Хелън Полард
Вила в Прованс (3)

Глава 3

Не можех да си спомня кога за последно Нейтън беше предлагал помощта си в нашето домакинство, а услужливото ми въображение бързо превъртя сцената от кадъра, в който Нейтън и Глория оправяха леглото, към следващия, където те се търкаляха преплетени върху него.

— Благодаря ти, Еми. — Рупърт се усмихна признателно, когато му подадох чаша чай. След няколко глътки бузите му възвърнаха нормалния си цвят.

Той беше висок и широкоплещест мъж, но както седеше прегърбен в стола сега, нямаше и следа от типичната му виталност и палавото пламъче в погледа му.

— Това твое дело ли е? — попита Рупърт.

— Кое?

Той посочи излъсканата кухня.

— Чистачката гостува на болната си сестра, а Глория не е добра домакиня, така че заслугата явно е твоя.

— О, ами, да. Исках да се заема с нещо. — В мига, когато изрекох тези думи, ми се прииска да си прехапя езика и да…

— Да се заемеш с нещо? Не може да си се отегчила толкова бързо. Не трябваше ли да излезете с Нейтън и да се наслаждавате на тукашните красоти? — Рупърт явно нищо не подозираше.

— Просто исках да помогна — дадох на заден ход аз. — Знаех, че Глория трябва да те вземе от болницата и че по-късно очаквате нови летовници.

— Постъпила си чудесно, миличка, но аз не искам да ти разваля още повече почивката. И двамата с Нейтън имате изтерзан вид.

Ха! Бедният нещастник не знаеше и половината от истината. В трескав опит да отдалеча разговора от нашето предполагаемо ваканционно блаженство, аз посочих крака му.

— Как ще се справиш с още повече гости?

Рупърт вдигна рамена философски.

— Мадам Дюпон ще дойде да почисти утре, а градинарят се връща в събота. — Той се начумери. — Проблемът е с готвенето. Страхувам се, че Глория е с вързани ръце в кухнята.

Смехът му ме изненада.

— Какво е толкова смешно?

— Смешното тук е, че Глория беше управителка на ресторант, когато се запознахме. Един луксозен ресторант в Лондон. Човек би помислил, че постоянното съприкосновение с храната щеше да се отрази на готварските й умения, но уви. Тя не може дори да свари яйце. Гостите, които са направили резервация за гурме обеди и вечери през седмицата, няма да очакват да ги угощаваме със студен боб от консерва и прегорени филийки.

— Недей да се тревожиш за нас — побързах да го успокоя аз. — Ние с Нейтън можем да се храним навън.

Това щеше да е идеалната възможност да му съобщя, че смятахме да го освободим от присъствието си, тъй като се изнасяхме, но Рупърт изглеждаше толкова болен, че сърце не ми даде да го направя. Не исках да си помисли, че си тръгваме заради неговото здравословно състояние. То щеше да е като да го ритна, когато вече бе паднал.

— Много мило от ваша страна — прекъсна мислите ми Рупърт. — Знам, че вие ще приемете всичко, но семейство Хендерсън са друг случай. Те вече са идвали тук. Доста превзета двойка. Казаха, че идват тук всяка година само заради храната. Бог да им е на помощ това лято.

— Сигурно, ако им обясниш…

— Няма да има никаква полза. — Рупърт потупа леко ръката ми. — Ще измисля нещо, когато мозъкът ми започне да функционира. Но трябва първо да подремна.

— Няма ли да има обяд?

Той поклати глава.

— Прекалено изморен съм. Ще ми направиш ли една услуга, Еми?

— Разбира се.

— Би ли ми подала онази химикалка и бележника?

Подадох му ги и той започна да пише нещо.

— Би ли занесла това на Глория? Трябва да отиде на пазар веднага щом приготви стаята на Хендерсънови.

Той откъсна листа и го пъхна в джоба ми. Аз му помогнах да стане от креслото, подадох му патериците и двамата закретахме по коридора към неговите покои. Добре, че се намираха на приземния етаж, защото нямаше начин Рупърт да изкачи стълбите.

Опитвайки се да не любопитствам, докато минавахме през личната му отворена кухня, аз го съпроводих до спалнята, решена в чудовищен розово флорален интериор, който Глория явно не бе успяла да наложи в къщата за гости. Изглеждаше така, сякаш тя бе пренесла всичките си женски фрустрации в обзавеждането на една стая. Недоумявах как Рупърт можеше да спи сред тези дантелени пердета, сатенени кувертюри и противни розови стени. Очите на бедния човек се затвориха веднага щом легна. Ако трябваше да остана още мъничко в тази стая, аз също щях да затворя очи, помислих си.

Върнах се в коридора, изхлузих обувките си и тръгнах по стълбите. Нейтън и Глория бяха останали насаме прекалено дълго. Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, да се промъквам боса, с обувки в ръка, аз тръгнах по посока на тихите гласове, прекосих на пръсти по площадката и надникнах в стаята.

Двамата бяха напълно облечени и искрено заети с домакинска работа — дотук добре — но се кикотеха, докато се опитваха да вкарат един огромен юрган в плика. Което не беше чак толкова добре.

Двамата спряха да правят каквото правеха и ме погледнаха.

— Защо носиш обувките си в ръка, Еми? — Глория вдигна изписаните си вежди в лукава физиономия. Тя много добре знаеше причината и се чувстваше доволна, защото бях останала без доказателства.

— Защото са нови. Имам мехур. Качих се, за да се преобуя. — Време беше да хвърля бомбата. — Рупърт се притеснява за менюто тази вечер. Изглежда, че ти ще трябва да се заемеш с готвенето.

Глория остана като поразена от гръм.

— Но аз не… аз не мога… Рупърт ще трябва да се стегне!

— Той не може да стои на краката си и дори да можеше, щеше да падне от изтощение. Каза, че Хендерсънови ще очакват да ги нахраните, така че ти трябва да напазаруваш и да приготвиш вечерята. — Аз извадих пазарския списък от джоба си, размахах го пред лицето й и го оставих на нощното шкафче.

Глория се замята между ужаса и неподчинението.

— Не, това не е възможно.

Тя потърси подкрепа от Нейтън, който се загърчи, разкъсван между нейните вопли за солидарност и осъзнаването, че да вземе нейната страна пред мен не беше добра идея.

— Може би Нейтън ще може да ти помогне, Глория, след като внезапно е станал такъв къщовник?

Аз се завъртях и излязох, но щом се прибрах в моята стая и се пльоснах на леглото, жалката ми победа помръкна. Суровата действителност, че за по-малко от 24 часа се бях превърнала от жена с отегчителна, но стабилна връзка в такава, която водеше жалки схватки с моя неверен приятел и неговата застаряла мимолетна любовница.

Колкото по-скоро се махнехме от това място, толкова по-добре.

Спипах Нейтън в мига щом привърши с домакинската работа, защото дебнех до открехнатата врата на стаята ни, за да се уверя, че Глория слиза на долния етаж, за да отиде на пазар или да се погрижи за болния си съпруг — макар че като я познавах, нито един от тези варианти не беше сигурен.

Не оставих на Нейтън шанс да я последва. Спипах го на площадката.

— Искам да поговорим.

Той въздъхна с преувеличен драматизъм.

— Пак ли?

— Да, пак. Ако не те затруднявам.

Той ме последва в нашата — тоест моята — стая.

— Сега пък какво?

— Трябва да си намерим нова квартира, Нейтън. Не можем да останем тук. — Моля те, не казвай „защо не?“.

— Съгласен съм.

Аз се ококорих от учудване.

— Така ли?

— Разбира се. Вижда се, че Рупърт не е в състояние да върти бизнеса. В къщата цари пълен хаос.

— Това ли те притеснява? Че няма да получиш свястна закуска? А не фактът, че ти прави секс с Глория или че спиш в друга стая, или че аз не мога да ти имам доверие, или че провали почивката ни?

— Там е работата, Ем, че не мога да поправя нито едно от тези неща.

Брадичката ми затрепери и аз се презрях за тази проява на слабост.

— Ти искаш ли да ги поправиш?

Той отбягна въпроса.

— Предполагам, че можем да си намерим друга квартира или пък можем да сменим билетите за ферибота и да се приберем у дома. Но смятам, че до утре трябва да вземем решение.

В очите му се появи странно изражение, което не можех да разчета.

— Трябва да обмислим добре какво правим — каза Нейтън. — Да помислим и за нас двамата. Не смятам, че трябва да действаме прибързано.

Хъм. Макар да не искаше да обсъжда нещата в подробности, той явно ги беше обмислил в най-малки детайли. На пръв поглед желанието му изглеждаше разумно. Но при по-внимателно вглеждане, нямах представа какво бе намислил.

Не виждах какво щеше да промени още една нощувка тук, но тъй като това предложение намекваше за някакво усилие от негова страна да закрепим връзката ни и за размисъл по въпроса, аз не посмях да се оплача.

Аз въздъхнах тежко.

— Добре. Още една нощ, Нейтън. Но утре определено си тръгваме. И гледай тази нощ да не се промъкваш на пръсти. — Аз насочих обвинително пръст към гърдите му. — Ако те спипам още веднъж с Глория, няма да има никакво общо бъдеще, което да обсъждаме. Разбра ли?

Изтощена, затворих вратата на стаята и потърсих утеха в банята, където можех да пусна резето и да остана насаме с мислите си. Тя беше просторно и успокояващо помещение с шарени плочки в синьо и бяло и огромна бяла вана с лъвски крачета. Идеално.

Пуснах крана на топлата вода, прерових ратановата кошница с луксозни шишенца с тоалетни принадлежности на полицата, докато не намерих маслото за вана и щедро го излях във водата. Потопих се в пяната, а скованият ми гръб и раменете сякаш въздъхнаха облекчено.

Докато лежах със затворени очи сред тихо шумолящи сапунени мехури и ухание на лавандула, ми хрумна, че поемах голям риск, оставяйки Рупърт да си подремне и Глория да върлува без надзор. Но тъй като тя трябваше да се погрижи за пазаруването, не виждах как би могла да намери време да прелюбодейства с приятеля ми.

 

 

Когато слязох на долния етаж след кратка дрямка във ваната, установих с облекчение, че Глория наистина беше отишла на пазар, следователно не би могла да прелъсти отново гаджето ми. Това, което ме обезпокои, беше откритието, че Нейтън й помагаше да разтовари покупките. Тази неподозирана домошарска черта в характера му започваше да ми лази по нервите.

Тъкмо когато формулирах наум достоен злъчен коментар, Рупърт докуца с патериците си и седна на масата, с още натежали очи от следобедния сън. Аз сложих чайника на котлона.

Когато сложих чаша чай пред него, той ми се усмихна признателно, без да обръща внимание на отровената атмосфера в стаята. Но когато тръснах ядно втората чаша пред Глория, тя се отпусна драматично на стола, стисна главата си в ръце и заяви, че усеща първите пристъпи на мигрена.

— Трябва да си полегна, докато премине — изхленчи тя.

— Но какво ще стане с Хендерсънови? Ами вечерята? Аз не мога да я приготвя сам! — Рупърт определено изглеждаше разтревожен. — Не можеш ли да вземеш едно от твоите хапчета?

Тя го прониза с многострадален поглед.

— Да, но те имат забавено действие. Главоболието няма да отмине, докато не легна в пълен покой в затъмнена стая.

— Глория, разбирам, че не се чувстваш добре, но не можеш ли да се включиш поне веднъж? — опита се да я придума Рупърт. — Нали ги знаеш какви са Хендерсънови.

— Не мога да се включа, освен ако не искаш да повърна върху храната. Трябва да се кача в стаята си и не искам да ме безпокоят при никакви обстоятелства! — Тя стана и се изнесе от кухнята.

Рупърт погледна струпаните на плота покупки и се хвана за главата.

— Какво ще правя сега?

— Ние можем да излезем да хапнем навън тази вечер, нали, Нейтън? — предложих аз.

— Ако се налага. — Той ме изгледа презрително и аз се запитах какво го вбесяваше повече — фактът, че беше платил за три вечери на седмица, а неговият домакин беше имал неблагоразумието да се разболее и да не може да му ги подсигури, или мисълта, че трябваше да прекара в ресторант няколко часа само с мен.

— Много сте мили — рече Рупърт — но това не решава проблема с Хендерсънови.

— Хендерсънови също могат да вечерят навън, нали? — попитах с надежда аз, макар че вече предусещах какъв щеше да е отговорът.

— Да, ако съм готов да се разделя с тях завинаги, след като те ме разобличат като пълен некадърник. Бяхме им обещали угощение за добре дошли и те ще очакват да го получат. Виж, Еми, те може и да са надути сноби, но идват тук всяка година и ни препоръчват на всичките си приятели. Не знам дали искам да загубя толкова клиенти заради една несъстояла се вечеря.

— Но когато видят в какво състояние си, те сигурно…

— Те дори няма да забележат. — Рупърт въздъхна. — Е, добре. — Той се надигна от стола, подпря се на една патерица и се насочи към грамадата от покупки на плота. — Трябва да се справя.

Аз гледах с ужас. Той може би беше в състояние да помогне с някои по-дребни задачи, но определено не беше в състояние съвсем сам да приготви тристепенно гурме меню.

— Рупърт, не ставай смешен. Тази сутрин те изписаха от болницата и ти едва си стоиш на краката. — Аз пронизах Нейтън с убийствен поглед. — Ние сигурно можем да ти помогнем, нали?

— О, Еми, не, аз не бих могъл… — започна Рупърт.

Но Нейтън го сряза с леден тон.

— Съжалявам, Еми, но не. Едно е да отидем на ресторант. Но сам да си приготвя вечерята, когато вече съм платил за нея, е съвсем друго. Аз изчезвам оттук.

Той се обърна, взе ключовете на колата от перваза и излезе сърдито.

Аз отново се обърнах към Рупърт.

— Съжалявам.

— Няма защо да се извиняваш, Еми. Аз съм този, който трябва да ви се извинява. Вие сте на почивка. Ако знаех, че Глория ще излезе от строя, щях да повикам някого на помощ, но вече е късно.

На лицето му се изписа смущение.

— На всичкото отгоре станах причина двамата с Нейтън да се скарате.

Аз го отведох обратно до стола му.

— Причината за скандала не си ти. Нейтън и аз… — Как можех да го разведря, без да му разкрия истината в целия този фарс? — Ние още сме напрегнати от работата, това е всичко. Нейтън не е гадняр, просто не умее да се отпуска.

Опитах се да го обърна на шега.

— Той е счетоводител, свикнал е в живота му всичко да е планирано до най-малка подробност минимум осемнайсет месеца предварително. — Което ме подсети за… — Като заговорихме за счетоводители, твоят се отби тук тази сутрин. Каза, че имате уговорка.

Рупърт кимна.

— Няма значение. Не е нещо спешно.

— Казах му, че си в болница, но не му казах защо — само го успокоих, за да не се тревожи. Доволен ли си?

— Ален е добър приятел. Можеше да му кажеш, но няма значение.

— Ами, добре. — Аз огледах голямата кухня с ултрамодерни прибори, излъскани тенджери и тигани, окачени на една от дървените тавански греди и професионалните готварски ножове, подредени като войници на магнитната лайстна до двойната фурна, и се постарах да скрия страха си. Готвенето не беше силната ми страна. — Но ти ще трябва да ми даваш инструкции.

Когато пристигнаха Хендерсънови, Глория все още не се беше надигнала от леглото си, а Нейтън не се беше върнал от безцелната си разходка. Затова пък Рупърт и аз летяхме като совалки в кухнята — или по-точно, аз сновях под вещите указания на Рупърт. Тъничкото гласче в главата ми, което бе съгласно с Нейтън, че човек не плащаше ваучер за луксозна почивка, за да се претрепва от работа, беше заглушено от съвестта ми. Дори домакинът да не подозираше за този факт, Нейтън беше спал с жената на Рупърт. Не му ли минаваше през ума, че беше длъжник на Рупърт, предвид обстоятелствата?

Явно не.

И така, по заместване, задължението се беше прехвърлило върху мен. Аз открай време бях малко мекушава. Безпомощни котенца край пътя, които някой трябваше да занесе в приюта за изоставени животни, изгубени деца в супермаркета, които трябваше да намерят майка си — нито една кризисна ситуация не ме оставяше равнодушна. И все пак, между ролята на добрата самарянка и тази на тоталната изтривалка минаваше една тънка граница… Или може би не.

Рупърт се зае да приготвя основното ястие, а мен ме инструктира да нарежа плодовете за плодовата салата.

— Ананасът и мангото са на плота. Ябълките и бананите са във фруктиерата. Гроздето е в хладилника.

— Добре.

— Нарежи гроздовите зърна на половинки. Всичко друго на кубчета.

Аз повъртях ананаса безпомощно, без да знам откъде да започна. В супера го продаваха нарязан на шайби, в консерва. Рупърт въздъхна.

— Знаеш ли как се почиства ананас?

Аз поклатих глава.

— Добре, остави го на мен. Не искам да останат шипове. Стигат ми бодлите на Хендерсънови.

Аз избутах ананаса към него и забих мрачен поглед в мангото.

— Внимавай да не го натъртиш, докато го белиш, Еми. Накрая нарежи ябълките и бананите, иначе ще покафенеят, после изстискай няколко портокала и залей плодовете със сока. И добави две супени лъжици мед.

Аз стиснах зъби и се залових за работа. Когато телефонът иззвъня, бях готова да не вдигна, но Рупърт ме погледна с очакване и аз послушно вдигнах слушалката, докато една струйка сок от манго се стичаше по ръката ми.

— Ъ… „Дворът с розите“?

— О, здравейте. Вие ли сте… Еми?

— Да. Кой се обажда? — Поне не говореше на неразбираем френски.

— Ален. Запознахме се тази сутрин.

Аха. Счетоводителят.

— С какво мога да ви помогна?

— Чудех се дали Рупърт се е прибрал от болницата. Той добре ли е?

— Пссст! — Това беше Рупърт. — Кой е това?

Аз закрих слушалката с омазаната си с манго ръка.

— Твоят счетоводител. Искаш ли да говориш с него?

Рупърт кимна и аз му подадох телефона. Той избърса слушалката с неодобрителен поглед.

— Ален! Да, добре съм, съвсем добре. Просто стъпих накриво и си изкълчих крака. Нищо страшно. Извинявай, че не бях тук, когато си дошъл тази сутрин. Ще ти позвъня по-късно, за да се уговорим отново…

Аз поклатих глава и се върнах към отредените ми задачи. Нямах представа откъде се вземаше самообладанието на Рупърт.

Когато плодовата салата беше готова, аз отидох да видя какво правеше Рупърт. Той карамелизираше месо в една голяма тенджера, от която се носеше вкусно ухание.

— После?

— Зеленчуци за касеролата. Лукът е в килера. Не го кълцай, а го нарежи на кръгчета. Морковите, доматите и тиквичките са в хладилника.

— Хммм. — Излях яда си, че ме командваха, върху зеленчуците, като ги режех със замах, какъвто те не заслужаваха.

Рупърт ме погледна, явно привлечен от зловещото тракане на ножа върху дървената дъска.

— За бога, Еми, кубчетата трябва да са с еднаква големина!

— За бога, Рупърт, ако не замълчиш, ще ти завра този морков в…

Шумът навън прекъсна нашата малка свада. Сърцето ми се сви, когато видях как новопристигналите гости слязоха от техния черен, чисто нов луксозен автомобил. Самодоволна двойка на средна възраст, той в тъмносин блейзър, тя в кремав ленен костюм, се изкачиха наперено по стъпалата, сякаш притежаваха това място и ме удостоиха с такъв поглед, сякаш бях личната им прислуга — на каквато приличах, честно казано. Аз ги поздравих любезно и им направих път да влязат в кухнята, където Рупърт седеше с вдигнати крака до фурната, закрепил пакет замразен грах върху отеклия си глезен.

Предсказанието, че Хендерсънови нямаше да се трогнат от неговата неволя, се оказа съвсем точно. Рупърт ги посрещна радушно, обясни, че бе малко пострадал, но това не трябваше да ги притеснява, за тях щяха да се погрижат както винаги, Глория щеше да дойде всеки момент и така нататък… И на това място той оплете конците, защото нямаше друг избор, освен да ме представи като гостенка на комплекса.

Госпожа Хендерсън се облещи, когато ме видя в този вид — с изцапана с домати престилка, мокри бузи от пролетите при рязането на лука сълзи и коса омазана с манго. Устата й се изкриви от неприязън и удивление.

Тя явно не беше очаквала да намери домакина си седнал с вдигнати крака, жена му подозрително отсъстваща и някаква летовничка впрегната в робски труд.

— Разбирам — промърмори тя, като хвърли многозначителен поглед на съпруга си.

Господин Хендерсън не трепна и за момент си помислих, че поне единият от тях има нежно сърце. Но грешах.

— Все пак, Хънтър, аз знам, че ти ще се постараеш да получим всичко, за което сме си платили. Същата стая както винаги, нали? Ще се погрижиш някой да ни качи багажа, нали? Хайде, Анита, ела да проверим дали стаята е наред. — Той поведе жена си нагоре.

— Божичко, какви хора! — ахнах аз. — Да не си въобразяват, че това е петзвезден хотел?

Но за мое учудване, Рупърт се засмя. Смехът започна като ниско гъргорене дълбоко в гърдите му и се разля от устата му във весело кикотене.

— Еми, бъди добро момиче и повикай пиколото.

Не оставаше друго, освен да видим ситуацията от смешната й страна. Ако не се разсмеех, трябваше да заплача. Напрежението и несгодите намериха отдушник в смеха и ние се запревивахме, докато по лицата ни потекоха сълзи. Надявах се, че Хендерсънови не могат да ни чуят, но те сигурно бяха заети да инспектират всеки квадратен сантиметър от стаята за прах и пропуски.

Когато Нейтън се върна от импровизираната си разходка в околността, лицето на Рупърт беше пурпурно, а когато се смееше, болката пронизваше крака му, затова кикотът му бе осеян с болезнени охкания. Аз пък се бях превила от острите бодежи под ребрата и се бях облегнала на бледожълтата стена. Отвращението на лицето на Нейтън ни разсмя още повече.

— Ето го пиколото! — изрече с висок шепот Рупърт, кимвайки към Нейтън.

Аз сподавих смеха си.

Нейтън ни прониза с гневен поглед.

— Какво е толкова смешно? — тросна се той. — Просто питам. Ем, овладей се.

— Не мога — изтърсих аз. — Ох! — Хванах се за корема и се опитах да се овладея, докато Нейтън нетърпеливо чакаше обяснение. Не му го дължах. Той едва ли щеше да види нещата откъм смешната страна. — Ти трябва да внесеш багажа на Хендерсънови и да го качиш в тяхната стая.

— Какво?

— Багажът на семейство Хендерсън.

— Чух. Ти сигурно се шегуваш! Няма да нося куфари! Аз самият съм гост тук.

Високомерният му отговор ме отрезви по-бързо от плесница.

— Рупърт не може да го направи, а Глория още лежи в стаята си — информирах го аз. — Можеш да отидеш да я събудиш — убедена съм, че това ще ти вдигне акциите. Колкото до мен, аз съм уморена — от два часа кълцам и режа — докато ти беше на разходка с колата. Няма да се прекършиш, нали?

Нейтън ме изгледа с инатливо упорство. На лицето му беше изписано върховно презрение.

— Еми, не съм платил толкова пари, за да участвам в някакъв трудов празник. Съжалявам, че Рупърт не е добре, но той е предприемач и трябва да се справи. Ще трябва да си наеме помощници. Ти не си длъжна да се претрепваш от готвене и чистене, докато той си седи и те гледа как се бъхтиш.

Понечих да възразя, че той на драго сърце беше предложил камериерските си услуги на Глория, но за мой късмет Рупърт ме изпревари.

— Ти си съвсем прав, Нейтън — каза той. — Еми направи повече от необходимото и да, аз трябва да се справя с тази ситуация, но не очаквах, че Глория ще се почувства зле. Този случай е прецедент, уверявам те. Оценявам помощта на Еми и това ще се отрази в сметката за престоя ви тук.

— О, Рупърт, това не е необходимо — обадих се аз, разстроена, че Нейтън го бе унижил.

— Естествено, че е необходимо, щом Рупърт иска да направи този жест, Еми — рече Нейтън. — Въпросът е принципен.

Охо… Май не подбра точните думи, Нейтън.

— Въпросът е принципен, така ли? Какво пък, ти си човек на принципите! — Аз си прехапах езика. — Слушай, върви да внесеш проклетите куфари.

— Защо проклетите Хендерсънови не си внесат сами проклетите куфари? Да не са инвалиди?

— Не, но ти ще се инвалидизираш скоропостижно, ако не запретнеш ръкави…

— Тази разправия се чува от другия край на коридора. — Глория се появи на вратата, свежо фризирана и гримирана. Зарадвах се да видя, че почивката по никое време беше възстановила напълно силите й.