Хелън Полард
Вила в Прованс (4)

Глава 4

На шега или на магия, ние успяхме да приготвим вкусни предястия — сочни маслини, узрели градински домати, резени пушено пилешко, зеленчукови пръчици с купичка балсамов оцет в средата — последвани от вкусна провансалска касерола. Аз си похапвах сладко от ястието, докато госпожа Хендерсън не попита какво беше месото. Тя може и да бе свикнала да яде заешко, но аз определено не бях. Пребледнях при това откритие, но тъй като вече беше късно за заека и аз вече бях изяла половината от порцията си, се стегнах и доядох каквото имах в чинията си, но отказах второто ястие.

Докато съзерцавах тропическата плодова салата, се помъчих да преглътна негодуванието си срещу Рупърт за това трудоемко меню.

Знаех, че горкият човек нямаше как да отгатне, че жена му ще бие отбой, но все пак на моите плещи се беше стоварил огромен товар.

Голямата кухненска маса беше приветлива както обикновено, застлана с бледосиня ленена покривка и салфетки за хранене, кристалните винени чаши хвърляха отблясъци на приглушеното осветление, но настроението не беше весело. Нищо чудно, тъй като повечето от сътрапезниците почти не разговаряха помежду си. Глория егоистично остави на Рупърт да развлича гостите, но неговото лице беше уморено и той не хапна почти нищо.

Хендерсънови, без да подозират за подводните течения на омраза и злоба, неволно спасиха вечерята, като се впуснаха да разказват страховити истории за „ужасяващите“ къщи за гости, в които бяха нощували по пътя и за разточителните си планове да го ударят на живот в Париж на връщане.

— Честна дума, никога не съм отсядала в хотел с такива евтини, грозни чаршафи — възкликна с отвращение госпожа Хендерсън. — Бог знае с каква плътност беше памукът. Хавлиените кърпи бяха износени и водната ми чаша беше чукната — възмутително. За малко да си порежа устната. Убедена съм, че кепенците в спалнята бяха проядени от дървеници. — Тя потрепери. — Ами закуската!

— Студени кифли и мармалад — включи се съпругът й. — И кафе. Това беше. Нямаше прясно изпечени сладкиши като твоите тук, Хънтър. Не ни предложиха яйца. Дори една свястна чаша чай не ни поднесоха. Пълен позор. Никога вече!

Подозирам, че собствениците на къщата за гости вероятно се заричаха същото за Хендерсънови.

Малко след вечерята, за която получихме едва ли не изпросена похвала, съпрузите се оттеглиха в стаята си. Изтощена от готвене и преструвки пред Рупърт, аз копнеех да направя същото, но трябваше да изчакам Нейтън да се прибере в неговата. Исках да знам точно къде щеше да прекара нощта.

Затова тръгнах след него по стълбите.

— Какво става, още ли не си взел решение? Какъв е планът за утре? — попитах го аз, като затворих вратата на стаята.

Той се намръщи.

— Мислех, че точно за това оставаме тук още една нощ. За да помислим.

Аз го погледнах изумена.

— Не знам как ще мислиш, докато спиш. Какво прави цял ден днес?

Той заби поглед в краката си.

— Мислих, разбира се, но… Очевидно е, че нещата между нас не вървят кой знае колко добре.

— Струва ми се, че това вече го изяснихме. — Аз въздъхнах.

— Може би трябва да опитаме да си спомним добрите времена. Когато започнахме да излизаме заедно, бяхме неразделни. — Помъчих се да се усмихна. — Ти ми се обаждаше, за да ми кажеш колко много ме харесваш в този костюм. Излизахме да хапнем сандвичи заедно през обедната почивка. А когато решихме да купим апартамента… Бяхме толкова щастливи. Забавлявахме се, докато избирахме мебелите, докато подреждахме вещите в наш стил. Когато канехме гости. Едва от година или малко повече нещата тръгнаха на… зле. Според мен трябва да се запитаме защо. И какво ще правим оттук нататък?

Нейтън ме погледна.

— Ти какво искаш да направим?

— Не знам. Но знам, че искам да се махнем оттук, за да можем да обсъдим какво искаме, как да скрепим отношенията си. Това ли е проблемът?

В очите му се появи тъга.

— Еми, според мен проблемът е, че ти очевидно няма да простиш или да забравиш онова, което се случи с Глория.

Аз ахнах.

— Естествено, че няма да го забравя! Може да простя, но за това трябва време и усилие. И от двете страни.

Той кимна.

— Изморен съм. Хайде да си лягаме. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Когато слязох на долния етаж за закуска, семейство Хендерсън вече бяха потеглили на лов за замъци и културни забележителности.

— Нейтън още ли не е станал? — попита Рупърт, като ми подаде чаша прекрасно силно кафе.

Бях чула Нейтън да слиза още преди да взема сутрешния си душ, но тъй като смятах, че Рупърт вече бе в кухнята и приготвяше закуската на Хендерсънови, не се бях притеснила.

— Да. Доста преди мен — предпазливо отговорих аз.

— Не е закусил. Нито пък Глория. Дано да не им е прилошало от нещо.

Не, тези двамата бяха просто отвратителни. Какво ли бяха замислили? Бърз секс в кокошарника? Когато двамата влязоха в кухнята след няколко минути, аз се хванах да търся улики под формата на слама в косите или кокоши фъшкии по гърбовете им, но Глория не беше разрошена, а Нейтън — небрежно-елегантен както обикновено, в бермуди и трикотажна риза с яка. Хъм.

Рупърт продължи да тъне в блажено неведение.

— Утре е ден за смяна на завивките в къщичките — обяви той. — Две трябва да се почистят и три трябва да се подготвят, защото другата седмица сме плътно ангажирани. — Той погледна към Глория.

— Мадам Дюпон ще дойде, нали? — парира го тя.

— Така се надявам, но обикновено са нужни три чифта ръце — нейните, твоите и моите. Искаш ли да й се обадя? Да я помоля да си доведе някой да й помогне? Нейната племенница може да се зарадва да вземе малко пари. Какво мислиш?

За момент Глория се замисли. После, без никаква връзка с разговора, се усмихна.

— Не се тревожи, Рупърт. Сигурна съм, че двете с мадам Дюпон ще се справим.

— Сигурна ли си, Глория? Това е доста работа.

— Ще се справим.

Аз щях да падна.

След закуска Рупърт и Глория изчезнаха в своите покои, оставяйки Нейтън и мен да съзерцаваме ту масата, ту пода — само и само да не се погледнем в очите.

— Е, какво ще правим? — Въпросът ми увисна в наситения с враждебност въздух.

— Не тук. — Той ме хвана за лакътя и ме поведе по стълбите. Нейтън ме докосваше за първи път от дни, но в този жест нямаше и следа от любов или интимност.

Когато Нейтън ме набута грубо в неговата стая и затвори вратата, ме обзе безпокойство. Яркото слънце светеше през прозореца, осветявайки малки прашинки, които танцуваха весело над тъмните мебели. За миг се възхитих на старинния чар на стаята.

Нейтън напъха ръце в джобовете си. Въпреки че в стаята беше топло, ръцете ми изстинаха и настръхнаха. Потрих ги разсеяно.

— Нейтън?

— Аз си тръгвам.

— Моля? — Погледнах го с недоумение.

Нейтън въздъхна нетърпеливо, сякаш бях дете, което не можеше да разбере някаква съвсем проста идея.

— За бога, Ем. — Той посочи отворения куфар на пода между леглото и прозореца и за да подчертае думите си, започна да опразва чекмеджетата и рафтовете и да подрежда багажа си по неговия си противно подреден маниер.

Заля ме вълна на облекчение, тъй като най-сетне бяхме на едно мнение.

— Слава богу! Искаш ли да се опитаме да си намерим стая на друго място или директно да се прибираме у дома? Аз лично клоня натам, но смятам, че първо трябва да проверим дали от фериботната компания могат да променят датите на билетите ни.

Нейтън се обърна към мен.

— Ти не ме слушаш. Казах, че аз си тръгвам. Не казах ние. Аз. И не се прибирам вкъщи. Поне засега. Просто си тръгвам оттук.

Настъпи болезнена пауза. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Знаех какво щеше да каже Нейтън секунда преди думите да излязат от устата му.

— Тръгвам си от теб, Еми.

Тишината в стаята беше толкова натрапчива, че ми се струваше, че чувам ударите на сърцето си, но доказателствата, че животът продължаваше да тече в своето обичайно русло наоколо, нахлуваха през отворения прозорец. Кокошките кудкудякаха в градината, трактор боботеше в полето наблизо, носеше се неопределения аромат на ранно лято с обещание за цветя, слънце и сладости.

Измина минута, преди да осмисля думите му.

— Не говориш сериозно, нали?

— За бога, Еми. Стоиш тук, докато аз си стягам куфара. Наистина ли смяташ, че се шегувам?

Погледнах го с недоумение. Цели две нощи се бях мятала будна в леглото, опитвайки се да проявя благородството да му простя безразсъдната авантюра, терзаейки се как щяхме да замажем случилото се и дали си струваше да продължаваме заедно. А той планираше да захвърли всичко?

— Просто така? Без да го обсъдим?

Машиналното сгъване и подреждане за миг спря. Не можех да разбера как бе способен да подрежда багажа си със същата прецизност, с която организираше професионалния си живот, докато съобщаваше на своята партньорка от пет години, че я напуска.

— Има ли смисъл?

По бузите ми потекоха нежелани сълзи.

— Нали затова исках да дойдем тук на почивка — да обсъдим нещата, да се опитаме да скрепим нашата връзка!

Нейтън вдигна рамена в жест на върховно безразличие.

— Значи ваканцията изпълни предназначението си. Ние положихме усилие, но нека си кажем истината, просто не се получава.

— Опитахме? Ти сигурно се шегуваш! — Гневът се надигна в гърлото ми и капчици слюнка полетяха към Нейтън, докато аз изстрелвах с усилие думите. — Аз положих усилие. Аз предложих тази почивка и организирах всичко. Ти просто се плъзгаше по течението. През целия път дотук спорихме, половин седмица почти не си говорихме — както обикновено — а после ти преспа с чужда жена. На това ли му казваш усилие? Ти си мързелив, емоционално импотентен негодник!

Докато се мъчех да си поема дъх, аз потърсих на лицето му някакво обяснение за поведението му. Просто не проумявах колко бързо бе настъпила разрухата в отношенията ни.

Тогава чух далечно потропване на токчета, прилоша ми и истината ме удари като вълна.

— Ти не си тръгваш сам. — Това не беше въпрос, а констатация.

През целия си живот не се бях чувствала толкова смразяващо сигурна.

Нейтън заби поглед в носа на обувката си.

— Не. Двамата с Глория си тръгваме заедно. Тя напуска Рупърт и… ние тръгваме заедно. Отиваме някъде. За известно време.

Нейтън приличаше на сконфузен тийнейджър, решен да не отстъпва от бунтарския път, по който беше поел, макар да започваше да съжалява. Моментното състрадание, което изпитах, избледня и угасна. Дано да му излезеше през носа. Едно беше да те помолят за пробна раздяла, защото и двамата се нуждаете от лично пространство. И съвсем друго да те изоставят за значително по-възрастна от теб жена, с перхидролено руса коса и три слоя спирала за мигли.

— Напускаш ме заради Глория?

— Да. Тоест, не. Искам да кажа, че си тръгвам, защото нещата между нас не вървят. Бракът на Глория също не върви. Очевидно е. Изглежда логично да си тръгнем заедно. Но не заради нея или заради мен. Ако разбираш какво имам предвид.

— По дяволите, Нейтън, откога репетираш тази тирада? — Подозирах, че той нямаше представа какво иска — Глория беше само катализатор той да предприеме най-сетне някакво действие. — Ти знаеш, че нямаш бъдеще с нея, нали?

Бунтарският му дух отново се разпали.

— Това не е честно, Ем. Ти не можеш да знаеш това. Освен това ние не правим толкова далечни планове. Но при цялото ми уважение, с теб също не виждам бъдеще в дадения момент.

С тези думи той ме довърши. Оттук нататък нямаше връщане назад. И като си помисля, че вчера се бях почувствала почти доволна, когато Нейтън каза, че му трябваше време да помисли. Надявах се, че го измъчваха угризения, че искаше да намери начин да скрепи отношенията ни. Нищо подобно. Заминаването му с Глория беше планирано.

Изморих се да викам. Изморих се да слушам. Изморих се да се грижа за него. Кой беше този мъж? Мъжът, когото някога мислех за мил, красив и романтичен, мъжът, който ще бъде моят най-добър приятел и любим за цял живот? Той вече не ми беше приятел. Явно от доста време. Колкото до любим — сега осъзнавах, че нашите любовни отношения отдавна се бяха превърнали във функционален секс. Аз не губех любовник или искрен приятел. Него отдавна го нямаше.

Е, аз бях поискала да се случи нещо, което да извади нашата връзка от коловоза на скуката и то се бе случило.

Долу в кухнята Рупърт седеше в креслото до вратата към вътрешния двор, пребледнял като платно, зареял празен поглед в градината, прегърбен и стиснал ръце в скута си. Горкият нещастник. Ако за мен случилото се беше дошло като гръм от ясно небе, за него сигурно беше абсолютен шок. Аз поне вече знаех, че нещата с Нейтън се бяха влошили до краен предел. А Рупърт се беше сринал от висините на привидното семейно блаженство в бездната на предателството.

Приготвих му чаша чай.

— Ето това се казва английска постъпка — рече той. — Чай в момент на криза. — Благодаря. — Той потупа ръката ми. — Не се тревожи, миличка, ще се справим.

— Знам. Макар че недоумявам точно как.

Той намигна.

— Мила Еми, аз съм предприемач. Постоянно мисля за нещо.

Аз не можах да сдържа усмивката си.

— Ти си непоправим оптимист. — След кратко колебание попитах: — Много ли си разстроен, Рупърт? — После поклатих глава. — Не ми отговаряй. Не е моя работа.

Наблюдавах го предпазливо, тъй като смятах, че можеше да ме среже заради любопитството ми, но вместо това той изригна в сумтящ смях.

— Какво ти е толкова смешно? — попитах аз.

— Много ме забавляваш с тези приказки, че не е твоя работа, глупаво момиче. Онзи парцал, който минаваше за твой приятел, е правил секс с жена ми тук, под носа ни, под моя покрив, и в момента си стягат багажа, за да ни зарежат. Естествено, че имаш пълното право да коментираш и да се чувстваш засегната!

— Съжалявам.

— За какво, по дяволите?

— За поведението на Нейтън. За това, че направих резервация тук. Ако не бяхме дошли, това нямаше да се случи.

— Може би нямаше да се случи на теб, но на мен рано или късно щеше да ми се случи. Ако не с твоя чудесен приятел, то с някой друг. Аз би трябвало да ти се извиня за нейното държание.

— Не ставай смешен, Рупърт. Ти не си отговорен за държанието на жена ти.

— Така е. Както и ти не си отговорна за неговото. — Той посочи с палец Нейтън, който слизаше по стълбите с куфара си в ръка и умело избягваше да погледне в очите мъжа, чиято жена отмъкваше. — Може би и двамата ще извадим късмет, миличка.

Аз стоях на вратата в очакване на голямото сбогуване, гледах лехите с лавандула и красивите къщички, където нормалните хора навярно прекарваха нормални ваканции. Глория още не беше слязла. Несъмнено избираше кои дизайнерски обувки и дамски чанти да вземе и прибираше трескаво всичките си бижута, така че Рупърт да няма шанс да си ги вземе обратно.

Добре, че Хендерсънови бяха навън, потопени във великолепието на поредния замък, който бяха избрали да удостоят с присъствието си. Съдейки по тяхното безразличие към контузията на Рупърт, не смеех да си представя как биха реагирали на този жалък спектакъл.

Нейтън натовари куфара си в спортната кола на Глория, после се върна да вземе куфарите й. Въпреки злочестината си, аз почти се разсмях, гледайки яростните му опити да го натъпче в комично малкия багажник. Глория явно си тръгваше с много багаж. Сърцето ми се сви. Обърнах се да погледна Рупърт, но той отбягна погледа ми и продължи да наблюдава сцената с каменно безразличие. Беше невъзможно да преценя дали сърцето му се късаше или се радваше да се отърве от нея.

Глория слезе, чаткайки с токчета по коридора и се спря, явно за да му каже нещо, но после сякаш размисли. Вместо това тръгна към колата и прошепна нещо на Нейтън, преди да седне на мястото до шофьора. Боже мой, те наистина бяха двойка — тя му позволяваше да кара нейния скъпоценен кабриолет.

Нейтън се върна и взе да рови в чакъла с носа на обувката си.

— Добре, ние тръгваме.

Какво искаше той? Медал? Да го погаля по главата и да му кажа, че не възразявам, задето ме изоставя, по средата на отпуска ни, за да избяга с една застаряваща, сексуално ненаситна прелъстителка?

— Глория каза да предадеш на Рупърт, че ще се погрижи за останалите си вещи — измънка Нейтън, неспособен да ме погледне в очите.

— Ще му предам.

А той продължаваше да стои като истукан.

— Еми…

Исках да се махне. Не издържах повече да го гледам. Както и нея.

— Какво искаш да кажа, Нейтън? Bon voyage? Тръгвай, не губи повече време.

За един кратък миг ми се стори, че видях съжаление в очите му — може би дори угризение. Но тогава Глория, нетърпеливата кучка, натисна клаксона и намекът за свързаност изчезна. Нейтън отиде до колата, сгъна се, включи двигателя и отпраши през двора и надолу по алеята.

Аз затворих вратата и погледнах Рупърт, но не смятах, че той беше в настроение да го утешава жената, с чийто приятел бе избягала съпругата му. Затова го оставих на мира и се качих в стаята, за да ближа собствените си рани.

 

 

Тази вечер Рупърт и аз се напихме без мяра. Това беше единственият достоен финал на деня. Не знаехме дали празнуваме или скърбим — незначителна подробност след няколко големи чаши божоле. Аз изразих резервите си относно решението му да съчетае обилно количество алкохол с наскоро предписаните лекарства за ангината му, но той ми каза да си гледам работата и аз се укротих.

— Е, какви са задачите за утре? — предпазливо попитах аз.

Той се прегърби.

— Една къщичка трябва да се разтреби, две да се почистят основно. Пазаруване. Готвене. — Изглежда, че самото усилие да помисли за всичко, изчерпваше цялата му енергия.

— Хъм, в такъв случай мисля, че трябва да се обадиш на мадам Дюпон още сега. Да видим дали не познава някой, който може да ни помогне утре.

— Да ни помогне?

— Да. На нас. Ти не можеш да се справиш сам, нали? Дори ако мадам Дюпон ти помага.

— Не, но просто не мога да поискам от теб да…

— Ти не искаш нищо. Аз сама предлагам — срязах го аз. — И нямам никакво намерение да споря по този въпрос. Прекалено съм изморена, а навярно и прекалено пияна.

Настъпи пауза.

— Признателен съм ти — промълви тихо Рупърт. — Но трябва да измислим как ще ти плащам…

— Не казах ли, че не ми се спори? Позвъни на мадам Дюпон. Ако почакаш още малко, няма да има никакъв шанс.

Той кимна и изпълни нарежданията ми. Разговорът му продължи по-дълго от необходимото, но аз чувах само репликите на Рупърт, при това на толкова светкавично бърз френски, че не разбрах нищичко.

Докато той говореше с дълги паузи, в които чувах кресливите отговори на мадам Дюпон, аз запроклинах коварството на Глория. На закуска, когато най-ведро бе заявила, че двете с мадам Дюпон щяха да се справят, тя вече бе знаела, че утре няма да е тук. Можеше да остави Рупърт да потърси навреме помощници, както той искаше. Дори ако имаше човек, който да поеме неговия дял от работата, ние пак щяхме да сме с човек по-малко след заминаването на Глория. Но не, на нея това не й стигаше. Нарочно го беше разубедила, за да го вкара в още по-голяма беля. Идваше ми да я убия.

Когато Рупърт затвори телефона, аз поисках да разбера защо една праволинейна молба за работна ръка бе отнела петнайсет минути.

— Тук нещата се случват по друг начин, Еми — търпеливо обясни той. — Най-напред трябваше да попитам за здравето на мадам Дюпон, после тя ме попита за моето, след това трябваше да проверя дали уговорката за идването й утре остава, после трябваше да проуча дали познава някой, който може да ни помогне. След което трябваше да изброи всички нейни познати в радиус от 13 километра, които биха могли да се съгласят, но не могат и да ми изложи причините. Дъщеря й е на гости на нейна приятелка, мъжът на племенницата й е мързеливо прасе и няма да се грижи за децата, макар че парите им трябват, а момичето, което живее през две къщи, би се съгласило, но в събота работи в будката за цигари в селото. Тя не може да намери човек за толкова кратък срок. Накрая каза, че е научила за моята злополука и ще работи извънредно, за да помогне на Глория, затова аз трябваше да призная, че Глория няма да бъде тук, но ти си готова да помогнеш, при което тя попита защо, и когато й казах, мадам Дюпон поиска да научи всички подробности и аз трябваше да й разкрия ситуацията в най-общи линии. И накрая тя трябваше да изкаже своето изчерпателно мнение по тази печална тема. Разбираш ли?

Аз зяпнах. Възползвах се от това, че устата ми зееше отворена, и налях още няколко глътки в гърлото си.

— Казал си й, че Глория те напусна?

— Какво друго можех да й кажа, след като ме попита?

— Не можа ли да измислиш някакво друго обяснение?

— Нямах сили да го направя. Нямах сили да се преструвам. Освен това, достатъчно е само един човек да е видял как Глория и Нейтън потеглят заедно, и мълвата щеше да обиколи цялата околност.

Аз пребледнях.

— Казал си й, че Нейтън си тръгна?

— Нямах друг избор. И без това утре истината ще лъсне, когато ти запретнеш ръкави да помагаш, а от твоя галантен млад мъж няма следа. Мадам Дюпон може и да е изкуфяла, но умът й още сече като бръснач.

За момент се засрамих до сълзи, но аз се овладях. Щом аз се срамувах, представям си как се чувстваше той, знаейки, че скоро всичките му приятели и съседи щяха да научат, че жена му го беше напуснала заради един от летовниците в хотела му.

Аз му се усмихнах измъчено и вдигнах чашата си.

— Ами, да пием тогава за…

Само че аз не виждах никакъв повод за тостове. Рупърт подхвана мисълта ми с пиянска развеселеност.

— Например за изкуството да се смееш в лицето на несгодите… и за неочакваното приятелство?

Аз чукнах чашата си в неговата.