Дж. Р. Уорд
Избраницата (17)

14

— Сериозно. Просто ще си взема душ и отново ще се взирам през прозореца. Това е.

Когато Вишъс не каза нищо, Лейла се обърна в стола, на който седеше през последния час. Вишъс също не беше мръднал през цялото време — стоеше облегнат на гранитния плот до печката и пушеше. Къщата, където бяха прекарали деня, беше прекрасно ранчо, достатъчно малко, за да е уютно, но и достатъчно просторно за едно неголямо семейство. Всичко беше издържано в бледосиви нюанси, с грижливо подбрани лютиченожълти и весели сини акценти — така че, вместо да е мрачно, мястото имаше светло, просторно и модерно излъчване.

При други обстоятелства Лейла сигурно би се влюбила в къщата. Сега тя й се струваше като затвор.

— Хайде де, Вишъс. Наистина ли очакваш, че ще се появя на входа на имението и ще поискам да ме пуснат да вляза? Не е като да имам ключ или нещо такова. — Той продължаваше да мълчи и тя извъртя очи. — О, разбирам, тревожиш се, че си търся нова възможност да ядосам краля ни. Защото виждаш колко добър беше резултатът първия път.

Вишъс премести тежестта си от единия крак на другия. Облечен в кожен панталон, впит потник и около двайсет и пет кила пистолети и ножове, той беше като призрак, намиращ се на погрешното място в тази излязла сякаш от книжка с картинки къща. Или пък на правилното място. От предишната нощ той определено беше предвестник единствено на зло, а като съквартирант беше, общо взето, толкова весел, колкото и настроението й в момента.

Лейла кимна към мобилния телефон в облечената му в черна ръкавица ръка.

— Върви на срещата си. Затова беше съобщението, нали?

— Грубо е да четеш чуждите мисли — измърмори той.

— Не съм в ума ти. Изражението ти достатъчно ясно издава, че искаш да си вървиш и се чувстваш като пленник тук с мен. Не се нуждая от бавачка. Никъде няма да отида. Малките ми са под покрива на краля и знам, че ако не играя по правилата, никога вече няма да ги видя. Ако си мислиш, че ще рискувам да го разсърдя по какъвто и да било начин, значи, си си изгубил проклетия ум.

Докато отново се обръщаше към прозореца, си даваше сметка, че ругае, и изобщо не я беше грижа. Притесняваше се за Лирика и Рамп и караше без сън и без храна.

— Ще изпратя някой друг. — Разнесе се звук, сякаш Вишъс пишеше есемес. — Може би Ласитър.

— Бих предпочела да остана сама. — Лейла отново се обърна. — Започва да ми омръзва да плача пред публика.

Вишъс отпусна ръка. Дали защото беше изпратил съобщението, или защото беше съгласен с нея, Лейла нямаше представа… и не я беше грижа.

Приучена безпомощност, помисли си тя. Нали така се наричаше? Чувала бе Мариса и Мери да използват този термин, когато говореха за това как умът на жертвите на домашно насилие сякаш се сковава напълно.

Макар че в нейния случай тя не беше жертва на насилие. Беше си заслужила да се озове в подобно положение напълно извън контрола й.

Отново зарея поглед в нощта навън, намествайки се така, че да вижда през плъзгащата се врата. От другата й страна имаше веранда и на светлината на охранителните лампи тя гледаше тънката покривка от лед и сняг и проследяваше дирите на замръзналите кафяви листа, които танцуваха във въздуха. През деня, когато не спеше в мазето, беше пуснала местните обедни новини. Очевидно подранила снежна буря наближаваше Колдуел и действително тя чуваше боботенето на камионите със сол в далечината.

Може би човешките деца щяха да ги пуснат от училище, когато бурята дойдеше, и тази мисъл я накара да погледне къщите от другата страна на оградата. Не можеше да види кой знае колко, само светлината на лампи на вторите им етажи, и си представи най-различни деца, сгушени в леглата си, докато родителите им гледаха телевизия, преди също да си легнат.

Как само им завиждаше.

И в тази връзка, господи, надяваше се Ви да си тръгне. Щеше да откачи, затворена тук, в неговото мрачно присъствие, макар че при мисълта да бъде сменен от Ласитър, направо й идваше да се самоубие.

— Добре — измърмори Вишъс. — Ще се върна, когато науча нещо.

— Моля те, не изпращай ангела.

— Няма. Това би направило наказанието ти непоносимо жестоко.

Лейла изпусна дъха, който беше задържала.

— Благодаря ти.

Братът се поколеба.

— Лейла, слушай…

— С риск да вбеся и теб, нищо, което можеш да ми кажеш, не би могло да направи положението ми нито по-добро, нито по-лошо. Ето как знаеш, че си в ада, между другото. Виждаш единствено болка и никаква надежда.

Тропотът на тежките ботуши на Ви по плочките отекна в притихналата кухничка и по някаква причина Лейла си помисли за слабостта на Тормент към филмите за Годзила. Едва преди две-три вечери беше слязла, за да се разтъпче, и го беше заварила да разпуска на дивана в билярдната с Есен, заспала върху тялото му, а върху големия телевизор над огнището вървеше „Годзила против Мотра“.

Тогава си беше мислила, че нещата са сложни. А сега? Щеше й се да може да се върне към онези безметежни нощи, когато единственото, което й тежеше, бяха чувството за вина и самообвиненията.

Когато Ви спря пред нея, раменете й се напрегнаха така, че усети болка в основата на черепа.

— Да — сопна се. — Ще задействам охранителната система, след като си тръгнеш. И знам как да работя с дистанционните. Показа ми го по-рано, макар че, уверявам те, в момента не ме е грижа дори за „Игра на тронове“.

Не беше в неин стил да е заядлива, но след всичко случило се беше толкова далече от онази, която беше обикновено.

— Кор избяга. Снощи.

Лейла потръпна толкова рязко, че едва не падна от стола. А после, преди да е успяла да го попита, братът продължи:

— Никой не беше убит. Но той заключи Куин в Гробницата, където го държахме. И не взе ключа със себе си.

Сърцето на Лейла задумка, но преди да успее да каже каквото и да било или дори да събере мислите си, Вишъс повдигна вежди.

— Все още ли се чувстваш в безопасност сама?

Лейла впи нетрепващ поглед в него.

— Наистина ли се притесняваш за мен?

— Все още си член на семейството.

— Аха. Как ли пък не. — Скръсти ръце на гърдите си. — Няма да дойде да ме търси, ако за това се притесняваш. Приключи с мен. Буквално няма нищо, което би го накарало да се доближи до мен. Което, каква ирония, е общото между него и Куин.

Вишъс не отговори. Просто се извисяваше над нея, а ледените му очи проследяваха всяко потрепване на тялото й, дори самото й дишане.

Беше като да си на сцената пред сто милиона души. Докато светлината на прожекторите изгаря ретините ти.

Точно това, за което беше в настроение.

— Не мислиш, че Кор би искал да знае къде си?

Въпросът беше зададен с толкова безизразен глас, че беше невъзможно да предположи дали е истински, или реторичен.

И в двата случая Лейла знаеше отговора.

— Не. За нищо на света.

Отново се обърна и се загледа в мрака отвън. Сърцето й думкаше в гърдите, но беше твърдо решена да го задържи за себе си.

— Все още го обичаш — рече Ви сдържано. — Нали?

— Какво значение има?

Вишъс запали поредната ръчно свита цигара и закрачи напред-назад — от котлоните, където стоеше допреди малко, до вратата към мазето. Най-сетне отново дойде до масата, където седеше Лейла.

— Не съм сигурен колко знаеш за Джейн и мен — каза с тих глас, — ала веднъж бях принуден да изтрия спомените й за мен. Обстоятелствата не са важни, а съдбата беше намислила друго за нас, слава богу, но знам какво е да не можеш да бъдеш с онзи, когото обичаш. Знам също какво е, когато нищо във връзката ви няма смисъл за никого, освен за вас двамата. Така де, влюбих се в човек, а после тя умря. Така че сега съм влюбен в призрак, в буквалния смисъл на думата. Знам, че по отношение на Кор би избрала друг път, стига да можеше.

Лейла вдигна широко отворени очи към брата. От всички неща, които Вишъс би могъл да каже, по-малко би се изненадала, ако й беше съобщил, че възнамерява да купи акции в „Епъл“.

— Чакай… какво? — избъбри.

— Понякога в сърдечните истории няма никакъв смисъл. А в крайна сметка Кор не те нарани. Откога се виждаш с него, а той не е сторил нищо лошо нито на теб, нито на малките. Не ме разбирай погрешно, мразя копелето, а ти си се срещала с врага. Обаче, дяволите да го вземат, определено не се е държал като такъв, поне не и по отношение на теб. А и никога не ни нападна. През цялото това време е знаел къде се намираме, ала шайката копелета никога не са стъпили в земите ни. Не казвам, че искам да седна на по чашка с кучия син или че ти не постъпи погрешно. Но хубавото на това да си логичен е, че можеш да съдиш и миналото, и настоящето с яснота… а аз съм страшно логичен.

Очите на Лейла започнаха да се пълнят със сълзи, а после тя прошепна с пресеклив глас:

— През цялото време се мразех. Само че… го обичах. И се боя, че винаги ще го обичам.

Диамантените очи на Вишъс се наведоха надолу. А после той се протегна и взе чашата, която беше използвал като пепелник. Тръсна ръчно свитата си цигара в нея и сви рамене.

— Не избираме в кого се влюбваме и да се мъчиш да се разубедиш от чувствата си, е обречено на провал. Не си сгрешила с това, че го обичаш. За тази част никой не може да те вини, защото то е каквото е, а ти си страдала достатъчно. Освен това, както казах, той не те е наранил, нали така? Така че у него все трябва да има и нещо, което не е зло.

— Погледнах в очите му. — Лейла подсмръкна и избърса бузи с опакото на ръцете си. — Видях истината в тях и тя е, че той никога няма да нарани нито мен, нито онези, които обичам. А защо връзката ни приключи? Той не искаше да ме обича повече, отколкото аз исках да обичам него.

Готова бе да говори още, жадна за неочакваното облекчение, идващо от факта, че някой я разбира. Ала изведнъж съчувствието на Ви се изпари и непроницаемата маска, която носеше обикновено, отново се появи върху лицето му, вратата към всякакво обсъждане беше затръшната така, сякаш никога не беше отваряна.

— Ето. — Той остави мобилния си телефон на масата. — Паролата е десет десет. Не знам колко дълго ще му трябва на Рот, за да изготви графика на посещенията ти, но вероятно ще останеш тук известно време. Обади ми се, ако имаш нужда от нас. Вторият ми номер е въведен като Ви две в списъка с контакти.

Лейла посегна и взе апарата. Все още беше топъл от допира му.

— Благодаря ти — каза меко. — И не само за това.

— Все тая — измърмори Ви. — Интересно как проклятията идват в най-различни форми. Майка ми беше страшно изобретателна в това отношение.

* * *

Куин отиваше от клиниката в тренировъчния център на имението. Приличаше на пиян: походката му беше нестабилна, главата му се въртеше, стомахът му се бунтуваше, а шевовете го боляха толкова силно, че от време на време спираше, за да повдигне болничната си нощница и да провери дали вътрешностите му не се бяха изсипали.

Единственото, което искаше, бе невъзпрепятстван път до стаята на близнаците, без загрижени погледи от догените, без опити за конфронтация от страна на братята и без никой да се мъчи да го нахрани. И моля те, господи, никакъв Ласитър.

Когато излезе изпод стълбището, поспря, преди да пристъпи във фоайето, и се заслуша. Първото хранене тъкмо бе приключило — прислугата раздигаше масата в трапезарията и мекият им говор и тихото потракване на прибори долитаха като шепот през отворения свод.

Нищо откъм билярдната.

Никой на застланите с червен килим стълби…

Като по отвратителна поръчка точно в този миг в средата на огромното великолепно помещение се появи странно езерце от светлина, сякаш някой беше издълбал дупка в тавана и обедното слънце нахлуваше през покрива.

За частица от секундата единствената мисъл в главата на Куин беше слава богу. Ето че човешкото второ пришествие беше настъпило, тъкмо навреме за да сложи край на всичките му страдания. И действително, насред снопа светлина наистина се появи фигура. Ала това не беше Спасителят, на когото Бъч се молеше през цялото време.

Не беше и Дядо Коледа с големия търбух и кончета с рога или каквото там бяха… което, като се имаше предвид, че беше декември, бе напълно възможно.

Не, това беше Великият безсмъртен провокатор Ласитър, падналият ангел, материализирал се насред ярката светлина без източник, която изчезна в мига, в който той прие очертанията си, сякаш тя го бе пренесла тук от мястото, където се беше намирал преди това.

Е, добре, дрехите му бяха странни. И не по обичайния за него начин — със зеброви райета и шалове от пера. Този път носеше фланелена риза, вързана около кръста. Сини дънки, които сигурно щяха да се разпаднат на съставните си части при следващото пране. И тениска на „Нирвана“ от концерта в „Сейнт Андрюс Хол“ в Детройт на 11.10.1991 година.

Музиката също не беше от обичайния му стил. Ласитър си падаше по Фети Уоп, когато не припадаше по Мидлър.

Добрата новина? Отиде право в билярдната, без да се усети, че Куин стои в основата на стълбището, полугол и на път да повърне.

Ето че все пак имаше милост на света.

Само дето сега беше наред изкачването до втория етаж. То включваше подпиране на перилата и цял куп скърцане със зъби, но след няколко месеца, ако не и години на катерене, Куин се справи. На върха с облекчение видя, че кабинетът на Рот е затворен. За сметка на това, което го зарадва много по-малко, чу, че иззад затворената врата долитаха цял куп гласове.

Можеше да се досети каква бе темата.

Продължи по коридора със статуите и отиде до спалнята, която Лейла беше обитавала. Установи, че му се иска да почука, въпреки че вътре се намираха неговите деца. Стегна се, улови дръжката на вратата и я завъртя толкова силно, че китката му замалко да се откъсне от ръката.

Отвори и се закова на място.

Бет беше с гръб към него и тъкмо се навеждаше над кошчето на Лирика, за да я остави в топлия пашкул, шепнейки й гальовни думи.

Когато усети присъствието му, както можеше да се очаква, тя скръсти ръце на гърдите си и го измери с поглед така, сякаш беше враг.

— Благодаря ти, че се грижиш за тях.

— Изглеждаш ужасно.

— Чувствам се още по-зле.

— Радвам се. — Когато той повдигна вежди насреща й, кралицата сви рамене. — Какво очакваш да кажа? Че е окей, дето изхвърли Лейла от къщата?

— Тя сама си го направи, не аз.

Господи, главата му туптеше, разговорът с Блей се въртеше в ума му като състезателна кола на овална писта. О, да, да говори за онази Избраница точно сега, беше просто страхотно.

— За твое сведение — кралицата сложи ръце на хълбоците си — смятам, че Лейла не бива да изгуби родителските си права и че двамата трябва да изготвите справедлив график за посещения, така че бебета да остават при майка си през цялата нощ.

— Няма да напуснат тази къща. А Лейла няма право да стъпва тук. Това е положението.

— Не зависи от теб.

— Нито пък от теб — отвърна Куин изтощено. — Така че защо не спрем дотук.

Бет нагледа Рамп, а после пристъпи напред и като прикова очи в неговите, заяви:

— Тук не става дума за това, че деликатната ти природа е засегната. Тези деца се нуждаят и от двама ви, което означава, че трябва да се държиш като възрастен дори когато не искаш. Не е нужно да виждаш Лейла, но те трябва да я виждат.

Куин отиде до леглото и седна, защото в противен случай щеше да повърне на килима в краката й.

— Предателство, Бет. На твоя хелрен. Не става дума за това родител да забрави да ги нахрани веднъж или да им обърка режима на съня.

— Не е нужно да ми казваш кой простреля съпруга ми — сопна се Бет. — Така както аз не трябва да ти казвам, че зависи от Рот, и от никой друг, дали да прости, или не, дали да накаже, или не. Не става дума за теб, Куин. Извади си главата от задника, постъпи така, както е добре за децата ти, и овладей проклетия си нрав.

Тя излезе от стаята и Куин беше напълно сигурен, че ако не бяха Лирика и Рамп, щеше да затръшне новата врата достатъчно силно, че да се чуе чак в Небитието.

Улови главата си в ръце и едва не повърна върху босите си крака.

Исусе, все още беше само по болнична нощница.

Да, защото с всичко, което ставаше, най-важното беше с какво е облечен. От друга страна, когато си заобиколен от неща, които не можеш да контролираш, не можеш да оправиш и с които не искаш да се занимаваш, мисълта какво да облечеш е приятна ваканция за миниатюрното ти мозъче.

Куин отпусна ръце, изправи се и отиде до люлките. Първо вдигна Рамп и го отнесе до голямото легло, после стори същото и с Лирика и се изтегна между тях.

Рамп хленчеше малко, Лирика беше спокойна.

Много скоро и двамата вече спяха в сгъвките на ръцете му. За него обаче нямаше покой, и то не само защото цялото тяло го болеше.

И все пак в безсънието му нямаше никакъв смисъл. Получил беше онова, което искаше: Лейла бе изгонена от къщата, а каквото и да си приказваше Бет, Рот щеше да постъпи така, както беше правилно, и да прекъсне всякаква връзка между Избраницата и неговите малки. А на Блей все някога щеше да му мине. Преживявали бяха и по-тежки моменти и винаги бяха излизали от другата страна на конфликта с по-добра и по-здрава връзка.

Освен това малките му бяха на сигурно място с него.

И все пак се чувстваше така, сякаш някой го беше изпразнил отвътре, между ребрата му и костите му не беше останало нищо, кожата му беше безполезна торба, без никакво съдържание.

Той затвори очи. Каза си да се отпусне.

Само след броени секунди очите му отново бяха отворени. И докато се взираше в тавана, в дупките от куршуми, които собственоръчно бе направил, изпитваше болка там, където би трябвало да е сърцето му.

Нищо чудно. Този жизненоважен орган се намираше от другата страна на Колдуел, в новата къща на родителите на Блей, онази, която майка му не харесваше, защото всичко работеше, а дъските на пода не скърцаха под стъпките ти.

Без сърцето си Куин бе празен съд. Дори и с малките до себе си.

Така че, да, болеше. Просто се учудваше колко много.