Хелън Полард
Вила в Прованс (10)

Глава 10

Предателска тръпка прониза стомаха ми, смесвайки се с кълбото от нерви и тревоги, от което леко ми прилоша.

— Здравей. — Очите му се плъзнаха одобрително по косата ми. — Еха, изглеждаш страхотно!

— Благодаря. — Дадох му няколко червени точки за наблюдателност. Нейтън нямаше да забележи в течение на дни, може би дори седмици.

Той се доближи до мен и веждите му се начумериха.

— Добре ли си?

— Да. — Аз опитах да се усмихна, но не ми се получи много убедително.

— Не, не си. Ела тук.

Той ме отведе до шезлонгите, настани ме там и седна срещу мен с искрена приятелска загриженост.

— В събота се прибирам в Англия — признах аз. — В понеделник трябва да съм на работа.

— Не можеш ли да отложиш с няколко дни? Поради извънредни обстоятелства?

— Няма начин. Нейтън също трябва да е на работа в понеделник. Двамата работим в една и съща компания.

— Аха. Значи, ако Нейтън се появи в понеделник, а теб те няма, ситуацията ще замирише на гнило.

— Не.

— А ако ти отидеш, но Нейтън не се появи, хората ще попитат защо.

— Да.

— Но ако и двамата отидете на работа, ще изпаднете в доста неловко положение.

— Да.

На лицето му се изписа съчувствие.

— Няма ли начин да разбереш какво смята да направи Нейтън?

— Не. Не съм го търсила. Не виждам причина да го правя. Той ме заряза.

Раян кимна.

— И?

— Тревожа се и за Рупърт, Раян. Не вярвам, че може да се справи сам. Той още не се е възстановил напълно.

— Рупърт ще се оправи, Еми. Ти направи страшно много за него. — Раян отметна кичур коса от лицето ми. — Ти трябва да се научиш да разпускаш.

— Знам. Никак не ме бива в това отношение.

— Аз мога да ти помогна. — В очите му припламна палаво пламъче и когато се усмихна, на лицето му заиграха сладките трапчинки, от които ми омекваха коленете.

— Така ли? Как по-точно?

— Знаеш как.

Устните му потърсиха моите с жадна нетърпеливост, от която дъхът ми секна. Отдадох се на насладата за няколко мига, после се отдръпнах.

— Това не е решение на проблема — скарах му се аз.

— Ти не можеш да мислиш трезво, защото си притеснена, нали?

Аз кимнах.

— Добре, тогава ми позволи да ти прочистя ума. Нека да ти помогна да релаксираш, Еми.

— Раян, недей. Рупърт спи вътре и гостите могат да се приберат всеки момент.

— Ние няма да стоим вътре. — Раян ме вдигна на крака. — Ела, ще ти покажа едно тайно място.

Задъхана от вълнение, аз последвах Раян в старата овощна градина, между къщата и живия плет. Раян се промъкваше ловко през зеленината, докато не се озовахме на вълшебна малка полянка, закътана от всички страни.

Аз ахнах.

— Как успя да намериш това място?

— Познавам всеки сантиметър от тази градина. И всеки сантиметър от теб. — Раян седна на меката трева и ме придърпа до себе си.

— Сигурно водиш тук всички момичета.

Той се засмя и поклати глава.

— Не, нищо подобно. Това е частен имот.

— Но мен ме доведе.

— Да, но ти не минаваш случайно. Ти си тукашна.

Потръпнах от удоволствие.

— Сигурен ли си, че никой не ни вижда?

— Абсолютно. За бога, стига си се тревожила и се отпусни, защото иначе…

— Иначе какво?

— Ще видиш.

И тогава устните му се долепиха до моите и обезсилиха всичките ми възражения към любенето под открито небе, а ръцете му се плъзнаха по тялото ми, преодолявайки всички ципове и копчета, докато не забравих къде се намирахме и се разтопих в наслада от онова, което правихме. После легнахме на тревата на шарена сянка, задъхани и потни.

— Сега успокои ли се?

— Ммм. — Думите бяха нещо далечно, твърде непостижимо в следобедната нега. Костите ми сякаш се бяха разтопили и аз не можех да мръдна.

— Ако питаш мен, още си малко напрегната.

— Ммм?

Раян погали бедрото ми.

— Навярно трябва да поработя още малко.

— Ммм. — Ако поработеше още малко върху мен, рискувах да се разтопя напълно, но усилието да възразя ми се струваше непосилно.

Боже мой, това момче имаше удивителна издръжливост.

Появих се за следобедната смяна в кухнята с двайсетминутно закъснение и доста разчорлен вид, сякаш се бях търкаляла в купа сено, което не беше много далеч от истината.

Двамата с Раян бяхме заспали и макар че тогава ме стресна, дължах известна признателност на анонимното куче, което се беше провряло през живия плет и беше огласило с лай тайното ни скривалище. За щастие палето беше послушно и хукна обратно при своя стопанин, преди да са ни открили, но сърцето ми едва не изскочи от гърдите ми, когато видях стрелките на часовника на ръката на Раян.

— По дяволите! Трябваше да съм в кухнята още преди десет минути.

— Рупърт не ти е шеф. Няма да ти се скара. — Раян потърка очи и се протегна с изяществото на древногръцки бог.

— Ами ако се е качил в стаята ми? Дано да не е претърсил градината. — Очите ми се разшириха от ужас.

— Успокой се, Еми. Не вярвам да е изпратил хайка да те издирва, а пък той не може да изкачи стълбите. Кажи му, че си задрямала в твоята стая.

— Но ако е в кухнята, Рупърт ще види, че идвам от градината.

— Кажи му, че си заспала в пилчарника. — Раян се засмя.

— Не е смешно!

— Добре. — Той се помъчи да добие сериозно изражение. — Кажи му, че си излязла да се разходиш и си се отдалечила повече, отколкото си възнамерявала.

— Това е добро. Дали ще се хване?

— Ами, след като си цялата в трева и листа, трябва да си била някъде сред природата.

Аз завъртях очи.

— Изтупай ме! По-бързо!

— Да, госпожице.

Той се зае да ме почиства от сламките и листата с толкова интимни движения, че кръвта ми отново кипна.

— Престани!

— Нали ти ми каза да те изтупам.

— Не така! О, за бога. Косата ми как е?

Той ме среса с пръсти, като извади едно листо, заплетено на тила ми.

— Ако не успееш да се срешиш, преди да те види, кажи му, че е излязъл силен вятър и те е разрошил.

Обух си сандалите.

— Добре. Чао.

— Еми?

— Да?

— Прекарах си чудесно.

— Аз също.

 

 

Рупърт прие заплетените ми обяснения с обичайната доза скептицизъм.

— Какво пък, разходката явно ти се е отразила добре, Еми. Върнала е руменината на бузите ти.

Аз се изчервих още повече.

— Слънцето прежуря доста силно.

Рупърт погледна през прозореца.

— Раян е в градината.

Успях да си лепна учудена физиономия.

— О, така ли?

— М-да. Странно. По едно време излязох да те потърся във вътрешния двор и видях там инструментите на Раян, сякаш небрежно захвърлени. Но той не се виждаше никъде.

Аз преглътнах.

— Може да е бил в дъното на градината. Или зад къщата. Или на някое дърво. — Аз си сложих престилката и смених темата. — Следобед приех още една резервация. Пет дни в средата на август. Хората искаха да отседнат за една седмица, но не успях да ги вместя за толкова дълго.

— Благодаря ти.

Сетих се за безразборните записки в дневника и организаторът в мен надигна глава.

— Защо държиш да записваш резервациите в този ужасен тефтер?

Рупърт ме погледна учудено.

— Не мога да работя без дневник, нали?

Аз го стрелнах с очи.

— Естествено. Но да записваш всичко в тетрадка е отживелица. Писано, трито, задрасквано и поправяно, докато накрая не можеш да разбереш нищо. В коридора хвърчат листове всеки път, когато отвориш тетрадката. Не разбирам как досега не си дублирал някоя резервация или не си върнал някого, макар да имаш свободни стаи.

— Ти какво предлагаш? — попита той.

— Например електронна таблица?

Рупърт се разсмя.

— Глория беше абсолютен технофоб. Мразеше компютрите. — Челото му се свъси. — Макар че успешно владееше изкуството на пазаруването онлайн.

— Да, разбирам, но Глория вече не живее тук, нали? — кисело подметнах аз, после вдигнах ръка към устата си. — Извинявай.

Рупърт ме потупа по рамото, оставяйки следи от брашно по тениската ми.

— Това е факт. — Той сръчно отдели белтъка на яйцето и разнесе жълтъка върху тестото с ловки движения. Аз продължих да режа зеленчуците.

— Учудвам се, че досега не си се сетил да използваш таблица. Обзалагам се, че работиш със счетоводна програма, господин Финансов магьоснико.

— Вярно е. Но Глория държеше да пише в дневника и аз не й противоречах. Признавам, че таблицата ще бъде голямо улеснение. Бедата е, че аз пак ще си записвам на ръка и няма да актуализирам файла.

Като го познавах, този сценарий изглеждаше много вероятен.

— Защо не оставиш лаптопа си до телефона в коридора като жест към гостите, за да имат достъп до безплатен интернет, за да проверяват работното време на замъците и менютата на местните ресторанти? Ако ти потрябва за някаква работа, можеш да го взимаш в твоята бърлога, и да го връщаш тук, когато свършиш.

Рупърт пребледня.

— И да оставя на показ личните ми документи и финансови извлечения?

— Просто ще сложиш парола за достъп до твоите файлове.

— Този дневник не ти харесва, нали?

— Не. Той е архаичен и вреден за бизнеса.

— Добре. Можеш да вземеш лаптопа и да разработиш електронен дневник.

— Добре. Не смяташ ли да се заемеш с уебсайта?

— Какво имаш предвид?

— Питах се дали не възнамеряваш да го обновиш.

— Защо, остарял ли ти се вижда?

Аз вдигнах рамене, сякаш ми беше все едно.

— Може би. Малко.

Рупърт се засмя.

— Знаеш ли, Еми, ти не си много тактична. Какво му има на сайта?

— Кога си го обновявал за последен път?

— Не съм го обновявал. Не знаех откъде да започна. Възложих разработването на един графичен дизайнер, когато стартирахме бизнеса, но оттогава нищо не сме променяли — той ми показа как да променям цените, друго не ми трябваше.

— Но мястото се е променило, Рупърт. Ти навярно не го забелязваш, тъй като си тук през цялото време, но на мен веднага ми направи впечатление, когато пристигнахме с Нейтън. Снимките се различават от реалността.

Рупърт посърна, затова побързах да му вдъхна увереност.

— Но това е хубаво. Градините и сградите са добили благородна патина. Защо не се възползваш от това? Ако не друго, поне можеш да смениш снимките, да представиш имението в различните сезони.

Рупърт се замисли.

— Имаш право. Какво друго?

— Нямаш страница за проверка на свободните места.

— Хората се обаждат по телефона или пускат запитване по имейла.

— Да, но страницата с наличностите ще им даде отговор на момента. — Аз размахах пръст. — Но ще трябва да актуализираш информацията редовно.

— Ще си помисля. Друго?

Тъй като не можех да кажа открито каквото мислех, аз започнах да увъртам.

— Ами, шрифтът и форматът са малко старомодни.

— Виждам, че нещо друго те гризе. Кажи го направо.

Аз поех дълбоко дъх.

— Според мен би трябвало да премахнеш всички препратки към Глория.

— Аха.

— Тоест, ако смяташ, че тя няма да се върне. — Аз смекчих тона. — Гостите се подвеждат и ако попитат за нея, ще те поставят в неловко положение.

В опит да го разведря, аз му разказах как Джени ме беше взела за Глория, което го разсмя гръмко. Аз го изгледах свирепо.

— Това не е смешно, Рупърт.

— Как да не е! Смешно е и ти го знаеш. Ти наясно ли си как да направя всичко това, госпожице Маркетинг?

Аз го погледнах учудено.

— Ако ми дадеш достъп, сигурно ще намеря начин. Вероятно ще трябва да проследя процеса на първоначалната разработка, но…

— Добре. Момчето, което разработи сайта, се върна в Англия. А на мен не ми се занимава да търся друг човек. Аз ще ти платя, естествено.

— Не става дума за това.

— Тогава за какво?

— Ами, ако успея да го разгадая, мога да въведа някои дребни корекции, но цялостната актуализация отнема време. Като знаеш каква лудница е тук, едва ли ще мога да се справя.

— Разбирам. Слушай тогава — рече Рупърт с онзи решителен тон, който не предвещаваше нищо добро. — Искаш ли да ни отървеш от Глория, а после да довършиш останалото, когато се прибереш у дома? Аз мога да ти изпратя снимки по имейла. Така ще си имаш занимание през почивните дни, вместо да подсмърчаш.

Аз въздъхнах примирено.

— Добре. Звучи чудесно. — Всъщност, звучеше като тежък труд в допълнение към наваксването в моята платена работа, но така ми се падаше, щом не умеех да си държа езика зад зъбите.

След като завършихме приготовленията за вечеря, ние най-сетне можехме да седнем и да изпием по една заслужена чаша чай.

— Ти помоли ли мадам Дюпон да си намери помощничка? — попитах го аз.

На лицето му се изписа объркване.

— Не. Забравих.

— За бога, Рупърт, стегни се! Аз си заминавам в събота!

Той наведе глава, прегърбен, а аз се почувствах виновна, задето му се бях скарала, но не го правех само за неговото добро. Аз също се нуждаех от малко спокойствие. Откакто Нейтън и Глория ни зарязаха, влагах душа и сърце, за да смекча страданията на Рупърт заради тяхното безразсъдство. Не можех да си тръгна, без да се уверя, че той щеше да се справи.

— Права си. — Той въздъхна. — Но без теб няма да е същото. Ти винаги знаеш какво е необходимо и как трябва да се направи, и търпиш проклетия ми характер. Не виждам как някое местно момиче би могло да се мери с теб.

Злочестата му физиономия ме накара да се разсмея.

— Искаш да кажеш, че няма да имаш на свое разположение покорна робиня, на която да раздаваш команди 24 часа в денонощието.

— Щом държиш да представяш нещата така. — Усмивката му се стопи. — Не можеш ли да останеш още една седмица, Еми? Дотогава може да се съвзема, а ако не се подобря, поне ще имам повече време да ти намеря заместничка. На теб също може да ти се отрази добре. Знам, че преживяваш труден период и работиш от сутрин до вечер, но постепенно нещата започнаха да се нареждат. Можеш да си починеш, да заредиш батериите. Очакват те доста предизвикателства у дома.

Аз го погледнах замислено. Дали знаеше с какъв ужас очаквах завръщането си в Англия? Естествено, човек не трябваше да е голям психолог, за да се досети. Както и да е. Билетите за ферибота бяха за събота и аз трябваше да се върна на работа в понеделник.

— Не мога, Рупърт.

Той задържа погледа ми.

— Не са ли ти казвали, че не съществува „не мога“, Еми?

С тези думи той се отдалечи, куцукайки, и ме остави да се пека на бавен огън. Още малко и мозъкът ми щеше да експлодира.

Когато вечерята беше почти готова, Рупърт отиде да се преоблече, докато аз подреждах масата. Сепнах се, когато се улових да си тананикам. Приятелят ми беше избягал с похитителка на чужди, по-млади мъже, новият ми най-добър приятел беше взискателен, куцукащ старчок със слабо сърце, аз имах сексуална връзка с неговия млад градинар и бях затънала в нерешени проблеми. Що за лудост беше да си тананикам?

Тананикането трябваше да означава, че съм щастлива, нали?

Точно тогава осъзнах с вледеняваща яснота, че не бях готова да се прибера у дома. Седнах на най-близкия стол и загризах ноктите си и кожичките около тях. Може би решението ми да си тръгна не беше чак толкова непоклатимо.

Моята лична агония продължи през цялата вечер.

Семейство Стюарт бяха симпатични хора, но през по-голямата част от вечерта бяха принудени да слушат препоръките на Хендерсънови за ресторантите и забележителностите, които трябваше да видят.

— Внимавайте, когато тръгнете да обикаляте замъците — инструктира ги господин Хендерсън. — Някои изглеждат приказно отвън, но отвътре са голи като зандан. Нищо общо с нашите импозантни имения в Англия. Но някои са пълна противоположност — отвън изглеждат непредразполагащи, но са приятни, когато се озовеш вътре.

— Шенонсо е идеалната дестинация, ако искате най-доброто от двете — включи се жена му. — Замъкът е доста далеч, но е много внушителен — построен над река и с невероятни градини…

В главата ми цареше такъв хаос, че не бях в състояние да спася семейство Стюарт от културния шок. Питах се как да се обадя в службата и да съобщя, че трябваше да остана още една седмица, и потреперих.

„Здравей, Карл, нали ще ми позволиш да зарежа всички неотложни проекти и да остана във Франция още една седмица? Тук се грижа за възрастен непознат с гръдна жаба, трябва да чистя стаите и да храня кокошките, а Нейтън избяга с една анорексична кифла с изкуствен тен.“

Не, едва ли.

Лежах будна почти цяла нощ, потънах в дълбок сън едва на развиделяване и се събудих в девет часа, изтощена като след боксов мач. С торбички под очите и болки по цялото тяло — които може би се дължаха на необичайното място на вчерашната ми страстна среща с Раян — аз нахлузих една рокля и тръгнах към кухнята, където Рупърт разтребваше след закуска. Поздравих го с дрезгав глас и посочих кафе машината. Докато той послушно правеше своята магия, телефонът иззвъня. Тъй като Рупърт беше зает с кафето, аз вдигнах с недотам увереното:

— Bonjour.

— Еми? Обажда се Софи.

— Здравей! Как си?

— Имам няколко минути преди следващата клиентка и исках да чуя ти как си. Онзи ден се разтревожих за теб, защото те накарах да ми разкажеш историята си и те разстроих.

Трогнах се от загрижеността й.

— Добре съм, благодаря ти. Наистина ми се отрази добре. Много мило, че ми се обади.

— Не го правя от любезност. Исках да те чуя. И искам да те поканя на кафе или обяд тази седмица. Можеш да дойдеш в Пиер-ла-Фонтен и да седнем някъде през обедната почивка?

— С удоволствие. — Не виждах причина да не се срещнем. Харесвах Софи. Тя умееше да печели симпатия.

— Прекрасно! Кой ден предпочиташ?

Помислих си за безсънната нощ.

— Имам ли някаква неотложна работа по обяд? — провикнах се аз.

Рупърт се намръщи.

— Мисля, че не.

— Днес рано ли е? — попитах аз Софи.

— Не, разбира се! Какво ще кажеш за 12:30?

— Идеално! Доскоро. — Аз затворих телефона.

— Среща ли имаш? — поинтересува се Рупърт.

— Ха-ха! Много ли искаш да разбереш?

— Да, искам, затова те попитах. С кого имаш среща?

Аз си придадох загадъчно изражение.

— С една личност, с която се запознах в града. Мила, дружелюбна и много привлекателна.

— Охо? — Рупърт сякаш се разтревожи. — Тази персона има ли си име?

— Софи.

— Какво?

— Софи. Фризьорката. Вече можеш да си отдъхнеш.

Рупърт изсумтя.

— Да си отдъхна! За момент се изплаших, че толкова си се отвратила от мъжете след случилото се с Нейтън, че си решила да обърнеш резбата!

 

 

Софи тъкмо заключваше салона, когато пристигнах. Лицето й светна като ме видя и аз изпитах известна завист към тази чаровна усмивка, изящната фигура и живата руса коса.

— Ти успя! — Тя ме целуна по двете бузи. — Надолу по улицата има едно приятно местенце. — Софи ме хвана под ръка, сякаш се познавахме от години.

Малкото ресторантче беше уютно и пълно, но ние си намерихме маса за двама.

— Косата ти е истинска прелест — заяви Софи. — Но аз ще кажа така, естествено!

Аз се засмях.

— Истина е. Благодаря ти. Влюбена съм в тази прическа!

— Радвам се. Сега трябва да обещаеш, че повече никога няма да я оставяш запусната. — На едната й буза заигра трапчинка.

— Обещавам. — Казах го искрено.

— Ако някой ден се върнеш във Франция, можеш да ми позволиш да ти направя косата отново, нали?

— Разбира се.

— Ще се върнеш ли, Еми? На почивка? Или това място е свързано с твърде много лоши спомени?

— Всъщност, сега вече имам повече добри, отколкото лоши спомени. Първите няколко дни бяха ужасни, но с Рупърт станахме толкова добри приятели, че не мога да си представя да не му дойда на гости. И аз обикнах „Дворът с розите“.

Келнерът се завъртя около нашата маса, затова посветихме вниманието си на менюто.

— Тук правят чудесен croque monsieur — каза Софи.

— Това не е ли просто запечен сандвич със сирене?

На лицето й се изписа възмущение.

— Mon Dieu! Някой трябва да ти отвори очите, Еми! — Тя поръча и за двете ни, после се облегна на стола си. — Виждаш ми се изморена. Наред ли е всичко?

Аз въздъхнах.

— Не съвсем. Рупърт ми лази по нервите.

— Така ли? Защо?

— Нарочно се бави да ми намери заместничка, така че се наложи да го притисна.

— И?

— Той обеща да се заеме сериозно, но после ме помоли да остана още една седмица.

— Ти какво каза?

— Казах му, че не мога. Имам билети за ферибота за събота и трябва да съм на работа в понеделник. В сряда имам важна среща.

Софи се вгледа внимателно в лицето ми, отпивайки глътка минерална вода.

— Но ти искаш ли да останеш?

Аз разперих ръце.

— Не знам! Тук се чувствам удовлетворена, откакто Нейтън замина. Без задълженията във вилата, сигурно щях да се срина. Щях да си събера багажа и да се прибера у дома.

— Но ти не го направи.

— Да, така е. Отначало, защото Рупърт се нуждаеше от мен. След това… Ами, аз исках да съм тук и исках да му помогна. Промяната ми харесва. — Аз се спрях, преди да добавя, че лудориите с Раян също ме мотивираха.

— А сега?

Въздъхнах.

— Трябва да се върна там, където ми е мястото. На бюрото ми ще се е натрупала грамада от документи и задачи.

— С какво се занимаваш?

— С маркетинг.

— Харесва ли ти?

— Много. Работата е интересна и разнообразна. — Аз се засмях. — Наситена с напрежение и крайни срокове.

Софи се засмя.

— Нима това ти харесва?

Аз наклоних глава.

— Аз обичам да се изправям срещу предизвикателства и да намирам начин да ги преодолея. Може би затова ми харесва да помагам на Рупърт. Бог ми е свидетел, понякога той самият е едно голямо предизвикателство!

— Страхуваш се да го оставиш сам.

— Разбира се. Но аз не съм отговорна за него, нали? Той е голям човек, не е дете. Ако не бях тук, той щеше да е принуден да се справи сам. Но аз съм тук и сега той е мой приятел. Не е в стила ми да изоставя приятел в нужда.

Софи протегна ръка и улови моята.

— Какво ще каже шефът ти, ако се опиташ да останеш тук още една седмица? Ще те пусне ли?

Аз прехапах устна.

— Е, предполагам, че не може да ми попречи. Отпускът все пак ми се полага. Но шефът няма да се зарадва, особено като имам предвид презентацията, която трябва да се направи в средата на седмицата.

Сърцето ми се сви. Месеци наред се бях опитвала да отведа семейния бизнес на Кели в XXI век. Ако останех във Франция, тази среща щеше да се отложи или да я поеме някой колега. Нито един от тези варианти не ми харесваше — но в края на краищата, екипът беше прилежно подготвен за моето двуседмично отсъствие. Сигурно можех да им гласувам доверие още една седмица?

Когато келнерът донесе обяда ни, Софи каза:

— Аз не мога да ти кажа как да постъпиш, естествено. Но може би още една седмица френско слънце ще ти даде сили да се справиш със задачите у дома. Тъкмо ще можем отново да обядваме заедно.

Тя ми намигна и отхапа от своя croque monsieur. Последвах примера й.

— Така. Е, как е „препеченият сандвич със сирене“? — Трапчинките й заиграха.

Поклатих глава, неспособна да отговоря. Бях твърде заета да дъвча божествената храна в устата ми.

 

 

— Може ли да използвам телефона? — попитах Рупърт, когато се прибрах. — Моят не е зареден и не мога да си намеря зарядното.

— Да не планираш да говориш с Австралия или Гватемала?

— Не, с Англия.

— Тогава имаш моята благословия.

Стиснала чашата си с кафе, аз влязох в кабинета, за да намеря уединение. Тайничко се надявах, че Карл щеше да е в някое от безкрайните си съвещания.

Нямах такъв късмет. Той отговори още на второто позвъняване.