Хелън Полард
Вила в Прованс (7)

Глава 7

Примирих се със съдбата си за този следобед, качих се в резервираната от семейство Стюарт стая, отворих прозорците и надникнах в банята. Тя беше почистена след заминаването на последните гости, но все пак избърсах всички повърхности. Забелязвайки, че козметичните продукти бяха на привършване, попитах Рупърт къде държеше резервните.

— Нямам представа — призна той. — С тези неща се занимаваше Глория.

Беше ми на езика да кажа колко се радвам да чуя, че Глория все пак се е занимавала с нещо полезно, но съкрушеното му изражение ме накара да замълча.

Прерових методично всички кухненски шкафове и чекмеджетата в общите помещения. Надникнах дори във високото дървено писалище до входната врата, където стояха телефонът и дневникът, но не открих никаква козметика.

Качих се на горния етаж и надзърнах в чекмеджетата на големия скрин на площадката, но там имаше само спално бельо и хавлиени кърпи. След като проверих на всички логични места, се върнах на долния етаж, за да претърся салона за гости. Прегледах скрина и намерих салфетки, покривки, свещи, а накрая ударих джакпота с две дълбоки чекмеджета, пълни догоре с луксозни сапунчета, шишенца с шампоан и малки тубички с масло за вана. За мен беше непонятно защо тоалетните принадлежности трябваше да се съхраняват в скрина в салона за гости.

Изпразних ги в две празни пластмасови кутии за съхранение, които намерих в бюфета в коридора, оставих едната там, за да е близо до къщичките и занесох другата на горния етаж, за да е под ръка за стаите.

Едва тогава се залових с основната си работа, която вече трябваше да съм свършила — да почистя с прахосмукачка, да избърша праха, да полирам дървенията и да оправя леглото в стаята на Стюартови. Последвах примера на мадам Дюпон и изхвърлих безжалостно баналните и прашасали декорации на Глория, после излязох в градината, набрах цветя, намерих стъклена ваза в кухнята и ги поставих върху полираната антична тоалетка.

Накрая огледах постижението си с чувство на гордост. Стаята беше точно каквато трябваше: чиста, изискано декорирана обител в спокойния пашкул на „Дворът с розите“.

Нямах търпение да изляза да почета на залез-слънце, когато някой потропа на вратата. Не ме оставяха на мира!

Счетоводителят на Рупърт стоеше на прага. Отново.

— Здравейте. Аз… ъ. — Погледът му се спря на гърдите ми, което обичайно щеше да ме поласкае или да ме подразни, в зависимост от настроението ми и от човека, който ме гледаше. Този път обаче не предизвика никаква реакция, защото си дадох сметка, че се дължеше на моята мърлявщина. Бях забравила да се преоблека и пръските домати бяха засъхнали на гърдите ми като цимент.

— Съжалявам. — Аз посочих към деколтето си. — Доматена експлозия.

Той кимна.

— Рупърт тук ли е?

Кръстосах ръце на гърдите си, отчасти в знак на конфронтация и отчасти, за да скрия петното.

— Да, но още не се е възстановил и има нужда от спокойствие. Ако не е чак толкова спешно, сигурно мога да ви насроча среща за друг ден?

Той се начумери.

— Не. Вие явно не разбирате…

Проклет счетоводител. Нямаше ли капка търпение?

— Ален, струва ми се, че вие не разбирате. Рупърт наистина не е добре. Не стига това, но и… — аз замълчах. Не беше моя работа да му казвам за брачните несгоди на Рупърт. — Вижте, освен ако Рупърт не рискува да го хвърлят в затвора заради неплатени данъци, наистина не виждам какво е толкова важно, че да ви накара да дойдете тук в неделя…

— Приятелството.

— Моля?

— Приятелството е толкова важно. Не данъците. Аз може да съм счетоводител на Рупърт, но също така съм и негов приятел. Не дойдох да обсъждаме счетоводните книги, а да видя как е. Чух, че е имал някакви… неприятности.

В гласа му се прокрадваше нотка на раздразнение, но карамелените очи останаха спокойни, въпреки моята грубост. Миг невнимание и човек можеше да се изгуби в тези кадифени очи, с тяхната топлина и неподозирана прелъстителност.

А, не. Аз не бях склонна да свързвам счетоводителите с топлина или прелъстителност, стига толкова.

— Извинете, не знаех — успях да кажа аз.

— Не се тревожете. Успокоително е да знам, че някой се грижи за доброто на Рупърт — което не може да се каже за Глория. Ако той си почива, ще намина друг път. Бихте ли му предали, че съм питал за него?

Удостоих го с първата искрена усмивка от началото на познанството ни.

— Разбира се. Бих ви поканила да влезете и да изчакате, но нямам представа колко време ще мине.

Той поклати глава.

— Аз ще си вървя. Благодаря ви. — Той посочи тениската ми. — Стискам палци това петно да се изпере. — Той ми намигна и се спусна по стъпалата. Аз се качих горе да се преоблека и накиснах проклетата тениска в мивката, с напразната надежда мадам Дюпон да знае някоя изпитана френска хитрост за премахване на лекета. После извадих прането от пералнята и го прострях, внесох изсъхналите чаршафи вътре и ги оставих в една свободна стая, както ми бе заръчано, и най-накрая излязох навън да почета.

Тъкмо се чудех защо героинята толкова бързо преспа с главния герой, след като той беше такъв отвратителен женомразец, когато чух стъпки по чакъла и вдигнах глава. Адонис, известен по тези земи като Раян, се облегна на портата към градината, с дънки подчертаващи стройните му бедра, тясна тениска, която прилепваше по стегнатите му бицепси и голи ръце с лек тен, мускули и фин златнорус мъх.

Струва ми се, че неволно облизах устни.

— Раян, привет! — извиках аз прекалено бодро, в отчаян опит да скрия порочните си мисли с този весел поздрав. Всъщност, след като още не бях приела напълно съдбата си на изоставена жена, май изобщо не трябваше да имам порочни мисли. — Какво правиш тук?

— Обещах на Рупърт да изкарам няколко извънредни смени, помниш ли?

Или бях забравила, или бях блокирала вчерашната ни среща от ума си, в опит за самосъхранение. Но той беше тук — и аз стоях срещу него, отново неподходящо облечена, този път в торбест ленен панталон, който скриваше наедрелите ми бедра, и тениска, която навярно се беше свила при прането и сега прилепваше плътно по корема ми. Смутена, аз скръстих ръце отпред, за да му спестя тази гледка.

— А, да. Не смятах, че ще дойдеш в неделя.

— За мен е все едно. Аз не ходя на църква. — В тези думи имаше дяволит намек. Преглътнах мъчително, а той размаха срещу мен градинарските ножици. — Мога да дойда друг път, ако ще ти преча.

— Не, моля ти се. Няма да ми пречиш. Отивам да си взема нещо студено за пиене. Ти искаш ли?

— Да, благодаря ти. — Той се отдалечи и се зае да подкастря храстите и дърветата.

Приготвих две чаши сок с много лед и ги занесох във вътрешния двор. Когато ме видя, Раян остави ножиците, дойде при мен и седна на съседния шезлонг. Имайки предвид, че се беше заел с работа само преди пет минути, май не беше свършил кой знае какво, но аз реших да не се бъркам в чужди дела.

— Е, как върви, Еми? — поинтересува се той. — Както разбирам, вчера си капнала от умора.

— Ти… как… какво? — „интелигентно“ попитах аз.

Раян се засмя и белите равни зъби се откроиха на загорялото му лице.

— Мадам Дюпон идва да чисти лятната вила на родителите ми. Тази сутрин са се засекли с майка ми в буланжерията. Майка ми говори отличен френски.

— О, разбирам. — Изчервих се. — Тук явно нищо не остава скрито, нали? — оплаках се аз.

— Не се тревожи, Еми. Рупърт не е глупав. Той знае каква стара клюкарка е мадам Дюпон и няма да й каже повече, отколкото й трябва да знае. — Когато въздъхнах с облекчение, Раян добави: — Което обаче няма да й попречи да доукраси историята.

Той отпи жадно от сока и избърса влагата от създадената си за целувки уста.

— С родителите си ли живееш? — попитах аз в опит да сменя темата.

— Да и не. Нашите прекарват около три месеца в годината тук, като идват и си отиват. Аз идвам за градинарския сезон, от март до октомври, така че често живея сам в къщата. Когато те са тук, се местя в плевнята.

— В плевнята? — В ума ми изникна неканения образ на голия Раян, проснат в плевнята и завит със старо одеяло.

— Ами, то вече не е плевня. Преустроихме я. Ще представлява две отделни къщички. В момента е просто отворено помещение с кухненски бокс и баня, но ремонтът върви.

— Ти помагаш ли?

— За техническата част има работници, но аз правя каквото мога, когато не съм зает с градинарството или когато вали дъжд.

— Значи владееш няколко занаята, така ли?

Раян ме погледна толкова откровено в очите, че почти започнах да се гърча на място.

— Просто съм сръчен.

Ох, Раян, изобщо не се съмнявам. Загледана в неговите едри ръце и дълги пръсти, изцапани по краищата с пръст и осеяни с мазоли, аз осъзнах, че бях на косъм да изрека тези думи на глас. Овладей се, Еми. Та той е още хлапак!

— На колко години си? — изтърсих, преди да мога да се спра и моментално се сритах наум, задето огласявах мислите си без цензура.

— На двайсет и четири. Защо питаш?

Той много добре знаеше защо питах, но двамата си играехме на котка и мишка и аз нямах никакво намерение да съм мишката.

— Стана ми интересно. Имаш много умения за младеж на твоята възраст.

Чудесно. Сега говорех като майка ми.

— Уча се бързо. — Той стана от стола. — Е, аз трябва да поработя. Благодаря за сока.

Той ми подаде чашата си и когато протегнах ръка да я взема, пръстите му погладиха моите. С лека усмивка, той тръгна към градината, а аз го гледах смаяна.

Затворих очи в отчаяние. За бога, защо не ме оставеха да се въргалям в самосъжаление като всяка друга зарязана жена заради една нимфоманка на средна възраст? Защо трябваше да ме разсейват градинари с външност на древногръцки богове? През следващите два часа ту следях сюжета на книгата, ту хвърлях тайни погледи към Раян и се опивах от сладостната гледка на изопнатите мускули на ръцете му, на опънатите по бедрата му дънки, когато клякаше, и на извивката на талията му, когато се навеждаше.

О, аз знаех, че в моето крехко емоционално състояние трябваше да се пазя от такива похотливи мисли. Освен това той беше седем години по-млад от мен. Нямах намерение да го съблазнявам или нещо друго. Но тъй като от доста време бях лишена от сексуални фантазии, навярно ми се полагаше поне да гледам. Все пак, когато си на диета, нищо не пречи да гледаш жадно витрината на пекарната — стига да не влезеш да опиташ еклерите. Раян си събра инструментите и отново тръгна към мен.

— Свърши ли? — попитах аз, опитвайки се да откъсна очи от струйките пот, които се стичаха по гърдите му.

— Да, за днес.

— Искаш ли още нещо за пиене?

— С удоволствие.

Приготвих два гренадина с много лед и ги изнесох навън. Раян изгълта неговия за пет секунди.

— Благодаря ти. Бях жаден. Какво ще правиш довечера?

— Ъм? — Въпросът му ме свари неподготвена.

— Няма ли да готвиш за гостите?

— Не, но…

— Искаш ли да хапнем заедно?

— Ами… — Мислите ми бяха объркани. Това добросъседска загриженост ли беше, или Раян ме канеше на среща?

— Ти прекарваш прекалено много време с Рупърт — продължи той. — Защо не излезеш за час или два?

Запитах се какво ли би казал Рупърт, ако отида да вечерям с градинаря му.

— Не знам дали той ще се справи сам. Искам да кажа, че Рупърт още не е съвсем…

— Не го мисли толкова. Той може да си изпържи няколко яйца или да си приготви някой аламинут, както правят другите инвалиди. Ще те взема в седем часа.

Умът ми отчаяно потърси изход за бягство, но когато се съвзе достатъчно, за да мисли логично, Раян вече ми бе помахал, затворил портата и запалил двигателя. В какво се впусках сега? Каквито и да бяха мотивите на Раян, от това нямаше да излезе нищо добро. Ако намеренията му бяха почтени и той просто проявяваше доброта, аз оценявах жеста, но не исках да съм обект на съжаление. Ако пък намеренията му бяха непочтени, тогава бях в голяма беда, защото едва ли щях да му попреча.

Два часа по-късно аз бях захвърлила книгата и продължавах да се пека на бавен огън. Искаше ми се да отменя уговорката, но това би означавало да позвъня на Раян, което би означавало да поискам номера му от Рупърт. Освен това нямах никакво оправдание. Ако Раян просто беше любезен, аз щях да го огорча, а това място и без това вече тънеше в огорчение.

Затова се примирих със съдбата си. Кое беше най-доброто развитие на събитията? Можех да прекарам една приятна вечер с привлекателен млад мъж, опитвайки се да не точа лиги, ако той изглеждаше толкова добре облечен, колкото полугол и потен. А най-лошото? Какво пък, вече бях голямо момиче и бях напълно способна да пресека авансите на един заблуден младеж.

Междувременно трябваше да се заема с непосредствените проблеми, а именно Рупърт. Какво щях да му кажа? „Между другото, довечера ще изляза с твоя непълнолетен градинар. Не мога да преценя дали ми предлага дружеско рамо, на което да си поплача, или див секс, но ти не ме чакай за вечеря.“

Намерих го в малкия кабинет в дъното на къщата: уютно убежище с голямо старинно писалище и капитански стол, малък кожен диван с нахвърляни шарени етно възглавници и поизбелял персийски килим на дървения под. Едната стена представляваше библиотека, натъпкана от пода до тавана с книги. Рупърт седеше на писалището с израз на дълбоко самосъжаление, което той бързо скри, когато подадох глава вътре.

— Еми, добре ли си?

Исках да му задам същия въпрос, но тъй като той се преструваше, че всичко беше наред, не смятах за редно да го притискам.

— Да, благодаря. Счетоводителят пак се отби, докато ти си почиваше.

— О, така ли?

— Питаше как си. Тук слуховете се разпространяват светкавично, а?

Рупърт кимна.

— Ще му се обадя в най-скоро време. Оценявам загрижеността му. Той е добър човек.

Аз направих физиономия.

— Какво, не си ли съгласна?

— Не казвам това, но самият факт, че е счетоводител, ми дава повод за подозрителност.

— Само в твоя тъжен, мрачен свят на депресивна раздяла, Еми. Горкият човек не е виновен!

Аз изпухтях и смених темата.

— Изхвърлих керамичните фигурки от стаята на Стюартови и ги замених със свежи цветя от градината. Нали не се сърдиш?

Рупърт се начумери.

— Остави ли голо петно в цветните лехи?

— Не. Бях внимателна.

— Звучи чудесно. Благодаря ти. Успя ли да намериш запасите от тоалетни принадлежности?

— Успях, след голямо търсене. Знаеш ли, Рупърт, тези тубички са неудобни и малки. Може да са икономични, но определено не са екологични, предвид индивидуалната опаковка. Честно казано… — аз замълчах. — Извинявай. Не е моя работа.

Рупърт ме погледна въпросително.

— Това е твоята работа през следващата седмица. Довърши каквото искаше да ми кажеш.

— Ами, според мен малко простеят. Сякаш човек е отседнал в крайпътен мотел или нещо подобно. Всичко останало е толкова стилно, че е срамота.

— Ти какво предлагаш?

Аз вдигнах рамена.

— Все още не знам. Ще си помисля.

— Оценявам го. Ако искаш можем да бутнем и някоя стена? Да изхвърлим част от мебелите?

— Само се опитвам да съм полезна — промълвих аз.

— А аз само те дразня. Има ли друго?

Нямаше смисъл да продължавам да отлагам. Опитах се да го кажа с ведър, весел и небрежен тон.

— Ами, да. Аз, ъ, исках да ти кажа, че няма да съм тук за вечеря. Ще изляза.

Рупърт вдигна учудено вежди.

— О? Къде ще ходиш?

— Нямам представа. Раян ме покани на вечеря. Явно ме съжалява. Естествено, не аз му разказах за Нейтън, а проклетата мадам Дюпон. Както и да е, той предложи да ме изведе на вечеря и аз исках да откажа, тоест смятах да му откажа и даже опитах, но той си тръгна, преди да мога…

— Еми, не си длъжна да даваш обяснения. Разбира се, че трябва да излезеш и да се разтушиш. Раян е симпатичен младеж. — Той се начумери. — Макар че е малко млад за теб, без да искам да те засегна.

— Това щеше да има значение, ако той си търсеше дългосрочна връзка, но доколкото знам, Раян просто иска да ме заведе на вечеря. — Сега беше мой ред да се намръщя. — Надявам се.

Гръмкият смях на Рупърт ми подейства като балсам.

— Не се притеснявай, миличка. Раян е възпитан младеж. Убеден съм, че просто иска да ти предложи компания и да те измъкне от къщата, без да смята да ти смъкне гащите. Но ти сложи това в чантата си, ако се наложи да се браниш.

Той посегна към античната сабя, окачена на стената зад него. Аз го замерих с една възглавница и излязох.

Качих се в моята стая, взех душ, намазах се с лосион за тяло, след което се сблъсках челно с извечния въпрос какво да облека. Отпускарските дрехи ме гледаха укорително от старинния гардероб, самотни и изоставени, откакто Нейтън бе взел своите. Превъзмогнах внезапната вълна на злочестина и самота, заплашваща да ме погълне, и ги запрехвърлях. След като отхвърлих всичко прекалено скромно, секси или ежедневно, ми остана да избирам между две летни рокли, които бях взела с единствената цел да ги облека на вечеря с Нейтън. Как бих могла да знам, че щяха да ми потрябват за среща с привлекателен градинар.

След дълги колебания избрах синята, гримирах се максимално естествено и изтичах по стълбите. Не исках Рупърт да отвори вратата на Раян и двамата да увиснат сконфузено в салона, очаквайки ме, като прекомерно загрижен баща с евентуалния кандидат на дъщеря си.

В кухнята Рупърт ядеше салата, а чашата му беше пълна с газирана вода. Браво на него. Погледнах го изпод вежди.

— Не започвай — подхвърли той, сякаш прочел мислите ми. — Просто реших да си направя разтоварваща вечер, това е всичко.

— Радвам се, че си избрал да бъдеш добро момче за разнообразие.

Навън някой натисна клаксон и Рупърт изсумтя.

— Хъм. Да, добре, като стана дума, ти също бъди добро момиче.

Аз се изчервих от корените на косата чак до сандалите, сразих го с най-страшния си поглед и излязох, преди да е успял да ме засрами още повече.

Въпреки многото разнообразни сценарии, които тревожният ми ум беше разработил за тази вечер, голяма част от страховете ми останаха нереализирани.

Раян беше почистил предната част на колата си, така че не си изцапах роклята с пръст. Самият той беше очарователен, но не зашеметяващо, а непринуденото му държание скоро успокои нервите ми.

Отидохме в Пиер-ла-Фонтен и вечеряхме в ресторанта на местен хотел, където се насладих на изисканото обслужване, колосаните покривки, сгънатите като ветрило салфетки и френската атмосфера. Поръчахме си божествено porc en croûte^[1] пропито с масло и горчица, поднесено с хрупкав зелен фасул и картофи, нарязани на красиви спирали, а нежната tarte au citron^[2] беше на светлинни години от бледите имитации, които бях опитвала у дома.

Не ми убягна иронията, че вечерите във Франция с приятеля ми се бяха превръщали в мъчително търсене на обща тема или поне ентусиазъм за разговор, а сега седях с русокос, опален от слънцето градинар в невръстна възраст, когото познавах от по-малко от два дни и с който с лекота намирахме поводи за разговор и смях. Забавно нещо беше животът.

— Как реши да станеш градинар във Франция? — попитах Раян, когато ни донесоха кафето. — Заради вилата на родителите ти ли?

— Донякъде. Започнах да уча ландшафтен дизайн в колежа, но напуснах след първата година. Не ми хареса идеята да седя зад банката, когато можех да съм на открито и да правя нещата, вместо да слушам за тях. Така че съм самоук — хванах се на работа на няколко различни места и научих занаята в крачка. Когато бях малък, родителите ми имаха по-малка виличка тук, така че идвахме всяко лято, но преди три години те я продадоха и купиха по-голяма, с идеята да я разработят и да добавят две къщички за гости, които да им носят някакъв доход, когато се пенсионират. Къщата трябваше да се модернизира, но градините бяха съвсем запуснати, затова те ме повикаха да дойда тук и да облагородя парцела. Хората видяха какво умея и ме харесаха, а и си бяхме създали доста познанства през годините. Така си изградих клиентела.

— Предимно британци?

— Да. Повечето не говорят свободно френски и предпочитат да работят с някой, когото разбират. Но имам и клиенти французи. Подхождам сериозно и си разбирам от работата.

— А какво правиш през зимата?

— Обикновено се прибирам във Великобритания и се хващам на някаква работа. Двама мои приятели са в строителния бизнес.

Аз кимнах, опитвайки се да не си представя Раян гол до кръста и със строителна каска.

— А ти с какво се занимаваш? — попита той.

— Работя за една маркетингова агенция в Бирмингам.

— Навярно креативни проекти?

Засмях се.

— Понякога. Наравно с дипломатичност и убедителност пред клиентите и организационни способности за проектите и екипа.

— Значи си имаш екип?

— В известен смисъл. Аз съм само помощник-мениджър, но шефът ми предпочита да оставя всичко на мен. Комуникативните умения не са най-силната му страна.

— За разлика от теб. — В гласа на Раян прозвуча дяволита нотка. — Обзалагам се, че си секси, когато командваш хората.

Аз се изчервих и побързах да сменя темата.

След вечерята се разходихме по тихите улици. Увлечена да разглеждам витрините на местните магазинчета, аз се отдадох на спокойната атмосфера. Когато пресичахме улицата, Раян хвана ръката ми и я задържа. Беше… приятелски жест, нищо повече.

Когато пристигнахме пред „Дворът с розите“, Раян изключи двигателя.

— Имам ли някакъв шанс за кафе?

— Ти вече изпи едно. Ще будуваш цяла нощ. — Изведнъж отново ме обзе предпазливост.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Има ли причина да го направя? — аз го погледнах право в очите. — Или да не го направя?

Раян се усмихна чаровно.

— Отговорът и на двата въпроса е не.

Аз потиснах въздишката си. Не можехме да седим в колата цяла нощ като тийнейджъри.

— Добре. Но трябва да пазиш тишина. Рупърт вече е заспал, а семейство Хендерсън са на горния етаж.

Раян влезе след мен. Запарих чай и двамата излязохме на верандата. Къщата беше потънала в смущаваща тишина.

— Видя ли? Не беше чак толкова лошо, нали? — С блеснал поглед Раян седна на дивана до мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че можеш да престанеш да се паникьосваш. Аз не те ухапах, ти не се напи и не ми разказа целия си живот, а и никой не попита дали си ми майка.

Цяла вечер си бях въобразявала, че се държа като истинска дама и бях прикривала неувереността си, а той ме беше прочел като отворена книга.

— Какво те кара да мислиш, че съм обзета от паника?

— Ти стискаше чашата си толкова нервно, че кокалчетата ти побеляваха. Търсеше укор и присмех по лицата на хората наоколо. А в колата седна толкова далеч от мен, че едва не изпадна навън.

Веселото пламъче в очите му ме подразни, въпреки че тяхната хипнотична синева ме разсейваше, и аз настръхнах от възмущение.

— Не мисля, че…

— Еми, аз просто те дразня. Не си ли чувала, че хората дразнят само онези, които харесват?

— Навярно не съм в настроение да ме дразнят.

Раян се приближи до мен.

— А в какво настроение си тогава?

Погледнах го в очите и се помъчих да не се разсмея.

— Това е най-нескопосната реплика, която съм чувала някога!

Той се усмихна като хлапак и трапчинките заиграха на бузите му. В стомаха ми запърхаха пеперуди.

— Права си — съгласи се той. — Може би трябва да спра да говоря.

— Не е ли време да си вървиш?

— Не. Откакто те видях да стоиш на прозореца в онази смешна тениска, искам да направя това.