Дж. Р. Уорд
Избраницата (10)

7

В живота има моменти, когато вниманието ти се фокусира до такава степен, че цялото ти съзнание се съсредоточава върху един-единствен човек, нещо, с което Куин беше запознат — случваше се с него винаги когато беше насаме с Блей. Когато гушкаше децата си. Когато се биеше с врага и полагаше всички усилия да се прибере вкъщи цял и невредим, без дупки и сътресения.

Случваше се и сега.

Докато стоеше под едно дърво като от „Хари Потър“, на върха на възвишение, издигащо се насред поляната, ширнала се наоколо, брулен от зимния вятър, Куин не си даваше сметка за нищо друго, освен за дясното око на Лейла. Можеше да преброи и последната тъмноруса ресница, да проследи съвършения кръг на зеницата, да премери всяка от светлозелените пръски, които тръгваха от гарваново черната сърцевина. На хоризонта спокойно можеше да се издигне гъбата на атомна бомба, над главите им можеше да се рее космически кораб и цяла редица клоуни да танцуват до него… и той нямаше да види, чуе или да си даде сметка за нищо друго.

Е, това не беше съвсем вярно.

Смътно си даде сметка за рева между ушите си, нещо средно между реактивен двигател и един от онези фойерверки, които свистят като банши и се въртят в кръг, докато не угаснат.

— Отговори ми — нареди с глас, който изобщо не звучеше като неговия.

Беше я последвал до това изолирано място, когато усети, че е напуснала имението, дошъл бе да говорят за следродилната депресия. Възнамерявал бе да я заведе у дома, да я утеши пред огъня, да й помогне да поеме по път, който да я отведе дотам да може да се радва на онова, което бе положила толкова усилия да донесе на белия свят.

Как, по дяволите, бяха стигнали до темата за Кор и срещите им?

Нямаше представа.

Ала вече нямаше никакво объркване. И нищо от казаното не можеше да бъде върнато назад. Широко отворените очи на Лейла и тихата й паника красноречиво говореха, че колкото и да се надяваше това да беше просто едно колосално и абсурдно недоразумение, не беше така.

— Пазех се — прошепна тя. — Той никога не ме нарани.

— Ти ебаваш ли…

Заповяда си да спре дотук. Рязко, както правиш с детонатор на бомба.

Преди да бе сторил или казал нещо, за което да съжалява, отстъпи назад и отпусна пръсти, така че да не се свият в юмруци.

— Куин, кълна ти се, никога не бях в опасност…

— Сама ли беше с него? — Когато Лейла не отговори, той изскърца със зъби. — Беше ли?

— Никога не ме нарани.

— Това е като да ми обясняваш, че никога не си била ухапана, докато си носила кобра вместо шал. Отново и отново. Защото е било редовно, нали? Отговори ми!

— Съжалявам, Куин… — Като че ли се опитваше да се овладее, да преглътне сълзите си. Изпъна рамене. И начинът, по който очите й го умоляваха да я разбере, го изпълни с такава агресия, която едва успя да сдържи. — О, прескъпа Скрайб Върджин…

— Няма какво да се молиш! Там горе вече няма никой! — Започваше да му пада пердето. Абсолютно започваше да му пада пердето… — И за какво, по дяволите, ме молиш за прошка?! Съзнателно и по собствено желание си изложила малките ми на опасност, защото си искала… — Разтърси го тръпка. — Исусе Христе, да не си правила секс с него? Чука ли го, докато малките ми бяха в теб?

— Не! Никога не съм била с него по този начин!

— Лъжкиня — изрева Куин. — Ти си лъжлива курва…

— Аз само дето не съм девствена! И ти много добре го знаеш! Освен това ти не ме искаш. Защо те е грижа?

— Искаш да ми кажеш, че дори не сте се целували? — Когато Лейла не отговори, той се изсмя рязко. — Не се хаби да го отричаш. Виждам го върху лицето ти. И си права, не те исках. Никога не съм те искал… И недей да извърташ нещата. Не ревнувам, отвратен съм. Влюбен съм в достоен мъж и трябваше да бъда с теб, защото се нуждаех от инкубатор за сина и дъщеря си. Това и фактът, че ти на практика ми се хвърли на врата, когато беше в периода си на нужда, са единствената причина някога да съм бил с теб.

Лицето на Лейла посивя като пепел и колкото и това да го правеше задник, Куин се радваше. Искаше да я нарани там, където наистина щеше да я заболи, защото, колкото и да беше бесен, никога не би ударил една жена.

И това беше единствената причина тя все още да се държи на краката си.

Онези дечица, онези скъпоценни, невинни дечица бяха водени в леговището на едно чудовище, в присъствието на врага, изложени на опасност, от която би откачил, ако беше знаел.

— Имаш ли представа на какво е способен той? — попита Куин мрачно. — Зверствата, които е извършил? Прониза собствения си лейтенант в корема просто за да го изпрати в ръцете ни. А в Древната страна? Убиваше вампири, човеци, лесъри, всеки, пресякъл пътя му, понякога заради войната, друг път просто за забавление. Беше дясната ръка на Блъдлетър. Имаш ли и най-малка представа какво е извършил, откакто е на този свят? Искам да кажа, очевидно изобщо не те е грижа, че простреля Рот в гърлото, очевидно това не означава нищо за теб. Копелето можеше да те изнасили хиляда пъти, да те изкорми и да те остави да умреш на слънцето… с малките ми в теб! Ти майтапиш ли ме с това?

Колкото повече мислеше за риска, който беше поела, толкова повече главата му бучеше. Обичните му деца спокойно можеха и да не съществуват заради лошия избор на тази жена, която единствено по волята на природата трябваше да ги подслони в себе си, докато те бяха в състояние да дишат сами.

Излагайки себе си на риск, бе изложила и тях на опасност, очевидно без изобщо да помисли за последиците, нито за това какво би казал той, бащата, за всичко това.

Яростта му, родена от обичта към малките, беше безгранична. Неоспорима. Неизтощима.

— И двамата ги искахме — каза тя дрезгаво. — Когато легнахме заедно, и двамата искахме…

Прекъсна я с равен глас:

— Да, разкайвам се за това. По-добре е за тях изобщо да не се бяха раждали, отколкото да носят половината от теб в себе си.

Лейла протегна ръка, за да се подпре на дървото за втори път… и тъй като беше ръката, която той бе превързал с банданата, Куин беше поразен от обзелото го желание да смъкне евтиния плат от дланта й. И да го изгори.

— Сторих най-доброто, което можах — каза тя.

Той се изсмя така, че гърлото го заболя.

— За когато си спала с Кор ли говориш? Или когато си излагала живота на малките ми на опасност?

Тя отвърна на яростта му с неочакван гневен изблик.

— Ти имаш онзи, когото обичаш! Всеки ден лежиш до него и заедно ще съградите семейство! Животът ти има цел и смисъл отвъд службата на другите. А аз нямам нищо! Прекарах всичките си нощи и дни в служба на богиня, която вече не я е грижа за расата, която е създала, а сега съм майка на две малки, които обичам с цялото си сърце, но те не са аз. Какво съм постигнала в живота си? Нищо!

— Напълно си права — процеди Куин. — Защото вече няма да се грижиш за малките ми. Уволнена си.

Лейла потръпна от негодувание.

— Какво говориш? Аз съм тяхната майка. Аз…

— Вече не си.

За миг се възцари тишина, а после гласът й изригна.

— Не можеш… не можеш да ми отнемеш Лирика и Рампейдж! Аз съм тяхната майка! Имам права…

— Не, нямаш. Срещала си се с врага. Извършила си предателство. И ще извадиш късмет, ако се отървеш с живота си… Не че ме е грижа дали си жива, или мъртва. Единственото, за което ме е грижа, е никога вече да не видиш децата ми…

Промяната у нея беше незабавна и всепоглъщаща. В миг от ядосана Лейла стана ледено мълчалива. Разликата беше толкова рязка, че Куин се зачуди дали не е получила удар.

Ала после горната й устна се повдигна, разкривайки издължени вампирски зъби. А от звука, излязъл от нея, косата на тила му настръхна. Гласът й, когато проговори, беше смъртоносен като острието на кама.

— Не те съветвам да се опиташ да ми попречиш да видя сина си и дъщеря си.

На свой ред Куин също оголи вампирските си зъби.

— Да видим как ще ме спреш.

Тя се приведе, готова за скок, а от гърдите й се изтръгна съскане на пепелянка. Само че не скочи, за да му издере лицето.

Вместо това се дематериализира.

Имаше едно-единствено място, където би могла да отиде.

— О, не! — изкрещя Куин в студения, безразличен зимен пейзаж. — Щом искаш шибана война, ще си я получиш!

* * *

— … понякога все още ми се иска да запаля — тъкмо казваше Блей, докато отпиваше от чашата си. — Искам да кажа, за хората това е смъртоносен навик. Ала вампирите няма защо да се тревожат, че ще се разболеят от рак.

Билярдната в имението на Братството беше почти празна, след като турнирът се беше провалил, тъй като Бъч трябваше да остане при Кор, Тормент се беше дянал някъде, Рейдж беше ранен на бойното поле, а Рев беше решил да остане в ловджийската хижа на север заедно с Елена. Ала това не беше проблем. Двамата с Вишъс бяха изиграли една игра на средната от петте маси, а най-хубавото бе, че Ласитър го нямаше, което означаваше, че по телевизора над огромното каменно огнище с изключен звук течеше спортна програма.

Никакви филми на „Дисни“ с нелепите им песни тази вечер.

Ако беше принуден да изслуша онази тъпотия от „Замръзналото кралство“ само още веднъж, наистина щеше да му падне пердето.

И да си пусне куршум в черепа.

От другата страна на масата, Вишъс запали поредната ръчно свита цигара.

— Тогава защо спря да пушиш?

Блей сви рамене.

— На Куин не му харесва. Баща му е пушил цигари и лули и според мен това му напомня за неща, за които би предпочел да не мисли.

— Не би трябвало да се променяш заради никого.

— Аз съм този, който избра да спре. Никога не ме е молил.

Докато братът се навеждаше през масата с щека в ръка, Блей се замисли за началото между тях с Куин. Пушенето му беше съвпаднало с това да е принуден да гледа как мъжът, когото обича, чука всичко, което мърда. Наистина ужасен, ето какъв беше онзи период. Не, тогава нямаха връзка… и всеки път когато Куин излезеше с някой друг, бе напомняне, че никога нямаше да имат такава.

По дяволите, по онова време Блей дори не беше казал на никого за сексуалната си ориентация.

Не беше лесно да се справя със стреса и тъгата на всичко, което се случваше, но освен това бе таил и нерационална неприязън, така че, да, беше намерил нещо, което му носеше поне малко облекчение и което знаеше, че Куин не одобрява, нито харесва. Това бе неговият подмолен начин да си отмъсти за грехове, които Куин извършваше.

Но поне не се беше оказало трудно да ги откаже. След като и двамата се бяха вразумили, той беше оставил цигарите, без нито за миг да съжали за това. Е, не съвсем. Понякога, когато видеше Вишъс да пали и уханната струя изпълнеше въздуха, изпитваше желание да запали…

Тъкмо когато Ви запрати първата топка сред останалите, подредени в средата, откъм фоайето долетя ужасно думкане. Оглушително, повтарящо се отново и отново, достатъчно силно, за да разтърси солидната входна врата, то звучеше така, сякаш цяла шайка лесъри се опитват да проникнат в имението.

Блей извади домашния си пистолет изпод подмишницата си, докато с Ви захвърляха щеките и се втурваха към входа.

Бам-бам-бам-бам!

— Какво, по дяволите? — измърмори Ви, поглеждайки в монитора на охранителната система. — Какво му става на твоето момче, мамка му?

— Какво?

Отговорът дойде, когато Ви отключи и Куин нахълта във фоайето. Беше побеснял до неузнаваемост, лицето му се беше разкривило от ярост. Втурна се към стълбището със спринт, без да забелязва нищо и никого.

— Куин! — повика го Блей, опитвайки се да го хване за рамото или ръката.

Безуспешно. Куин се понесе по стълбището като Юсеин Болт, вземайки застланите с червен килим стъпала по няколко наведнъж.

— Куин! — Блей се втурна след него, мъчейки се да го настигне. — Какво става?

На върха на стълбището тежките обувки на Куин се забиха в килима и само дето не изскърцаха като гуми, когато той свърна рязко по коридора със статуите. Блей го следваше по петите и досетил се къде отиват, усети как изведнъж го обзема ужас.

Лейла и малките трябва да бяха в опасност…

Когато стигнаха до спалнята на Лейла, Куин сграбчи бравата и я натисна… само за да се блъсне в заключената врата.

Сви ръка в юмрук и заудря по дървото толкова яростно, че във въздуха се разлетяха люспи боя.

— Отвори шибаната врата! — изкрещя. — Лейла, веднага отвори шибаната врата!

— Какво, по дяволите, правиш! — Блей се опита да го спре. — Полудя ли…?

Пистолетът на Куин се появи сякаш от нищото и когато той се обърна и завря дулото в лицето на Блей, стана очевидно, че това бе някакъв кошмар, неизбежният резултат от втора чаша порто след вечерята с агнешко на Фриц.

Само че не беше.

— Ти не се меси — сопна се Куин. — Не се меси.

Блей вдигна ръце и отстъпи назад, а Куин извъртя рамо и връхлетя върху вратата с такава мощ, че дървото стана на трески и двете крила поддадоха под силата на удара.

Гледката, разкрила се пред очите им в хубавата лавандулова стая, бе не по-малко ужасяваща.

Докато Ви се заковаваше на място до него, Зи изскачаше от апартамента си надолу по коридора, а Рот се показа на прага на кабинета си, но единственото, което Блей виждаше, онова, което се запечата в ума му завинаги, беше невъобразимата, страховита гледка на Лейла, гушнала по едно бебе във всяка ръка, оголила зъби за атака; лицето й беше лице на демон, тялото й — треперещо, но не от страх.

Беше готова да убие всеки, опитал се да й посегне.

Куин насочи пистолета си към нея през дупката, която беше направил във вратата.

— Пусни ги. Или ще ти пусна един.

— Какво, по дяволите, става тук?! — Гласът на Вишъс беше толкова силен, сякаш идваше през мегафон. — Да не сте си изгубили шибания ум!

Куин се пресегна, освободи резето и отвори онова, което беше останало от вратата. Докато той пристъпваше вътре, Блей попречи на останалите да го последват.

— Не, оставете на мен.

Ако който и да било друг влезеше там, щяха да полетят куршуми, Лейла щеше да се хвърли в атака и някой щеше да бъде ранен… или още по-лошо.

И какво, по дяволите, ставаше тук?

— Пусни ги! — излая Куин.

— Убий ме тогава! — изкрещя Лейла в отговор. — Направи го!

Блей се хвърли между тях, за да препречи пътя на всеки куршум с тялото си. Лейла дишаше тежко, а Лирика и Рампейдж пищяха и мамка му, Блей никога нямаше да забрави този звук.

Обърнат с лице към Куин, той вдигна ръце с отворени длани и заговори бавно:

— Първо ще трябва да застреляш мен.

Цялото му внимание беше съсредоточено върху разноцветните очи на Куин… сякаш би могъл да го достигне с телепатия и да го накара да се успокои.

— Махни се от пътя ми — сопна се Куин. — Това не те засяга.

Блей примига при тези думи. Но като се имаше предвид, че се взираше в дулото на пистолет, реши да остави тази обида за по-късно.

— Куин, каквото и да е, можем да се справим…

Разноцветните очи се спряха върху него за част от секундата.

— Така ли? Искаш да ми кажеш, че фактът, че тя се е срещала с врага, е нещо, което можем да изтрием просто така? Страхотно, да повикаме шибания Фриц тогава и да му кажем да се развихри. Фантастична идея.

Докато бебетата продължаваха да плачат, а още и още хора се появяваха в коридора, Блей поклати глава.

— За какво говориш?

— Била е с малките ми при него, докато го е чукала…

— Извинявай, какво?

— Срещала се е с Кор през цялото това време. Не е преставала да се вижда с него. Срещала се е с врага на краля ни, докато е била бременна с малките ми. Така че, да, като баща, имам пълното право да й извадя пистолет.

В този миг зад Блей се разнесе ръмжене и ужасяващият звук му напомни за думите, които беше чул някъде, че женската от един вид е по-смъртоносна от мъжкия, когато защитава децата си. Погледна през рамо и си помисли… да, Лейла определено беше готова да брани малките си до смърт в тази откачена паралелна вселена, в която се бяха озовали незнайно как.

Кор? Срещала се беше с Кор?

Само че точно сега не можеше да позволи вниманието му да бъде отвлечено от непосредствената опасност.

— Единственото, което ме интересува, е да свалиш този пистолет — заяви той спокойно. — Свали пистолета и ми кажи какво става. В противен случай, ако искаш да я застреляш, куршумът ще трябва да мине през мен.

Куин си пое дълбоко дъх, сякаш трябваше да положи усилие да не закрещи.

— Обичам те, но това не те засяга, Блей. Махни се от пътя ми и ме остави да се оправя.

— Чакай малко. Винаги си казвал, че аз също съм техен баща…

— Не и когато става дума за това. А сега се разкарай от пътя ми.

Блей примига веднъж. Два пъти. Три пъти. Интересно, болката в гърдите го накара да се зачуди дали Куин не беше натиснал спусъка, без той да забележи.

Съсредоточи се, заповяда си.

— Не, няма да се махна.

— Разкарай се от тук! — Тялото на Куин започна да трепери. — Просто се разкарай от пътя ми!

Сега или никога, помисли си Блей, и се хвърли напред, посягайки към ръката, която държеше пистолета. Блъсна я с всички сили и от дулото полетяха куршуми, но с мощен тласък той успя да събори Куин. Двамата се стовариха тежко на пода и се изтърколиха настрани от Лейла и малките, докато Блей се мъчеше да обуздае своя партньор, като в същото време държеше пистолета насочен към далечния ъгъл на стаята.

В крайна сметка се озова отгоре, ала знаеше, че Куин бързо ще поправи това. Пистолетът, трябваше да му отнеме пистолета…

Изведнъж сякаш се пренесоха в Арктика.

Температурата в стаята падна под нулата толкова бързо, че стените, подът и таванът изскърцаха в знак на протест, дъхът на всички започна да излиза на бели облачета, скреж покри прозорците и стъклата, всяко късче гола кожа настръхна.

А после се разнесе оглушителен рев.

Звукът беше толкова силен, че беше почти недоловим, усещаше се единствено болка, която пронизваше тъпанчето и караше главата да закънти като църковна камбана. И това, повече дори от рязката промяна в климата, прикова на мястото им всички в спалнята, в коридора, в имението… може би дори в целия свят.

Рот пристъпи в стаята, карайки касата на вратата да изглежда миниатюрна в сравнение с огромното му тяло; с дългата си коса, тъмните очила, стегнатите в кожен панталон бедра и масивен торс той можеше да спре и влак.

Издължените му вампирски зъби бяха като на саблезъб тигър. Не му пречеха обаче да говори.

— Не и в шибаната ми къща! — Беше толкова гръмогласен, че картината до него потрепери върху стената. — Това няма да се случи в шибаната ми къща! Моята шелан и синът ми са тук… под този покрив има малки. В тази шибана стая има малки!

Лейла рухна на пода и костите й поеха удара със силен грохот. Предпази Лирика и Рамп обаче, притискайки ги в скута си, докато навеждаше глава и избухваше в сълзи.

Затиснат под Блей, Куин се мъчеше да се освободи.

— Не и докато не пуснеш пистолета — процеди Блей.

Метал издрънча върху дърво, когато пистолетът тупна на пода и Блей го блъсна настрани. А после Куин се освободи и скочи на крака. Изглеждаше така, сякаш бе попаднал в ураган — черната му коса беше разрошена, очите му — широко отворени, кожата — зачервена на някои места и бяла като платно на други.

— Всички вън — изплющя гласът на Рот. — Освен тримата родители.

Е, поне някой признаваше ролята му, помисли си Блей горчиво.

Очите му потърсиха Куин и ето че се взираше през хаоса наоколо в един мъж, когото смяташе, че познава почти толкова добре, колкото самия себе си.

Ала в този миг? В този миг виждаше един непознат. Напълно непознат. Очи, които беше съзерцавал в продължение на часове, устни, които беше целувал, тяло, което беше докосвал… Сякаш някаква амнезия бе изличила всичко, което бяха споделяли, превръщайки онова, което някога бе една интимна реалност, в нещо толкова илюзорно, че сякаш не съществуваше.

Вишъс пристъпи в стаята.

— Първо проверка за оръжия.

Горната устна на Рот потръпна — определено не беше във възторг от прекъсването. Ала с логиката не можеше да се спори.

Ви беше експедитивен, освобождавайки Куин първо от два-три ножа и още един пистолет, а после Блей се изправи, разпери ръце и разтвори крака, макар да знаеше, че никой не се притесняваше неговият пръст да не натисне спусъка.

— Готово — оповести Ви, докато минаваше покрай краля и излизаше обратно в коридора.

— Кажи им да се разкарат — изплющя гласът на Рот.

— Имаш го.

При кралската заповед тълпата се дръпна от вратата, но не отидоха далече — очевидно чакаха да видят дали ще има повторни трусове. Така или иначе, вратата не можеше да бъде затворена — беше направена на решето.

Рот се обърна към Куин, изруга, а после попита рязко:

— Искаш ли да ми кажеш защо, по дяволите, стреля в къщата ми?