Дж. Р. Уорд
Избраницата (23)

20

Застанал над Лейла и Кор, Вишъс започваше да губи шибаното си търпение. Което беше като крадец да изгуби моралните си устои — не особено трудно. Но все тая.

— Лейла — нареди той, — разкарай се от тук. Незабавно.

— Върви, обич моя — обади се Кор от мястото си на земята.

— Веднага. — Не можеше да повярва, че се съгласява с копелето. — Връщай се в ранчото. Той ще знае колко далече си отишла, а аз ще го попитам.

— Моля те, пожали живота му — каза Лейла, докато се изправяше. — Моля те…

Ви махна нетърпеливо с пистолета.

— Тревожи се за децата си. Не за такива като него.

В крайна сметка Лейла постъпи така, както беше правилно, защото беше достойна жена до мозъка на костите си. С един последен дълъг поглед към мъжа, когото обичаше, тя кимна и затвори очи. Мина известно време, преди да се дематериализира, но това можеше да се очаква. Емоциите кипяха. Поне у тях двамата.

Ви? Напълно безстрастен.

След като Избраницата си отиде, Ви насочи вниманието си към отрепката в краката си.

— Отиде ли си от тук?

Кор затвори очи.

— Да, далече от тук е. Уважи искането ти.

— Излъжеш ли ме, само ще й навредиш.

— Истината е единственото, което ми остана.

— Значи, си същински богаташ.

Якето и ботушите на Вишъс изскърцаха в студа, когато той коленичи.

— Готов съм — промълви Кор.

Ви оголи вампирските си зъби.

— Изобщо не ме интересува какво си, задник такъв. И не се нуждая от твоето разрешение, за да ти пусна куршум в мозъка.

— Да, имаш право. — Срещна погледа на Ви, без да трепне. — Ти заповядваш тук.

Със свободната си ръка Ви извади цигара и я пъхна между предните си зъби. И действително възнамеряваше да я запали. Наистина. Аха… щеше просто да я запали, а после да пусне един куршум в шибания череп на Кор, докато изпускаше дима.

Аха. Наистина.

Да.

Няколко минути по-късно — по дяволите, спокойно можеха да са и няколко години по-късно — свали пистолета и смъкна подплатената с олово ръкавица, пръст по пръст. Сиянието на проклятието му беше толкова ярко, че видя копелето като на прожекционен екран, и първата му мисъл беше, мамка му, май трябваше да побърза, ако искаше да го убие. В сравнение с него, Винсънт Прайс приличаше на модел от реклама за солариум.

Ви поднесе смъртоносното си приятелче към лицето си, запали ръчно свитата цигара със средния си пръст и всмукна.

Какво правеше, по дяволите?

Или по-точно — не правеше.

Ехо, искаше му се да каже на топките си. Е, да де, тя беше само една, но обикновено агресията не беше проблем за него. И все пак, ето че си стоеше тук и определено не застрелваше Кор в черепа.

Кофти, кофти, кофти… това определено беше кофти.

Без да си позволи да се замисли какво прави, той протегна проклятието си над голия, умиращ мъж и нареди на енергията си да се прелее в Кор. В отговор вълни от горещина запулсираха над полумъртвото тяло и снегът не толкова се стопи, колкото изтъня и се изпари, като хартия, сгърчила се от докосването на пламък.

Кор простена, докато разкривеното му тяло потъваше в калта, образувала се от горещината, когато замръзналата земя под него реши, че пролетта е настъпила.

Сега вече започна да трепери. Кръвта потече по-леко във вените му и крайниците му започнаха да се подуват и тресат, вцепенеността беше изместена от жизненост, която несъмнено болеше така, като да ти смъкнат кожата с ръждясал нож. Стоновете и бавните конвулсивни движения на тялото в краката му, напомниха на Ви за муха върху перваз. Не особено оригинално сравнение, но за сметка на това — точно.

— В-в-в-ишъс…

— Какво?

Очите на Кор бяха кървясали и воднисти, когато се вдигнаха към него.

— Искам… да знаеш…

— Какво?

Мина известно време, преди копелето отново да проговори.

— Не беше тя. Отговорността е изцяло моя. Тя никога не е била инициатор, единствено жертва.

— Истински благородник си, а?

— Как иначе жена като нея би се доближила до мъж като мен.

— Тук си прав.

— В крайна сметка я оставих да си отиде. Отблъснах я от себе си.

Ви угаси цигарата си в снега.

— Е, ще те номинирам за Нобеловата награда за мир. Сега доволен ли си?

— Трябваше да я оставя да си отиде — промълви Кор. — Единственият начин… трябваше да я оставя да си отиде.

Вишъс се намръщи. А после поклати глава. Но не защото не беше съгласен с жалкото копеле.

Мъчеше се да изрови един спомен от мозъка си. Беше спомен сякаш отпреди цяла вечност. Двамата с Джейн стояха в кухнята в нейния апартамент — той беше до печката, тя се облягаше на плота. Споменът беше толкова ясен, че Ви чуваше металическия звук на лъжицата, с която бавно разбъркваше горещия шоколад в тенджерката от неръждаема стомана, който ухаеше все по-силно на топлината от котлона.

Когато се стопли точно колкото трябваше, той го бе изсипал в една чаша и я беше подал на Джейн, без да откъсва поглед от очите й, докато тя я държеше в ръцете си. А после бе изтрил спомените й, отнемайки й всяко знание, че са били заедно.

Всичко бе изчезнало. Сексът, който бяха правили. Връзката между тях. Близостта им. Изтрито така, сякаш никога не бе съществувало.

Поне за нея.

За него? Всичко си беше останало и той не би го променил за нищо на света. Беше готов да понесе болката от загубата, предстоящите години без нея, раздялата от другата му половинка, която завинаги би го оставила непълен. По онова време за тях нямаше друг избор. Тя беше човешко същество, докато той принадлежеше към раса, за чието съществуване човеците дори не подозираха и която беше замесена във война, която можеше да й коства живота.

А после, понеже майка му беше тежък случай, а съдбата имаше извратено чувство за хумор, двамата се бяха изправили пред още по-сериозни изпитания…

Вишъс се мъчеше да се пребори с приливната вълна на спомените, ала умът му отказваше да се подчини, за миг сцената в кухнята бе заменена от друга, още по-ужасна. Джейн, простреляна, издъхваща в ръцете му, докато кръвта й изтичаше. А после видя какво бе последвало — себе си, сгърчен в леглото си, като Кор в този момент, също копнеещ да умре.

Изведнъж Вишъс почувства, че просто трябва да извърне очи от копелето. Би си тръгнал, стига да можеше.

Вместо това стисна зъби и бръкна в якето си с ръката, която не бе в състояние да превърне автомобили в изгорели скелети, които можеха да минат за модерна скулптура. С титанично усилие пропъди спомените и емоциите си, изритвайки ги с цялата деликатност на професионален бияч, прочистващ нощен клуб преди затварянето.

Чао, чао.

В голямата схема на нещата нямаше място за емоции. Ама наистина.

Нито пък за спомени от миналото.

* * *

В дневната на красивото малко ранчо Лейла стоеше пред масивния часовник на стената. С извити черни стрелки, дълги колкото ръцете й, и курсивни цифри, излезли сякаш от роман на Дикенс, той беше едновременно причудлив и елегантен, и в същото време — практичен.

Вече не плачеше. Бузите й обаче бяха изжулени и пареха — комбинацията от всички сълзи, които беше проляла, бърсането и студа беше смъкнала горния слой на кожата й. Гърлото я болеше. А пръстите й, всеки един до последния, имаха свой собствен пулс — резултат от измръзването.

Вишъс беше играл с коз, на който тя нямаше какво да противопостави. Ако искаше и занапред да вижда Лирика и Рамп, последното, което би сработило в нейна полза, бе да попречи на екзекуцията на Кор.

Особено ако направеше някаква лудост, като да се хвърли пред куршума, предназначен за него.

Ала истината бе, че винаги щеше да избере малките си пред всеки и всичко друго, дори себе си… и дори Кор. Ала болката от това да го изгуби беше унищожителна, тази агония в гърдите й, емоционалният товар, от който сякаш тежеше повече и който спъваше движенията й…

В началото дори не забеляза звъна на телефона в кухнята. Едва когато той спря и отново се обади, Лейла се намръщи и погледна към отворения свод.

Мобилният телефон, който Вишъс й беше оставил, замлъкна. И начаса зазвъня отново.

Може би някой опитваше да се свърже с него, за да му каже да я заведе да види децата си?

Лейла се втурна към масата и погледна екрана. Той светеше и върху него беше изписано… името на Вишъс? Обаждаше се на себе си? Не беше възможно. В този момент той пускаше куршум в…

Очите й запариха и се наляха със сълзи и тя вдигна ръце към лицето си. Дали братът щеше да прояви уважение към мъртвото тяло на Кор? Не бе в състояние да понесе мисълта за нещо друго…

Звъненето спря и когато не започна отново, тя се извърна. Несъмнено беше някаква грешка, клавиш, натиснат погрешка при някое движение на тялото му…

Звъненето се разнесе за трети път. Или пък беше четвърти? Лейла се обърна и като се намръщи, взе телефона, вдигна и…

— Исусе Христе — сопна се Вишъс, преди да бе успяла да каже каквото и да било. — Ама че дълго ти отне.

Лейла потръпна.

— Аз… моля?

— Ела тук.

— Какво?

— Чу ме. Върни се в гората.

Лейла задиша учестено, задавяна от смесица от ужас и тъга.

— Как може да си толкова жесток?! Няма да понеса да го видя мъртъв…

— Тогава си донеси задника тук и му дай от кръвта си. Трябва да го изкараме от тази гора.

— Какво?!

— Чу ме. А сега се дематериализирай тук, преди да съм размислил.

Връзката прекъсна толкова рязко, че Лейла се зачуди дали не беше хвърлил телефона, от който й се беше обадил. Или пък го беше прострелял.

С разтуптяно сърце и замаяна глава тя свали телефона от ухото си и се загледа в него. А после го метна на масата.

Изскочи през плъзгащата се врата още преди апаратът да бе спрял да се плъзга по дървената повърхност.

Когато отново прие физическите си очертания на същото място, където допреди малко стоеше над Кор, завари Вишъс на няколко крачки от него, да пуши толкова яростно, сякаш ръчно свитата цигара между зъбите му беше единственият му източник на кислород. Междувременно дошла незнайно откъде топлина беше преобразила Кор — снегът около и под него се беше стопил, плътта му вече не беше сива, а яростно червена.

Беше жив. И когато си даде сметка за присъствието й, помръдна леко глава и вдигна очи.

— Лейла?

— Какво… защо… — заекна тя.

Вишъс махна рязко с ръка, ала когато проговори, в гласа му прозвуча изтощение.

— Не се засягайте, но може ли да млъкнете? И двамата? Никакви въпроси. Ти просто го нахрани. А ти не се дърпай и побързай. Ще се върна след двайсетина минути и гледайте да сте готови за пътуване.

И с този жизнерадостен изблик на оптимизъм братът се дематериализира, изчезвайки в нищото.

Лейла примига, чудейки се за миг дали това не беше просто сън. А после се хвърли в действие.

„Да се надяваме, че Вишъс беше от онези, които натискаха педала на газта до дупка“ — помисли си, докато коленичеше.

Не си направи труда да каже каквото и да било на Кор. Просто вдигна ръкава на робата си, за да оголи китката си, проби вената си със зъби и поднесе източника на сила и питание към устата на Кор.

Той обаче отказваше да разтвори устни. Дори когато жизнената сила, от която се нуждаеше толкова отчаяно, овлажни устата му, той отказа да я приеме в себе си. Просто се взираше безмълвно в нея, клатейки глава.

Лейла си спомни мига, когато го беше видяла за първи път под кленовото дърво на поляната. Тогава също се беше опитал да й откаже.

— Не се засягай — измърмори, — но просто пий.

Нямаше представа защо Вишъс беше решил да пощади живота на своя враг, ала нямаше намерение да спори с онова, което като че ли се случваше… нито да приеме спасението за сигурно. По дяволите, братът като нищо можеше отново да размисли и да се върне с пистолет. Или с кинжал. Или с подкрепление.

Когато Кор продължи да отказва, тя протегна свободната си ръка и стисна ноздрите му.

— Ако ме обичаш, ще спасиш живота си. Недей доброволно да слагаш смъртта си на моята съвест.

Докато Кор остана да лежи така, сякаш нямаше нищо против да се задуши, Лейла започна да прехвърля през ума си начини да отвори стиснатите му зъби. А после той простена леко… и това бе всичко, което бе нужно.

Една-две капки трябва да бяха проникнали в устата му, защото той простена по различен начин, гърбът му се изви в дъга, краката му потръпнаха конвулсивно, сякаш беше завладян от огромен копнеж.

А после изсъска хищнически и я ухапа толкова силно, че тя трябваше да потисне една ругатня.

И ето че вече пиеше… големи глътки, които я изцеждаха толкова бързо, че тя знаеше, че трябва да внимава. Беше напълно възможно да я убие, без да иска; гладът му можеше да надвие всеки друг инстинкт, включително и онзи да я брани.

Прескъпа Скрайб Върджин, щеше й се да знае какво им беше намислил Вишъс… ала понякога в живота е по-добре да не гледаш прекалено далече в бъдещето. Единственото, което трябваше да стори сега, бе да нахрани Кор и да го опази от студа, докато Вишъс не се върнеше с някакво превозно средство.

А след това? Не знаеше.

Отметна косата от челото му и когато срещна обезумелите му очи, я връхлетя всепоглъщащо желание да се помоли. Поддавайки се на порива, започна да мълви четиристишията, които знаеше от раждането си в Светилището; прастарите свещени думи се редяха в главата й, Древният език оформяше ритъм, който отекваше в гърдите й.

Твърде жалко, че горе вече нямаше никой, който да ги чуе. Ала нима имаше някакво значение? Вишъс бе единственият спасител, когото двамата с Кор имаха, а Господ й беше свидетел, че когато ставаше дума за помощ, тя нямаше да придиря.