Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството на черния кинжал (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Chosen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
sqnka (2020)

Издание:

Автор: Дж. Р. Уорд

Заглавие: Избраницата

Преводач: Вера Паунова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 28.05.2019 г.

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Кремена Петрова

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-311-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9955

История

  1. — Добавяне

8

Докато вдигаше очи към тримата мъже, Лейла трепереше толкова силно, че й беше трудно да повдигне тялото си от пода. Онова, от което черпеше малкото сила, която й бе останала — Лирика и Рамп — бе в скута й, гънките на робата й ги обгръщаха и ги предпазваха от студа в стаята, писъците им бяха притихнали… Засега.

Искаше й се да избърше очите си, които беше приковала в краля, ала нямаше намерение да пусне малките дори за миг.

— Виждала се е с Кор — каза Куин, а дъхът му излизаше на бели облачета. — Зад гърба ни. През цялото това време, докато е била бременна. Искам да бъде лишена от правото да вижда малките ми и да се махне от тази къща. Дали ще бъде осъдена на смърт, или на изгнание, ти решаваш.

Жестокото аристократично лице на Рот се обърна към брата.

— Благодаря ти, че ми обясни каква е ролята ми във всичко това, задник такъв. И като стана дума за изгнание, точно сега го обмислям за теб, не за нея.

— Пробвай да откриеш, че Бет е спала с лидера на шайката копелета, докато е била…

— Мери си приказките — изръмжа Рот. — На път си да прекрачиш граница, която определено не би искал да прекрачваш. Всъщност махай се. Искам да говоря с Лейла насаме.

— Няма да оставя малките си.

Кралят погледна към Блей.

— Изкарай го от тук. Насила, ако се налага.

— Имам права! — кресна Куин. — Имам…

Рот се приведе напред.

— Имаш само това, което аз ти отпусна! Аз съм твоят господар, копеле, така че си затваряй шибаната уста и се пръждосвай от тук. Ще се разправям с теб, когато аз реша. Виждам, че си вън от кожата си, и дори бих могъл да те разбера, ако не се държеше така, сякаш управляваш света. Точно сега обаче единственото, за което ме е грижа, са малките ти, защото очевидно теб изобщо не те интересуват…

— Как може да го кажеш…

Защото току-що насочи пистолет срещу майка им!

Застанал до Куин, Блей изглеждаше така, сякаш бе видял смъртта отблизо; изражението му беше смесица от концентриран ужас и тъга, ръцете му трепереха, докато отново и отново ги прокарваше през рижата си коса.

— Аз съм кралят, това е моята къща. Разкарай го от тук, Блей. Това е заповед.

Блей каза на Куин нещо, което останалите не чуха, и ето че Куин излезе от спалнята, а заскреженият килим поскърцваше под тежките му ботуши. Блей вървеше до него като телохранител.

Само дето беше по-скоро за да предпази другите.

Когато останаха само тя и Рот, Лейла си пое дълбоко дъх, от който я заболя.

— Позволи ми да сложа малките в люлките им, господарю.

— Да, да. Направи каквото трябва.

В краката й сякаш нямаше кости и сега, когато гневът й си беше отишъл, не беше сигурна дали е достатъчно силна, за да се задържи изправена и да не изпусне някое от бебетата. Трудно й беше да реши кое от тях да остави внимателно настрани, но в крайна сметка положи предпазливо Рамп върху персийския килим. Прегърна Лирика в двете си ръце, изправи се с усилие и отиде с подкосяващи се крака до люлките. След като положи Лирика в меката постеля, се върна и взе Рамп, който беше започнал да хленчи в отсъствието на сестра си. След като ги зави грижливо, за да им е топло, събра сили и се обърна към краля.

— Може ли да седна? — прошепна.

— Няма да е зле.

— Няма нищо пред краката ти, господарю. Ако пожелаеш да влезеш по-навътре.

Той не обърна внимание на опитите й да му помогне да се придвижи в слепотата си из непознатата стая.

— Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става тук?

* * *

Куин не можеше да си спомни нищичко.

Докато влизаше в дневната на втория етаж в далечния край на имението, се опита да възстанови в главата си поредицата от събития, защото иначе сигурно щеше да закрещи: последният момент на кристална яснота беше как едва не изкъртва входната врата, за да нахълта в къщата. Всичко от този миг насам — досега, когато кръстосваше напред-назад около диваните с копринена тапицерия и малките масички — се бе изпарило.

И колкото по-отчаяно се мъчеше да си спомни, толкова по-неуловима ставаше тази дупка в реалността, сякаш колкото повече преследваше плячката си, толкова по-бърза ставаше тя.

Мамка му, изобщо не беше в състояние да мисли. Не можеше…

Смътно си даваше сметка, че Блей го наблюдава. А после му заговори. Ала единственото, на което Куин беше способен, бе да крачи неспирно. Поривът да защитава малките си бе биологичен императив, който поглъщаше цялото му внимание.

Какво щеше да стори Рот, по дяволите? Несъмнено нямаше да позволи на Лейла…

Блей изникна пред него сякаш от нищото.

— Не мога повече.

— Какво не можеш?

— Да остана дори само още миг в една стая с теб.

Куин примига.

— Тогава си върви. Не съм въоръжен, забрави ли? А около шибаната спалня има половин тон мускули.

В противен случай все още щеше да е там заедно с децата си.

— Имаш го — промълви Блей. — Прибирам се у дома, за да нагледам майка ми.

Когато сричките се стовариха в напрегнатия въздух между тях, на разкашкания мозък на Куин му беше нужна минута, за да ги разтълкува. У дома…? Майка ми… А, да. Глезенът й.

— Добре. Да.

Блей остана на мястото си. А после с тих глас попита:

— Грижа ли те е изобщо дали ще се върна, преди да е съмнало?

Когато за миг се възцари мълчание, той се отдръпна, поклащайки глава, и се отправи към вратата. Куин го проследи с поглед… част от него знаеше, че трябва да го повика, да говори с него… да не го остави да си отиде. Ала друга, още по-голяма част, беше обратно в спалнята, мъчейки се да изтръгне нишките на спомените от нагорещеното до бяло сляпо петно, което изпълваше главата му.

Исусе… наистина ли беше стрелял в имението? С малките му в стаята?…

— Куин.

Заповяда си да се съсредоточи. Блей стоеше на прага, с присвити очи и стиснати челюсти. Прокашля се.

— Само за да сме наясно. Никога няма да съм в състояние да забравя онова, което каза преди малко. Същото важи и за вида ти с пистолет в ръка.

— За разлика от мен — измърмори Куин.

— Моля?

— Аз не си спомням нищичко.

— Колко удобно. — Блей размаха пръст към него. — Няма да заличиш нещо подобно просто като заявиш, че не си го спомняш.

— Няма да се карам с теб за това.

— Значи, нямаме какво да си кажем.

Блей продължи да го гледа, така че Куин поклати глава.

— Виж, не се засягай, но животът на децата ми е единственото, за което съм в състояние да мисля в момента. Лейла не е онази, за която я имах, и тя…

— За твое сведение, току-що ми каза, че не съм техен родител. — Гласът на Блей беше скован, сякаш се опитваше да скрие болката в себе си. — Погледна ме в очите и ми заяви, че децата и майка им не ме засягат.

Някакво далечно ехо дълбоко в съзнанието на Куин се надигна през все още изпепеляващия гняв. Ала това беше нишка, за която не можеше да се хване. Всичко, което искаше, бе да се върне в онази спалня, да грабне сина и дъщеря си и да си тръгне. Не го беше грижа къде щеше да отиде…

Блей изруга.

— Недей да ме чакаш. Няма да се върна.

И ето че Куин остана сам.

Страхотно. Сега и връзката му беше отишла по дяволите.

Надникна през вратата, но то беше по-скоро за да види дали в коридора със статуите все още имаше братя. О, да, воините крачеха напред-назад, но разбира се, нима очакваше да се разотидат просто така? Дори и след като Рот им заповяда да си вървят? Вероятно щяха да спят пред проклетата стая, защитавайки една жена, която не го заслужаваше…

Следващото, за което си даде сметка, бе, че държи някаква лампа, така, сякаш беше питчър на бейзболно игрище. И виж ти, очевидно беше решил да я запрати по себе си: стоеше пред едно от старинните огледала, отражението му беше разкривено от старото стъкло.

Изглеждаше като чудовище, негова версия, преминала през месомелачката на ужасен кошмар, лицето му беше като свит юмрук, чертите му — разкривени до неузнаваемост. Докато се взираше в себе си, извън всяко съмнение знаеше, че ако хвърли лампата, ще потроши цялата стая, ще смъкне картините от стените, ще изпочупи стъклата на прозорците, ще извади горящите цепеници от огнището и ще подпали диваните.

И нямаше да спре дотам.

Нямаше да спре, докато някой не го принудеше — с окови или с един-два куршума.

Странно, очите му се спряха върху шнура, който висеше от основата на лампата, като опашката на неспокойно куче, молещо за прошка, за нещо, което нямаше представа, че е сторило.

Цялото му тяло трепереше, докато оставяше лампата на пода, надолу с копринения абажур.

Докато се изправяше, погледът му падна върху един прозорец и преди да успее да помисли, отиде до него, открехна го и затвори очи.

Само че не можа да се дематериализира. Нямаше място, където искаше да отиде…

Не, чакай… имаше. Имаше място, където да отиде, и още как.

За миг се успокои, съсредоточи се и докато се носеше през въздуха, съжали, че не беше реагирал по-трезво. Ако го беше направил, вероятно по-рано би видял начина да получи възмездие.

Когато отново прие очертанията си, зимният въздух около него беше пропит с миризмата на вечнозелени дървета, а вятърът свиреше яростно между клоните им. Входът на пещерата, заради която беше тук, беше скрит от камъни, но ако знаеш какво търсиш, можеше да го откриеш без проблем. Куин влезе в Гробницата и се отправи към портата с бързи крачки. Беше съвършено овладян, докато задействаше механизма, отместващ гранитния блок. Нехайната усмивка върху лицето му бе горе-долу толкова убедителна, колкото нов пласт боя върху изгниваща ограда.

— Тук съм, за да ви отменя — обясни, разтърсвайки железните пречки.

Молеше се поне веднъж новините в Братството да не се бяха разнесли с обичайната светкавична бързина. Дежурният брат да не беше проверил телефона си или пък всички в къщата да бяха толкова зашеметени от шибаната драма, че да не им беше минало през ума да пуснат съобщение на онзи, който беше на пост в момента.

Фюри се появи по огрения от факли коридор, а тропотът на тежките му ботуши върху каменния под отекваше между урните на лесърите.

— О, здрасти — каза той. — Как е?

На потрепващата оранжева светлина върху лицето му не се четеше никаква тревога, очите му не бяха присвити, ръцете му не посегнаха към телефона, за да повикат подкрепление. В тялото му на воин нямаше напрежение, издаващо, че е готов да отбранява позицията си, въпреки че вратата беше затворена.

— Фантастично — отвърна Куин, мъчейки се да не мисли за това колко дяволски дълго му трябваше на брата да стигне до него. — Ако не се брои фактът, че замествам Ласитър.

Фюри спря пред портата и сложи ръце на хълбоците си. От което на Куин му се прииска да закрещи.

— Нека отгатна. Маратон с „Да видя“.

— Още по-лошо. Маратон на „Мод“[1]. Очевидно Беа Артър е секси. Е, ще ме пуснеш ли?

Примейлът извади медния ключ.

— Между другото, той е буден.

Сърцето на Куин задумка.

— Кор?

Сякаш можеха да говорят за някой друг!

— Не е особено комуникативен, но е в съзнание. Все още не сме го разпитвали. Ви трябваше да изкара Тор от тук, а после Бъч си тръгна, когато аз дойдох. — Фюри отвори и се отмести настрани. — Знаеш правилата. Трябва да бъдем двама, за да се заемем с него, а аз не мога да остана. Кормия ме чака в хижата. Някой ще дежури ли с теб, или трябва да изчакаме до падането на нощта, за да започнем партито?

Ама че ирония. Всички се бяха тревожили Тор да не излезе извън контрол и да потърси разплата, преди да е настъпил моментът. Ала не това щеше да бъде проблемът, нали така?

Куин изпусна дъха си и си заповяда да не нахълта вътре.

— Блей щеше да дойде с мен, но се наложи да отиде да види майка си.

Докато си разменяха местата, Фюри му подаде ключа, който бе понечил да прибере в джоба си.

— О, извинявай… ще имаш нужда от това. А, да, чух за падането. Как е глезенът й?

Вниманието на Куин бе така погълнато от онова, което бяха сложили в ръката му, че изгуби нишката на разговора. За какво, по дяволите…

— По-добре — чу се да отговаря, докато затваряше зад себе си и пъхаше ключа в механизма. — Както и, да, той щеше да дежури с мен.

— Щях да остана, стига да можех.

Куин гледаше сякаш отдалече, докато завърташе богато украсената дръжка наляво, задвижвайки заключващия механизъм…

— Куин?

Отърси се и си заповяда да надене любезно изражение… нещо, с което чертите му не бяха свикнали, дори оставяйки настрани кризата, която изживяваше в момента.

— Аха?

— Добре ли си? Изглеждаш някак странно.

Куин прокара ръка през косата си, опъна кожения си панталон, повдигна рамо… и направо беше готов да го разцелува, когато изпука в най-подходящия момент.

— Честно казано, това рамо направо ми разказва играта. — Посегна и демонстративно го разтърка. — Доктор Джейн смята, че ще се наложи да го оперира, за да изтегли събралата се течност. Но не се тревожи, болката е хронична и не особено силна, така че не вземам лекарства. Ако се случи каквото и да било с онова парче месо там вътре… — той махна зад себе си, — ще се справя.

Фюри изруга.

— Познато ми е. И не се тревожа за теб. Знам, че можеш да се справиш. Искаш ли да мина през имението и да видя дали Зи може да дойде и да подежури?

— Не, Блей ще намери някого. Но благодаря.

В името на всичко несвято, не можеше ли просто да престанат да говорят. Всеки миг телефонът на брата щеше да се обади със съобщение или позвъняване, за да го информират, че при никакви обстоятелства не бива да оставя Куин да се доближи на по-малко от триста метра до пленника…

— Чао. — Фюри се обърна и махна с ръка. — Късмет с него.

— Със сигурност ще му е нужен — прошепна Куин след отдалечаващия се гръб на брата.

Бележки

[1] Известен сериал от 70-те. — Б.р.