Дж. Р. Уорд
Избраницата (51)

48

Сърцето на Блей подскочи в гърдите му, когато вратата на верандата се отвори зад гърба му и миризмата на единствения мъж за него извести появата му.

Едно от хубавите неща на пушенето бе, че ти дава нещо, което да правиш с ръцете си. Едно от лошите неща на пушенето бе, че когато решиш да изтръскаш цигарата си, за да правиш нещо с ръцете си, се вижда, ако те треперят.

— Здравей.

Блей се закашля.

— Здрасти.

— Радвам се, че си тук. — Пауза. — Не мислех, че ще бъдеш.

За миг на Блей му се прииска да изкрещи: Аз също, копеле!, ала това му се струваше нещо, което беше най-добре да запази за себе си, ако искаше да изглежда силен, да бъде силен, да остане силен.

Господи, защо трябваше Куин да мирише толкова хубаво?

— Доведох Рамп — измърмори Куин.

— Нали това беше планът. — А после се намръщи. — Къде е Лирика…

— О, тя също е тук. Да.

Лек ветрец повя от юг и Блей си представи балерина, описваща пируети на фона на синьо-снежния пейзаж. Вече нямаше листа, които да затанцуват във въздуха заедно с нея, тъй като всичко бе застлано с бяло одеяло, ала по краищата на имота вечнозелените храсти, приведени под тежестта на затрупалия ги сняг, поизправиха клонки с облекчение, когато миниатюрни снежни вихрушки се вдигнаха от тях.

С периферното си зрение през прозорците Блей виждаше родителите си да се движат в жълтата уютна светлина на кухнята. Майка му беше готвила в продължение на шест часа, освежена от вълнението и щастието след тежкото денонощие. Радостта й беше толкова голяма, че бе лесно да забравиш, че се бе наложило да я приспят и да наместят костта й. Че под гипса й имаше шевове. Че след две нощи трябваше отново да отиде в клиниката, та д-р Манело да провери как са нещата.

Поне Фриц беше успял да ги откара вкъщи в минивана със затъмнените стъкла, макар че, докато изпишат Лирика от клиниката, вече се беше съмнало. Родителите му бяха искали да се приберат у дома след изпитанието, а Блей определено нямаше намерение да спори по въпроса…

— Имам нещо за теб — каза Куин.

Бръкна в палтото си, но Блей поклати глава и угаси цигарата.

— Да влезем вътре. Студено ми е.

Не изчака отговор и като че ли изобщо не се интересуваше какво иска да му даде Куин.

Когато пристъпи в къщата, го лъхна уханна топла вълна, която му напомни за семейство и от която му се доповръща. Особено когато Куин го последва в кухнята, присъствието му беше все така осезаемо, макар сега да не го виждаше.

Може би дори още по-осезаемо отпреди.

— С какво мога да помогна? — Блей се усмихна на майка си.

По-възрастната Лирика седеше на високо столче пред газовата печка и приготвяше пържени филийки и бекон с яйца.

— Би могъл да поздравиш децата си — подхвърли тя през рамо. — И да подредиш масата.

Преглъщайки болката, изригнала в гърдите му, сякаш някой го беше изритал в слънчевия сплит, Блей остави кутията цигари до стационарния телефон и отиде да си измие ръцете, опитвайки да се приготви за това да види малките.

Не, помисли си, докато се бършеше. Все още не можеше да погледне в бебешките кошници. Трябваше някак си да се стегне или беше много вероятно да се срине.

Уби малко време при чекмеджето, където държаха приборите. Уби още малко време, вадейки червено-бели салфетки. И още мъничко, докато извади четири чинии.

Край островчето в средата на кухнята Куин и баща му обсъждаха войната, политиката на човеците, футболните плейофи и началото на баскетболния сезон.

През цялото време очите на Куин не се откъсваха от Блей.

Не беше глупав. Знаеше, че ако дори с една дума намекне, че Блей трябва да отиде при малките, които бяха заспали в кошниците си върху масата, щеше да постигне обратния ефект.

По дяволите, помисли си Блей най-сетне. Не можеше да продължава да избягва децата.

Събра сили, остави салфетките, вилиците, ножовете и останалото и се приближи до тях.

Опита се да не поглежда. Не успя.

В мига, в който очите му съзряха малките, всяка следа от самозащита се отцеди от тялото му: всички онези лекции как трябвало да остане незаинтересована трета страна, така че да не бъде наранен отново, изхвърчаха през прозореца.

Сякаш усетили присъствието му, близначетата се събудиха, вдигнаха очички и начаса размахаха ръчички и крачета, ангелските им личица се оживиха, тихи звуци заизлизаха от устичките им. Очевидно го бяха разпознали.

Може би дори им беше липсвал.

Отпускайки бавно това, което държеше (каквото и да беше то — нещо, с което или върху което да се хранят или пък тостер, лопата за сняг или телевизор), той се наведе.

Отвори уста, но от нея не излезе нищо. Гърлото му се беше затворило.

Щеше да се наложи да разчита на допир, за да си общуват. Което беше окей. Те също не можеха да говорят.

Първо посегна към Лирика — помилва я по бузката, погъделичка меката й гушка. Би могъл да се закълне, че тя се изкиска.

— Как е момиченцето ми? — прошепна накъсано.

А после осъзна кое местоимение беше използвал… и стисна очи. Не са мои деца, поправи се. Те не са мои деца.

Е, да, Куин отново искаше да се правят на семейство. Само че колко дълго щеше да продължи? Кога щеше да му падне пердето заради Лейла и пак да излезе от релсите? Най-разумно би било да понесе удара веднъж, да затвори раната толкова плътно, че болката да не се повтори никога вече… и да не поглежда назад.

С тази мисъл насочи вниманието си към Рамп. Такова здравеняче, такъв корав малък тип. Блей изцяло вярваше, че традиционните роли на половете са пълна глупост, и ако Лирика искаше да бъде като Пейн или Хекс, той щеше да я подкрепи напълно. По същия начин, ако Рамп решеше да стане лекар или адвокат и да не участва във войната, това също беше окей. Ала, човече, те бяха толкова очевидно различни, макар че беше жизненоважно да не ги поставя в рамки. Вярваше, че е изключително важно децата да бъдат свободни да…

Мамка му. Правеше го отново. Забравяше къде бяха границите.

Тракането на вилици и лъжици го накара да вдигне глава. Куин се беше заел да нареди масата, подреждайки салфетки и прибори с наведена глава и сериозно лице.

Блей се прокашля.

— Аз мога да го направя.

— Няма проблем. Аз ще се погрижа.

В този момент Рамп пусна миризлива бомба, достатъчно мощна, за да накара голям мъж да се просълзи.

— Леле.

— Аха — подхвърли Куин. — Да го беше подушил точно преди да дойдем. Затова закъснях. Ще ми направиш ли услуга? Можеш ли да го провериш? Възможно е да сме извадили късмет и да е само газ.

Блей стисна зъби. На върха на езика му беше да каже на Куин да го направи сам, но това му се стори ненужно грубо. Освен това му се искаше да прегърне малкото, пък и родителите му бяха тук и гледаха, давайки си вид, че не го правят.

Всичко сякаш замря и на Блей му се стори, че целият му живот и цялата му идея за семейство се свеждат до този миг… и странно как животът те издебваше по този начин. Вървиш си по пътя, градиш връзки или ги рушиш, движиш се напред или пък назад в отношенията си, подмятан от морето на емоциите си и емоциите на другите, ала през по-голямата част от времето заради дърветата не виждаш гората. Накъсан танц от избори и решения, вземани стъпка по стъпка, в по-скоро случайна посока, отколкото умишлено избрана.

А после неочаквано апертурата на фотоапарата се отваря толкова бързо, че получаваш екзистенциална травма и се оказваш принуден да погледнеш цялото и да си кажеш, леле, значи, тук се намирам.

И всичко — заради едно хлапе, което се беше наакало в панталонките, и това кой ще се погрижи за него.

Куин се приближи и застана точно срещу Блей.

— Липсваш ми — каза съвсем тихо. — Липсваш и на тях.

— Аз съм им чичо — чу се да отговаря Блей. — Окей? Просто чичо.

Разкопча коланите с разтреперани ръце и извади Рамп. Вдигна малкото бебешко дупе високо, доближи нос и вдъхна дълбоко.

— Хоризонтът е чист — заяви дрезгаво. — Повтарям, беше просто газен облак.

Намести сина на Куин в сгъвката на ръката си и размаха пръсти пред лицето му.

— Кой е гладен? — обади се майка му жизнерадостно.

Сякаш бе решила, че всичко ще бъде наред, само защото той държеше бебето в ръце.

— Вижте само тези рефлекси — каза баща му, докато ръчичките на Рамп посягаха насам-натам, сграбчвайки с учудваща точност. — Наистина е твой син, нали, Куин?

— Да — съгласи се Блей, — наистина е негов син.

* * *

Лейла изгуби сметката на това колко пъти правиха любов. Два пъти на дивана. После под душа. Още три пъти в леглото?

Докато лежеше до своя мъж, милвайки силното му рамо, усещайки дишането му до шията си, тя се усмихна в мрака. Ненаситността бе плюс, когато ставаше дума за любовника в живота ти.

А Кор беше един наистина гладен мъж.

Бедрата я боляха от вътрешната страна. Сърцевината й туптеше от всичкото триене. И тя цялата беше пропита с миризмата му, отвътре и отвън.

Не би променила нищичко. Е, може би само едно…

— Какво те измъчва? — вдигна глава той.

— Моля?

— Какво не е наред?

Не би трябвало да се изненадва, че бе в състояние да усети настроението й, дори полузаспал и в пълна тъмнина. Беше в забележителен синхрон с нея, и то не само сексуално.

— Лейла?

— Не искам да си тръгваш — прошепна. — Не мога да понеса мисълта да не…

Гласът й заглъхна. Той наведе глава и я целуна по шията. Не каза нищо, но това не я изненада. Какво би могъл да каже? Тя имаше малките си и колкото и да обичаше Кор, нямаше да ги заведе в Древната страна. Те имаха нужда от баща си.

А и Куин никога нямаше да го допусне.

— Недей да мислиш за това, обич моя.

Прав беше. Той щеше да й липсва през остатъка от живота й. Защо да започва отсега, когато все още беше с нея?

— Знам толкова малко за теб — промълви. — Как си израснал. Къде си пътувал. Как си се озовал тук.

— Няма нищо за разказване.

— Или не искаш да знам.

Мълчанието му отговори на този въпрос. Не че не можеше да се досети за доста неща благодарение на онова, което беше прочела за него в Светилището. Всъщност тъгата й заради проявената към него жестокост бе болка, стигаща до дъното на душата й… особено когато си помислеше за Рамп. Мисълта, че един родител може да захвърли невинно дете просто защото има дефект, който не е по негова вина, бе нетърпима и все пак не можеше да престане да мисли за това.

— Не ни остава много време — каза меко, макар че току-що си беше обещала да не мисли за раздялата им. — Веднага щом откриеш бойците си, ще ги заведеш при Рот, за да му се врекат във вярност, и после ще си заминеш. Трябва да вместя цял живот в нощите, които ни остават.

— Ти ще продължиш напред.

— Също като теб. Но не заедно. Така че, моля те, допусни ме до себе си. Докато все още имаме време. Не ми спестявай нищо както от доброто, така и от лошото, за да те опозная напълно.

— Ако не искаш да губим от времето си, нека не говорим.

Опита се да я целуне, но тя не му позволи.

— Не се страхувам от миналото ти.

Гласът му стана по-нисък.

— А би трябвало.

— Никога не си ме наранявал.

— Не е вярно и ти го знаеш.

Докато Лейла си спомняше как я беше отпратил, той седна, запали лампата и преметна крака през ръба на леглото. Не си тръгна обаче.

Искаше й се да го докосне, да прокара ръка по гръбнака му, да го облекчи, докато той отпускаше глава в ръцете си. Знаеше обаче, че не бива.

— Усещам разкаянието ти — прошепна.

Кор дълго мълча, а после каза:

— Възможно е нечие влияние да те тласне към посоки, които… — Поклати рязко глава. — Не, сам сторих онова, което сторих. Никой не ме принуди. Последвах един зъл мъж и станах зъл и сега държа себе си виновен за това.

— Разкажи ми — помоли тя.

— Не.

— Ще те обичам въпреки това.

Кор застина, а после бавно се обърна към нея. Върху лицето му се бяха спуснали сурови сенки.

— Не знаеш какво говориш.

— Обичам те. — Сложи длан върху ръката му и задържа погледа му, предизвиквайки го да отрече чувствата й. — Чу ли ме? Обичам те.

Той поклати глава и извърна поглед.

— Не ме познаваш.

— Тогава ми помогни да те опозная.

— И да рискувам да ме изхвърлиш? Казваш, че искаш да прекараме времето, което ни остава, заедно. Гарантирам ти, че това няма да се случи, ако ме познаваше по-добре, отколкото ме познаваш сега.

— Никога не бих те изхвърлила.

— Майка ми вече го направи. Защо с теб да е различно? — Той поклати глава. — Може би е знаела по какъв път ще поема. Може би не е било заради устната ми.

Лейла прекрасно си даваше сметка, че трябва да бъде много внимателна.

— Майка ти те е изоставила?

— Бях поверен на грижите на бавачка, докато и тя не ме изостави.

— Ами баща ти? — попита Лейла напрегнато.

Макар да знаеше нещичко за това.

— Мислех, че е Блъдлетър. Каза ми, че е моят баща, но по-късно научих, че не е така.

— Никога… никога ли не си се опитвал да откриеш кой е?

Ръцете на Кор се напрегнаха, а после се свиха в юмруци.

— С течение на времето научих, че биологията означава по-малко, отколкото изборът. Моите бойци — те ме избраха. Избраха да ме последват. Те са моето семейство. А двамата вампири, станали причина за моето зачатие и раждане, след което са ме изоставили, докато съм бил неспособен да оцелея сам — не е нужно да научавам самоличността или местонахождението им.

Неподправен страх прониза сърцето на Лейла, когато си го представи като новороден, а после като малко момче, неспособно да се защитава, и най-сетне като претранс, преминал през преобразяването си без ничия помощ.

— Как изобщо си оцелял? — прошепна.

— Правех това, което трябваше. И се борех. Винаги ме е бивало да се боря. Единственото полезно, което получих от родителите си.

— Преобразяването ти… как успя да преживееш промяната?

Беше искрен въпрос, защото това не се споменаваше в животоописанието му.

— Дадох колибата, в което живеех, на курвата, която ме обслужваше. Трябваше да й платя, в противен случай не би ми позволила да пия от вената й. Стори ми се справедлива замяна — моят живот срещу убежището ми. Прецених, че мога да си намеря друго място, където да живея, и действително беше така.

Лейла седна и придърпа чаршафите до брадичката си.

— Не бих могла да причиня това на едно бебе. Наистина не бих.

— Ето защо си достойна жена. — Кор сви рамене. — Освен това аз бях провалено зачатие. Сигурен съм, че и двамата биха предпочели да бях умрял в утробата или при раждането… дори ако това убиеше майка ми. По-добре малкото ти да умре, отколкото да родиш на този свят някой като мен.

— Това е грешно.

— Такъв е животът и ти го знаеш.

— А после си отишъл във военния лагер.

Кор я погледна, изражението му беше сурово.

— Твърдо си решена да го изкопчиш от мен, нали?

— Не е нужно да се криеш от мен.

— Искаш ли да знаеш как изгубих девствеността си, тогава? — сопна се той. — Искаш ли?

Лейла затвори очи за миг.

— Да.

— О. почакай. Може би трябваше да бъда по-точен. Искаш да знаеш кога за първи път чуках жена или кога за първи път правих секс? Защото те не са едно и също. Първото ми струва десет пъти по-скъпо от обичайната цена с една проститутка в Древната страна и първото, което тя стори след това, бе да изтича до реката и да ме отмие от себе си. За миг се зачудих дали не се кани да се удави, толкова яростно се хвърли във водата.

Лейла примига, за да преглътне сълзите си.

— А… другото?

— Бях изчукан от войник. Пред всички във военния лагер. Защото той ме победи в битка. Тече ми кръв в продължение на часове след това.

Лейла затвори очи и усети, че произнася безмълвна молитва.

— Все още ли ме искаш? — провлачи той.

— Да. — Тя отвори очи. — Ти не си нечист за мен. Нито по-малко мъж.

Усмивката върху лицето му я уплаши, толкова бе студена и далечна.

— Аз правех същото, между другото. Когато успеех да победя.

Обзелата я скръб бе прекалено дълбока и всепоглъщаща за сълзи.

Освен това знаеше точно какво прави той. Опитваше се да я отблъсне, предизвикваше я да си тръгне, за да не се налага да го стори той. Беше го правил и преди, а нима можеше да очаква нещо друго от мъж, който бе отхвърлян цял живот?

— Все още ли искаш това? Все още ли обичаш това? — Когато Лейла не отговори, той посочи лицето, а после тялото си, сякаш принадлежаха другиму. — Е, Избранице, какво ще ми кажеш?