Хелън Полард
Вила в Прованс (12)

Глава 12

Родителите ми пристигнаха в три часа, макар че несъмнено се бяха надявали да са тук по-рано — дочух как майка ми мъмреше изстрадалия ми баща, задето шофираше с бързината на охлюв, преди да слезе от взетата под наем кола.

— Здравей, мамо. — Аз се спуснах да я целуна.

— Здравей, миличка. — Мама ме отдалечи от себе си и ме огледа внимателно. — Подстригала си се. — Тя наклони глава на една страна, сякаш за по-точна преценка, после произнесе присъдата си. — Харесва ми. Подмладява те.

Потиснах въздишка на облекчение. За да не рискувам мама да забележи нещо, което можеше да я разтревожи — като натежалите торбички под очите ми, например — аз тръгнах към баща ми.

— Здравей, татко.

— Здравей, момичето ми. — Татко ме целуна по бузата.

Докато той разтоварваше багажа, мама огледа внимателно къщата, градината и бунгалата на двора.

— Прекрасно, нали? — попитах ведро аз.

Тя сви устни.

— Може би.

Татко ми смигна.

— Изглежда очарователно. Вече разбирам защо не бързаш да се прибереш, дори след… Както и да е. — Той се покашля и отнесе багажа до къщата.

Поведох ги нагоре по стълбите. Тяхната стая беше най-хубавата в къщата, както подобаваше за семейство Хендерсън. Прозорците гледаха към градината на Рупърт, към вътрешния двор с керамичните саксии с лилии до моравата, осеяна тук-там с цветни лехи, оформени като пъстри островчета сред морето от зелена трева, самотни върби и крушови дървета, а зад храстите в далечния край се криеше кокошарникът.

— Много е красиво, Еми — призна татко. — Сигурна ли си, че господин Хънтър не възразява, задето пристигнахме тук с толкова кратко предизвестие? Майка ти не му остави никакъв избор по телефона. — Той я стрелна с неодобрение, но мама не се впечатли.

— Не, татко, няма проблем. Хората, които бяха в тази стая, си тръгнаха на обяд. Другата двойка — семейство Кенеди — трябва да дойде днес за дълъг уикенд като вас двамата, а семейство Стюарт си заминават във вторник. Рупърт е доста зает и си има редовни клиенти.

— Хъм, нищо чудно. — Баща ми се загледа мечтателно през прозореца.

— Ник обади ли ти се? — попита мама, за да разбере дали брат ми беше изпълнил нарежданията й.

— Да, обади ми се — уверих я аз.

— Добре. Снощи ми се стори някак разсеян. Не бях сигурна дали ме слушаше внимателно. Навярно е бил заспал, когато му позвъних.

— Възможно е.

Овладях мимиката си, но улових погледа на татко и видях, че той също полагаше усилия да не се засмее.

— Елате долу, когато се настаните — рекох аз. — Аз отивам да сложа вода за чай.

На излизане видях майка ми да прокарва тайничко пръст по тоалетката. Едва не се разсмях, когато видях разочарованото й изражение при вида на чистия й пръст.

Докато слизах по стълбите, чух баща ми да казва:

— Виж, тя изглежда съвсем щастлива, Фло.

— За бога, Денис, не може да съдиш по външния облик. Надявам се, че душът работи.

Тези двамата никога нямаше да се променят. Баща ми, толкова кротък, замислен и смирен, вечно командван от моята амбициозна, своенравна майка. Никога не бях срещала друга толкова щастлива семейна двойка.

Сервирах чая във вътрешния двор. Нямаше по-добър начин да им покажа мястото. В късния следобед слънцето озаряваше градината в старо злато, кокошките каканижеха тихо, насекомите жужаха и кръжаха около розите.

Татко въздъхна доволно.

— Градината е прекрасна. Господин Хънтър сам ли я поддържа?

— Отчасти, но един младеж помага през лятото.

— Французин ли е?

— Не, англичанин е. Майка му и баща му имат вила наблизо и той прекарва летата си тук, оформя градините. През зимата се прибира в Англия и работи по разни проекти.

Аз се изчервих, полагайки неимоверни усилия да не мисля за изваяните мускули и бронзовия торс на Раян и молейки се наум той да не се появи неочаквано в градината.

— Жив да го ожалиш — въздъхна замечтано баща ми.

— Какво става в службата?

— Ами, всичко е наред. Имаме един нов клиент, когото дундуркам сега. Всъщност, човекът е от старата генерация…

— Това няма значение, Денис. — Майка ми се наежи, изгубила търпение. — Не бихме толкова път, за да ни разказваш за работата ти. Каква е тази история с Нейтън, Еми?

— Не беше нужно да идвате, мамо. Аз можех да ви обясня всичко по телефона.

— Глупости. Аз те познавам, Емелин Джеймисън. По телефона щеше да ме пратиш за зелен хайвер. Но така, на четири очи, можем да обсъдим положението.

Аз налях чая и се приготвих за дълга лекция.

— Няма много за разказване. Нейтън прецени, че трябва да се разделим. Той си тръгна, а аз останах тук. После реших да остана още една седмица, за да помагам на Рупърт, защото той си контузи крака и не може да се оправя сам.

Мама изпухтя.

— Стига, Еми, не ми хвърляй прах в очите. Никой не хуква нанякъде по средата на отпуската си. Майката на Нейтън се опита да хвърли вината върху теб, естествено, защото е убедена, че синът й е света вода ненапита, но аз я поставих на мястото й.

— Не се съмнявам. Навярно ще е по-лесно, ако ми разкажеш какво вече си чула, мамо. Ти звучеше малко — аз потърсих най-деликатната дума — пренавита, когато ми се обади.

Тя отпи глътка чай и постави чашката в чинийката с нескрита наслада.

— Ами, първо се чух с Дороти. Боже опази да науча важните новини за семейството от собствената си дъщеря — мама ме прониза с обвинителен поглед — но не, трябваше да го чуя от ужасната му майка. Както и да е, тя ми каза…

Мама е царица на монолозите. Бях схванала същината по телефона, но това тук беше пълната версия с продължителност близо десет минути.

Не възразявах да слушам. Така отлагах собствената си версия, пък и можех да установя какво вече знаеше мама и откъде го беше научила, за да реша колко още да й кажа, без да влизам в излишни подробности. Стратегическото планиране беше решаващо във всяка комуникация с майка ми.

Мислех напрегнато. Мама имаше право — гаджетата не изчезват насред почивката заради дребни разногласия. Мадам Дюпон също имаше право — беше безсмислено да я лъжа. Мама притежаваше онази вродена способност на майките да долавят неискреността на децата си. Нямаше как да не й призная, че Нейтън беше избягал с друга жена, но определено нямаше да й разкрия потресаващите детайли на нощта, когато заварих Нейтън и Глория вкопчени в животинско сношение.

Прескачайки част от събитията, аз обясних, че от самото начало на почивката отношенията ни бяха обтегнати поради инцидента със собственика, чиято съпруга Нейтън неблагоразумно бе решил да утеши.

В този момент мама ме прекъсна. Учудих се, че беше мълчала толкова дълго.

— Да не искаш да кажеш, че Нейтън е избягал с жената на господин Хънтър?

— Да, мамо. Казва се Глория.

Тя вдигна очи към небето.

— Е, това обяснява всичко.

Не разбрах какво общо имаше името на Глория с печалната ситуация, но логиката никога не е била най-силната черта на моята майка.

— На каква възраст е това ужасно създание?

— На около 45.

— За бога, не мога да си представя какво му е станало на това момче, за да забегне с такава жена, след като си има съвсем нормална млада приятелка. — Мама стисна ръката ми в знак на съчувствие. — Не се тревожи. Това е някаква глупава криза на средната възраст. Той скоро ще се върне.

Прилоша ми при мисълта, че мама ме съжаляваше. Не исках да ме възприема в ролята на безпомощна жертва. Поех дълбоко дъх.

— Не мисля, че той ще се върне, мамо. И честно казано, съмнявам се, че аз ще го приема обратно.

Мама ме погледна в недоумение.

— Е, хайде, сега. Какви ги говориш? Мъжете постоянно зачезват нанякъде, нали, Денис?

Тя погледна към баща ми, но той запази обичайното си самообладание.

— Недей да питаш мен, скъпа. Аз не бих и помислил за нещо такова.

Усмихнах се, но мама беше непреклонна.

— Ами, такива са те. Това е позорно, разбира се, но мъжете са такива. Ти щеше да си в различна позиция, ако той беше избягал с някоя млада секретарка, която е забременяла от него и е решила да го върже, но в случая изглежда, че тази Глория — мама сякаш изплю името — е прекалено стара за него. Той ще се опомни. Нейтън си знае интереса. Щом осъзнае, че тя е стара овца в агнешка кожа, ще се върне при теб с подвита опашка, помни ми думите.

Мама замълча, за да си поеме дъх, въздъхна, потупа ме по коляното, после ме привлече в мощна прегръдка.

Погледнах към баща ми и видях сълзи в очите му.

— Не искам да се тревожите за мен. Добре съм.

Моментното разнежване приключи и мама рече:

— Не виждам как може да си добре.

— Добре съм, наистина. Не мога да кажа, че съм екстра, но предвид обстоятелствата се справям. Знам, че сте сърдити на Нейтън, но аз имах повече време да премисля ситуацията. Разстроена съм, естествено — в началото бях бясна и удивена, защото тази постъпка ми се виждаше нетипична за него. Но нещата между нас не вървяха отдавна.

Мама ме погледна в очите.

— Ти вече не го обичаш.

Отвърнах на честността с честност и поклатих глава.

— Така е, вече не го обичам.

Мама протегна ръце и обхвана лицето ми.

— Щом е така, тогава няма връщане назад, Еми. Животът е твърде кратък, за да го изживееш преструвайки се, че обичаш. Ти заслужаваш нещо по-добро.

Появата на Рупърт ми спести по-нататъшния разпит. Отпочинал и освежен, той влезе с най-чаровната си усмивка на любезен домакин.

— Господин и госпожа Джеймисън, приятно ми е! — Той се здрависа с родителите ми. — Добре дошли в „Дворът с розите“. Толкова се радвам, че дойдохте.

Татко скочи на крака и се усмихна сърдечно.

— Господин Хънтър, приятно ми е. Какво красиво имение! Спокоен съм, че Еми е на такова място в този труден момент. — Като истински джентълмен, татко придърпа един стол за Рупърт.

Учтивата усмивка на майка ми беше на точката на замръзване. Несъмнено тя смяташе, че Рупърт носеше известна вина за случилото се и че трябваше да държи жена си на по-къс повод.

Рупърт долови намека и форсира чара си.

— Трябва да ви призная, че Еми беше за мен божи дар през последните дни, госпожо Джеймисън. Тя е съкровище. Сигурно много се гордеете с нея.

Развеселена, наблюдавах как майка ми се размекна въпреки волята си. Налях чай на Рупърт и продължих да се наслаждавам на умението му да разтапя ледовете с комплименти, загриженост за удобствата им след дългото пътуване и надежди, че престоят щеше да им хареса.

Спогледах се с татко и той ми намигна. Рупърт несъмнено му допадаше, което не можеше да не ме радва. За мен беше важно баща ми да разбере защо исках да остана и да помогна. Което отново подчертаваше пропастта между Нейтън и мен — това, че ние с татко оценявахме чара и харизмата на Рупърт, без да го приемаме на сериозно, докато Нейтън изобщо не го беше разбрал.

Потънала в мисли, аз се разсеях за момент. Когато се опомних, се ужасих от посоката, в която беше поел разговорът.

— … не проумявам какво му е станало на Нейтън, за да хукне така, при това с жена, която може да му бъде майка.

— Мамо! — аз я изгледах потресена.

— Какво? — рече тя. — Такива са фактите.

— Права сте. — Добрата страна на дебелокожието на Рупърт беше, че той рядко се обиждаше.

— Не сте ли се чували с тях? — попита баща ми.

— Не — призна Рупърт.

— Вижте, ние знаем, че телефонът на Нейтън е изключен от няколко дни. Така разбрахме за тази бъркотия. — Мама ме стрелна с обвинителен поглед. — Макар че щяхме да се досетим и сами, ако ти не се прибереше у дома в събота.

— Аз реших да остана тук само два часа, преди ти да ми позвъниш! Щях да ви се обадя, разбира се. Просто ти ме изпревари.

Майка ми насочи недоволството си към Рупърт.

— Вие опитахте ли да се свържете с вашата съпруга, господин Хънтър?

— Мамо! Това не е наша работа.

— Разбира се, че е наша работа, Еми.

— Майка ти има право — обади се Рупърт. — И моля ви, наричайте ме Рупърт. Да, госпожо Джеймисън, опитах да поговоря с Глория.

Това беше неочаквана новина за мен. Тъй като бях заела позицията, че нямаше да се опитвам да се свържа с Нейтън, аз смятах, че Рупърт щеше да постъпи по същия начин с Глория. Нямах представа, че той се беше опитвал да разговаря с нея. Рупърт беше доста потаен, но досега създаваше впечатлението, че не страда особено от раздялата им. Дали се беше опитал да се свърже с нея, за да я умолява да се върне? Или за да й каже да върви по дяволите? Реших да изкопча истината при първа възможност, когато останехме насаме.

— Мобилният й телефон винаги е изключен — рече той. — Позвъних и на няколко приятели, които живеят в Южна Франция, но тя не е там. Не знам къде са двамата с Нейтън. Предполагам, че ще се появят, когато решат. — Рупърт се пресегна и потупа ръката ми. — Важното е, че Еми и аз се справяме идеално и без тях. — Той стана от стола. — Което ме подсеща, че трябва да се заемем с приготвянето на вечерята. След две минути, Еми? — Той влезе накуцвайки в къщата.

— Вижда ми се приятен човек — каза татко. — Жалко, че е пострадал така. Дано да оздравее преди заминаването ти.

— И аз се моля за това, татко.

— Как така да се заемете с приготвянето на вечерята? — попита майка ми.

— Ами, така. Трябва да помогна на Рупърт да сготвим. Вие с татко си почивайте тук. Сигурно сте изморени.

Майка ми, която се беше укротила в присъствието на Рупърт, пак се намръщи.

— Ти с какво се нагърбваш тук, Еми?

Поех дъх и претеглих наум плюсовете и минусите. Тя знаеше, че се бях съгласила да остана още една седмица, за да помагам на Рупърт, но нямаше представа с какъв тежък труд се нагърбвах. Подозирах, че нямаше да й хареса и щеше да си помисли, че Рупърт злоупотребяваше с доброто сърце на любимата й дъщеря. Можех да туширам детайлите, но тъй като родителите ми щяха да са тук до неделя, нямаше как да не видят.

Предпочетох да замажа положението.

— Поемам каквото се наложи, мамо. Харесва ми. Не се тревожи.

Преди да може да реагира, аз я целунах по бузата и се втурнах в кухнята, оставяйки я да мъмри баща ми.

— Какво беше това, което каза на майка ми? — попитах аз Рупърт още щом го спипах на четири очи. — Че си се опитал да разговаряш с Глория? На мен не си ми го казвал.

— Ами, майка ти е по-голям майстор на кръстосания разпит от теб, млада госпожице. Трябва да се упражняваш повече, за да овладееш уменията й.

— Ти не ми отговори.

Той въздъхна.

— Не ти казах, защото ти си имаш свои проблеми, за които да се притесняваш, Еми. И знам, че причината мобилният ти телефон никога да не е у теб и да не е зареден, не се дължи на преждевременна склероза. Ти смяташ, че Нейтън не се е опитал да те потърси, но истината е, че не искаш да знаеш дали това е така.

— Ако той иска да ме намери, винаги може да позвъни тук, Рупърт.

— А той не е звънял. Но аз знаех каква е позицията ти и я уважавах, така че не виждах смисъл да те натоварвам с моите опити за контакт.

— Но сега аз се чувствам ужасно. Трябваше да ми кажеш. Бог ми е свидетел, че си доверявахме всякакви други неща!

Рупърт ме погледна в очите.

— Някога да си чувала за мъжка гордост, Еми? Щях да ти съобщя, ако бях постигнал някакъв напредък. — Той отвори хладилника и се зае да вади продукти, деликатен намек, че беше казал достатъчно. Но аз още не бях свършила.

— Може ли да попитам защо искаш да се свържеш с нея? Да се върне ли искаш? Това ли е?

Когато Рупърт се обърна, лицето му беше посърнало и аз най-сетне проумях какво означаваше човек да е съкрушен.

— Истината ли, Еми? Не знам. Но моите желания са без значение. Глория направи тази крачка, така че въпросът е какво иска тя. Дали просто искаше да направи някаква лудория? Да привлече вниманието ми? Дали не ми отмъщава за нещо, което съм направил или не съм направил? Завинаги ли си е тръгнала? Иска ли развод? Дали ще се върне? — Той вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Виждаш ли? Прекалено много въпроси. От тях ме боли главата и не мога да спя. Така че, отговорът на твоя въпрос, мила Еми, е, че се опитвам да се свържа с Глория, за да си изясня поне една част от въпросите. Искам да знам къде съм, за да приема положението си. Но типично в неин стил, Глория не играе честно и аз съм безсилен.

Вечерята пожъна голям успех. Къщата беше пълна с гости и атмосферата беше спокойна и ведра. Семейство Стюарт, видимо по-оживени тази вечер без досадната опека на Хендерсънови, ни разказаха за любовното си увлечение по Лоара и тази непозната досега област на Франция. Семейство Кенеди пристигнаха точно навреме за вечеря и се отдадоха на насладите на храната и приятния разговор.

Мама отново се размрази с помощта на няколко чаши вино и се разсипваше да хвали храната. Никой не знаеше по-добре от собствената ми майка каква неумела готвачка бях, затова тя се изненада искрено, че аз бях допринесла за кулинарните деликатеси на масата. Умората по лицето на баща ми се стопи и аз се почувствах доволна.

Стресът от неговата отговорна работа, взискателна жена и изоставена дъщеря се бяха отпечатали ясно върху чертите му, когато пристигна, но сега татко се наслаждаваше на вечерята със спокойна усмивка.

Навън беше тъмно. Рупърт беше угасил стратегически силните лампи в кухнята и ни беше оставил в мекото сияние на полилея и лампионите в трапезарията.

Той беше във върховна форма, сладкодумен и пълен с интересни истории. Роден разказвач, Рупърт беше извадил запасите си от анекдоти, сред които имаше дори такива, които не бях чувала, така че се смеех безпомощно заедно с другите гости.

— Ако вие, мили хора, се питате защо не поставям свещници на масата, за да създам атмосфера, то аз ще ви кажа защо — съобщи домакинът, когато сервирахме кафето. — Навремето правех това. Смятах, че свещите внасят известна изисканост, докато една дама не реши да отпразнува петдесетия си рожден ден тук. Съпругът й се беше изръсил сериозно в местната сладкарница за приказна торта, която сложи на масата пред жена си. Освен това явно се беше изръсил и за подаръка, опакован с красива хартия и панделки. Мъжът поднесе подаръка с подобаваща тържественост, жената разопакова пакета с подобаваща тържественост, хартията подхвана пламъка на една свещ… Всички на масата ахнаха.

— В паниката си тя взе да размахва пакета, което влоши допълнително положението, защото пламъците плъзнаха по ръката й. Противопожарната аларма се включи с оглушителен вой и хукнах напосоки, опитвайки се да изтръгна подаръка от ръцете й, преди да го е пуснала, и си представях как цялата маса лумва в пламъци!

— Успяхте ли? — попита мама с разширени от ужас очи.

— Изобщо не можех да се доближа до пустата му жена — тя също скачаше насам-натам и колкото повече ръкомахаше, толкова по-големи ставаха пламъците.

— И какво, за бога, направихте?

Рупърт въздъхна с показен драматизъм.

— Потуших пожара с водата от каната. Не ми оставаше нищо друго. Успях да угася пламъците, но измокрих рожденичката и съсипах тортата — доскоро изящна кула от бели целувки и нежни захарни цветя, а сега водопад от сметана и подгизнал пандишпан. Ръкавите на дамата и кутията бяха опърлени — макар че подаръкът вътре не беше пострадал. Но успя да провали вечерта и стана причина за страховит скандал на другия ден, когато си тръгнаха. Човекът беше адвокат и искаше да ме съди да заплатя стойността на тортата, роклята на жена му — дизайнерска, естествено — и евентуално за понесени нематериални щети.

— Направи ли го? — попита Мег Кенеди, заливайки се от смях.

— За щастие, не. Споразумяхме се за сметката. Тоест, аз им възстанових цялата сума за престоя.

— Какъв позор! — възкликна Франк Стюарт.

Рупърт ми намигна.

— За мен или за него?

Франк се засмя.

— За него, естествено.

Рупърт поклати глава.

— Аз бях благодарен, че не изгоря кухнята. Макар че не ми се искаше да се замесвам в съдебен спор. Но оттогава, никакви свещи. Ако мечтаете за уютна атмосфера, ще трябва да си я създадете сами с приятна компания и интересен разговор.

— Може ли да попитам какъв беше подаръкът, в края на краищата? — обади се Карън Стюарт.

Рупърт поклати глава в престорено отчаяние.

— Рокля от парижки бутик, очевидно поне два размера по-малка и две десетилетия по-млада от получателката си. Скандалът отекваше из цялата къща! Странно, но оттогава не са идвали тук. Изобщо не разбирам защо…

Мама и Карън се заливаха от смях. Улових проницателния поглед на татко и вдигнах иронично вежда, но той поклати глава и се присъедини към дружния смях.

Станахме от масата в полунощ. Когато започнах да раздигам чиниите, майка ми отново се намръщи, но татко я подхвана тактично за лакътя и я поведе към стаята. Докато се изкачваха по стълбите, дочух баща ми да казва:

— Стига, Фло. Тя никога не е била по-щастлива.

Струпах остатъците до мивката с леко сърце. С типичната си деликатност, татко беше уловил същността. Въпреки че ситуацията би трябвало да сочи друго и макар това да беше само една кратка интерлюдия, аз наистина бях по-щастлива от всякога.