ползата да гледаш как светът

върти се? Или да накараш да говорят

Съдбата, Времето, Случайността,

Промяната? Та те владеят всичко

освен великата и вечната Любов!

 

АЗИЯ

 

Дотук преди и моето сърце

отвръщало ми е, тъй както ти

отвръщаш ми сега. И всеки сам

за тия истини оракул станал би!

Един въпрос последен — но те моля:

отговори, тъй както моят дух

би отговорил, ако би могъл!

Ще вдигне слънцето отново Прометей

върху света зарадван! Но кога

ще дойде тоя час съдбовен?

 

ДЕМОГОРГОН

 

                                Виж!

 

АЗИЯ

 

Скалите се разтварят, във нощта

рубинена съзирам колесници.

Жребци крилати карат ги и тъпчат

сред тъмни ветрове; седят във всяка

колари с диви погледи и водят

неспирния им бяг. Едни от тях

назад поглеждат, сякаш че демони

подгонили са ги, макар че аз

там виждам само ясните звезди;

а други с пламнали очи надвисват

напред и пият с устни зажаднели

дъха на свойта луда бързина,

като че този, който те обичат,

пред тях избягал е!… И миг… и още миг…

и ще го стигнат! Ярките им къдри

текат като косата лъчезарна

на някоя комета. Всички те

летят напред!

 

ДЕМОГОРГОН

 

                Това са Часовете,

безсмъртните и вечни Часове!

Ти питаше за тях. Един те чака!

 

АЗИЯ

 

Аз виждам долу дух с лице ужасно

да кара свойта тъмна колесница

край бряг скалист. Кажи, коларю грозен,

различен от събратята си — кой си?

И ти ли мен очакваш? Говори!

 

ДУХЪТ

 

Аз сянката съм на съдба, по-страшна

от моя лик; залезе ли онази

звезда и мракът, който идва с мен,

ще омотае във безкрайна нощ

обезцарения престол на небесата!

 

АЗИЯ

 

Какво туй значи?

 

ПАНТЕЯ

 

                Виж, Демогоргон

от трона си се стича — тъй тече

от някой рухнал град след земетръс

в морето светъл дим! О, той се качва

във колесницата! Конете литват

изплашени! И техните копита

оставят сред звездите път по-черен

и от самата нощ!

 

АЗИЯ

 

                Не ми отвърна!

И колко странно всичко е!

 

ПАНТЕЯ

 

                                Виж там,

край оня хребет друга колесница,

като огромна бяла раковина

със огън пурпурен — и той ту пламва,

ту гасне в нейната скулптурна рамка,

най-нежно изработена. Коларят

е млад, прекрасен дух с очи на гълъб,

с очи-надежда! И когато се усмихва,

душата тъй привлича, както вечер

привлича огънят мушиците от мрака!

 

ДУХЪТ

 

        Конете ми пият от бурите,

        прескачат небесния праг,

        във слънцето къпят се чак,

        когато алеят лазурите,

        и мощен е техният бяг —

        качи се при мен!

 

        Река ли, тайфуните стигаме

        и пламъци в мрака тъчем.

        Оттук до луната се вдигаме,

        пътека до нея плетем.

        На пладне за отдих ще спрем —

        качи се при мен!