Хелън Полард
Вила в Прованс (15)

Глава 15

Видях шока в очите му.

— Ти не знаеше ли?

Той поклати глава.

— Не. Затова те моля да ми разкажеш всичко, преди Рупърт да се върне на масата.

Барманът ни донесе кафетата и аз го изчаках да се отдалечи.

— В нощта, когато Глория и Нейтън… Ами, Рупърт получи пристъп, който аз сметнах за инфаркт. Повикахме линейка и той прекара нощта в болницата. Казаха, че е само ангина, но му изписаха лекарства и казаха, че трябва да промени начина си на живот. Предполагам, че това означава и по-малко стрес.

Ален прокара ръка по лицето си.

— По дяволите. Нямах представа. Той ми каза само, че си е изкълчил крака! Местните клюкари потвърдиха същото. Изглежда, че той е успял да излъже всички.

— Е, съжалявам, че аз ти казах, но само в известна степен. Дори ако Рупърт беше в отлично здраве, изчезването на Глория щеше да го разтърси. Това, че ние не можем да я понасяме, не означава, че…

Той ме срита под масата. Рупърт се връщаше.

— Извинете ме. Това беше един познат на Джонатан. Върви ли разговорът ви?

Изгледах го с присвити очи, докато заемаше мястото си на масата. Нима наистина се опитваше да ме чифтоса със своя счетоводител?

Погледнах Ален. Той поклати глава в израз на дружелюбно отчаяние от Рупърт.

— Утре вечер ще имаме гости — подхвърли небрежно Рупърт, когато Ален се приготви да си върви. — Ти можеш ли да дойдеш? Към седем?

Ален сякаш се сепна, поколеба се за момент, явно питайки се дали да подкрепи своя приятел в стремежа му да възстанови социалния си живот след преживените неприятности и изгледът да прекара вечерта в компанията на жена, която току-що го беше обвинила, че е безчувствен идиот.

— Аз… — Рамената му се смъкнаха леко. — Ще ми бъде приятно. Доскоро.

Докато Ален се промъкваше край заетите маси към вратата, Рупърт ме смушка в ребрата.

— Какво си му направила, по дяволите? — изсъска той. — Човек не може да те остави за две минути! Той те гледаше с обожание като кученце, възхищаваше се на творческия ти гений и прекрасна усмивка… а когато се върнах от тоалетната, над главите ви бяха надвиснали буреносни облаци!

— Ами… спречкахме се за нещо.

— За какво?

— Нищо особено. — Аз побързах да сменя темата. — Щом буреносните облаци се виждаха толкова ясно, защо го покани на вечеря?

— Защото съм зажаднял за компания. — Той ме изгледа строго. — И защото Ален те харесва.

— О, за бога, Рупърт. — Все пак, трябваше да призная, че действително бях усетила нещо такова в началото, но подозирах, че вече нямаше и следа от привличането, след като бях насолила Ален.

Рупърт обаче не се трогна.

— Той е наполовина французин, наполовина англичанин. Взел е най-доброто от двата свята, ако питаш мен.

Аз вдигнах очи към небето.

— Рупърт Хънтър, ще си позволя да ти напомня, че преди по-малко от две седмици моят приятел избяга с жена ти. Трябва ми време да си ближа раните, а не да си търся ново гадже.

— Това не ти попречи да се въргаляш в храстите с градинаря ми — изстреля Рупърт с блеснал поглед, когато моята кожа смени нежно розовия си цвят с тъмночервени петна.

— Какво говориш? Аз не съм… нищо не съм…

— Няма смисъл да отричаш. Миналата седмица чух съответните звуци през отворения прозорец на стаята ми. Прекъснахте следобедната ми дрямка. — Доволен от смущението ми, Рупърт ме потупа по ръката. — Не се шашкай, Еми. Не те виня. Раян е хубав младеж, а ти имаше нужда от малко разтуха след толкова години с онзи бастун.

— Това беше просто опит да се съвзема, нещо за утеха — казах нацупено. — Все пак, двамата решихме единодушно да сложим край. Аз просто… исках отново да се почувствам привлекателна. — Смутена, че се бях разкрила повече от необходимото, аз прехапах устни.

Но Рупърт се усмихна.

— Съвсем разбираемо е. Не ме разбирай погрешно, Еми, аз те възприемам по-скоро като моя кръщелница, затова ще си позволя да ти разкрия нещо, което късогледият ти приятел явно е пропуснал: ти си привлекателна. Изглеждаш естествено и имаш прекрасни, грациозни извивки. Много мъже харесват такъв тип красота. Ален несъмнено спада към тях. Ще проверим това, когато дойде на вечеря.

— А, да. Кои други си поканил на вечеря утре? Освен Ален?

— Засега никой. Измислих го. Не се тревожи, все ще измисля някой. Ти можеш да поканиш Софи, ако искаш. Не ми се ще цяла вечер да се правя на шут. Облечи онази романтична рокля с дълбокото деколте. Повдигни малко балконите.

Аз завъртях очи. Рупърт в ролята на сватовник. Господ да ми е на помощ.

На връщане към колата Рупърт се държа странно, подхвърляйки ми дребни комплименти — как добре съм паркирала на малкото местенце, как съм научила улиците като местна, как съм поръчала всичко на френски на сергиите на пазара. По обратния път беше същото — колко уверено шофирам, колко добре познавам пътя към дома. Не бях свикнала с тази негова страна, затова се изнервих.

Верен на думата си, той прекара половината от следобеда на телефона, звънейки на старите си приятели, за да провери кой можеше да дойде на вечерята утре, като настоя и аз да поканя Софи.

Тя прие поканата с удоволствие.

— Най-сетне ще мога да видя сцената, на която се е разиграла твоята вълнуваща ваканция и където си срещнала твоя Рупърт!

— Той не е моят Рупърт, слава богу. Аз изпълнявам функцията на временен настойник.

— Давай по-весело, Еми. Време е да смениш обкръжението — беше реакцията на Рупърт, виждайки унилото ми изражение на вечеря. Въздържах се от коментара, че тъкмо бяхме изпратили родителите ми и че излизането с Раян и неговите родители ми беше запълнило нуждата от вълнение. Знаех, че думите ми щяха да отидат на вятъра. Когато Рупърт си наумеше нещо, нямаше начин да го разубедиш.

— На каква стойност са ипотечните ти вноски? — Въпросът му ми дойде изневиделица.

— Защо питаш?

— Просто така. — Той се опита да изобрази небрежно нехайство, но аз вече го познавах достатъчно добре.

— Ами, продължавай да се чудиш, приятелю.

Той не се трогна.

— Фиксирана ли е? Или плаваща? С променлива лихва? Може би мога да ти помогна. Както знаеш, аз съм финансов магьосник. — И той ме прониза с неустоимата си усмивка.

Намръщих се.

— Рупърт, откакто твоята жена избяга с калпавото ми, скучно гадже, не помня да съм ти споменавала за някакви финансови притеснения. Какви тайни кроежи се въртят в безделническия ти мозък?

Рупърт отново изобрази безразличие.

— Нямам скрити планове. Просто ми хрумна, че докато си седя тук и безделнича, както каза, а ти се въртиш на пета около мен, мога да ти се отплатя с някой финансов съвет. Би ли ми донесла още една бира?

Донесох му бирата. Беше доста по-лесно, отколкото да спорим.

— Благодаря — изръмжа той. — И така, на каква стойност е ипотеката ви?

— Няма да ме оставиш на мира, така ли?

— Не. От какво се страхуваш, че ще продам тази секретна информация на търг ли? Представи си, че аз съм твоят независим финансов съветник, с тази разлика, че те консултирам безплатно. Много хора биха платили скъпо и прескъпо за моите услуги. — Той сключи вежди.

Засмях се.

— Честно казано, опитвам се да не мисля за това. Освен това още не съм говорила с Нейтън. Как мога да планирам, без да знам какво възнамерява той?

Изражението на Рупърт се смекчи.

— Не е моя работа какво ще се разбереш с Нейтън. Но ако се допиташ до мен, ще имаш ясна стратегия, когато се стигне до разговор с него. Трябва да си подготвена за бъдещето. Нали скоро се прибираш у дома.

— Знам. — Сърцето ми се сви. Всеки безпристрастен наблюдател би сметнал, че се радвам да се върна в подредения си живот в Англия, но мисълта ме изпълни по-скоро с безпокойство, отколкото с радостно очакване. Тук ми харесваше. Тук просто бях. Бях свикнала с ниския праг на отегчение и взискателния характер на Рупърт и макар често да ме изкарваше от кожата, ние бяхме намерили общ език.

И не можех да отрека красотата на къщата, градините, слънцето. Но Рупърт беше прав. В много отношения животът в „Дворът с розите“ беше сюрреалистично изживяване и беше време да приема действителността.

Аз вдишах дълбоко, отпих голяма глътка вино и погледнах Рупърт в очите.

— Добре, маестро. Какво искаш да знаеш?

Рупърт извади бележник и започна да си води записки. Размерът на вноската по ипотеката, условията на банката, режийните разходи за апартамента, пощенския код и броя на стаите. Текущите ни разходи, заплатите ни.

С притъпена от алкохола чувствителност, аз не го прекъснах. Бедният старец сигурно беше отегчен и имаше нужда от нов проект. Освен това Рупърт действително имаше здрав разум. Съветите му щяха да ми бъдат от полза.

— Каква е диагнозата, докторе? — Налях си още една чаша, за да се подготвя в случай на лоши новини.

Рупърт се облегна и разтърка очи.

— Ами на мен това ми се вижда съвсем разумно. Въпросът е какво ще правиш, ако вашите пътища с Нейтън поемат в различни посоки. — Той се вгледа изпитателно в мен. — Предполагам, че ще стане така?

Спомних си първия път, когато Нейтън ме заведе да видя апартамента: моето вълнение и радост при мисълта да си имаме свой собствен дом, да прекараме живота си заедно. Как Нейтън ми поднесе подарък за новия дом — снимка на жилището, което бях видяла в един каталог, но смятах, че не можем да си позволим. А после си спомних неговата измяна на терасата горе. Несъстоялият се опит да поправи стореното. Заминаването му с Глория.

Аз погледнах Рупърт в очите.

— Несъмнено.

Двамата се умислихме за момент, после Рупърт ме стресна, като стовари едрите си длани на масата и разплиска напитките.

— В такъв случай, трябва да ти изградим ново бъдеще.

Попих със салфетка разлятата течност.

— Не бих стигнала толкова далеч, Рупърт. Просто искам да чуя твоето мнение по отношение на апартамента.

— Мила ми Еми, ти трябва да разшириш кръгозора си. Какви спестявания имаш и всичко ли е на твое име?

Не подозирах, че Нейтън и аз бяхме спестили такава сума — макар че приятното чувство бързо отстъпи пред прозрението, че това се дължеше единствено на робския труд, който ни изморяваше до такава степен, че не бяхме в състояние да похарчим наличните доходи за ваканции или някакви забавления. Основните ни прегрешения се свеждаха до поръчка на екзотична готова храна, увлечението на Нейтън по последните електронни джаджи и моето заблуждение, че ПМС оправдаваше безмерната шопинг терапия. Подскочих, когато си спомних за малкото наследство от баба ми. Струва ми се, че Нейтън изобщо не подозираше за него, тъй като милата старица беше починала, преди да се запозная с него. Доверих това на Рупърт.

Той вписа сумата и се облегна тържествуващо.

— Добре, слушай тогава какво трябва да направиш.

Аз се наведох напред, очаквайки нетърпеливо мъдрия му съвет.

— В един идеален свят, ти би могла да се отървеш от Нейтън и да прекъснеш всички връзки с миналото, но с твоята заплата не смятам, че можеш да си позволиш да изкупиш неговия дял. Не и без сериозни затруднения.

Вече бях стигнала до същото заключение през една от моите безсънни нощи.

— Е?

— Или той трябва да изкупи дела ти, или ти можеш да изискаш да продадете апартамента, но и в двата случая ще загубиш ценен актив. Най-добре е да го убедиш да го дадете под наем. Жилището се намира на комуникативно място с бързи връзки до центъра на града. Наемът ще покрива ипотеката и дори ще ти остават джобни пари.

— И къде ще живея?

— Тук, в „Дворът с розите“ — рече той, сякаш това беше най-логичният отговор на света.

— Какво? — изгледах го с изумление.

— Напоследък обмислям тази идея.

— Божичко, не. — Отпуснах глава в ръцете си. Какъв ти мъдър съвет. Рупърт кроеше поредния си план, а аз бях опитното зайче в него.

— Не е нужно да е така, Еми. Още не разполагам с необоримите факти и цифри, но разбивката в общи линии е коректна. Ти ще дадеш под наем апартамента, с което ще си покриваш ипотечната вноска и няма да загубиш имота — пък макар и като съсобственик с долен измамник, но на харизан кон зъбите не се гледат. Останалите пари могат да се използват за поддръжка, ремонт, текущи сметки. След което ще дойдеш да живееш тук, а аз ще ти плащам да ми помагаш в работата.

Зяпнах от учудване и се наложи да положа съзнателно усилие, за да си затворя устата.

— Искаш да захвърля кариера в сферата на маркетинга, за да работя почасово като чистачка на вили? — Недоумявах накъде биеше с този разговор, освен в посока на старческото оглупяване.

— Не е само чистенето. Има още много работа и ти го знаеш. Ти ще бъдеш един вид управител — вярно, на много по-малко предприятие от онова, с което си свикнала в Англия. Но ще се занимаваш с рекламата, резервациите, настаняването, туристическите съвети за гостите, счетоводството. Всичките тези идеи, които предложи днес — ще можеш да ги осъществиш на практика. И да, пазаруването, готвенето, текущите задачи и чистенето, предполагам.

Той се покашля.

— Аз не искам да се откажа от бизнеса, но не мога, а и не искам да върша всичко сам. Ти вече доказа, че си напълно способна. Не мога да си представя какво ще бъде без теб и съм готов на всичко, за да останеш тук. — Той вдигна ръка, за да пресече протестите ми. — Няма да плащаш наем и режийни, така че ще получаваш добри пари.

Аз се намръщих.

— Рупърт, знам, че имаш добър бизнес тук, но не виждам как можеш да си позволиш да ми плащаш нормална заплата. А ако ми дадеш стая, ще орежеш приходите си.

Той поклати глава.

— Всъщност, не, защото можеш да вземеш стаята на майката на Глория.

— Какво?

— Когато крилото беше готово, Глория настоя да поканим майка й да живее с нас. После каза, че нямало да е редно да допуснем възрастната жена да се мъчи сред другите гости, затова построихме стая специално за нея.

— Ох, тази кошмарна съпружеска преданост. Поне хареса ли й?

— Нямам представа. Старата вещица отказваше да дойде, ако Глория не отидеше да я вземе от Англия. Когато привършихме с приготовленията, тя хвана пневмония, за да ни направи напук и умря.

Знаех, че не биваше да се смея, но при мисълта как някаква свадлива, дърта версия на Глория ги беше направила луди, а после беше гушнала букета, просто не можах да се сдържа.

Въпреки че здравият разум ми казваше да не се поддавам на безумния план на Рупърт, въображението ми подхвана идеята. Не знаех, че неговата лична пристройка беше толкова голяма, но не притежавах самообладанието да живея в такава близост до моя самозван наставник. Не че обмислях сериозно поканата.

Рупърт се възползва от мълчанието ми, за да разгърне пледоарията си.

— Обстановката тук е в стил арсеник и стари дантели, но аз ще сменя мебелите. Стаята е много голяма. Има си собствена баня. При това се намира в най-отдалечения край. С изглед към овощната градина край къщата. Мога да направя отделен вход. Знам, че не искаш някой да си помисли, че ние… Сещаш се.

— Добре, разбрах. Няма да заемам стая за гости. Но още не виждам как би могъл да си позволиш да ми плащаш.

Рупърт ме погледна покровителствено и доля чашата ми.

— Еми, мила, знаеш ли какви бяха разходите по поддръжката на Глория?

Спомних си какво беше казал Ален тази сутрин. Замислих се за дрехите, накитите, секси бельото от Париж, дизайнерските куфари, които Нейтън беше натоварил в скъпата спортна кола.

— Ммм — измърморих уклончиво аз.

— И ако пресметнеш реално колко работа вършеше тя тук?

Имах известна представа.

— Но ако се разведеш, тя ще ти струва още повече!

Рупърт ме срази с крива усмивка.

— Не се съмнявам. Но само в краткосрочен план. Моето финансово положение е стабилно, Еми, и мога да понеса някоя и друга загуба. Но ти чу какво каза Ален тази сутрин — това място ми е необходимо. Ако ти не беше тук, трябваше да потърся помощници сред местните хора. Сигурно дори за теб е ясно, че ако вземеш предвид този разход и ако сравниш дребните харчове на Глория с плащането на достойна заплата на доверен човек, дори ще изляза на печалба?

Още се опитвах да претегля това, когато той добави:

— Освен това бих могъл да си взема куче.

Сега вече изпуснах нишката на разговора.

— Какво?

— Винаги съм искал да имам куче — рече той със замечтан поглед.

— И каква връзка има това с разговора? — Навярно бирата беше влязла в някакво ужасно взаимодействие с лекарствата и беше предизвикала преждевременна сенилност у Рупърт.

— Глория не ми даваше — обясни той. — Високите токчета не са удобни за разходки с куче пък и идеята да събира кучешки акита никак не й допадаше.

Това вече го вярвах. Всъщност, то беше най-достоверното твърдение за последните десет минути.

— Но ако ти беше тук, Еми…

— О, значи сега искаш да живея тук, за да ми плащаш да събирам кучешки изпражнения?

— Едва ли. Ще ти плащам да управляваш вилата, така че да ми остава свободно време да общувам с природата и да споделям преданото другарство на най-добрия приятел на човека, както подхожда на напредналата ми възраст. Нима ще ме лишиш от това удоволствие?

Завъртях очи.

— Добре, Рупърт, стига сме обсъждали кучето. Да се върнем на бизнеса. Ти почиваш през зимния сезон, следователно аз няма да получавам толкова, колкото взимам сега, нали?

— Ти няма да имаш разходи за наем, а само за лични нужди. Освен това ще започнеш да градиш твой собствен бизнес.

— Бизнес? Какъв бизнес?

— Е, това още не съм го измислил…

Изсумтях презрително.

— Това, което мога да ти кажа, Еми, е, че тук има много чужденци. На тях им трябва реклама за вилите им, уебсайтове, брошури, връзки с туристически агенции. Някой да наглежда имотите им. Организирано почистване и поддръжка. Възможностите за практично момиче като теб са безброй. Трябва само да напипаш правилната ниша, което няма да е трудно с твоите умения, да измислиш как да я запълниш и да й поставиш разумна цена.

Аз поклатих глава, но спрях, защото ми се зави свят.

— Рупърт, не мога да се прехранвам като чиракуващ готвач в твоята кухня.

— Кой знае, Еми. Но дори без готвенето, ще имаш предостатъчно работа, а аз ще ти плащам заплата, така че ще имаш време да прецениш възможностите.

— Не говоря достатъчно добре френски — заявих аз, тъй като не исках да се отнеса прекалено далеч и освен това осъзнавах, че и двамата бяхме пийнали доста. Доколкото виждах, основният недостатък на преместването ми тук щяха да са неизбежните запои.

— Аз мога да ти помогна. Ти вече се справяш доста добре.

— Нямам представа как се започва бизнес в чужда страна. Няма да знам откъде да започна. — Вече сърдита, аз започнах да търся препятствия, преди умът ми да е приел идеята като осъществима.

— Аз мога да ти помогна с много неща. Ален ще ти помогне с останалото — това е неговата специалност.

Хващах се като удавник за сламка.

— Как бих могла да си позволя неговите услуги, преди да съм спечелила нещо?

— Той ще ти помогне на драго сърце, млада госпожице. Според мен Ален е влюбен в теб.

— О, стига, моля те!

Рупърт ме погледна проницателно.

— Не ти ли харесва тук?

Аз въздъхнах мечтателно.

— Ти знаеш, че ми харесва, но аз съм тук на почивка. Не е същото като да зарежеш добре платена работа и да се преместиш във Франция по силата на моментна прищявка.

— Не ти ли се иска кардинална промяна, ново предизвикателство, в което можеш да използваш уменията си и да изпитваш удовлетворение? Сама да си бъдеш шеф? Кой е най-добрият сценарий? Местиш се тук, щастлива си, повече не се обръщаш назад и печелиш достатъчно, правейки нещо, което ти се отдава.

— А кой е най-лошият сценарий?

— Мисли позитивно, Еми, това е билетът!