Хелън Полард
Вила в Прованс (9)

Глава 9

Обзета от вълнуваща и предизвикателна дързост, обух чифт тесни дънки, силно изрязана блуза — бриджитките правеха деколтето ми неустоимо — и обувки на високи токчета. Нямаше смисъл да се преструвам на скромна. Спуснах се на долния етаж, преди да ме налегнат съмненията.

Когато надникнах в покоите на Рупърт, тихото похъркване откъм неговата стая потвърди предположението ми за следобедната му дрямка. Точно както се надявах. Нямаше нужда да давам обяснения.

Оставих му бележка в кухнята, че излизам да се поразходя с колата. После се промъкнах в коридора и прерових писалището, търсейки тефтера на Рупърт. От разговора ни снощи бях добила бегла представа в каква посока беше къщата на родителите на Раян, но не исках да се лутам из френската провинция часове наред, за да се прибера тук капнала от умора. Докато прелиствах оръфаните страници, осъзнах, че не знаех фамилното име на Раян, но после ме осени вдъхновение и аз погледнах на буквата „Р“ и voilà: Раян.

Номер на мобилен телефон и адрес. Бинго!

Ръцете ми потреперваха лекичко на кормилото, докато карах по черните пътища покрай стройни редове с лозя, опустели в ранния следобеден час. Досега не бях правила нищо такова и не можех да определя дали бях развълнувана, възбудена или ужасена.

Без да изпускам от поглед сателитния навигатор, аз се запитах дали не трябваше първо да се обадя по телефона, но какво щях да кажа? „Ало, Раян, ще излизаш ли този следобед, защото на мен ми се прииска малко секс?“ Прекалено директно, прекалено откровено беше. Той можеше да е размислил и аз нямаше да мога да определя това по телефона. Ако беше излязъл, щях да направя обратен завой и да се върна, за да взема студен душ. Ако си беше вкъщи, можех да кажа, че минавах случайно и ми е станало любопитно да видя как върви преустройството на плевнята. Любезна, неангажираща визита.

Къщата се открояваше на края на дълга алея, с указателна табела на портата. Свих по алеята и подкарах към плевнята, която от едната страна все още беше неугледна, а от другата беше в процес на ремонт. Колата на Раян беше паркирана отвън. Добре. Не се виждаха други коли, следователно родителите му ги нямаше. Още по-добре. След като наместих деколтето си, аз почуках колебливо на масивната дървена врата, повтаряйки наум предварително подготвената си реч.

Раян отвори вратата, гол до кръста, само по дънки, с разрошена коса. Изглеждаше сънен, сякаш го бях събудила, но когато погледът му ме обгърна, на лицето му се появи хищна усмивка.

— Еми! Заповядай, влез.

— Здравей. Аз просто минавах и ми хрумна да се отбия и да разгледам мястото.

— Да. Разбира се. Искаш ли нещо за пиене? Биричка? Вино? Чай? — последните думи прозвучаха като закачка.

— Чаша вино ще ми дойде добре, особено, ако е охладено. — Започвах да се потя от смущение при мисълта за моя уж брилянтен план. Студеният алкохол нямаше да ми навреди.

Той наля две чаши и ми подаде едната. Аз отпих жадно.

— Концепцията тук вече се очертава. — Аз посочих помещението.

— Ела, ще ти покажа какво правим.

Обиколката не отне повече от две минути. Раян основателно ми беше казал, че преустройството продължаваше. На практика, аз просто надникнах в завършената баня — елегантно решена в рустикален стил, с груба теракота и стенен душ, след което се върнахме в стаята, където засега имаше спретнат нов кухненски кът до вратата, стар диван, телевизор и леглото на Раян в най-отдалечения край.

— Чудесно е — казах аз. — Засега.

— Ти също. Засега. — Раян ме обърна към себе си, без следа от закачка. — Защо дойде тук, Еми?

Бях неспособна да говоря. Вместо това отпих още една глътка вино, преди Раян да ме освободи от чашата, остави я на масичката, хвана лицето ми в своите умели, сръчни ръце и притисна устни до моите.

Аз се разтопих в целувката, а той ме отведе до леглото, положи ме на него, после се отдръпна лекичко с въпросително изражение.

— Спокойно, Еми. Наистина. Щастлив съм да направя всичко, каквото пожелаеш, но не искам да се възползвам. Не съм такъв човек. Това е нашата малка игра, нали?

Той беше толкова мил. И красив. Разсъблечен до кръста, мускулест и целият мой, ако го пожелаех. Как да не го желаех! Стига толкова държане за ръце и разходки. Аз исках полагаемата ми доза страст.

— Знам какво искам. Ела тук.

Между целувките дънките бяха събути и Раян се оказа толкова красив, колкото си го бях представяла, със стройно и загоряло тяло, с изваяни мускули, и тези блестящи сини очи и устни, създадени за целувки.

Когато се освободих от блузата си, Раян прикова жаден поглед в бельото ми и подсвирна тихичко.

Присвих очи с моментен цинизъм, питайки се дали той беше впечатлен от мен или от бельото, но после си казах, че това нямаше значение. Раян нямаше причина да ме ласкае — аз вече бях негова. Подсмихнах се. Щях да извлека максимална полза от инвестицията си в проклетото бельо.

Но Раян не бързаше да ме освободи от дантелените финтифлюшки. Тъкмо напротив. Ловките му ръце първо проследиха всяка фигурка и рисунка, после се плъзнаха под тях, и едва тогава смъкнаха победоносно бельото ми. Дори в последвалата разтапяща страст, Раян прояви деликатност и нежност, опознавайки всеки сантиметър от тялото ми като възторжен изследовател, а аз се насладих на усещането.

По-късно, докато лежахме един до друг, аз зареях поглед в гредореда, опитвайки се да си поема дъх и да успокоя дивия галоп на сърцето си. Страхотно. Не се сещах за друга дума.

— Страхотно — казах аз. Това започваше да ми става лош навик, да изричам мислите си на глас.

Раян се надигна и се усмихна, а чаровните трапчинки заиграха на бузите му.

— Да, така е. Ти си страхотна. Божичко, Еми, ти си вулкан от кипяща енергия. И не съжалявам, че избра да я отприщиш върху мен.

Аз се усмихнах смутено.

Той ме целуна леко по устните.

— Не се тревожи, мога да я обуздая. — Ръцете му се плъзнаха между нас. — Искаш ли да го направим още веднъж?

И тъй като исках, ние се търколихме отново в леглото, а когато влязох под душа в кабината, Раян ме последва и го направихме още веднъж сред пара, водни струи и благоуханен мъжки сапун. Раян беше ненаситен, както и аз, както открих с удивление.

Когато подсуших тялото си, прекалено изтощена за още, аз започнах да се обличам.

— Искаш ли да останеш? — Раян се облегна на стената, препасал с хавлия стройните си бедра. — Аз правя доста добри спагети болонезе.

— Не, благодаря. Трябва да се връщам. Рупърт ще се чуди къде съм. Той си мисли, че излизам да покарам наоколо.

Раян завъртя очи.

— Между вас двамата се заражда някаква доста странна връзка, Еми. Даваш си сметка, нали?

— Нейтън избяга с жена му, Раян. Не искам Рупърт да се тревожи и заради мен, наред с всичко останало.

— Можеш да му телефонираш. Кажи му, че си намерила топла постеля другаде. — Усмивката се разля по лицето му бавно и лениво… Палаво.

— Ако остана още малко, единият от нас ще получи инфаркт. Или и двамата.

Обух дънките си.

Трапчинките заиграха на лицето на Раян.

— Добре, както искаш. Утре може да намина при Рупърт. Чувствай се свободна да облечеш отново това секси бельо. Можеш да се престориш, че е бански костюм. И да си правиш слънчеви бани в патиото.

Аз го сразих с укорителен поглед.

— Рупърт и без това има проблеми със сърцето. Не искам да стана причина да получи инфаркт.

— Какъв щастлив край.

— Чао, Раян.

Докато шофирах към вилата, със запечатано в мозъка ми видение на полуголия, облегнат на вратата Раян, аз не спирах да се усмихвам. Какво прекрасно преживяване. Бях преоткрила секса и на всичкото отгоре насладата ми не беше вгорчена от чувството на вина.

Наближаваше седем часа, когато паркирах пред „Дворът с розите“ и се погледнах в огледалото на колата. О, боже. Навярно можех да изтрия доволната усмивка от лицето си, но руменината по бузите ми и съблазнителните ми дрехи бяха в разрез с версията за моята самотна разходка сред природата. Рупърт не беше глупак. Слязох от колата, надявайки се да е излязъл някъде, така че да мога да изтичам на горния етаж и да се преоблека.

Надзърнах в кухнята и видях Рупърт да рови ожесточено в хладилника. Проклинайки късмета си, аз се възползвах от това, че той беше с гръб към мен и се опитах да се промъкна незабелязано.

— Идвам след минутка. Трябва да пишкам — извиках, преди той да има време да се обърне и да ме види в превъплъщението ми на жената вамп, прелетях през кухнята и хукнах по стълбите с бързина, която не съответстваше на високите ми токчета.

Божичко, от години не бях изживявала такова вълнение.

 

 

На другата сутрин, когато слънчевите лъчи проникнаха през завесите, аз се протегнах като котка. Доволна котка, която беше изяла каймака на млякото.

Въпреки че Нейтън ме беше зарязал и последствията от неговата измяна тепърва предстояха, в момента нямаше как да повлияя на ситуацията. Бях правила фантастичен секс с очарователен градинар, имах мълчаливото одобрение на доайенката на местната общност, мадам Дюпон, благоволение, което едва ли се печелеше лесно, и трупах червени точки в ролята си на добрата Самарянка и спасителката на Рупърт, с когото започваше да ме свързва искрено и непоклатимо приятелство. Снощи дори бях успяла да отклоня подозренията му за моята следобедна разходка. Накратко, определено се чувствах по-весела.

Хрумна ми да изпратя съобщение на Кейт, за да я успокоя, че се справях по-добре, дори много по-добре, отколкото тя можеше да очаква, но си казах, че сигурно щеше да й излезе солено да води кореспонденция от Малдивите. След това обаче реших, че душевното й спокойствие беше по-важно от икономиите.

Тя ми отговори почти веднага.

Радвам се да го чуя, мила моя.

Така ми се иска да беше тук. Ти също, надявам се!

Усмихната, аз се облякох и тръгнах към кухнята.

— О, тъкмо навреме. — Рупърт ми подаде чашка с еспресо.

— Хендерсънови излязоха ли? — попитах аз. Напоследък комуникативните ми умения куцаха, преди да съм изпила първата си чаша кафе. Бях се пристрастила към живителната амброзия на Рупърт с удивителна бързина.

— Разбира се.

Ако не броим часовете за хранене, Хендерсънови не се задържаха много-много във вилата, излизаха почти веднага след закуска и се прибираха чак за вечеря и аз се притеснявах, че причината за това фанатично обикаляне на забележителностите се дължеше на неудобство от личните затруднения на Рупърт.

— Те винаги ли правят така? — попитах го аз. Той сякаш прочете мислите ми.

— Притесняваш се, че историята за Нейтън и Глория ги е отблъснала?

Аз кимнах унило.

— Те са ненаситни потребители на култура, Еми. Нали чу какви са плановете им за Париж — петдесет и три музея на ден или нещо такова. Открай време са си такива. И винаги имат вид на ощипани. Не се тревожи.

— Просто не искам да загубиш клиентите си. А ти каза, че Хендерсънови те препоръчват на всичките си приятели.

— Те си бяха вкиснати още с пристигането, но благодарение на теб нямат никакво основание да се оплачат от нивото на обслужването тук. Подозирам, че Хендерсънови не бяха големи почитатели на Глория. За щастие си заминават в четвъртък и аз няма да фалирам, нито пък ще умра от мъка, ако повече не дойдат. Разбираш ли?

— Да, добре.

Тъй като вече бяхме напазарували за днешната официална вечеря, сутринта ми беше свободна и аз имах чудесна идея как да я прекарам.

— Нали нямаш нищо против да изляза за малко? — попитах го аз.

— Не, разбира се. Нещо вълнуващо ли планираш?

— Вчера видях едно фризьорско салонче в града. Косата ми плаче за подстригване. — Аз събрах в сноп цъфтящите краища за повече убедителност. — Мисля да проверя дали могат да ме вмъкнат в графика.

— Искаш ли първо да им се обадя по телефона?

— Не, благодаря. Ако няма свободни часове, ще пия кафе.

— Чудесно. Крайно време е да направиш нещо за себе си.

Минах по вече познатите пътища покрай живописните ферми и пристигнах в Пиер-ла-Фонтен. В делничен ден улиците бяха по-спокойни и вървейки към главния площад, аз се насладих на красотата на сградите — толкова характерни с техните кремави или белосани фасади и червени или сиви керемидени покриви, с врати и балкони, украсени с весели саксии с розови, червени и жълти цветни петна. Площадът, в центъра на който се издигаше елегантен и горд каменен фонтан, също беше осеян с цветни туфи. Надникнах в сладкарницата със съблазнителни тарталети и торти и се възхитих на изящното лекомислие, с което местните дами купуваха красиво опаковани торти и сладкиши.

Когато стигнах до фризьорския салон, поех дълбоко дъх и отворих вратата. Симпатична жена горе-долу на моята възраст остави клиентката си и дойде да ме поздрави. Знаейки, че оскъдните ми познания по френски нямаше да ме спасят в този случай, аз посочих с драматичен жест израслата си, но все така скучна коса като умопобъркан мим. За щастие нейният английски беше много по-добър от моя френски и от жестомимичния ми превод, взети заедно.

— Аз съм Софи — представи се тя с усмивка.

Аз й се усмихнах плахо.

— Аз съм Еми.

— Да видим, Еми…

Тя огледа косата ми. Единодушно стигнахме до заключението, че бях позор за нацията, тъй като не бях отишла да освежа прическата си, преди да дойда на почивка, и че русите ми кичури можеха да се подобрят. След като явно ме съжали, тя ми каза, че можех да се възползвам от отменения в последния момент час, ако се върнех след трийсет минути.

Прекарах времето с чаша кафе на площада. Докато попивах сутрешното слънце, си представях във въображението си, че можех да вдишам живота, глъчката и историята, които ме заобикаляха. Та нали точно затова бях дошла във Франция. Гледах старците пред будката за вестници и цигари; слушах оживеното бъбрене на жените, които обменяха последните новини, галейки малки нервозни кученца, носеха ги на ръце или в пазарските си чанти (странно явление — местните дами обожаваха тези малки кученца) и се чудех как така французойките успяваха да се обличат толкова стилно и елегантно дори в ежедневието. Никой не се мотаеше из супермаркета в оплескано с боя долнище и наклепан с кетчуп суичър като нас, британците. Завиждах за небрежната елегантност и идеалните фризури. Навярно и аз щях да се сдобия скоро с такава. Поне така се надявах.

— Така, какво искаш да ти направя? — попита Софи, когато се върнах в салона и седнах на стола.

— Да ми вземеш крайчетата? И да ми направиш по-светли кичури?

Тя изцъка по онзи френски маниер и поклати неодобрително глава.

— Според мен трябва да предприемем нещо по-кардинално, не смяташ ли? Етажна и въздушна прическа, за да има обем. Три цвята кичури. Светлоруси, златисти и тъмноруси. Много… как се казваше?

— Шарено? — произнесох аз, ужасена.

— Изискано. Какво ще кажеш?

Аз погледнах разплетената кошница в огледалото и я сравних с елегантното, красиво нюансирано русо каре на Софи.

— Добре. Кълцай смело.

— Да кълцам?

— Така се казва. Ще се доверя на твоята професионална преценка.

Лицето й се озари от удоволствие. Тя се зае да бърка вълшебните си съставки, а после заработи умело с четката и фолиото.

— И така, Еми. Сега ще те накълцам и скоро ще си много шик. Много секси. По френски.

Смехът ми прозвуча пренебрежително.

— Едва ли.

Софи ме тупна по рамото.

— Почакай и ще видиш. — Очите й заблестяха. — Ти каза, че си тук на почивка. С твоя приятелка или с гадже? — попита тя, докато работеше сръчно.

— Бях — промълвих аз. — Вече не съм.

Тя се намръщи.

— Така ли? Какво стана?

— Моят приятел преспа с друга жена и ме изостави.

Ахнах преди нея. Признанието само се беше изплъзнало от устата ми. Какъв беше този талант на фризьорките? Те бяха като психиатри — пет минути на фризьорския стол и човек признаваше най-тъмните си тайни. Може би затова рядко ходех на фризьор.

Софи отвърна на ужасеното ми изражение в огледалото с окуражителна усмивка.

— Разкажи ми. Разкажи ми всичко. — Когато аз поклатих глава, тя попита: — Поговори ли с някой у дома?

— Обадих се на най-добрата ми приятелка — признах аз.

— Ами на твоята маман?

Аз потреперих.

— Ако я познаваше, нямаше да ме питаш.

Софи се засмя.

— Тогава го разкажи на мен. Можеш да си представиш, че аз съм твоята най-добра приятелка в Англия и ти седиш до нея в салона, докато ви правят косите. Ще ти олекне — настоя тя. — Знаеш, че съм права.

Съмнявах се, но въпреки това се впуснах в моята мрачна история — тоест, без да споменавам закачката с Раян. Сметнах, че имах право да запазя тази подробност само за себе си.

Софи се оказа права и на мен наистина ми олекна. Тя ме обгради с така необходимото женско разбиране, съчувствие и нравствено възмущение. Ахкаше на правилните места, изпускаше по някоя и друга френска ругатня, когато беше необходимо, и най-вече прояви искрено състрадание, когато завършвайки моя разказ, аз се разплаках неутешимо.

Софи се засуети около мен, подаде ми кутия със салфетки, щракна с пръсти на стажантката си, която тутакси ми донесе чаша чай и изчака, докато пороят от сълзи пресъхна от само себе си.

— Много съжалявам — заекнах аз, потресена от проявата си на слабост.

— Недей. Ти имаше нужда да се наплачеш, но нямаше човек, на чието рамо да го направиш. По телефона не е същото. Радвам се, че аз бях този човек. — Когато вдигнах глава да я погледна, тя също се беше просълзила.

Камбанката на вратата звънна при влизането на друга клиентка. Софи я поздрави, после отново се обърна към мен.

— Трябва да седиш с боята 40 минути. Там има списания.

Тя стовари един куп модни журнали в скута ми и ми намигна.

— Ако не разбираш текста, можеш да разглеждаш снимките.

Софи се зае със следващата клиентка — дама на средна възраст, чиято прическа и без това изглеждаше безупречно — докато аз се съвзех и се осмелих да се погледна в огледалото. Гледката не беше приятна — зачервени очи, подпухнало лице, коса увита в квадратчета алуминиево фолио, стърчащи на всички страни. Ужасно се срамувах от проявената слабост, но май наистина имах нужда да се наплача и тъй като Софи беше готова да ме изслуша, навярно аз също трябваше да го приема. И без това нямаше да я видя повече, какво като й бях разказала печалната си история като последна глупачка.

Запрелиствах списанията. Приказни тоалети, прелестни интериори, знаменитости, за които никога не бях чувала… Опитах се да прочета един-два абзаца и останах доволна, когато схванах общия смисъл. Когато стажантката дойде да ме заведе до мивката, аз се бях овладяла, а когато Софи изпрати перфектно фризираната си клиентка — сега доведена до пълно съвършенство — и се върна при мен, аз бях готова да продължа напред.

— Защо говориш толкова добре английски? — попитах я, докато тя въртеше ножиците като факир.

— Изучавах езика в училище, но когато навърших осемнайсет, тръгнах да пътувам из Европа с приятелки. Запознах се с едно момче в Англия, той беше студент, и останах при него няколко месеца. Неговият френски не беше много добър, както се досещаш, затова разговаряхме на английски.

— Какво стана с него?

Софи ме погледна в огледалото.

— Заварих го в леглото с колега от университета.

Аз я погледнах, ужасена.

— Божичко, Софи, толкова съжалявам!

Тя ме потупа по рамото.

— Това беше много отдавна. И моята история не отстъпва по драматизъм на твоята. Въпросният колега от университета беше момче.

Аз обърнах рязко глава, но Софи я върна в правилното положение и продължи да работи с ножицата.

— Оказа се, че имал нужда да „експериментира“. — Софи изписа кавички във въздуха с ножицата и гребена. — Върнах се във Франция с усъвършенстван английски и развалено мнение за мъжете. — Тя се наведе и прошепна в ухото ми. — Но го преодолях. Ти също ще го превъзмогнеш, приятелко.

— Може би ще отнеме известно време. Бих го разбрала, ако си бе тръгнал сам — но с Глория! Та той почти не я познава! Разстройвам се, защото тя е по-стара от него. Толкова е изкуствена, толкова… направена.

Гласът ми потрепери.

— Как мислиш, това ли беше проблемът? Че аз не полагах такива усилия? Аз се гримирам за работа и излизане, но вечер и през почивните дни обичайно се разнасям в анцуг и суичър. Не отдавах значение на това, смятах, че вече няма нужда да го впечатлявам с външността си.

Софи изсумтя презрително.

— А как изглеждаше Нейтън през уикендите?

Аз успях да се засмея.

— Небръснат, с чорапи с дупки на петите и палците.

— Значи сте квит. Защо ти трябва да полагаш усилия, а той не?

— В началото той ми казваше, че съм секси с рошава коса. Че старата ми пижама с овцата е сладка. Но тази жена… винаги беше нагласена като за парад.

Софи цъкна с език.

— Ако това го е притеснявало, значи не е държал достатъчно на теб, Еми. Освен това, след като свърша, ти ще изглеждаш приказно — по-красива, отколкото вече си — и това ще бъде неговото възмездие.

С тези думи тя включи ултрамодерния си сешоар и разговорът по необходимост секна. Когато го изключи, образът в огледалото ме остави без думи. Софи бе направила чудеса с по-къса, етажна прически и кичури в три различни тона, които подчертаваха нежния загар на лицето ми.

— Така. Виждаш ли? — Софи огледа произведението си с очите на професионалист. — Елегантна, секси и почти французойка.

На касата моята кредитна карта издаде няколко плачевни стона, но аз й дължах много повече от една прическа.

Софи написа нещо на една своя визитка и ми я подаде заедно с касовата бележка.

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Сега ми дай твоя.

Когато я погледнах с недоумение, тя ме докосна по рамото.

— Може да се затъжиш за женска компания, докато си тук, а на мен ми беше много приятно да си говорим. Може да излезем на кафе или аперитив някой ден.

— О, аз… — Канех се да отклоня поканата, но осъзнах, че наистина бих искала да се видя отново с тази мила, ведра жена. — Ще бъде чудесно. Благодаря ти.

Написах й моя номер, но това означаваше, че трябваше да заредя телефона си, да го включа и да го нося с мен, затова добавих и телефона в „Дворът с розите“.

Тя се усмихна.

— Доскоро, Еми. Ще позвъня, обещавам ти.

Излязох от салона като нов човек. Оглеждайки се във витрините по пътя към колата, аз не спирах да се усмихвам и поех към вилата, замаяна от възхищение към собствения си лик. Използвах всяко кръстовище и червен светофар като повод да си се любувам в огледалото за обратно виждане — до такава степен, че за малко да изпусна отбивката. С ловка маневра, достойна за опитен местен шофьор, аз влязох и паркирах сред залп от чакъл.

— Красива прическа, Еми — отбеляза Рупърт, веднага щом влязох.

Аз се засмях.

— Благодаря. Софи имаше дупка в графика.

Рупърт вдигна вежди.

— Вече си на „ти“ с фризьорката?

— Защо не? Тя е прекрасна. Добре си поговорихме.

Настъпи пауза, после Рупърт кимна.

— Е, важното е, че ти се е отразило добре, миличка.

Аз трепнах. Рупърт и Софи не се познаваха, но той вероятно би предпочел тя да не знае пълната версия на неговите неволи. Понечих да го успокоя, но мадам Дюпон се появи откъм коридора, наметната със старата си жилетка.

Когато ме видя, тя отвори широко очи и размаха красноречиво ръка. Очаквах порой от непонятни френски изрази, но получих разбираем комплимент, последван от въпроса:

— Кой те направи?

Под развеселения поглед на Рупърт, аз разказах на пресекулки събитията от тази сутрин на леко заплетен френски.

Тя закима и внимателно поправи грешките ми, като ме подкани да повторя разказа си и се усмихна доволно, когато успях. После ми каза, че не й трябва фризьорка, защото я подстригвала снаха й — което обясняваше защо носеше косата си на кок, помислих си аз.

— Френският ти става все по-добър — отбеляза Рупърт, когато мадам Дюпон си тръгна.

Понечих да омаловажа напредъка си, но се спрях. Рупърт беше прав. Наистина говорех по-добре. На двора паркира кола. Когато се спуснах да помогна на Стюартови с багажа и им се представих, аз въздъхнах с облекчение. Тихо, скромно семейство, пълна противоположност на Хендерсънови.

След като ги заведох до стаята им, аз ги поканих на долния етаж, за да им покажа салона за гости и трапезарията.

— Във ваша чест ще има официална вечеря довечера в седем часа — казах аз.

— Има ли други гости? — попита господин Стюарт.

— В момента само едно семейство. Господин и госпожа Хендерсън.

И за да ги избавя от притеснението от другите гости на вечеря, добавих:

— Те си тръгват вдругиден. — Това съобщение явно им подейства като балсам.

Двамата съпрузи бяха искрено очаровани от вилата и аз се почувствах безмерно горда от името на Рупърт, но когато ги заведох в градината, госпожа Стюарт въздъхна.

— О! О, боже!

— Някакъв проблем ли има? — попитах я, разтревожена.

Тя поклати енергично глава.

— Не. Нищо такова. Просто това е…

Погледът й обходи шезлонгите във вътрешния двор, саксиите с лилии, красивата морава, нацъфтелите млади овощни дървета.

— Смятах, че нямам търпение да обиколя замъците, но сега искам само да седя тук и да попивам тази красота!

— Ами, тогава седнете. Искате ли да ви донеса чаша чай?

Господин Стюарт поклати глава и се усмихна.

— Благодаря, но още не сме обядвали. По-добре да излезем, да опознаем околността. Можем да разопаковаме багажа по-късно.

Двамата с Рупърт се уговорихме да слезем в кухнята в четири часа и той отиде да си подремне, докато аз се изтегнах на сянка във вътрешния двор.

Ранното юнско слънце грееше ласкаво, насекомите бръмчаха, розите ме облъхваха с великолепните си аромати. Какъв рай. Аз затворих доволно очи и започнах да се унасям, но скоро в дълбините на ума ми се разрази малка буря, в която мисли и неясни тревоги се завъртяха във виелица, която ме принуди да скоча рязко. Дишането ми беше накъсано и ускорено.

Действителността се стовари върху мен като гръм. Трябваше да се прибера в Англия след няколко дни. Бях толкова погълната от Рупърт, гостите и работата — и Раян — че почти бях забравила.

Сега внезапно осъзнах, че трябваше да стигна до Кале съвсем сама и да успея да кача колата на ферибота, без да изпадна от рампата и да цопна в Ламанша. Тази мисъл щеше да ме държи будна през следващите няколко нощи. Ако се справех с тази мисия, трябваше да се добера обратно до Бирмингам. А там щях да се озова в празния апартамент или още по-лошо, да се срещна лице в лице с Нейтън. Да съобщя новината на всички. Колкото до работата… Как щях да се разминавам с Нейтън в коридорите, да го засичам в стаята за отдих? Колегите щяха да разберат, че вече не сме заедно. Какво щях да им кажа? И какво щеше да им каже той? Щяха да плъзнат въпроси и клюки и хората щяха да сплетничат зад гърба ми. Негодуванието към Нейтън забълбука като киселина в гърлото ми. Не стига, че беше преспал с друга жена и ме беше изоставил заради нея, ами сега щеше да съсипе и работата ми, която обичах.

Да не забравяме Рупърт, който още привикваше към новите лекарства и макар че кракът му укрепваше, той още не беше напълно подвижен. Ако не броим разходката до пазара вчера, която го изтощи, аз поемах изцяло пазаруването, поръчките и половината от домакинската работа. Въпреки че Раян поддържаше градината, а мадам Дюпон поемаше прането и чистенето, Рупърт нямаше да се справи с останалите задължения. Сякаш в подкрепа на тези аргументи или по-скоро като съкрушително доказателство, телефонът иззвъня и аз хукнах към къщата, за да го вдигна, преди да е събудил Рупърт. Неизречената ми молитва човекът от другата страна на линията да говори английски бе чута. Докато прелиствах тефтера, за да проверя дали имаше свободни места в края на лятото и ругаех наум посипалата се лавина от хвърчащи листчета и фактури, аз изпитах едновременно задоволство и ужас, когато видях, че вилата беше плътно заета през идните седмици.

Добавих новата резервация за август със смесени чувства. Радвах се, че този сезон щеше да е успешен за Рупърт като компенсация за преживените злочестини, но се страхувах, че това щеше да му коства огромни усилия.

Когато излязох отново навън, Раян тъкмо внасяше инструментите си през портата.