Дж. Р. Уорд
Избраницата (29)

26

Също като красотата, жертвата беше нещо субективно, въпрос, на който нямаше правилен отговор, единствено компас, чиято стрелка търсеше своя собствен север.

Троу, кръвен, а после изоставен син на Троу, уви елегантното кашмирено палто около стройното си тяло, докато крачеше по разнебитения тротоар. Кварталът, ако евтини жилищни сгради без асансьори и западнали магазинчета изобщо можеше да бъдат наречени така, беше по-скоро демилитаризирана зона, отколкото място, където някой би поискал да живее.

Ала за него жертвата да гледа такава разруха и порутеност си заслужаваше онова, което го очакваше.

Което се надяваше, че го очаква.

Трудно му беше да повярва, че изобщо го прави. Струваше му се… неподобаващо за мъж с неговото положение. Ала животът му беше поел в посока, която никога не би предвидил, нито избрал по собствена воля, така че беше свикнал с подобни изненади… макар че случващото се тук, беше прекалено дори за него. Дори за аристократ, приет в шайката копелета, станал воин, опитал се да свали краля, а после прокуден от редиците на онези беззаконници и съюзил се с богатите и амбициозните… и спасил се на косъм от това да бъде изгорен жив, когато любовницата му беше убита, задето държеше кръвен роб в мазето си.

Пълна лудост.

Странната му съдба бе оставила следите си върху него. Имаше време, когато той се ръководеше от традиционни принципи като лоялност и благоприличие, когато се държеше като достоен мъж от висшето общество. А после бе принуден да разчита на Кор да отмъсти за позор, за който, осъзнаваше, поглеждайки назад, би трябвало да отмъсти сам. Приет веднъж сред воините на Кор, той се беше издигнал над мъченията си по начин, който бе изненадал не само копелетата, но и него самия. Именно тогава бе разбрал, че всеки може да разчита единствено и само на себе си.

Амбицията, която някога бе презирал като присъща на новобогаташите, бе пуснала корени в него, кулминирайки в атентата срещу Слепия крал, който замалко да успее. Кор обаче бе изгубил желание да продължи.

Но не и той.

Рот може и да беше спечелил гласовете на населението, кастрирайки Съвета на глимерата, ала дълбоко в себе си Троу все още вярваше, че има друг, много по-добър господар за расата.

И това бе той.

Така че щеше да продължи сам, като намираше различни лостове и ги натискаше, за да получи резултата, към който се стремеше.

Спря и се огледа наоколо. Въздухът беше натежал от обещанието за сняг, нощта беше едновременно влажна и студена, облаците над главата му — толкова гъсти, че небето сякаш все повече се доближаваше до земята.

Трудно бе да се различат номерата на улица като тази — не беше от кварталите на Колдуел, където хората се грижеха за своите имоти. Тук те по-скоро биха обрали съседите си с взлом, отколкото да вземат назаем чаша захар или отвертка. Така че нямаше кой знае колко знаци, дори табелите с имената на улиците липсваха от някои ъгли.

Да. Там. От другата страна на улицата.

Троу присви очи. А после ги извъртя.

Не можеше да повярва, че на прозореца имаше проблясваща табела с думата МЕДИУМ. До задължителната рисунка на отворена длан, огряна от светлина. Лилава светлина.

Докато изчакваше една кола да мине, а после бе принуден да стъпи с велурената си мокасина в пряспа, за да стигне до бордюра, реши, че, да, жертвите, които беше принуден да прави, бяха неприятни, но необходими, нещо, което трябваше да изтърпява само докато беше принуден. Например не понасяше да живее, издържан от богати жени, така както правеше, откакто бе напуснал шайката копелета. Само че дори с парите, които бе успял да спести през последните двеста години, не би могъл да живее по начина, по който заслужаваше. Не, това изискваше капитал от порядъка на милиони долари, не стотици или хиляди.

Жертви. Действително, беше се превърнал в истинска курва, чукайки онези жени в замяна на подслон, препитание и дрехи, които да подобават на благородното му потекло. Ала дотук беше с това да живее като куче след всички онези години под властта на Кор.

Ако никога вече не видеше друг евтин разтегателен диван с празни кутии от пица отгоре му, пак би било прекалено скоро.

Както стояха нещата в момента, сексът беше малка цена за всичко, което получаваше в замяна. Освен това щеше да си е заслужавало, когато се възкачеше на престола.

Пресече улицата, прескачайки друга пряспа, след което отръска мокасините си от кишата.

— Медиум, представете си — измърмори така, сякаш сам не можеше да повярва. — Човешки медиум.

Когато стигна до вратата, боядисана в лилаво, едва не се отказа. Всичко това започваше да му изглежда като зле измислена шега.

Как иначе би могло да бъде обяснено присъствието му тук…

Тримата човеци, които се зададоха иззад ъгъла, оповестиха появата си по три различни начина. Първо долови миризмата на цигарата, която онзи в средата пушеше. Чу кашлицата на онзи отляво. Черешката на тортата обаче беше типът отдясно.

Закова се на място. И се усмихна, разкривайки златен зъб.

— Да не си се изгубил?

— Не, благодаря ви.

Троу се обърна към вратата и натисна бравата. Беше заключено.

Тримата мъже дойдоха по-близо и господи, не бяха ли чували за афтършейв? Одеколон? Всъщност дори шампоанът вероятно беше нещо напълно непознато за тези тримата.

Троу се отдръпна леко от предното стъпало, за да погледне прозорците над себе си. Бяха тъмни.

Трябваше да се обади, за да си запише час, реши. Като за фризьор. Или лекар…

— Искаш да научиш бъдещето си?

Думите бяха изречени досами ухото му и когато се обърна, Троу откри, че тримата се бяха приближили, образувайки полукръг около него.

— Затова ли си тук? — Онзи със златния зъб се усмихна отново. — Да не си суеверен или нещо такова?

Очите на Троу пробягаха по тях. Онзи с цигарата я беше угасил, макар да беше изпушена едва наполовина. Онзи, който имаше нужда от рентген на белите дробове, вече не кашляше. А този с каратите в устата беше пъхнал ръка в коженото си яке. Троу отново извъртя очи.

— Вървете си по пътя, господа. Не съм хапка за вашата уста.

Водачът им, единственият, който говореше досега, отметна глава назад и се разсмя.

— Хапка за нашата уста? Ти да не си англичанин или нещо такова? Хей, този е англичанин. Познаваш ли Хю Грант? Или онзи тип, който се прави на американец в „Доктор Хаус“? Как му беше името… задник такъв?

При думата задник, типът извади съвсем нелош сгъваем нож.

— Дай ми парите си. Или ще те накълцам.

Троу просто не можеше да повярва какво му се случва. Любимите му велурени обувки бяха съсипани, принуден бе да се разправя с човеци и стоеше пред място, по-подходящо за свърталище на наркомани, отколкото за какъвто и да било законен бизнес.

О, да, за последен път приемаше съвет от някакво сладурче от глимерата, което освен това беше пияно по онова време. Без пиянската препоръка на този медиум от страна на онази жена, сега щеше да се намира в съвсем различна част от града и да посръбва шери.

— Господа, ще го кажа само още веднъж. Не съм хапка за вашата уста. Вървете си по пътя.

Ножът беше заврян в лицето му, толкова близо, че носът му едва не окъся.

— Дай ми шибаните си пари и шибаните…

Човеци!

Вампирските зъби на Троу се издължиха, пръстите му се извиха като хищни нокти и той изрева насреща им, сякаш възнамеряваше да изтръгне гръкляните им.

Отстъплението им беше доста приятна гледка и го развесели мъничко. Един поглед в лицето на сигурната смърт беше достатъчен на тримата тъпанари, за да решат, че съмнителните им социални умения бяха необходими някъде другаде. Всъщност едва ли биха могли да се оттеглят по-компетентно и напълно, ако се бяха упражнявали — миг по-късно вече бяха изчезнали зад ъгъла, откъдето бяха дошли.

Троу отново се обърна към вратата и се намръщи. Беше открехната едва-едва, сякаш някой беше слязъл и беше вдигнал резето. Отвори я и изобщо не се изненада, когато видя над главата си черна лампа, а пред себе си — стълбище, боядисано в лилаво.

— Ехо?

До ушите му достигна шумът от отдалечаващи се стъпки, прекосяващи площадката над него.

— Ехо? — викна повторно, а после измърмори: — Действително ли е необходима подобна театрална загадъчност?

Прекрачи прага и изтръска снега от мокасините си върху черната изтривалка. След това пое след онзи пред себе си, който и да беше той, вземайки ниските стъпала по две наведнъж.

— Иииииии, отново лилаво — измърмори под носа си, когато стигна до площадката и се приближи до единствената врата на втория етаж.

Поне знаеше, че беше достигнал целта си — върху вратата бяха изрисувани длани, черните очертания на пръстите и линиите на живота бяха нахвърляни небрежно, очевидно не бяха дело на художник.

О, Съдби, това беше нелепо. Откъде онази пияна жена щеше да знае как някой би могъл да се свърже с Омега? През човешки портал на всичкото отгоре.

И все пак още докато се колебаеше, знаеше, че ще последва тази несъмнено задънена улица до края. Проблемът му, естествено, беше, че се домогваше до властта и не намираше леснопостижим начин да се добере до нея. Не искаше да приеме, че глимерата действително бе изгубена кауза, както изглеждаше. Та ако те не бяха в състояние да му осигурят онова, от което се нуждаеше, за да заеме ролята на Рот, къде другаде би могъл да събере муниции, войски и всичко останало, от което се нуждаеше?

От човеците нямаше особена полза. А той все така смяташе, че беше за предпочитане другият инвазивен вид да не знае за съществуването на вампирите. Вече бяха подчинили всичко друго на своите нужди и прищевки, дори планетата, от която зависеше животът им. Не, те бяха кошер, който бе най-добре да не разбунва.

Така че какво му оставаше? За Братството не можеше да става и дума. Шайката копелета вече също не беше опция. Което означаваше, че има само един възможен път.

Омега. Върховното зло. Ужасяващият противовес на Скрайб Върджин.

Вратата се отвори със скърцане, дошло сякаш от някоя обитавана от призраци къща.

Троу се прокашля и си помисли, че няма какво да губи. Е, освен цената на съсипаните си мокасини „Ферагамо“, които струваха около хиляда и петстотин долара.

— Ехо? — повика и когато не получи отговор, се наведе напред. — Ехо? Приемате ли… — Коя беше правилната дума? Клиенти? Умопобъркани? Наивни загубеняци? — Дали бихме могли да поприказваме за малко?

Понечи да сложи ръка върху вратата и начаса се намръщи и я отдръпна, разтърсвайки я — през дланта му сякаш беше минал слаб ток.

— Ехо? — повтори, а после изруга и пристъпи в тъмната стая, потръпвайки от блъсналата го миризма.

Пачули. Господи, ненавиждаше пачули.

А, да — върху една масичка, отрупана с камъни, гореше ароматна пръчица. В ъглите бяха запалени свещи. Големи парчета плат с различни цветове и десени висяха от тавана.

И разбира се, тя си имаше малък трон с кръгла масичка пред него… и кристално кълбо.

Това беше прекалено.

— Всъщност мисля, че съм на грешното място. — Троу се извърна. — Ако ме извините…

Трясъкът, долетял от другия край на стаята, беше толкова силен, че отекна в ушите му и едва не му изкара акъла.

Обърна се и извика:

— Госпожо? Добре ли сте?

Когато не получи отговор, усети как го залива всепоглъщаща параноя. Огледа се наоколо с една мисъл в главата… Върви си. Сега. Махай се от това място.

Тук нещо не беше наред.

В същия миг вратата, през която беше влязъл, се затръшна и като че ли се заключи сама.

Троу се втурна към нея, улови дръжката и се опита да я завърти. Тя не помръдна, вратата също не поддаде. Задумка с юмрук, докато не го заболя…

А после замръзна и косъмчетата на врата му настръхнаха.

Погледна през рамо, приготвяйки се и сам не знаеше за какво. Ала нещо беше заедно с него в стаята… и то не беше от този свят.