Дж. Р. Уорд
Избраницата (26)

23

Когато крадеш, за да оцелееш, рано или късно, посягаш на нещо, което принадлежи на неправилния човек. Кор допусна тази грешка в двайсет и шестата си година, в една горичка на сто и шейсет левги от колибата, от която си бяха тръгнали както бавачката му, така и той след известни перипетии.

Беше пръстът на съдбата, щеше да си помисли по-късно.

Онова, което привлече първоначално вниманието му, докато вървеше сам в нощта, беше миризмата на говежда яхния. Всъщност толкова отдавна търсеше прехраната си, като се спотайваше в сенките със завидно умение и постоянство, че сам бе започнал да се мисли за сянка. Така беше най-добре. Откриеха ли го чужди погледи, нещата никога не свършваха добре.

В действителност преди преобразяването си се беше надявал, че дефектът му ще изчезне магически. Че незнайно как промяната щеше да оправи заешката му устна, сякаш с това тя да приключи окончателно оформянето на тялото му. Уви, не. Устата му си остана такава, каквато беше — разцепена. Съсипана.

Грозна.

Така че, да, най-разумно бе да се придържа в сенките и спотаен зад дебелия дънер на един дъб, той се взираше в светлината на далечен огън в гората, като източник на потенциално ядене или на запаси.

Около припукващите пламъци видя хора — мъже, — които пиянстваха на треперливата оранжева светлина. Имаше и коне, спънати доста надалече от там.

Огънят беше голям. Очевидно не ги беше грижа дали ще ги забележат, което издаваше, че са бойци и по всяка вероятност — въоръжени до уши. Освен това бяха от неговата раса. Усещаше миризмата им сред тази на дим, конска плът, медовина и жени.

Докато планираше как да се приближи, беше благодарен за гъстите облаци, които скриваха луната и правеха сенките катранено черни. Стига да се придържаше извън обсега на светлината, беше, сякаш носи наметка, правеща го невидим.

Когато се приближи, пламъците му напомниха за колибата, където беше живял през първите си години. След като бавачката му го беше изоставила, си беше тръгнал от там и бе открил сиропиталището, за което му беше споменал онзи лакей. Не бе успял обаче да остане надалече задълго, мисълта за възможното завръщане на баща му го караше отново и отново да търси онова място. През годините редовно си тръгваше оттам, обикновено през зимните месеци, когато вълците изгладняваха, ала винаги се връщаше.

Баща му обаче никога не се появи.

А после бе дошло време за преобразяването му. В селото имаше курва, която редовно задоволяваше нуждите на мъжете от неговата раса, ала заради грозотата си той беше принуден да й предложи колибата и всичко в нея в замяна на вената й.

Когато на следващата вечер си тръгна от мястото с омразните малинаци и настъпващата към къщата гора, беше хвърлил последен поглед през рамо. Гледачката му никога не се беше върнала, за да го нагледа, но той и не бе очаквал да я види отново. И беше крайно време да престане да се залъгва, че баща му някога ще го потърси.

Отстъпвайки единствения си подслон другиму, Кор наистина бе станал бездомен.

Взел бе само едно със себе си: нашийника, който бе носил около врата си, докато не бе използвал секира, за да се освободи. Беше се мъчил със здравата кожа в продължение на часове, тъй като ръцете му на претранс не бяха достатъчно силни. Ала гледачката му не беше оставила почти никаква храна и вода, така че нямаше друг избор.

За щастие, да ловува и убива бяха умения, които му се удаваха естествено.

Както и да краде.

В началото ненавиждаше кражбата. Никога обаче не вземаше повече, отколкото му беше нужно, независимо дали беше храна, дрехи или подслон. Беше невероятно колко много от моралните си устои си готов да пожертваш, когато става въпрос за оцеляването ти. Невероятно беше също така как успяваш да измислиш методи да се криеш от слънцето в гората и да избягваш дивите животни, и да откриваш начини да плащаш за вените на курви.

Горите на Древната страна се превърнаха в негово убежище, негов дом и той си живееше там, странейки от всички. Което означаваше, че избягваше лесърите, които дебнеха между боровете и в пещерите, както и вампирите, които ги преследваха и убиваха. Държеше се настрани и от военния лагер.

Не беше място, където който и да било би искал да попадне. Дори той, който се мъчеше да избягва всички, беше чувал откъслечни истории за извращенията, разиграващи се там, и за жестокостта на воина, който го ръководеше.

Съсредоточи се, затвори очи и се дематериализира в гъстите клони на дървото, а после в тези на следващото, придържайки се далече от земята, като маймуна. Когато си сам, без да очакваш помощ от никого, се научаваш да се грижиш за безопасността си, а както вампирите, така и човеците мислеха много повече за онова, което беше на едно ниво с тях, отколкото над главите им.

Много скоро вече беше едва на десетина метра от и над импровизирания лагер. Действително бяха бойци, добре въоръжени и широкоплещести, но освен това бяха пияни и си прехвърляха една човешка жена като общ бокал. Жената нямаше нищо против, смеейки се, докато се предлагаше на всички поред, и Кор опита да си представи как взема участие в подобна оргия.

Не.

Не се интересуваше от секс, поне не и такъв. В действителност беше девствен, защото курвите винаги искаха много повече, отколкото бе в състояние да плати, за онова, което беше между краката им… пък и не проявяваше особен интерес към толкова добре разорани ниви.

Отправи поглед към конете и си помисли, да, именно там щеше да нападне. Нямаше да открадне жребец, независимо колко скъпо можеше да го продаде, тъй като не искаше да бъде отговорен за друго живо същество. Достатъчно трудно бе да опази дори себе си жив и нахранен. Оръжия обаче щяха да му бъдат от полза. Притежаваше три ками и пистолет, който не използваше. Беше тежък, а и трябваше да му намира патрони. Освен това беше по-точен с камата. И все пак струваше му се разумно да носи у себе си поне един пистолет.

Навярно щеше да успее да задигне друга кама, по-остра от неговите? Малко месо? Мях с вода? Да, всичко това щеше да му е от полза.

Дематериализира се на земята, приклекнал зад един бор. Конете им бяха съвсем близо до обръча светлина, хвърлян от огъня, главите на товарните животни се полюшваха в съня им, седлата им бяха натоварени с припаси и други вещи.

Кор се запромъква безшумно между шубраците, меките му мокасини поемаха тежестта му и заглушаваха шума от стъпките му.

Конете наостриха уши и извиха шии към него, един от тях изцвили неспокойно. Кор не се тревожеше. Отдавна се беше научил да се дематериализира в нощта дори когато беше под напрежение, пък и бойците бяха заети с друго.

Прерови седлото на едър дорест жребец с бързи, сигурни движения, отмятайки кожени капаци, бъркайки в дисаги и торби. Намери дрехи, зърно, пушено месо. Пъхна месото под наметката си и се залови със следващия кон. Нямаше оръжия, но за сметка на това откри женски дрехи, миришещи на кръв.

Зачуди се дали жената беше преживяла оргията. Навярно не…

Сбиването край огъня избухна без никакво предизвестие, в един момент всичко беше наред и в следващия вече не беше — двама от мъжете скочиха и се стиснаха за гушите, обикаляйки в кръг, докато всеки се мъчеше да подчини другия. А после нещо се подпали, ръбът на нечия връхна дреха бе близнат от искра и избухна в оранжеви и жълти пламъци.

Боецът не го беше грижа, нито неговият противник. Конете обаче се подплашиха и онзи чийто товар Кор пребъркваше, се вдигна на задните си крака, ръката му се оплете в една от дисагите, превръщайки го в пленник.

Така че, когато животното се завъртя, той бе принуден да се завърти с него.

Попадайки под погледите на всички.

Промяната в лагера беше незабавна, жената бе захвърлена настрани, караницата между другари — забравена, натрапникът се превърна в мишена за всички. А Кор все така беше прикован към пристъпващия от крак на крак кон, мъчейки се да избегне тежките му копита и да освободи ръката си.

Бойците разрешиха този проблем вместо него.

Някой го бутна напред и това бе достатъчно, за да промени ъгъла на китката му. Ръката му беше свободна и тъкмо навреме — юмрук с размерите на скала се стовари в лицето му, но поне го запрати настрани от беснеещия кон…

… и за съжаление, право на пътя на друг от бойците. Трябваше бързо да си извоюва някакво надмощие или щеше да бъде надвит. Нямаше обаче особени изгледи за това — тези мъже бяха невероятно опитни в битките, юмруци и ритници се сипеха прекалено бързо, за да може да ги избегне или да ги отвърне, изкарвайки му въздуха отново и отново.

Е, да, той също имаше опит в ръкопашните схватки, но единствено с човеци и цивилни вампири. Сега пред себе си имаше съвършено различен враг.

Върху главата и корема му продължаваха да валят удари, по-бързи, отколкото бе в състояние да отбие, по-силни, отколкото можеше да понесе, докато си го подмятаха като жената преди малко — от един на друг, на трети. Кръв шуртеше от носа и устата му, пред очите му притъмня, докато се въртеше насам-натам, мъчейки се да предпази жизненоважните си органи и черепа си.

— Проклет крадец!

— Копеле!

Пестник се стовари в стомаха му и на Кор му се стори, че нещо се пръсна там вътре. И именно в този миг коленете му се подкосиха и той се свлече в листата и пръстта.

— Пронижи го!

— Още не съм приключил! — долетя ръмжене.

Ботушът го улучи под ребрата и го запрати, търкаляйки го по земята, чак до огъня. Беше толкова зашеметен, че остана да лежи по гръб там, където спря, без да е в състояние дори да закрие лицето си и да се свие на кълбо.

Прескъпа Скрайб Върджин, щеше да умре. По всяка вероятност в пламъците, които вече пърлеха рамото, ръката и хълбока му през дрехите.

Един от бойците, който имаше дълга брада и вонеше на пръч, се надвеси над него и се усмихна, разкривайки огромни вампирски зъби.

— Мислеше си, че можеш да крадеш от нас? От нас? — Сграбчи предницата на наметалото му и го вдигна от земята. — От нас? — Зашлеви го с отворена длан толкова силно, че сякаш го удариха с цепеница. — Знаеш ли какво правим с крадците?

Останалите бяха образували полукръг около тях и мислите на Кор се върнаха към вълците в гората, когато все още живееше с бавачката си. Глутница смъртоносни хищници, ето какво бяха тези мъже. Ужасяващо силни животни, които го бяха заловили и щяха да си поиграят с него, преди да го изпратят в Небитието.

— Е, знаеш ли? — Воинът го разтърси като парцалена кукла, а после го запрати на земята. — Позволи ми да ти кажа. Първо ще ти отрежем ръцете, а после…

Кор не смееше да извърне поглед от лицето, надвесено над него, ала с периферното си зрение зърна цепеница, подаваща се наполовина от огъня.

Премести незабележимо ръка, улови я и изчака подходящия момент, когато мъжът погледна към другарите си, злобно развеселен.

Бърз като мълния, Кор замахна с всички сили и го улучи в главата, поваляйки го в безсъзнание на земята.

Последва миг на изумление и Кор знаеше, че трябва да действа светкавично. Без да изпуска цепеницата, извади един от кинжалите, препасани през гърдите на жертвата му, и скочи на крака. Ето че беше негов ред да се хвърли в атака.

Не нададе смразяващ кръвта рев. Не изкрещя. Не изръмжа.

Нито помнеше наистина какво точно направи. Единственото, което знаеше, единственото, за което си даваше сметка, бе, че в него се отприщи нещо. Каквото и да беше то, и преди бе долавял повей от него, някакъв източник на енергия, който не беше нито гняв, нито страх и който задвижваше тялото и ума му. И докато то се надигаше в него, крайниците му подчиниха ума му, действайки самостоятелно, знаейки по-добре от съзнанието му къде да се прицелят, какво да сторят, как да се движат. Сетивата му също се отделиха от мозъка му, издигайки го до едно по-високо ниво на съзнание, било то слухът, доловил някой, канещ се да му се нахвърли изотзад, зрението, забелязало друг, идващ отляво, или обонянието, предупредило го за трето нападение отдясно.

Насред всичко случващо се, умът му беше напълно откъснат и едновременно с това свободен да анализира ситуацията и да започне да планира ходовете му.

Въпреки това щеше да изгуби. Те бяха твърде много и твърде опитни — дори когато успееше да повали някого, той не оставаше паднал твърде дълго и не беше трудно да се досети, че броят им ще надвие неговата издръжливост.

Решението на това неравенство дойде така неочаквано, както и онази цепеница.

В първия миг не беше сигурен какво проблесна и привлече вниманието му. А после видя, че беше някакво огромно острие от другата страна на огъня, оръжие по-голямо от всичко, което беше виждал някога, подпряно до масивен камък.

В същия миг, в който един от мъжете се нахвърли отгоре му, Кор се метна над огъня, свил крака, така че да не се опари, приземявайки се така координирано, както беше скочил.

Хвърли се към огромното извито острие, сграбчи дръжката, прикрепена към него и…

Беше коса. Най-обикновен земеделски инструмент, острието беше прикрепено към масивната дървена дръжка с кожени ленти, които го придържаха така сигурно, както кост около костен мозък. Нямаше много време, за да се запознае с него по-подробно. Но се оказа, че и не е нужно.

Улови дръжката и…

… се нахвърли отгоре им.

В началото се смееха и му се подиграваха. Но след като посече първия от тях, тактиката се промени. Изскочиха пистолети и куршуми полетяха с много шум. А после противниците му координираха действията си и сформираха бойно образувание.

Нямаше значение. Един по един, той ги уби, посичайки ръце, крака, кореми, слабини, кръв се лееше в тъмната нощ, покривайки го като дреха.

Докато не остана само един воин — брадатият, когото беше ударил по главата с цепеницата. В мига, в който реши, че събратята му са мъртви или издъхват, той се втурна през гората толкова бързо, колкото го държаха краката.

Мокасините на Кор не вдигаха никакъв шум, докато се носеше след воина, придържайки се на известно разстояние; двамата се провираха между шубраци и дървета, движейки се напред-назад, докато воинът се мъчеше да се добере до конете. Кор също беше ранен и кървеше, ала по някаква причина не чувстваше нищо. Беше едновременно вцепенен и преливащ от енергия.

А после всичко свърши.

Воинът стигна до стръмна скала, която не можеше нито да изкачи, нито да заобиколи.

Кор знаеше, че трябва да довърши започнатото. И то му причиняваше болка.

— Вземи каквото искаш — каза запъхтяният воин, изплювайки се настрани. — Просто вземи каквото искаш. Имам оръжия. Конете струват много. Остави ме на мира и аз ще сторя същото.

На Кор му се искаше нещата между тях да можеше да свършат така. Даваше си сметка обаче, че ако го остави жив, ще се превърне в мишена. Това беше свидетел, който трябваше да бъде премахнат, за да не събере подкрепление и да се разправи с онзи, който беше избил другарите му.

— Просто вземи…

— Прости ми за онова, което трябва да сторя.

С тези думи Кор приклекна и описа кръг с оръжието, посичайки ръката, която мъжът беше вдигнал, за да се защити, и прерязвайки врата му.

До края на нощите си щеше да си спомня гледката на главата, преметнала се във въздуха, кръвта, шуртяща от отворените вени — алена като вино.

Във внезапно усилилия се вятър, тялото рухна като безжизнения предмет, какъвто беше вече, и изведнъж косата стана прекалено тежка за ръцете на Кор. Земеделският инструмент, който той беше превърнал в оръжие, тупна в краката му с обляно в кръв острие.

Кор се опита да изпълни пламналите си дробове с въздух и когато вдигна очи към небесата, смелостта и целеустремеността му изневериха и от крайчетата на очите му се търкулнаха горещи сълзи.

О, как миризмата на кръвта, която беше пролял, се сливаше с миризмата на трева и мъх, и лишеи…

Не знаеше откъде му дойде. В един момент мислеше за ужаса на онова, което беше сторил, в следващия беше проснат по гръб…

… притиснат към земята от най-ужасяващия вампир, когото беше виждал някога.

Огромни, толкова огромни бяха раменете му, че напълно закриваха небето. Лицето беше неописуемо зло, чертите му бяха разкривени в лукава усмивка, която обещаваше първо страдание, а после смърт. А очите… бездушни, изпълнени със студена интелигентност и изпепеляваща омраза.

„Това е водачът на глутницата — помисли си Кор. — Досущ като вълка, застанал на прага на колибата преди всички онези нощи.“

— Я виж ти — разнесе се глас, дълбок като гръмотевица, остър като хиляда ками. — А мен ме наричат Блъдлетър.

* * *

Кор си пое рязко дъх и се надигна. За частица от секундата нямаше представа къде се намира и се огледа наоколо, обзет от паника.

Нямаше ги стените на пещерата, лавиците с урни, носилката, братята, които го охраняваха. На тяхно място съзря огромен телевизор, който в момента беше черен като дупка във Вселената.

Тръсна глава и спомените му се върнаха — Вишъс, променил рязко намеренията си, Лейла, върнала се при тях в гората, великолепният дар на вената й. А после ужасяващото пътуване между боровете към хлъзгавия път, който ги беше довел до това предградие и тази къща.

Лейла беше на горния етаж. Чуваше стъпките й над главата си. И имаше чувството, че Вишъс си беше отишъл.

Свали крака от кожените възглавници на дивана и проследи с поглед калната диря, която беше оставил по стълбището и бледосивия килим до мястото, където почти беше припаднал. Имаше борови иглички и пръст по дивана, както и по бялата одежда на Лейла, преметната през облегалката на един стол.

Дрехата, украсявала тялото й, бе съсипана, изцапана с кръв и кал.

Това бе нещо като лайтмотив в живота й.

Стискайки зъби, Кор се надигна и надникна надолу по късия коридор. Видя две отворени врати и когато отиде с тежки стъпки до тях, откри две спални. Избра онази, в която не се долавяше миризмата на Лейла, и с помощта на светлината, струяща от лампата в коридора, мина покрай голямото легло и влезе в баня, която…

О! Подово отопление. Мраморен под с отопление.

След като беше изстрадал толкова много, първо заради контузията на главата и мозъчните удари, които беше получил, а после и смразяващите двайсет и четири часа в гората, Кор се препъна, усетил приятна топлина да се разлива от босите му стъпала по тялото му.

Затвори очи, олюлявайки се в мрака; цялото му същество крещеше да легне върху мраморния под и да си отдъхне най-сетне. После обаче си спомни мръсотията и калта, които беше довлякъл в къщата.

Стегна се, натисна ключа на лампата до вратата на банята… и изруга, закривайки лицето си с ръка. Когато очите му привикнаха със светлината, би предпочел да не трябва да гледа отражението си в огледалото над умивалниците, но нямаше как да го избегне, когато свали ръка.

— О, Небитие — прошепна.

Мъжът, който се взираше в него от огледалото, беше неузнаваем. Изпитото, брадясало, бледо лице, хлътналите ребра и корем, кожата, която висеше под челюстта, гърдите, ръцете му… Косата му беше неравна, израснала на туфи на различни места, мръсотия и кръв покриваха сякаш всяка пора от тялото му.

О, Съдби, когато някой беше, общо взето, чист, едно бързо избърсване над умивалника с хавлия и много сапун бе достатъчно, за да се приведе в ред. В неговото състояние? Нуждаеше се от автомивка. Може би индустриален маркуч.

Мисълта, че Лейла го беше видяла в такова положение, го накара да потръпне и той побърза да се извърне от отражението си. Завъртя кранчето в стъклената душкабина, но преди да се пъхне под шурналата гореща вода, отвори няколко шкафа и чекмеджета. Четката и пастата за зъби, които откри, бяха наистина добре дошли, също както и сапунът, шампоанът и балсамът за коса.

Взе също така самобръсначка и крем за бръснене.

Едва не се разплака от простичкия акт на това да си измие зъбите. Толкова отдавна не беше усещал устата си така свежа. А после бръсненето… да се отърве от жулещата четина, покриваща бузите, челюстта и брадичката му, го изпълни с благодарност към компанията, произвела самобръсначката. А после взе шампоана — насапуниса косата си два пъти, след което остави балсама да подейства, докато търкаше кожата си със сапуна.

Нямаше как да достигне напълно гърба си, но направи каквото му беше по силите.

Когато най-сетне излезе изпод душа, огледалото се беше запотило от влагата. За което можеше само да е благодарен, като се имаше предвид колко ненавиждаше отражението си. Подсуши се, чудейки се къде ли може да намери чисти дрехи… и ги откри в дрешника в спалнята: черен анцуг, достатъчно дълъг, за да покрие краката му, с шнур, благодарение на който се задържа около измършавелите му хълбоци. Черна тениска, достатъчно широка за раменете му, но падаща като торба надолу. Суитшърт, върху чиято предница имаше някакъв надпис.

Не намери обувки, но и това бе повече, отколкото би могъл да очаква.

Когато излезе от банята, мислеше, че ще се наложи да се качи на горния етаж.

Не се оказа необходимо. Избраницата Лейла седеше на мекото кресло до дивана, а върху масичката пред телевизора имаше поднос с димяща супа, чиния със солени бисквити и чаша чай с лед.

Очите й откриха неговите, но не се задържаха там. Плъзнаха се по него, сякаш беше изненадана, че е имал сили да се изкъпе и облече.

— Донесох ти храна — каза тихо. — Сигурно си гладен.

— Да.

И все пак не беше в състояние да помръдне. Защото беше възнамерявал да се сбогуват в кухнята. Не можеше да остане тук с нея. Колкото и да му се искаше.

— Ела да седнеш. — Тя посочи мястото, където беше лежал допреди малко. И разбира се, беше почистила мръсотията, която той беше оставил след себе си, избърсала я бе с гъба или кърпа. — Трябва да хапнеш нещо.

— Трябва да вървя.

Лейла наведе глава и когато го стори, кичурите в косата й уловиха светлината от лампата над тях.

— Знам. Но… преди да го сториш.

В ума си Кор чу гласа й да казва: Люби ме.

— Моля те, изяж това — прошепна тя.