Хелън Полард
Вила в Прованс (22)

Глава 22

Когато се прибрах в късния неделен следобед, включих лаптопа и си проверих електронната поща. Така, имах съобщение от Рупърт. Бях му писала още първия уикенд, за да го успокоя, че съм се прибрала жива и здрава и да му благодаря за красивото колие. Той ми беше отговорил, че се радва, че съм се прибрала цяла и невредима, но нищо повече.

Интуицията ми подсказваше, че той проявяваше деликатност, спазваше дистанция, за да ми даде шанс да се върна към стария си живот, но след около седмица започнах да се тревожа дали се справяше. Напълно излишно.

Здравей, Еми,

Надявам се, че първата ти седмица в службата не е била чудовищна.

Тук всичко върви добре. Хората, които ми препоръча мадам Дюпон, се справят добре. Жулиет идва в дните, когато трябва да готвя, пазарува пресни продукти — най-после реших да се възползвам от съвета ти и пазарувам онлайн веднъж седмично — и ми помага в подготовката на съставките. Едно момиче на име Емили идва в съботите, за да помага със смяната на спалното бельо.

Мадам Дюпон се нагърби да сменя завивките в средата на седмицата сама, което е много мило, но честно казано, не знам колко дълго ще издържи с това темпо. Жулиет е способна, но няма чувство за хумор, а Емили е млада и притеснителна. Май не й е приятно, че й викам Еми, но не смее да ми го каже.

За да си запълня вечерите, прегледах уебсайта според твоите указания и набелязах какво трябва да се промени.

Направих и няколко снимки. Знам, че сигурно си затънала до гуша в работа, така че не бързай.

Липсваш ми.

С обич,

Рупърт

Представих си го как се тормозеше в кухнята с напълно лишената от емоции Жулиет. Рупърт нямаше да се откаже, докато не изтръгнеше от нея усмивка. А горката млада Емили сигурно се страхуваше от него. Съжалявах, че мадам Дюпон се пресилваше, но засега Рупърт имаше нужната помощ и това беше най-важното. Той не беше споменал крака или общото си здравословно състояние, така че или се подобряваше и не смяташе за необходимо да го обсъжда, или не се подобряваше, но не искаше да ме тревожи.

Господи, колко ми липсваше. Липсваха ми шегите му. Нескритата му обич към мен. Как си бъбрехме и се заяждахме, докато готвехме. Истината беше, че на фона на гадостите, които ядях напоследък, неговите деликатеси ми липсваха. Липсваха ми дори себичните му претенции, но се утешавах с мисълта, че скоро щях да му отида на гости.

Отворих прикачените файлове. Текстове за смяна. Копие от таблицата с резервациите, които бяхме съставили, за да помисля как да организирам страницата за проверка на свободни места. Няколко нови снимки.

Очите ми се напълниха със сълзи. Ядосана, че само гледката на „Дворът с розите“ можеше да ме изпълни с такава носталгия, аз блъснах стола и се понесох към кухнята, за да си запаря билков чай. Докато чаках чайника да заври, се замислих за уебсайта на Рупърт и въздъхнах. Идеята за актуализирането му беше моя и аз бях обещала да се заема, пък макар и под натиск. Е, добре. Какво толкова.

* * *

Следващата седмица в офиса не се отличаваше особено от първата и аз започнах да се тревожа сериозно. Вече би трябвало да съм влязла в ритъм.

Хвърляйки цялата вина върху неадекватността на разтворимото кафе, аз се изръсих за малка, лъскава кафе машина, с надеждата, че всичките ми беди щяха да се решат с едно свястно еспресо сутрин. Не ми убягна иронията, че единственото ми усилие да се почувствам у дома в родната Англия беше да копирам едно от моите удоволствия във Франция — само че нямах просторна кухня, където да го приготвям, или красива, зелена градина, в която да го пия.

Вечерите си посвещавах на уебсайта на Рупърт, като първо се заех с текстовете и снимките. Когато се залових със страницата за проверка на наличностите, осъзнах, че се бях нагърбила с гигантска задача, заради особеностите на различните стаи и къщички.

Изпратих му имейл, обяснявайки усложненията и евентуалните решения.

Той ми отговори, че щял да помисли и че Жулиет му късала нервите.

Единственият светъл лъч тази седмица беше новото съобщение от Кейт.

Преборих бацилите. Какво ще кажеш за четвъртък вечер?

Аз побързах да отговоря.

Абсолютно. Пет пари не давам за бацилите. Имам нужда от теб!

Когато Карл ме повика в кабинета си във вторник, бях в толкова унило настроение, че не допусках варианта той да ме вкисне още повече. Въпреки опитите да се концентрирам върху кампанията на Кели, аз знаех, че не бях в обичайната си форма.

Предполагайки, че го беше налегнала паника за утрешната презентация, аз седнах на края на стола, като на тръни.

— Еми. — Той прочисти гърлото си. — Питах се дали си заета довечера.

— След работа ли?

— Ами… да.

Чудесно. Още неплатен извънреден труд. Обичайната тактика на Карл — да ме нахока, задето не работя достатъчно усърдно, след което да ме накара да остана извън работно време, знаейки, че нямаше как да откажа, без да предизвикам укор. Помъчих се да изобразя нещо като трудов ентусиазъм.

— Нямам конкретни планове. Защо? Да не се притесняваш за утре?

Карл се намръщи, озадачен.

— Какво? А, не. Нищо такова. Чудех се дали ти се иска да излезем да пийнем. Може да си вземем нещо за хапване.

Проклятие! Той ми дойде изневиделица. Заинтересуваното изражение, което си бях лепнала само преди секунди, нямаше как да бъде изтрито безследно. В настъпилата пауза се опитах да го туширам мъничко.

— О? Кой празнува? — попитах най-невинно, с надеждата, че Карл имаше предвид целия отдел. Всъщност се опитвах да печеля време. Откъде ми беше дошло това до главата? През всичките години, които бяхме работили заедно, нямаше и намек за сближаване. Но пък и аз доскоро бях обвързана с Нейтън. Сега, след като бях зарязана, навярно бях апетитна плячка в очите на Карл.

— Ъ, надявах се само ние двамата. Какво мислиш?

По дяволите. Карл беше мой шеф. Нямаше да е добре да му откажа, но мисълта да се подхлъзна по лекия живот никак не ме блазнеше. Този мъж не ме интересуваше. Хапването и пийването щяха да доведат до други неща, които не бих могла да преглътна.

— Аз… — По дяволите, вече му бях казала, че вечерта бях свободна. Ако внезапно измислех някой забравен час при фризьорката, ветеринаря или местния препаратор, той пак щеше да ме покани. Това трябваше да се посече още в зародиш. — Съжалявам, Карл. Според мен идеята не е добра.

Лицето му помръкна, подръпна възела на вратовръзката си. Почти ми дожаля за него. Сигурно беше събрал цялата си смелост, за да се изложи на такъв отказ. Или пък безнадеждната неспособност да разчита емоциите на другите го бе подтикнала да заключи, че имаше шанс.

— Може ли да попитам защо?

Да, Карл, можеш. Ти си десет години по-възрастен от мен, но изглеждаш така, сякаш ни делят двайсет, развеждал си се два пъти, брадата ти е рошава и отблъскваща и нямаш понятие какво се случва в женската душа. Не стига това, ами си позволяваш да ми стоварваш цялата извънредна работа, за която ти си приписваш заслугите.

— Според мен не е разумно да смесваме работата с удоволствието — издекламирах аз.

Той се намръщи.

— Ти се запозна с Нейтън в службата.

Да, но той ми харесваше. Той даваше надежди. Поне за известно време.

— Да, но той беше в друг отдел. Освен това, виж как завърши всичко. Тези неща вървят много добре, докато не се объркат и не забъркат всички в ужасно неловка ситуация. — Физиономията на Карл още беше обнадеждена. Мисълта, че той не бе схванал посланието, ми беше непоносима. — Честно казано, Карл, май ще мине доста време, преди да помисля за нещо такова. Минаха само няколко седмици, откакто се разделих с Нейтън. Не съм готова да продължа напред.

— А, ясно. Да, разбира се. Ъ, в такъв случай трябва да поговорим за презентацията. Според мен…

Аз престанах да го слушам и се потопих в собствените си мисли, питайки се дали щеше да спре дотук, или щеше да опита отново, когато преценеше, че беше минало достатъчно време за изцеление на сърцето ми. Може би преместването във Франция не беше чак толкова лоша идея.

След шока от поканата на Карл, аз реших да се измъкна за малко от офиса. Тръгнах по улицата без цел и посока и подскочих, когато някой ме хвана за лакътя.

— Еми! Боже, от колко време не съм те виждала. Как си?

Навремето Луси работеше в счетоводството заедно с Нейтън и въпреки че не я познавах добре, ми беше симпатична. После тя се беше преместила на по-престижна позиция в някаква банка, в сравнение с която моята кариера изглеждаше съвсем невзрачна.

— Здравей, Луси. Как си?

— Добре съм. Излязох да хапна набързо. Ти също, нали? Можем да си вземем кафе. Искаш ли?

— Разбира се.

Луси ме завлече в най-близкото кафене, предреди двама съпрузи, които не посмяха да възразят и метна палтото си на един стол, преди някой друг да може да го обсеби.

Докато чакахме да ни донесат напитките, си разменихме обичайните банални любезности и аз събрах смелост да я попитам за кариерата й. Тя ме запозна с постиженията си през последните осемнайсет месеца, с което затвърди подозрението ми, че бях абсолютна неудачница.

— Ами ти, какво правиш? — попита накрая тя. — Още ли си в същата фирма? Още ли си с Нейтън?

— Всъщност, ние с Нейтън се разделихме. Той се премести в Лондон.

— Сериозно? Но вие си подхождахте толкова много!

Аз се намръщих.

— Така ли?

— Разбира се. Работехте в една и съща компания. Живеехте в прекрасен апартамент. — Бяхте еднакво скучни, ако озвучим намека зад думите й. — Всичко беше идеално, нали?

— Досега — посочих аз.

— Разбирам. — Луси погледна крадешком часовника си. — А какво става с работата? Не се ли очертава някое повишение?

Сърцето ми се сви. Срамувах се да призная, че бях на същата позиция, както преди година и половина.

— Май не. — Наясно, че Луси нямаше да се задоволи с едносричен отговор, аз продължих: — В момента си търся друга работа — по-точно каня се да приема тази мисъл.

Луси сви устни.

— Ами, стискам ти палци. В твоя случай промяната наистина е наложителна, но няма да е лесно да отидеш в друга компания при тази икономическа криза. Може да ти отнеме доста време, докато намериш свободна позиция.

Каква нахалница!

— Всъщност, вече ми предложиха работа във Франция. — Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да мога да ги спра.

Луси се намръщи.

— Във Франция? И какво ще правиш там?

Тонът на гласа й подсказваше, че тя се съмняваше в конвертируемостта на моите умения, което ме подразни още повече. По дяволите. Нямаше да й доставя удоволствието да й призная, че щях да се грижа за престарял чужденец, нали?

— Ще поема… един маркетингов проект — изрекох убедително аз. — В сферата на туризма. Търсят си консултанти и предложиха да ми помогнат да започна свой собствен бизнес. — Боже, щях да горя в ада заради тази лъжа.

Луси не се опита да скрие учудването си — макар че не разбрах дали то беше породено от смелостта да се преместя във Франция, или от това, че някой би искал да ме вземе на работа.

— Виж, разбирам защо искаш да се преместиш в друга компания — рече тя. — Но да се преместиш във Франция, просто ей така, не е ли безразсъдно? Един проект и след това да основеш собствена фирма? Нима ще захвърлиш финансовата сигурност?

Мозъкът ми отчаяно се опитваше да каже на устата ми, че това не беше нейна работа. Наставническият й тон ме подразни.

— Тя не е гарантирана, дори ако остана тук, нали? — изтъкнах аз. — В нашия бранш постоянно има съкращения.

— А ти изобщо говориш ли френски?

— Всъщност, владея езика доста добре — изфуках се аз и се усмихнах, като си представих реакцията на мадам Дюпон, ако можеше да ме чуе.

Аз си допих кафето, станах и си взех сакото.

— Радвам се, че се видяхме отново, Луси.

 

 

Презентацията в сряда пред братята Кели беше моето бойно кръщение. Усещах, че трябваше да се докажа.

Открай време те искаха да работят с мен, имаха ми доверие. Досега никога не бяха оставали напълно доволни от нашите предложения, съгласяваха се почти насила, защото ни плащаха доста добре, за да раждаме идеи, познаваха репутацията ни и се доверяваха на преценката ни. Но тъй като не приемаха присърце рекламните ни концепции, резултатите бяха посредствени. Вълнувах се, че бяха харесали винтидж темата, която им предложихме, макар че тя беше последния, почти отчаян опит да ги спечелим. И както вече бях казала на Карл, рискувахме много.

Но рискът си заслужаваше. Братята Кели останаха доволни, че заложихме на утвърденото име и традицията на тяхната компания, а техните синове останаха доволни, че старите най-после се ентусиазираха от нещо. Предстоеше много работа, но поне всички бяхме съгласни, че атакувахме правилните пазари с правилната рекламна кампания.

— Чух, че е минало добре — рече Кати, когато си взехме петминутна обедна почивка на бюрата ни. — Не знам дали Карл е убеден в правилността на твоята тактика, но ти се справи, както обикновено. Заповядай. Отпразнувай успеха със сметанова торта. — Тя побутна една чиния пред мен. — Цяла сутрин ти я пазя в хладилника.

— Благодаря. — Казах го с равен тон и се опитах да се усмихна. Не разбирах — обикновено успехът ме опияняваше, но този път ми беше напълно безразличен.

— Какво има? — попита тя, намръщена. — Мислех, че ще скачаш до тавана от радост!

По дяволите. Толкова ли е очевидно? Аз вдигнах рамене.

— И аз така. Може би просто съм изморена.

— Еми, дано да не ми се разсърдиш, че те питам, но случило ли се е нещо във Франция? Тоест, освен раздялата с Нейтън.

Да, наистина нещо се случи. Влюбих се. Влюбих се в мястото и всичко, което върви с него.

* * *

Нещата се объркаха още повече, когато сглупих и отговорих на повикването, без да проверя кой се обаждаше. Преди да се опомня, майка ми успя да изтръгне от мен обещание да й позволя да ме нахрани и напои след работа. Изглежда, че ежедневните разговори по телефона не бяха достатъчно уверение за моето благоденствие и тя искаше да се увери лично, че не се бях преселила в света на безтелесните създания.

Не бях във форма да споря. Още ми се виеше свят след предложението на Карл и високомерното отношение на Луси, така че очаквах със страх въпросите на Фло Фийлдинг.

Когато пристигнах със закъснение — както обикновено — мама изсумтя, възмутена от неточността ми и се зае да сервира храната на масата. Под илюзорната заблуда, че преживявах на полуготова и готова храна и че щях да се свърша, ако не получавах редовни порции домашни гозби, тя винаги проявяваше огромно усърдие, когато имаше шанса да сготви за мен.

— Е? Има ли новини? — попита тя, докато изсипваше в чинията ми внимателно планирани витамини и минерали, които трябваше да ми стигнат до следващото гостуване.

Наясно, че нямаше да се измъкна с увъртане и незначителни клюки, аз й сервирах историята за предложението на Карл като примамка за отвличане на вниманието. Трикът свърши работа за известно време, но скоро се изтърка.

— Отидох да видя Ник през уикенда — изрекох аз.

— Така ли? По някакъв определен повод?

Аз вдигнах рамене.

— Имах нужда от компания и не исках да стоя в апартамента сама.

— Защо?

— Вече не ми харесва — признах аз.

— Какво смяташ да правиш с апартамента, Еми? — попита ме татко.

— Не мога да си позволя да живея сама там. Рупърт смята, че трябва да убедя Нейтън да го дадем под наем.

Татко се замисли за момент.

— Рупърт е практичен човек. Навярно е прав. Ако вие с Нейтън съумеете да запазите добрия тон.

— Мисля, че ще се справим, пък дори само заради общите интереси.

— Ами, тогава май трябва да се свържеш с Нейтън по най-бързия начин. — Когато аз се намусих, татко насочи вилицата срещу мен. — Ще ти олекне, когато всичко приключи.

Аз въздъхнах. Татко имаше право. Нейтън нямаше да продължи да плаща своята част от ипотечната вноска, след като не живееше тук.

Наведох примирено глава.

— Може би през уикенда.

Когато се прибрах вкъщи и отворих имейла си, там ме очакваше съобщение не от друг, а от Джонатан.

Здравей, Еми,

Надявам се, че нямаш нищо против — взех електронния ти адрес от Рупърт. Изпращам ти това писмо от лаптопа на Боб. Вчера се засякохме в бара и се заговорихме за теб. Рупърт каза, че си добре и да те оставим на мира, но ние не му вярваме. Освен това, Боб искаше да ти изпрати снимки от партито. Каза, че ги е прикачил — нямам представа какво означава това, но се надявам да ги получиш.

Дано вече да си се установила там. Но не чакай прекалено дълго, а ела да ни видиш.

С обич,

Джонатан

П. П. Тази сутрин се отбих в кантората на Ален и му дадох твоя имейл адрес, за всеки случай. Той ми се видя доста тъжен.

Какви щети могат да си причинят двама човека само с едно посещение на зоологическата градина?

Усмихнах се. Ех, този стар дърдорко Джонатан. Представих си го подпрян на бара на любимото си кафене, да разказва лакърдии със собственика и да засмуква хората в своя водовъртеж, впрягайки ги да изпълняват поръчките му, да го карат насам-натам и да се грижат за него — задачи, които искаше да стовари върху мен срещу символично заплащане, ако успееха да се разберат с Рупърт и да излязат на глава с мен.

Отпих глътка чай и се замислих за офертата на Рупърт и за това с каква лекота я бях отхвърлила като безумна. Само преди две седмици това решение ми се струваше правилно. Преди две седмици аз още живеех с илюзията, че обичах работата си и всичко щеше да си дойде на мястото. Но след презентацията на Кели днес започвах да се съмнявам. Би трябвало да съм на седмото небе, защото презентацията мина блестящо, но аз изпитвах само леко удовлетворение. А след вчерашната покана от Карл, май в най-скоро време щеше да ми се наложи да си потърся нова работа. Мисълта за неловките ситуации и маневри оттук нататък ми беше непоносима.

Толкова ужасно ли щеше да е да се преместя да живея във Франция? Не беше задължително да е за цял живот. Аз имах спестявания. Можех да прекарвам там туристическия сезон, да помагам на Рупърт, да видя как щяха да се развият нещата и ако посоката не ми харесаше, можех да се върна тук. Хъм.

Препрочетох съобщението от Джонатан. Изглежда, че Ален страдаше. Аз не бях предложила да поддържаме връзка, макар че не бих се учудила, ако той вземеше координатите ми от Рупърт, но той явно се изживяваше като страдалец.

Позволих си да сваля гарда и си спомних неговата усмивка и карамелени очи, представих си какво можеше да се случи между нас, ако бях там. Женската интуиция ми подсказваше, че Ален се чувстваше добре в кожата си, нямаше какво да доказва и щеше да се отнася добре с мен, ако му позволях, може би дори щеше да ме обожава. Ето още едно изкушение да се върна от другата страна на Ламанша.

Изправих гръб и отворих прикачените файлове. Те постигнаха търсения ефект да ме разведрят. Щастливи, усмихнати лица. Ели и Филип. Джонатан, хванал под ръка Рупърт. Ален. Аз и Софи. На снимката изглеждах щастлива, спокойна и не носех почти никакъв грим. Едва се познах.

Когато Карл ме повика в кабинета си в четвъртък следобед, сърцето ми се сви. Дали братята Кели не бяха размислили?

— Еми. Аз… осъзнавам, че допуснах грешка, като те поканих да излезем онзи ден и искам да ти се извиня. В отношенията ни не бива да настъпва неловкост.

Ами, трябваше да помислиш за това по-рано. Лепнах си разбираща усмивка.

— Няма проблем. Дай да забравим за това, става ли?

Карл въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти. Оценявам го, особено след съвещанието ми с директорите тази сутрин…

Леле, боже. Звучи сериозно.

— … и разговаряхме за теб.

Шок.

— Аз им казах за презентацията на Кели. Те се зарадваха, че най-сетне отбелязахме прогрес с тяхното портфолио. — Карл се помести на стола. — Вчера говорих и с… един човек… от счетоводството. Тя — тоест, въпросната колежка — се чула с Луси. Оставам с впечатлението, че ти се каниш да ни напуснеш.

Ах, тази подла…

— Това беше неформален разговор, Карл. Аз…

Той вдигна длан.

— Знам. Но само потвърждава тревогите ми. Обсъдих го с директорите тази сутрин…

О, божичко, не.

— … и им казах, че не можем да си позволим да те загубим. Ти работиш усърдно, имаш трезва преценка, клиентите не могат без теб, и ме подкрепяш във всяка ситуация.

Аха. Стигнахме до същността на въпроса. Карл се страхуваше да не загуби бойния си кон.

— Затова, като признание за ценния ти принос в тази компания, те биха искали да обмислиш нова позиция като ръководител на екип.

И тъй като моята реакция беше само учуден поглед, Карл побърза да добави:

— Която върви със солидно увеличение на заплатата, разбира се. Двамата с теб знаем, че ти и сега изпълняваш тази роля, но повишението ще циментира твоето старшинство в екипа и ще ти даде повече свобода за действие. И тъй като агенцията се разраства, екипът също ще нараства. Какво мислиш?

Страхотно? Глупости? Не знаех какво да отговоря. В ума ми изникнаха думите „Закъсняхте с пет седмици“.

— О, Карл, това е толкова неочаквано, дойде ми толкова изневиделица. Оценявам, че си се застъпил за мен. Не знам какво да кажа.

С типичната си непрозорливост Карл заключи, че бях онемяла от признателност, и поклати глава.

— Няма защо, Еми. Аз знам, че няма какво да му мислиш, но заради протокола, директорите поискаха твоето потвърждение в началото на следващата седмица. Устройва ли те?

Аз си лепнах лъчезарна усмивка.

— Разбира се. Благодаря.