Хелън Полард
Вила в Прованс (19)

Глава 19

На другата сутрин се погледнах в огледалото в банята и се ужасих. Приличах на недоспала вещица. Взех душ, приведох косата си в бледо подобие на замисъла на Софи и облякох приготвените от вчера дрехи. Извадих гримовете от козметичната чантичка на тоалетката, но когато огледах отражението си, за да реша откъде да започна, спрях. Въпреки че се бях събудила с вид на чорлава фурия, сега от огледалото ме гледаше приятно лице с лек загар, лунички и свежо излъчване.

Вгледах се в образа с искрено учудване. У дома, когато се събуждах в подобен вид и настроение както тази сутрин, ми отнемаше половин час мазане с кремове, гримове и изправяне на косата, преди да мога дори да помисля да изляза сред хората. Тук ми стигаше бърз душ, две минути със сешоара, малко крем за лице, спирала за мигли, гланц за устни и готово. Чудно нещо! Ако проявях глупостта да послушам Рупърт, нищожното ми заплащане щеше да се компенсира от това, че нямаше да харча половината си заплата за скъпа козметика.

Ален дойде да ме вземе точно в девет часа, Рупърт ни пожела приятен ден, учудващо без обичайните тъпи коментари, и потеглихме.

— Къде отиваме? — попитах аз.

Ален поклати глава.

— Изненада е. Но бъди спокойна, не е далеч. Ще те заведа на любимото ми място.

Поведохме лек разговор и по едно време установих, че вече не възразявах срещу сватовническите манипулации на Рупърт. Не защото вярвах в безпогрешния му усет, а защото вчера се бях измъчила с прибирането на багажа, болезненото сбогуване и приключването на този период от живота ми. Днешното развлечение беше добре дошло.

Не след дълго Ален сви в голям паркинг. Аз се огледах стреснато.

— Пристигнахме ли?

— Да.

— Къде?

Той слезе от колата и посочи огромните табелки на пътя. Аз се ококорих от учудване.

— Отиваме в зоологическата градина?

— Точно така.

С ръце на кръста, аз не се опитах да скрия учудването и възмущението си. Бях си представяла цивилизована разходка в околността, посещение на чаровни забележителности, хубав обяд. И в най-безумните си фантазии не си бях представяла посещение на зоопарка.

Ален не се смути от явната ми липса на ентусиазъм. Той оцени физиономията ми, отметна глава и се разсмя с дълбок, кадифен глас, от който ме заля вълна от приятно вълнение.

— Недей така, Еми. — Той отвори багажника и извади слънцезащитен крем, леки провизии и малка раница. — Ще видиш, че ще ти хареса.

Осъзнавайки, че проявявах неблагодарност, имайки предвид, че Ален беше пренаредил графика си заради мен, аз се усмихнах по задължение.

— Не се съмнявам — казах учтиво, но не пропуснах да забележа, че посетителите бяха основно семейства с деца. Какво можеше да се очаква от счетоводител.

Зоопаркът беше развлечение за деца. Какво си въобразяваше той? За последно бях ходила в зоопарка, когато бях на девет години и намразих циментираните алеи и унилите затворници зад дебели решетки.

Ален преметна раницата на рамо и тръгна през паркинга. Наредихме се на опашка от родители, баби и дядовци и превъзбудени деца и аз се почувствах някак глупаво. Объркването стана още по-голямо, когато стигнахме до касата и Ален поиска един билет.

— Само един?

Той се усмихна. Около очите му се образуваха бръчици. Дланите ми започнаха да се потят.

— Аз имам целогодишен пропуск — обясни той, като извади портфейла си и показа пропуска на жената на гишето.

— Имаш пропуск за зоопарка?

— Защо не?

— Защо не, наистина — съгласих се аз, но тъй като актьорската ми кариера се свеждаше до ролята на полюшваща се върба в училищна пантомима, когато бях седемгодишна, вероятно не бях особено убедителна.

— Ще прекараш чудесен ден, обещавам ти. Ела, трябва да купим пуканки.

— Защо?

— За да храним животните. — Той погледна невинно смаяната ми физиономия. — Какво? Счетоводителите не могат ли да се забавляват?

Смехът му беше заразителен и аз се разсмях тихичко, но от сърце.

— Не и тези, които познавам. — Усмивката ми грейна, когато си представих какво щеше да каже Нейтън по повод на разходката в зоопарк. Щеше да е сериозен, скучен и осъдителен. Реших да подходя по-непредубедено към това преживяване. На пръв поглед изглеждаше странен избор за излет, но се вписваше идеално в общия фон на престоя ми във Франция.

Резервите ми се оказаха напълно неоснователни. Ентусиазмът на Ален беше заразителен. Той познаваше зоопарка като дланта на ръката си и беше прав — това място не приличаше на зоологическата градина от детството ми. Построена на мястото на стара каменоломна, паркът беше красиво озеленен с бамбук и акации, тук-там се виждаха дървени статуи на животни, а самите обитатели бяха просто великолепни. Влюбих се в грацията на снежния леопард, свенливите червени панди ме очароваха, а дузините червени ибиси, скупчени на едно дърво като гигантски розов плод, събудиха фотографа в мен.

Птичарникът беше прекрасен. Вдълбан в каменната стена, той даваше фантастична възможност да наблюдаваш прелитащите птици, особено синьо-лилавите ара, които приличаха на яркоцветни бижута. Останала без думи от възторг, аз усетих как нещо се посипа на главата ми, погледнах нагоре и видях една ара с оперение в зелено и червено да отчупва парченца скала и да ги сипе по хората на пътеката.

Най-много се смях на комичните лудории на маймуните и гибоните, които изпълняваха въздушно акробатични номера по дърветата и въжетата като циркови артисти. Можех да ги гледам цял ден, но за щастие Ален разпозна гласа на глада в организма ми.

— Хайде да отидем да хапнем — рече той и ме отлепи от маймуните. — Ако не изпреварим тълпите, няма да се уредим с хубава маса с изглед.

Нямах представа какво се разбираше под хубава маса в закусвалнята в зоопарка, но действително се добрахме до място, от което се виждаха жирафите и зебрите. Никога не се бях озовавала на едно ниво с жираф и гледах като омагьосана как той улови с уста един клон и започна да го върти насам-натам, обирайки листата с дългия си черен език и гъвкави устни, докато накрая пусна безцеремонно голата пръчка на земята. Едва когато жирафът се отдалечи, аз успях да се съсредоточа върху моя стек с пържени картофки.

— Успях ли да те запаля? — попита ме Ален.

Засмях се.

— Сто процента. Разбирам, че идваш често тук?

Той кимна.

— За мен животните са стари приятели. Когато съм свободен, идвам тук. Ако съм тъжен, идвам да се разведря тук. Ако съм отегчен, идвам тук, защото винаги има нещо ново. Мястото ми се струва подходящо за всякакъв повод. Предполагам, че звучи глупаво.

— Никак даже. Сигурно е добре да имаш къде да отидеш, когато не знаеш какво да правиш.

— Ти нямаш ли си такова място?

Замислих се какво правех в Англия, когато ми беше тъжно или когато исках да се откъсна за малко от Нейтън. Ако не се броеше шопингът — неизменно нерентабилна стратегия — друго нищо не ми идваше наум… Което не беше добре, тъй като в близко бъдеще доста често щях да копнея за бягство от сивите делници.

— Нищо особено. — Нещо ме стегна в гърлото. Как можех да му кажа, че се бях чувствала толкова добре тук, че не бях изпитвала нужда от бягство? Че „Дворът с розите“ беше моят пристан? Което ме подсети за…

— Ален, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. — На лицето му се изписа тревога.

— Онзи ден на вечеря, когато Рупърт излагаше пред всички идеята си да се преместя във Франция и да работя за него, да открия свой бизнес…

— Да?

— Ами, направи ми впечатление, че всички изказаха мнението си, само ти замълча. А ти си счетоводител. Смятах, че ти би могъл да ме посъветваш от позицията на професионалист.

Той остави ножа и вилицата и заби поглед в чинията, преди да вдигне очи.

— От професионална позиция, може би. Моят проблем е с личната гледна точка.

Аз се намръщих.

— Какво искаш да кажеш?

— Еми. — Той ме погледна в очите. Лешникови, с намек за карамел и канела. — Аз те харесвам. Ти го знаеш. Така че, каквото и мнение да изразя, то няма да е обективно, нали? Можех да ти кажа, че идеята на Рупърт е разумна, но мотивите ми навярно щяха да са лични. Това не би било честно.

Аз го погледнах открито.

— Да се престорим, че аз съм твоята шейсетгодишна леля. Какво щеше да ми кажеш тогава?

Ален наклони глава, сякаш наистина се опитваше да си го представи, после тръсна глава.

— Не мога.

Пресегнах се и го тупнах по ръката.

— Постарай се повече.

— Щях да ти кажа нещо, което ти вече знаеш — че поемаш риск да изоставиш добре платена, сигурна работа, особено като имаш предвид, че бизнесът на Рупърт е сезонен.

— Той каза, че ще ме ангажира, независимо от сезона.

— Добре, да кажем, че той ще ти плаща целогодишно твърда заплата. От една страна, няма да плащаш наем, но няма да имаш стабилност и сигурност. Освен това си мисля, че рано или късно ще се отегчиш. Освен ако не приемеш предизвикателството да започнеш свой бизнес, а познавайки твоите умения, не се съмнявам, че ще намериш свободна ниша. — Ален се поколеба. — Всичко зависи от това доколко обичаш работата си в Англия. Дали си готова за кардинална промяна. И ако е така, дали приемаш неподсигуреното съществуване в нова страна като предизвикателство и приключение, или като потенциален кошмар. Ако предприемеш тази крачка, подозирам, че ще се справиш блестящо.

Той се усмихна.

— Все пак трябва да те предупредя. Французите са верни на своята бюрокрация, но аз ще ти помогна на драго сърце.

Засмях се.

— Хъм, Рупърт ми каза същото.

Ален се изчерви леко.

— Рупърт трябва да престане да се бърка в чуждите работи.

— Тук няма да споря с теб. — Беше време да сменим темата.

— Хайде, да побързаме. Не искам да пропуснем храненето на лешоядите.

Никога не бях виждала нещо подобно — гигантски птици със зловещи клюнове разкъсваха парчета месо за секунди и захвърляха безцеремонно остатъците. Ален се присмиваше на писъците ми при всяко близко прелитане на огромните им крила. Когато оставихме ужасните създания да се надпреварват за последните парчета месо и хрущяли, на небето се бяха скупчили тъмни облаци и въздухът беше натежал от влага. Започнах да си вея с ръка, а Ален огледа небето.

— Май ще завали — произнесе тържествено той и аз се разсмях неудържимо. — Какво е толкова смешно?

— Дори аз мога да позная, че ще вали, Ален. Не е нужно човек да е метеоролог!

— Извинявай.

— Не, ти извинявай. — Докоснах ръката му. — Не трябваше да ти се присмивам. Все още не те познавам толкова добре.

— Бих искал да ме познаваше. И нямам нищо против приятелските закачки. Например твоите. Майка ми обича да казва, че човек дразни само хората, които харесва, затова ще го приема като поличба.

Думите му бяха като ехо на казаното от Раян преди първата ни целувка. Хрумна ми, че това навярно трябваше да ме притеснява. Ние с Раян се бяхме насладили на случилото се между нас и бяхме преминали към непринудено приятелство. Никога не бяхме хранили напразни очаквания.

С Ален беше различно. Тук всичко беше още в зародиш… и с огромен потенциал. Зарадвах се, че не се беше обидил.

Силно и дълбоко буботене ме извади от мислите ми. Ниският тътен постепенно премина в мощно кресчендо, отеквайки във въздуха и дълбоко в тялото ми, разтърсвайки ме.

— Каква гръмотевица! — възкликнах аз.

Този път се засмя Ален. Той поклати глава и посочи съседното ограждение.

— Не е гръмотевица. Това са лъвовете.

Обърнах се и видях група лъвове да се изтягат на една скална площадка.

Мъжкарят, с дълга, почти черна грива, беше източникът на страховития рев. Сигурно го бяха чули в целия зоопарк.

В този миг небето сякаш се раздра на две и върху нас се посипаха едри капки дъжд, които бързо преминаха в силен порой. Ние хукнахме с писъци към най-близкия заслон, покрита площадка за наблюдение на няколко метра от нас. Изкачихме бегом дървените стълби и изтърсвахме подгизналите си дрехи. Дъждът тропаше оглушително по ламаринения навес и все повече хора прииждаха към заслона, докато накрая се озовахме плътно заобиколени от всички страни. Помъчих се да не мисля за плътно притиснатите ни тела с Ален, но усетих как по бузите ми плъзна руменина.

— Не се тревожи. Летният дъжд е стихийно явление — рече Ален.

— Няма проблем. — Надзърнах над рамото му към лъвовете, които седяха невъзмутимо на скалата, без да обръщат внимание на тежките дъждовни капки, които отскачаха от земята. — Много е задушевно.

Ален се засмя тихо.

— Това е идеалната дума за случая.

Погледите ни се срещнаха. Нормално, бяхме скупчени толкова плътно, че всеки опит да се обърна щеше да се изтълкува като явна тактика за избягване. Освен това не исках да се извърна от лицето на Ален. Красиво лице. Излъчващо доброта и неуловим сексапил.

Без очила, което ми даваше шанс да потъна в кадифените дълбини на очите му.

— Само за четене ли носиш очила? — изрекох на глас мислите си. Прииска ми се да се сритам в кокалчетата, но нямаше достатъчно място за това.

— Да. За четене и когато искам да видя нещо отблизо.

— Тогава дано да съм достатъчно размазана. Защото напоследък не издържам на прецизно вглеждане.

Ален се намръщи.

— Странно, но изобщо не си ми размазана. Освен това мисля, че се справяш отлично. По всички фронтове. — Той замълча. — Еми, трябва да те попитам нещо.

— Какво? — Дланите ми отново се бяха изпотили. Изтрих ги тайничко в панталона си.

Той се поколеба.

— Ако нещата бяха различни, ако ти не преживяваше най-неприятния период в живота си, щеше ли да обмислиш възможността да се… виждаме?

Аз го зяпнах с широко отворени очи.

— Може би. Вероятно. — Хипнотизирана от дъжда и златните точици в очите му, аз прошепнах: — Да.

Хората под заслона станаха още повече и ни избутаха толкова навътре, че аз опрях гръб до стъклото и усетих нещо твърдо да се притиска до мен. Буквално.

Ален се изчерви.

— Божичко, Еми, съжалявам.

Аз също се изчервих.

— Няма нищо. Ти не си виновен.

— Мисля, че предвид обстоятелствата, трябва да обясня. — Ален беше толкова засрамен, че аз положих усилие да се съсредоточа върху лицето му, вместо върху топлината на тялото му.

— Не, наистина, Ален, недей.

— Еми, иска ми се да не си заминаваше утре. Знам, че ти остана тук повече, отколкото беше планирала и не се страхувам, че няма да те видя отново, защото ти ще се върнеш да видиш Рупърт. Но съжалявам, че нямахме повече време да се опознаем. — Той се намръщи. — В момента животът ти е нагоре с краката и никой порядъчен мъж не би трябвало да те притеснява. Искам само да знаеш, че при други обстоятелства бихме могли да сме повече от приятели — нещо, което много бих искал.

Прониза ме болезнено съжаление дълбоко под лъжичката. Ален вече говореше за нас в минало време, въпреки че приятелството ни се беше зародило наскоро. Възможността то да прерасне в нещо повече беше твърде невероятна. Аз живеех и работех в Англия. Ален живееше и работеше във Франция. Познавахме се съвсем бегло. Нямах намерение да се вкарвам в някаква абсурдна любовна история и бях сигурна, че Ален не очакваше подобно нещо от мен, за да поеме всички негативи, когато връзката ни приключеше.

И все пак мисълта, че това деликатно, но мощно привличане щеше да загине в края на деня, ме изпълни с тъга. Една сълза заплашително затрептя в ъгъла на окото ми и аз премигнах яростно, за да й попреча да се отрони, но въпреки това тя се търкулна по бузата ми. Ален освободи ръката си и посегна да я изтрие с палец.

— Съжалявам — прошепнах аз. — Държа се глупаво.

— Не е така. Ти преживя много труден период.

Аз въздъхнах. Моментът беше решаващ. Трябваше да разбера дали това разцъфтяло привличане беше нещо повече от жажда за мъжко внимание, нужда от утеха, желание да се уверя в женската си привлекателност, след като ме бяха зарязали така безсърдечно. Моята неочаквана афера с Раян беше възстановила донякъде увереността ми, беше ми възвърнала отчасти вярата в себе си, но беше експеримент, плаха крачка напред. Докато отношенията ми с Ален… Тук имаше нещо повече, нещо по-дълбоко, но през последните седмици аз бях преживяла такова сътресение, че вече не се доверявах на инстинктите си.

Внезапно почувствах необходимост да се уверя. Реално, това нямаше да промени и без това невъзможната ситуация. Но ако си тръгнех от Франция, без да знам, цял живот щях да се измъчвам с въпроси.

— Сега е мой ред да те попитам нещо — престраших се аз.

— Добре. — Ален прозвуча колебливо, на челото му се появиха бръчки. Щеше да е смешно, ако не бях толкова нервна.

— Не искам да изглеждам прекалено напориста.

— Мисля, че отдавна сме преминали този етап — прошепна Ален, явно сконфузен.

Той беше успял да отстъпи два-три сантиметра назад, доколкото бе възможно при този натиск от мокри тела, но телата ни още се докосваха и усещането за близост беше достатъчно мощно, за да обагри с неловкост едва напъпилото ни приятелство.

— Добре. — Аз прочистих гърлото си. — Би ли искал да ме целунеш?

Ако веждите му можеха да се вдигнат още по-високо, сигурно щяха да се заковат над главата му, както в анимационните филми. Поех си дълбоко дъх.

— Трябва да знам.

Той се вгледа в очите ми, после кимна с разбиране.

В забавен кадър, наелектризиран от топло, сладко очакване, Ален наведе глава и устните му срещнаха моите, с целувка лека като перце и мека като кадифе. Останахме така дълго, забравили за тълпата наоколо, докато силен тласък в гърба му не внесе допълнителен натиск и целувката стана по-категорична, натоварена със заряд и обреченост, желание и съжаление, примесени с тихо отчаяние.

Ален се отдръпна, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Това даде ли задоволителен отговор на въпроса ти?

Не ми беше лесно да заговоря.

— Да. Благодаря.

— Пак заповядай.

Навалицата започна да се разрежда, тъй като дъждът беше преминал в лек ръмеж, а после изведнъж спря. Две дами на средна възраст ни изгледаха осъдително, когато Ален ме улови за ръка и ме поведе към стълбата. Слънцето се показа иззад облаците и окъпа със светлина мокрия чакъл. Аз потрепервах.

Ален стисна леко ръката ми.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Умълча се.

— Защото не знам какво да кажа.

— Je comprends.^[1]

Сърцето ми подскочи, като го чух да говори на френски. Плюс признанието, че той ме разбираше. Утре аз трябваше да си тръгна за Англия. Вероятността тази целувка да доведе до нещо повече беше нищожна и щеше да зависи от смелостта да повярвам. Знаех, че в момента не бях в състояние на такова нещо, нито емоционално, нито практически. Ален знаеше и това.

Тръгнахме си едва когато наближи часът да затворят зоопарка. Аз отскочих до тоалетната, а Ален потъна в магазина за сувенири, където го намерих близо до касата, да прибира портфейла си, стиснал книжна торба.

Той ми подаде покупката.

— За спомен от твоето посещение в зоопарка като голямо момиче.

И за да ми напомня за теб. Неизречените думи увиснаха между нас, аз поех торбата и надникнах вътре. Там имаше нещо сиво и пухкаво. Оказа се плюшена играчка — женски гибон с дълги висящи крайници и очарователно малко на гърба.

— Увива се около врата. Виж. — Ален посочи едно малко момиченце, което си тръгваше от зоопарка, гордо накипрено с играчката си. Той използва разсейването ми, за да увие играчката около шията ми. — Готово.

Едновременно смутена и приятно изненадана, аз погалих кадифената козина.

— Благодаря. Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е купувал играчка.

— Значи ще бъде уникален и любим подарък.

Усмихнах се. Подаръкът може и да бе смешен, но Ален имаше право. Свалих гибона чак когато седнах в колата, за да не пострада от предпазния колан.

Ален погледна часовника на таблото.

— Да му се не види. Трябва да се връщаме.

— Така ли? Среща ли имаш?

Той се изчерви леко.

— Не, ъ, тоест, да. Пък и ти сигурно имаш работа. — Той се смълча и взе да сменя станциите на радиото. Не възразявах да помълчим. Бях в състояние да мисля само за целувката и дали от нея можеше да излезе нещо, но дума не можеше да става да се преместя да живея в чужда страна по силата на някаква моментна приумица.

Когато пристигнахме в „Дворът с розите“, дворът беше пълен с коли.

Аз се намръщих.

— Кои са всичките тези хора?

Ален се покашля.

— Хайде, да влезем вътре.

— Ален, благодаря ти, но не е нужно да ме съпровождаш до къщата. Вече съм голямо момиче.

— Трябва да кажа нещо на Рупърт — рече тихичко той.

Аз поклатих глава, слязох от колата и тръгнах по стълбите към кухнята.

— Еми. Добре ли прекара деня? — Рупърт се зададе от салона.

— Да, благодаря. Какво правят тук тези коли? Едва намерихме къде да паркираме!

Той вдигна рамена.

— Реших да организирам празненство. Хайде, ела при нас.

— Не, Рупърт, изморена съм — изохках аз. — Не може ли да отида да се изкъпя?

Рупърт изсумтя и ме побутна към коридора.

— Не, миличка. Не и на празненството в твоя чест.

— Какво?

Но вече беше късно. Озовах се в пълна с развеселени гости стая.