Дж. Р. Уорд
Избраницата (24)

21

— О, забравих — измърмори Трез. — Колата на Ай Ем е с ръчни скорости.

Застанал пред служебния вход, Трез се намръщи срещу беемвето на брат си, чудейки се как ще продължи това с откарването при Хавърс.

Жената, накарала го да припадне, взе ключовете от ръката му.

— Няма проблем. Бива ме със скоростния лост.

Изключи алармата с дистанционното, отвори вратата откъм мястото на шофьора и се плъзна върху кожената седалка така, сякаш спортната кола беше нейна.

— Хайде. Не мога да те сложа на седалката. Това е нещо, което ще трябва да свършиш сам.

Усмивката й беше непринудена, но не и обикновена. Всъщност за Трез у нея нямаше нищо обикновено — нито начинът, по който се движеше, нито звукът на гласа й, нито съвършеният начин, по който я очертаваше панталонът й.

Точно както би било при Селена.

А, да, да не забравяме предупреждението на Ай Ем, което отново и отново отекваше в главата му: това не е мъртвата ти шелан, върнала се при теб.

Трез изруга и заобиколи колата. Докато се качваше, погледна към жената зад волана. Господи, профилът й…

— Ъм, ще затвориш ли вратата? Този модел има защитен механизъм и не мога да тръгна, ако вратата е отворена. Освен това, нека бъдем честни, става течение. Бррр.

Трез се изчерви и побърза да затвори. А после опита да си придаде спокоен и отпуснат вид, докато тя запали двигателя, пусна отоплението и мина на задна предавка. Със съвършена маневра те потеглиха, отправяйки се през паркинга към четирилентовия път навън.

— Ще трябва да ми кажеш къде отиваме.

Изглеждаше толкова красива, докато говореше, обляна от прасковеното сияние на контролното табло, с правия си нос, пълни устни, силна челюст, всички онези неща, които Трез се бе опитвал да пресъздаде триизмерно от двуизмерните си спомени.

Проговори, без да иска. Без да го е мислил.

— Липсваше ми…

Гласът му се прекърши в мига, в който тя го погледна шокирано.

— Моля? Какво?

Мамка му, какво беше излязло току-що от устата му?

— Ъ… да, леле, наистина говоря пълни безсмислици. — Отправи й извинителна усмивка, която беше напълно откровена. — Май действително имам нужда от лекар.

Когато стигнаха до изхода на паркинга, тя отново се усмихна.

— Непосредственият въпрос е да включим ли навигационната система на колата? Или знаеш къде отиваме?

Трез бе погълнат изцяло от това да я съзерцава и когато образът й се замъгли, беше принуден да избърше очите си с бързо движение, което се надяваше, че тя не забеляза.

— Наистина си пострадал — промълви тя. — Нуждаеш ли се от линейка?

И тогава го докосна. Беше съвсем простичък жест, но не и за него: топлата й мека длан легна върху опакото на ръката му, онази, която почиваше върху бедрото му… и едва не го накара да получи инфаркт.

— Би трябвало да ти кажа да не оставаш тук — каза той дрезгаво.

— Аха, съгласна съм. Накъде да карам, наляво или надясно?

Трез затвори очи и си заповяда да се стегне и да се вслуша в думите на брат си. Тази жена, която и да беше тя, не беше неговата Селена. И беше невероятно несправедливо, както спрямо нея, така и спрямо неговия траур, да се натрапи в орбитата на една непозната само заради случайната прилика.

Та тя имаше лек детройтски акцент, за бога, нещо, което очевидно Селена никога не беше имала. Освен това Селена никога не беше носила косата си по този начин, нито беше имала подобни дрехи…

— Как каза, че е името ти? — попита го. — Искаш ли да се обадя на брат ти? Ехо? Ти да не… да не би отново да припадна?

Когато Трез най-сетне проговори, думите му излязоха припряно и непохватно… точно както отвори вратата на колата и изскочи навън.

— Съжалявам. Трябва да вървя. Толкова съжалявам. Съжалявам…

Докато се отдръпваше назад с препъване, стъпи върху късче земя, покрито с лед…

И за втори път се просна по задник пред очите й като пълен идиот.

Поне този път запази съзнание.

По-полека, обади се егото му. По-полека, непохватно копеле такова.

Тя излезе и се озова до него по-бързо от поемане на дъх… при което също се подхлъзна и тупна отгоре му. На Трез му се искаше да изкрещи.

Но не го направи.

О, не. Когато тя падна отгоре му… той обви ръце около нея и я целуна.

* * *

Не го беше очаквала. Ни най-малко. Когато се подхлъзна и падна върху гърдите му, единствената й мисъл бе колко дълго щеше да й отнеме да се изправи и да изтича обратно в ресторанта, за да открие брат му.

Защото, много ясно, като вампири те нямаше да се обадят на 911. Последното, от което се нуждаеха, беше да се появят човешки медици и да го отведат в човешка болница, където щяха да го приемат и с техния късмет, сигурно щеше да бъде изпепелен, когато лъчите на слънцето нахлуеха през прозореца до леглото му.

Само дето така и не можа да приведе в действие плана с намирането на брат му. Когато се оттласна от гърдите му, за да повдигне глава, всичко сякаш спря. Очите им се срещнаха, дъхът им секна… а после той обви ръка около кръста й, сложи другата на тила й… и я притегли към устните си.

Меки. Бяха толкова меки и трепереха до нейните, сякаш не беше сигурен какво прави или пък беше под въздействието на някаква монументална емоция. Тялото му обаче беше всичко друго, но не и слабо. Под нея той беше голям и корав и тя усещаше силата, излъчваща се от него.

Едва когато езикът му се протегна и я близна, опитвайки се да проникне в нея, тя се отдръпна.

Не стигна далече обаче. Не искаше.

Господи, очите му бяха невероятни и вече не бяха черни. Сега те грееха с необикновен маслиненозелен цвят.

— Съжалявам — прошепна той. — Трябваше да го направя. — Намръщи се и поклати глава. — Искам да кажа, не трябваше да го правя.

Терез обходи лицето му с поглед, изгубена в онова, което се случваше дълбоко в тялото й, станало изведнъж невероятно чувствително и странно сковано.

— Обвързана ли си? — попита той дрезгаво.

— Не. — Терез се съсредоточи върху устните му. — Не, не съм.

Клепачите му се затвориха и облекчението, разляло се по лицето му, бе истинска изненада.

— Слава богу.

Терез се усмихна.

— Значи, си достоен мъж. — А после се намръщи. — А ти обвързан ли си?

— Не, не съм…

Звук на клаксон ги накара да обърнат глави. Един мерцедес беше спрял зад тях и шофьорът тъкмо слизаше.

— Добре ли сте?

— Напълно — отвърна нейният мъж. — Извинявай.

Е, добре де, всъщност не беше неин.

— Да, съвсем добре сме — потвърди тя. И за да докаже онова, което й се струваше лъжа, Терез улови ръката му и му помогна да се изправи. — Всичко е наред, благодаря.

Съпроводи го до мястото до шофьора и му помогна да седне. След това заобиколи колата, настани се зад волана, потегли и зави надясно, за да излезе от паркинга.

— Наистина би трябвало да си вървя — каза той, взирайки се през стъклото пред себе си.

— Нали отиваме на лекар. Е, накъде да карам? Бих могла да обърна.

— Слушай, нищо ми няма. Наистина. Може ли просто да отбиеш някъде?

Терез го погледна и господи, изглеждаше толкова напрегнат, пръстите му се бяха впили в бедрата му, челюстта му беше стисната. Той я бе целунал пръв, но очевидно се разкайваше.

— Моля те, спри — промълви.

— Добре. Само че няма… не виждам нищо.

Ресторантът се намираше в началото на улица, на която имаше двайсет-трийсет магазина, ала избирайки да завие надясно, тя беше подкарала в обратната посока и ето че се намираха на път без отбивки, заобиколен от дървета и очевидно водещ към някаква магистрала, а от двете му страни имаше парцели земи.

Терез се намръщи и се приведе над волана. В далечината напред като че ли видя нещо… строителни кранове може би? Не беше сигурна.

Каквото и да беше това, зад следващия завой изникна паркинг. И не само. От двете страни се появи паваж, с достатъчно място за стотици коли. Хотел ли беше това? Не можеше да види нищо, единствено мрак.

Тя даде мигач и мъжът до нея настръхна.

— Не тук — каза дрезгаво. — Господи, всякъде другаде, но не и тук.

— Моля?

— Не спирай!

Терез отново натисна газта и подмина нещо, което се оказа… о, увеселителен парк, разбира се. Онова, което беше взела за кранове, всъщност бяха въртележки и релсите на увеселителни влакчета, сега потънали в мрак, тъй като паркът беше затворен за зимата.

Продължи напред, подминавайки магазинче за сладолед, което се казваше „При Марта“, украсено с огромен петел. То също беше затворено за зимата, но не беше трудно да си представи опашките пред дузината му щандове, децата, тичащи наоколо с фунийки сладолед, който се топеше и се стичаше по ръцете им, родители, приятно отпуснати, макар и да държаха малчуганите под око.

За някои хора тази лятна фантазия беше действителност. За известно време бе действителност и за нея.

Ала всичко това бе останало в миналото.

— Тук — обади се той, посочвайки петела. — Отбий тук.

— Малко по-надолу.

Терез искаше магазинчето за сладолед толкова, колкото той искаше увеселителния парк. Ето че май имаха нещо общо помежду си. И двамата едва ли биха спечелили титлата „душа на компанията“.

Сувенирният магазин, който изникна след това, имаше големи витрини, отрупани с най-различни предмети — снежни глобуси, малки чашки, тениски и ръкохватки, подредени като войници, чакащи да бъдат повикани на служба. Паркингът му беше като малкото братче на онези от тежката артилерия, които бяха подминали, но тъй като беше празен, имаше предостатъчно място.

След като спря беемвето, Терез изключи от скорост, дръпна ръчната спирачка… и я виж ти, май беше съгласна с мъжа до себе си. Оставяйки здравето му настрани, действително беше време да се разделят. В сегашното си състояние тя беше вакуум, търсещ каквото и да било, което да отвлече вниманието й, празен хаос, който изглеждаше овладян само отвън. Беше дошла в Колдуел в търсене на ново начало, нова дефиниция за себе си; бягство от всичко преди, всички лъжи, цялата измама и притворство.

Интересно как да откриеш, че не си онзи, за когото се мислиш, може да те накара да се преместиш на петстотин километра от „семейството“ си.

Хубавото на това да бъдеш сам? Освен ако не лъжеш сам себе си, знаеш точно какво да очакваш.

Лошото? Нерядко запълваш празнината с други неща, а тя не се нуждаеше от психолог, за да е наясно, че е лоша идея да се изгуби в онова, което се случваше с този мъж. Той беше секси, странен и беше повече от това, с което тя би могла да се справи в сегашното си състояние.

— Можеш ли да се дематериализираш у вас? — попита той.

— Да, абсолютно. Но все още се притеснявам за главата ти.

Ала още докато го казваше, вече разкопчаваше предпазния колан и отваряше вратата. Той стори същото и те слязоха от колата.

Понечиха да я заобиколят едновременно и спряха пред нея, между фаровете… и когато погледите им се срещнаха, Терез се намръщи, усетила как я залива някакво странно чувство.

— Ще се погрижа за себе си — каза той. — Вече се чувствам много по-добре.

Вдигнала поглед към тялото му, извисяващо се над нея, Терез примига и се помъчи да си спомни за какво говори той. А, да. За главата си.

Е, определено се държеше стабилно на краката си, пък и вампирите лесно оздравяваха. Не заваляше думите, а очите му, все така грейнали в зелено, бяха с еднакви размери. Пък и до ресторанта на брат му не беше далече. Надали бяха минали повече от километър.

— Ще бъдеш ли в безопасност? — попита той. — Да се прибереш сама, искам да кажа.

— Да. — Терез вирна брадичка и се насили да се усмихне. — В пълна безопасност.

— Би трябвало да те откарам. Къде…

Припомнила си целувката им, Терез вдигна ръка.

— Не, предпочитам да се прибера сама. Така е най-добре.

Той кимна.

— Абсолютно.

— Е. — Терез протегна ръка. — Беше странно да се запознаем.

Омекоти думите си с искрена усмивка. Двайсет и четири часа в Колдуел и вече караше мъжете да припадат, трупаше опит в интервюта за работа и караше шикозни коли. Вземайки всичко това предвид, би могло да бъде много по-лошо.

— Удоволствието беше мое — каза той далечно.

От начина, по който ръката му увисна във въздуха, на Терез й се стори, че би желал да я прегърне, само че тя не искаше отново да се докосне до тялото му. И без това трябваше да забрави онази целувка. Определено не се нуждаеше от още причини да се наложи да получи амнезия.

— Ами довиждане. — Тя отстъпи назад. — Приятен… живот.

И с тези думи се дематериализира. Докато молекулите й се носеха във въздуха, беше изумена от това как някой, когото не си срещал никога преди, може да те впечатли толкова силно.

Щуро.

Истинска лудост.