Дж. Р. Уорд
Избраницата (65)

62

Вратите на склада се отвориха една след друга с трясък и убийците нахлуха светкавично вътре. Това бе най-страшният кошмар на Вишъс.

Първото, което направи, бе да се хвърли към краля. Събори го с мълниеносна хватка и го закри с тялото си.

Което се оказа като да се мъчиш да удържиш побеснял див кон на земята.

— Ще останеш ли легнал, по дяволите! — изсъска Вишъс, докато наоколо изригваше битка.

— Дай ми оръжие! Дай ми шибано оръжие!

Изстрели. Ругатни. Размахани ножове. Всичко това — когато братята се хвърлиха в контраатака, а копелетата се втурнаха към оръжията си, за да помогнат.

— Не ме карай да те нокаутирам! — изръмжа Ви, докато обвиваше ръце около тялото на Рот и се опитваше да стане по-тежък. — По дяволите!

Воден от принципа, че един добър воин не остава задълго на земята (дори ако шибаният му живот зависеше от това), Рот успя да се изправи, въпреки че Ви се беше усукал около главата и врата му като шал.

Добрата новина? Май още тази вечер щяха да подложат на изпитание дадените току-що клетви. И по всичко личеше, че те щяха да издържат: копелетата се биеха против лесърите рамо до рамо с Братството и леле, наистина си ги биваше.

Само че Ви си имаше своя задача — трябваше да опази живота на краля идиот…

Един куршум изсвири покрай подскачащата му и въртяща се глава и той усети как му пада пердето.

— Ще легнеш ли…

— Прости ми, господарю.

Ъ? Ви погледна назад и видя Кор, приклекнал до тях.

— Но тук не е безопасно за теб.

И с тези думи предводителят на копелетата се хвърли към краля на всички вампири, улови го през бедрата в меча прегръдка и го повали на циментовия под. Което означаваше, че Ви се сгромоляса заедно с него…

… и се приземи върху главата си толкова лошо, че я чу да изпуква и почувства как по тялото му се разлива ужасяваща скованост.

Стон на болка се изтръгна от него и той усети как ръцете му охлабват хватката си по собствена воля; колкото и да се мъчеше да заповяда на мускулите си да действат, те се отпуснаха безполезни на цимента.

Лицето на Кор изникна над неговото.

— Колко зле?

— Връщаш си ми — Ви се бореше за въздух, — задето те цапардосах по главата в онова подготвително училище, нали?

Кор се усмихна леко, а после наведе глава, когато един куршум прелетя край нея.

— Значи, си бил ти, така ли?

— Аха, аз бях.

— Е, замаха ти си го бива. — Кор отново стана сериозен. — Трябва да те преместя.

— Рот?

— Тормент го отведе. Братът Тормент.

— Добре. — Ви преглътна. — Слушай, на път съм да изгубя съзнание. Не ме мести. Възможно е да съм си счупил гърба и не искам по-сериозна гръбначна травма, отколкото имам вече.

Бореше се с прилива, който заплашваше да го погълне, зрението му идваше и си отиваше.

— Кажи на Джейн… че съжалявам.

— Това е твоята шелан, така ли?

— Да, другите знаят коя е. Просто й кажи… не знам. Обичам я, предполагам. Не знам.

Невероятна вълна на тъга го отнесе в пълен мрак и всичко — звуците на битката, болката, тихата паника, идваща с мисълта „Мамка му, този път наистина загазих“, заглъхна в дълбока бездна на пустота.

В края на краищата Ви не толкова изгуби волята да се бие… колкото свали меча си, за да остане жив.

* * *

Докато през вратите нахлуваше поредната вълна от лесъри, Куин изпразни четвърти пълнител… и когато полуавтоматичното оръжие започна да щрака, вместо да стреля, той изруга и долепи гръб до стената.

Изхвърли празния пълнител, зареди последния, който му беше останал, и се прицели във вратата, която покриваше, покосявайки трима връхлитащи убийци един след друг. Гърчещите се вонящи тела услужливо изпопадаха едно върху друго, превръщайки се в препятствие, което останалите трябваше да забавят крачка, за да преодолеят.

Само че куршумите му свършиха отново, твърде бързо, и той захвърли пистолета настрани. Бездруго започваше да става твърде опасно за куршуми. Братята се биеха навсякъде заедно с копелетата и сега празнотата на помещението беше проблем, тъй като нямаше никакво прикритие…

Острието дойде сякаш от нищото, но го улучи точно където трябваше. В прецаканото му рамо.

— Мамка му…

Тъкмо когато се канеше да се нахвърли върху лесъра, който го беше нападнал, един от най-едрите, най-злите на вид вампири, които някога беше виждал, изскочи сякаш от нищото и прикова лесъра към земята. А после…

Копелето оголи зъби и отхапа лицето на убиеца. Буквално — смъкна носа и по-голямата част от едната буза от костта. След което ги изплю и се зае с това, което беше останало, докато през черната кръв и мускулите не се показа бялото на костите.

Тогава захвърли тялото на лесъра настрани като огризка на ябълка.

Когато се обърна към Куин, по брадичката и гърдите му се стичаше черна струйка и се беше ухилил така, сякаш беше спечелил някакво състезание.

— Имаш ли нужда от помощ за изваждането на ножа от тялото ти?

Изглеждаше нелепо, че го пита нещо толкова шокиращо така възпитано.

Куин улови дръжката, стисна зъби и издърпа острието от рамото си. Едва не повърна от болка, но успя да процеди:

— Всъщност се канех да ти предложа бутилка хубаво кианти.

— Какво?

— Пази се!

Един убиец се нахвърли върху копелето изотзад и Куин реагира мигновено — скочи напред, премествайки ножа от водещата си ръка, която бе вързана към сега наистина прецаканото рамо.

За щастие, с камите го биваше еднакво добре и с двете ръце.

Заби острието в очната ябълка на лесъра и завъртя дръжката толкова силно, че оръжието се строши и остана в уютния си нов дом.

Двамата с убиеца се свлякоха на земята в купчинка в същия миг, в който рамото му оповести, че му стига. Обърна се, разтърсван от пориви да повърне, и видя чифт огромни войнишки ботуши.

Лесърът бе вдигнат от него сякаш не тежеше нищо, а после масивното копеле приклекна.

— В такъв случай ще те преместя — каза то със силен акцент.

Когато Куин и новият му приятел тръгнаха да се поразходят, той можа да види какво се случва, макар и с главата надолу. Братя и копелета, които си помагаха, работеха заедно, биеха се против общия враг.

И насред всичко това — Кор…

Сълзи избиха в очите на Куин, когато си даде сметка, че предводителят на копелетата беше рамо до рамо не с кого да е, а с единствения червенокос боец в склада.

Двамата бяха опрели гърбове и описваха бавно кръг, разменяйки удари с ножове и юмруци с тълпа лесъри. Блей беше впечатляващ както винаги, а копелето по нищо не му отстъпваше.

— Смятам да припадна — оповести Куин, без да се обръща към никого по-специално.

И докато го правеше, образът на любовта на живота му и мъжа, когото бе превърнал в свой враг, остана в ума му, прекосявайки бариерата между реалност и сън.