Хелън Полард
Вила в Прованс (14)

Глава 14

По време на вечерята се чувствах уморена и нямах апетит. Това обаче не означаваше, че смеех да ровя в чинията си. Под проницателния поглед на майка ми нямах друг избор, освен да нападна рибата с гарнитура от запечени зеленчуци, като от време на време разбутвах храната в чинията, така че да изглежда, че съм изяла повече — стар трик от детството, който едва ли щеше да я заблуди. За мой късмет тя беше в плен на вкусната храна, оживения разговор и виното, което баща ми непрекъснато й доливаше.

Семейство Стюарт окончателно се бяха влюбили в Лоара.

— Мислим да си потърсим вила за лятото — съобщи Карън Стюарт, когато сервирахме божествения домашен сладолед и нежни масленки.

— Така ли? Чудесна новина! Мога да ви препоръчам отлична агентка — увери ги Рупърт. — Казва се Ели Фийлдинг. Тя е английската половинка на агенцията, Филип е френската. Ели е малко страшничка отначало, но си познава работата. Ако искате, ще ви дам телефона й. Може да намерите време да се видите с нея.

— Много мило от твоя страна — рече Карън, сияеща, докато Рупърт записваше номера. — След като идеята ни изкристализира, нямам търпение да започна. Може би е разумно да поговорим с някого, преди да се приберем у дома. Толкова ще е хубаво да си имаме свой дом във Франция.

Тя стисна ръката на съпруга си и аз неволно им завидях. Семейство Стюарт не бяха виновни, че имаха щастлив брак или че бяха достатъчно заможни, за да си купят втори дом. Дори ако ние с Нейтън още бяхме заедно, мисълта да го навия да си купим вила в чужбина беше абсурдна. Първо, ние не разполагахме с толкова пари. Второ, вилата ставаше ненужна, ако работата ти не позволява никога да ползваш нормална отпуска.

Изтощена умствено и физически, аз се прибрах в стаята си по най-бързия начин, като едва дочаках да събера празните чинии на гостите.

Неделята за щастие беше по-лежерна. След закуска, докато майка ми се препичаше на слънце, татко ми помогна да простра част от вчерашната планина от пране в дъното на градината, където се възползвахме от прикритието на чаршафите, за да си поговорим.

— Мама прие ли положението? — попитах го с тревога. Бях разстроена от неодобрителните й погледи вчера.

Баща ми ме потупа по ръката.

— Тя е шокирана и сърдита на Нейтън, като всички нас, но ще го превъзмогне. Ти също ще го преодолееш.

— Оценявам увереността ти, татко, но нямах предвид това.

— Знам — изрече баща ми с уста, пълна с щипки за пране. — Рупърт може да очарова летовниците, но майка ти е костелив орех. Честно казано, тя смята, че той те използва.

— Ами ти? — попитах аз.

— Аз? — Татко се замисли за миг. — Според мен ти се отразява добре да помагаш, защото така мислите ти са заети с нещо практично, а междувременно всичко ще се нареди. Предполагам, че Рупърт действително те използва, но не мога да го виня, предвид всичко станало. Без теб, той не би могъл да се справи с всичко това. — Баща ми посочи белите чаршафи за повече убедителност. — Във всеки случай, след като и двамата ви устройва, това положение е приемливо, нали?

Усмихнах му се признателно. Баща ми винаги мереше и претегляше ситуацията три пъти, преди да отреже. Заля ме вълна на обич към единствения мъж, който винаги и при всякакви обстоятелства ме беше подкрепял. Поддавайки се на чувството, аз го прегърнах и вдъхнах познатия аромат на неговия афтършейв.

— Обичам те, татко — прошепнах аз.

Татко ме прегърна силно, после се отдръпна и вдигна брадичката ми.

— И аз те обичам. — Той избърса сълзата от бузата ми с палец и премигна, за да проясни замъглените си очи. — Хайде, ела. Майка ти ще се чуди къде сме се дянали.

Рупърт ни поднесе кафе и потъна в къщата, вероятно защото неговият радар за неприятности беше доловил негодуванието на мама, задето ме беше заробил, и искаше да се скрие от огъня.

Тя изглеждаше разстроена.

— Какво има, мамо?

— Не знам, Еми. Като си помисля, че брат ти се подвизава като някакво жиголо, а ти се раздели с Нейтън, изглежда, че това семейство няма късмет с връзките.

В очите й проблеснаха сълзи и под строгата, прагматична фасада изплува уязвимата страна на мама. Стана ми мъчно, че Ник и аз й създавахме толкова много тревоги.

— Според мен грешиш. — Аз стиснах ръката й. — Ник още не е опитвал да създаде сериозна връзка, следователно не може да се е провалил, нали? Освен това вие с татко сте женени от трийсет години, без да се избиете. Това си е чиста проба успех, нали?

Мама наклони глава на една страна и се замисли.

— Права си — каза тя. — Да, права си.

* * *

Докато малката кола на родителите ми се отдалечаваше по пътя в късния следобед, аз се замислих над онова, което бях казала на майка ми. Тяхното гостуване ми беше напомнило колко много се обичаха родителите ми. Тях не ги свързваше просто привързаност или навик, кротка търпимост или чувство на собственост. След трийсет и пет години те още бях влюбени.

Ами ако аз никога не намерех това, което имаха мама и татко? Можех ли да се примиря с по-малко, след като познавах тяхната връзка и знаех, че някъде по света може би има някой и за мен, ако чаках достатъчно дълго единствения, с когото да споделя живота си?

Седях и гледах как слънцето залязваше бавно над полето през пътя, докато комарите, папатаците и разни други твари не започнаха да хапят голите ми ръце и тогава, с въздишка на самосъжаление, се надигнах и се върнах в къщата.

Неспособна да събера мислите си и да се успокоя, аз измъкнах лаптопа от Рупърт, занесох го в кухнята и се залових с архаичната му резервационна система. Създаването на таблица беше лесно, но прехвърлянето на писания на ръка тефтер в графите беше робски труд. Никога не бях виждала такава каша. Когато Рупърт дойде да види как се справям, масата беше затрупана с малки купчинки подредени по дати запитвания, писма с потвърждения и бог знае още какво.

— Как върви? — попита той, предпазливо спирайки на вратата при тази гледка.

— Добре. — Аз го изгледах сърдито.

— Имаш ли нужда от помощ?

Погледнах тефтера със ситни драсканици и следи от гума там, където бе трито, аз му го тикнах в ръцете.

— Разбира се.

Минаваше десет часа вечерта, когато седнахме да отпразнуваме свършеното с чаша горещ шоколад и се възхитихме на подредената таблица и подредената папка с кореспонденция.

— Добре, ти беше права — призна намусено Рупърт. Той взе тефтера и го запрати напосоки към кофата за отпадъци. — Признавам си, не можех да следя този хаос.

— Досега си се справял. Никога не си допускал объркване.

— Да, но пропуснах да ти призная, че винаги питах Глория, тъй като не разбирах нейните драсканици. Откакто тя си тръгна, аз проверявах само за няколко дни напред. Ако се опитах да планирам напред, нямаше да се справя. Ти ме спаси от голям гаф.

— Радвам се.

— Сега да обсъдим другото.

Аз се прозях.

— Кое друго?

— Уебсайтът. Глория.

— А. — Още се чувствах виновна, задето го бях предложила, затова не повдигах въпроса. — Сигурен ли си?

— Да.

Беше късно и ние бяхме изморени, затова избрах най-краткия път. Изтрих общата им снимка. Рупърт намери една своя снимка — най-малко отпреди пет години, но щеше да свърши работа — и премахнахме всички текстове, в които се споменаваше Глория. Засега това беше достатъчно.

— Благодаря ти, Еми — рече тихо Рупърт, когато затворихме лаптопа за тази нощ.

— Няма за какво. — Погледнах го изпитателно. — Добре ли си?

Той се усмихна вяло.

— Добре съм. Поне така смятах. Просто… това, което направихме… — Той посочи екрана. — Изглежда толкова окончателно.

— Мога да върна старото съдържание, ако искаш.

— Не. Аз съм реалист, Еми. Няма смисъл да демонстрирам нещо, което не съществува.

Преценявайки, че това стигаше засега, аз станах и го целунах по бузата.

— Лека нощ, Рупърт.

— Лека нощ, съкровище.

Ето че бях вникнала в смисъла на още един израз. Не можех да кажа, че сърцето ми беше разбито от заминаването на Нейтън, но когато се заизкачвах по стълбите към моята стая, то се изпълни със състрадание към Рупърт. Изражението на бито куче, бръчките от умора, сенките под очите му щяха да ме преследват дълго. Моментът, когато бях изтрила снимката му с Глория — щастливи, усмихнати срещу обектива, прегърнати — беше кошмарен.

Все пак, щом се проснах на кревата, изпитах известно удовлетворение при мисълта как Глория щеше да влезе в собствения си уебсайт, за да открие, че вече не беше в играта.

Излежаването ми на другата сутрин беше прекъснато грубо от Рупърт, който взе да крещи името ми от долния етаж, навярно, за да си спести болката и усилието от изкачването на стъпалата.

Излязох на площадката с вид на недоспала вещица.

— Какво? Какво?

— Още ли спиш?

— Не, нищо подобно. Просто реших днес да прекарам деня в този вид — заявих аз, сочейки рошавата си коса и размъкната тениска.

— Извинявай. Мислех, че вече си станала.

Погледнах китката си. Кой знае защо, след като не носех часовник.

— Защо? Какво искаш?

— Трябва да ме закараш в Пиер-ла-Фонтен. Днес е пазарен ден. Трябва да пазарувам. Имам среща със счетоводителя.

— Със счетоводителя? Пак ли?

— Миналата седмица беше просто учтива среща, Еми. Сега става дума за бизнес. Ален има право — наистина трябва да обсъдя някои неща с него, след като Глория си замина. Уредих срещата ни в кафенето, за да те умилостивя с континентална атмосфера и кофеин.

Аз поклатих глава.

— Рупърт, не е нужно да слушам обсъждането на личните ти финанси. Защо не го накара да дойде тук?

— Графикът му е плътно натоварен.

— А защо не се отбиеш в неговата кантора, а после да си ходим?

Той потупа крака си.

— Кантората е на първия етаж. Това са страшно много стъпала за изкачване.

— Аз ще обиколя пазара, докато вие двамата си говорите в кафенето.

Рупърт беше поразен.

— Наистина бих искал да останеш с мен, Еми. Паметта ми… струва ми се, че тези лекарства не ми действат добре. Добре ще е да слуша още един човек. — Преди да мога да реагирам, той добави: — Хайде, върви да се преоблечеш. Трябва да излезем в девет часа, ако искаме да свършим поръчките преди това. И се постарай да си направиш косата.

 

 

— Не беше чак толкова лошо, нали? — попита Рупърт, докато пътувахме. Полята отстъпиха на малки къщи и не след дълго се озовахме в покрайнините на града.

— Какво имаш предвид?

— Родителите ти този уикенд. Добре се получи, в края на краищата.

— Вероятно си прав.

Рупърт ме погледна с разбиране.

— Поне си тръгнаха. Сега можеш да си отдъхнеш малко.

— Сигурно! Как няма да си отдъхна! Трябва да се тревожа само за работата ми, за апартамента и за финансовото ми положение.

— Лесна работа! — Без да се трогне от физиономията ми, която би трябвало да изразява усилие да се справя с веселото му настроение тази сутрин, Рупърт продължи: — Стига, можеш да оставиш настрана тези мисли и да се насладиш на утрото.

Аз поклатих глава. Какви странни възгледи имаше този човек понякога. Недоумявах защо смяташе, че влаченето на тежки торби със зеленчуци и слушането на непонятни счетоводни разговори беше забавно.

Все пак ми харесваше на пазара — въпреки че този път останах с Рупърт, за да му помогна да носим торбите. За да направи преживяването още по-забавно — поне за него — той ме накара да искам всички продукти на френски, под неговите наставления. Отначало се ядосах, но после ми се отвори приказка и към края на пазаруването, дори се гордеех със себе си. Почти бяхме приключили, когато с ъгълчето на очите си забелязах една сергия.

— Ето ги!

Рупърт подскочи.

— Кой, къде?

— Ей там. — Без да чакам, аз се понесох по калдъръмената улица с торбите в ръка, оставяйки Рупърт да крета след мен, подпрян на бастуна си.

На сергията имаше стъклени шишенца с всякаква големина и форма, пълни с красиви кристали за вана, затворени с коркова тапа и панделка около гърлото.

— Това е решението за теб — прошепнах му, когато ме настигна.

— Моето решение на какво? Да не мириша лошо или какво? — объркано ме попита Рупърт.

Изгледах го.

— Не бях забелязала. Говоря за глупавите ти тоалетни принадлежности за еднократна употреба. Това ще е много по-добро. Изискано и красиво.

Рупърт погледна етикета с цената и пребледня.

— Много по-скъпо, искаш да кажеш. Тези неща са хубави за подарък, Еми, но не във всяка стая.

— Естествено. — Аз продължих да говоря тихичко. — Но ние можем да заимстваме идеята. Да набавим стъклени шишенца като тези, да купим качествена пяна за вана и лосион за тяло — хубави продукти, но в икономични опаковки — и да допълваме шишенцата, когато трябва. Et voilà!

— Ммм. — Рупърт огледа сергията. — Ще изглежда по-хубаво. И гостите няма да ги отнасят, както правят с флакончетата. — Той кимна. — Можеш ли да се заемеш с това?

— Разбира се! — Аз почти бях си тръгнала, но спрях. Момичето зад сергията толкова се беше обнадеждило, когато застанахме отпред и започнахме да си говорим шепнешком. Избрах високо, елегантно шишенце с бледозелени кристали за вана, платих и изчаках, докато продавачката увиваше подаръка в красива хартия.

— За кого са? — попита Рупърт.

— За Софи.

— Фризьорката? За какво?

— Защото ме подкрепи, когато имах нужда от приятел.

Тъкмо поръчвахме в кафенето и Ален се появи. Бях забравила колко беше висок — извиси се над нас, за да ни поздрави, после се сгъна на стола.

— Рупърт ми каза, че ще останеш още една седмица, Еми — каза той. — Много мило.

Аз вдигнах рамена.

— Радвам се, че мога да съм полезна.

— Еми скромничи, както обикновено — намеси се Рупърт. — Тя е звезда. Способна е да се справи с всичко, каквото трябва — чистене, готвене, организация, предложения, смяна на разни неща…

— Така ли? — Ален се усмихна. — Какви неща?

Рупърт завъртя очи.

— Ами, за начало тя изхвърли тефтера на Глория, който беше бомба със закъснител. Сега резервациите се правят в електронна таблица. Еми е кралицата на таблиците. Освен това тя изхвърли и Глория от уебсайта.

Погледнах с лек ужас Ален. Дали щеше да ме сметне за злобарка?

Очевидно не, защото той се помъчи да скрие усмивката си.

— Свежи цветя в стаите за гости — продължи Рупърт. — Флакончетата с душгелове скоро ще бъдат запратени в миналото по естетически и екологични съображения, заменени с решение, взето тази сутрин. И Еми ще поработи над уебсайта ми, когато се върне в Англия.

Ален вдигна вежди и задържа кадифения си поглед на моя.

— Впечатляващо. В сферата на хотелиерския мениджмънт ли работиш във Великобритания?

Аз се засмях.

— Нищо подобно. Работя в сферата на маркетинга.

— Чудесно е, че твоите умения са се оказали толкова полезни за Рупърт. — Усмивката му беше топла и одобрителна.

Кафетата ни пристигнаха. Ален взе своята чаша и я поднесе към устните си. Осъзнах, че той имаше чувствени устни, а не типичната стисната линия, която човек очаква да види у някой счетоводител, а лицето му беше с приятен загар. Счетоводителите не трябваше ли да са бледи и безцветни от целодневното седене на бюро? Не, аз изобщо не го оглеждах.

Той подхвана деловия разговор, а аз се замислих за мрачната си съдба. Но тъй като бях дошла да помогна на Рупърт да слуша внимателно и да вниква в чутото, беше по-добре да се съсредоточа.

Ален се тревожеше за финансовото положение на Рупърт след офейкването на Глория и явно беше обмислил всички варианти. Със своя предприемачески нюх Рупърт с лекота визуализираше всички възможни сценарии и нюанси. Колкото до мен, въпреки че аз: а) се преструвах, че не обръщам прекомерно внимание на личните дела на Рупърт и б) не бях добра с цифрите, схванах достатъчно, за да проумея, че макар „Дворът с розите“ да работеше на печалба, това можеше да се промени, ако Глория решеше да го изстиска — нещо, което не будеше съмнение у тук присъстващите.

— Знам, че ти работиш добре, Рупърт — заключи Ален — но трябва да се постараеш да работиш на пълни обороти както в разгара на сезона, така и през по-слабите месеци. Може би трябва да потърсиш начин да привличаш гости през цялата година.

Рупърт явно не остана доволен.

— Харесва ми да съм свободен извън летния сезон — тихо рече той. — Така успявам да наваксам — пролетно почистване, декорация, ремонт.

Пронизах Ален с многозначителен поглед. След всичко, което беше преживял Рупърт, той не проявяваше никаква деликатност. Но счетоводителят продължи:

— Не казвам, че трябва да се пукаш по шевовете през цялата година. Казвам само, че трябва да удължиш сезона.

— „Дворът с розите“ не работи на загуба — нацупи се Рупърт.

— Работеше — изтъкна Ален — когато ти трябваше само да покриваш разходите и да допълваш доходите си. Но ако трябва да изплатиш дяла на Глория, ще се наложи да увеличиш печалбите си.

Ален ме погледна, явно търсейки подкрепа, очите му се спряха умолително на моите, сякаш бях единственият човек в кафенето. Дали защото го интересуваше моето мнение? Или по някаква друга причина? Потиснах ускорения си пулс и отвърнах на погледа му с гневен взор. Каква игра смяташе, че играе? Рупърт не беше добре. Жена му наскоро го беше напуснала. Не му трябваше да чува това точно сега.

— Нещо да добавиш, Еми? — попита Ален.

О, аз можех да добавя много неща, но повечето не бяха възпитани. Затворих очи за момент, за да намеря нещо градивно, после се обърнах към Рупърт.

— Виж, аз не съм запозната със счетоводните ти книги. И не искам да бъда — побързах да добавя. — Но… — Сетих се за солите за вана до стола ми. — Глория не е правила всичко погрешно, но подозирам, че не се е замисляла много-много. Може би е добре да прегледаш сферите, с които тя се е занимавала. Тези евтини пликчета с душ гелове и шампоани са отличен пример. Знам, че тя ги е поръчвала на едро, но те не са икономични. Хората ги използват еднократно, изхвърлят остатъка и прибират неизползваните в багажа си. Дори да останат две нощи, ти губиш всичко, каквото си заредил в банята. Предполагам, че ще има известна разлика в стойността, но с течение на времето ще излезеш на плюс. Освен това, тук не говорим само за стойността. Говорим за нещо много по-ценно, което играе решаваща роля — имиджът.

Вече никой не можеше да ме спре, дори аз самата.

— Ти си обвързан с обслужването, което предлагаш — например, трябва да готвиш три пъти в седмицата, независимо дали е заета една стая, или цялата вила. В такъв случай е по-добре да си осигуриш пълна заетост, когато е възможно. Помисли какъв имидж искаш да създаваш и се стреми да го постигнеш, особено ако държиш да увеличиш резервациите от стари клиенти и чрез лични препоръки.

Аз вдигнах пакета с покупката си и го размахах пред него.

— Евтините тоалетни принадлежности развалят впечатлението. Стъклените шишенца излъчват класа. Статуетките са безвкусица. Свежите цветя в старинни вази излъчват стил. Ти имаш красиво и качествено спално бельо, но кувертюрите са безлични. Внеси малко индивидуалност. Одеялата, които стоят в къщичките? Ръчно шитите юргани? Великолепни са. Добави такива неща и в къщата за гости. Махни всички украшения и снимки, които не излъчват класа. Ще струва пари, но можеш да си позволиш такъв разход от време на време, който ще внесе трайна и забележима промяна. Защо не потърсиш местни художници? Те сигурно ще се съгласят да дарят своя картина за вилата, ако в замяна могат да оставят своя визитка на рецепцията…

Замълчах, за да си поема въздух и осъзнах, че Ален и Рупърт ме гледаха със зяпнали усти — Ален с учудено възхищение, а Рупърт с нескрит ужас. О, боже. Когато потокът от идеи потечеше, нямаше спиране. Моментално се почувствах виновна. Само преди пет минути се ядосвах на Ален, че натоварваше Рупърт, а сега бях направила същото… Съвсем се вбесих на Ален, защото той ме беше въвлякъл в това.

Мислех трескаво. Бях се увлякла в подробностите, а първо трябваше да обсъдим цялостната концепция. Трябваше да насоча мислите на Рупърт към нещо просто и съществено. А после трябваше да спипам Ален някъде на четири очи и да го разбия.

Махнах с ръка, за да поясня, че словоизлиянията ми са без значение.

— Дребните неща могат да се изпипат постепенно. Ако искаш да привлечеш повече резервации, най-напред трябва да се замислиш за рекламата. Аз направих резервация през един сайт онлайн, макар че първо прегледах уебсайта ти. Само тази услуга ли ползваш?

Рупърт кимна, отново в свои води.

— Плащам годишна такса, за да рекламират къщичките и да поместват връзка към уебсайта. Рекламирам и на таблото на тукашния туристически офис. Засега това върши работа.

— Добре. Но виж…

— Други идеи? — с усмивка попита Ален.

Присвих очи срещу него в знак на предупреждение.

— Проблемът със сайта, през който направих резервацията е, че там се рекламират хиляди къщи за гости — обясних аз. — Може би трябва да рекламираш на повече от един сайт. Или да прецениш внимателно в какъв тип сайт — виж дали няма нещо по-селективно, специализирано за този регион, така че да не си капка в морето, а да се открояваш. Освен това трябва да увеличим шансовете да излизаш в челната десетка на търсачките. Какво мислиш за социалните мрежи?

Рупърт направи физиономия.

— Не, благодаря.

— Не е нужно да разказваш на всички най-тъмните си тайни или какво си приготвил за вечеря. Макар че това не е лоша идея. Снимка на твоите кулинарни специалитети, които приготвяш за гостите три пъти седмично може да е неустоима реклама…

Внезапно Рупърт стана.

— Отивам да поръчам по още едно кафе. — И без да дочака отговор, той тръгна полека към бара.

По дяволите. Бях прекрачила границата. Отново.

За да си поделя вината с някого, аз се обърнах към Ален като тигрица, хванала натрапник близо до малкото си.

— Какво беше това? — изсъсках аз.

Учуденото му изражение щеше да е почти комично, ако не бях толкова ядосана.

— Какво искаш да кажеш? Аз почти не продумах през последните десет минути!

— Да, знам — троснато рекох аз. — Но аз нямаше да започна, ако ти не беше изтормозил горкия човек с приказки за печалби и загуби и за това колко пари ще загуби при развода, нали?

Той се намръщи.

— Нямаше нужда да се включваш.

— Всъщност, трябваше, защото иначе ти щеше да го довършиш, затова реших да насоча мислите му към нещо практично. Твоите твърдения бяха необосновани, в най-добрия случай. Ние нямаме представа какво би могла да направи Глория. Не смяташ ли, че прибързваш? Той се нуждае от време, за да си стъпи на краката. А ти го натоварваш с излишни тревоги.

Двамата се гледахме, без да мигнем, докато траеше моята тирада, и аз прехапах устни, преди да съм изрекла нещо, за което можех да съжалявам. Обърнах се да проверя дали Рупърт не можеше да ни чуе, но той не се виждаше, навярно беше влязъл в тоалетната.

Ален задържа погледа ми за момент, когато се обърнах към него. За първи път забелязах златните петънца в кафявите ириси и се помолих пулсът ми да запази спокойствие. Бях му толкова ядосана, че можех да изригна, затова пеперудите в стомаха ми, които предизвика неговият поглед, бяха крайно неуместни.

Компенсирах, като продължих да изливам жлъчта си.

— Освен това не мисля, че кафенето е идеалното място за този разговор.

Ален ме изгледа неодобрително.

— Нито пък аз. Но според мен и двамата се досещаме защо Рупърт е избрал това място.

— Той каза, че не може да изкачи стълбите до кантората ти и че ти нямаш време да дойдеш до „Дворът с розите“.

— Първото е вярно. Второто е чиста измислица. Аз предложих да дойда в къщата, но Рупърт настоя да се срещнем в града, защото искал да пазарува. С теб.

Замислих се над чутото и паузата прерасна в неловко мълчание.

Ален въздъхна.

— Еми, знам, че ти и Рупърт преминахте през труден период и се убеждавам, че ти наистина държиш на него. Но на този етап искам да ти напомня, че аз го познавам от шест години. Той беше един от първите ми клиенти, когато се преместих тук. Това означава, че познавам и Глория от шест години. И повярвай ми, твоето мнение за нея не може да се мери с моето. Цели шест години аз си прехапвах езика всеки път, когато правех счетоводния баланс на Рупърт и виждах какви пари е пръснала за нова кола или за коктейлна рокля, която се надяваше да мине като фирмен разход, да не споменавам упорството й да не дават под наем апартамента в Лондон, за да има къде да отсяда, когато ходи на шопинг през уикенда. Можеш ли да си представиш каква загуба на приходи е това?

— Ти свеждаш всичко до цифри, нали? — срязах го аз. — Приходи, печалби и загуби. Рупърт изобщо не влиза в сметката, доколкото разбирам. Той не се стреми да стане супербогат.

— Друго се опитвам да ти кажа, същото се мъча да обясня и на него — той трябва да се замисли какво ще му остави Глория след развода. Рупърт трябва да се подготви за най-лошото.

— Аз пък се опитвам да ти кажа — заплаших го с вдигнат показалец — че той не трябва да чува това сега. Толкова ли не можеше да изчакаш няколко седмици?

Ален стисна устни.

— Можех. Глория обаче не може. Виж, Еми, ти скоро ще се прибереш в Англия, но аз ще съм един от онези, които ще му помогнат да се измъкне от тази каша. Просто се опитвам да помогна на стар приятел.

— А ти би трябвало да се съобразиш с факта, че този приятел преживя сериозно заболяване, Ален.

Той поклати глава.

— Никой не е умрял от разтегнато сухожилие, Еми!

— О, значи според теб спешната хоспитализация с линейка поради подозрения за инфаркт е дребно неразположение?

Ален пребледня.

— Какво говориш?