Ребека Рос
Бунтът на кралицата (5)

Три
Пари или джунджурии

На Ориана й отне още час да завърши скицирането ми. Не посмя да поиска от мен да се забавя още, когато започна да я оцветява; усещаше, че нямам търпение да смъкна реквизитните дрехи и да се заема отново с ученето. Подадох наметалото, бронята, венеца от цветя и меча обратно на Абри, и оставих смеха и разговора на сестрите си зад гърба си в ателието, като потърсих тихите сенки на стаята, която делях с Мерей.

Според традицията, възпитаничката по музика бе удостоявана с привилегията да има собствена спалня, за да съхранява инструментите. Другите четири момичета бяха настанени по две в стая. Но тъй като Вдовицата неочакваното ме бе приела като своя шеста ученичка, спалнята на Мерей се бе превърнала в споделено пространство.

Когато отворих вратата, миризмите на пергамент и книги ме посрещнаха като верни приятели. Мерей и аз бяхме разхвърляни, но аз приписвах това на нашите наклонности. Тя бе разпръснала тестета нотни листове навсякъде. Веднъж намерих сноп нотни листове в завивките й и тя твърдеше, че била заспала с тях в ръка. Каза ми, че чувала музиката в ума си, когато безмълвно четеше нотите; толкова дълбоко бе влечението й.

Колкото до мен, аз разпилявах навсякъде книги, дневници и „хвърчащи листове“. В стената до леглото ми бяха издълбани лавици, претъпкани с томове, които бях донесла от библиотеката. Книгите на Картие също заемаха няколко рафта и докато гледах гръбчетата от меки и твърди подвързии, се питах какво ли щеше да бъде усещането да му ги върна всичките. И осъзнах, че не притежавам дори една-едничка книга.

Наведох се да вдигна от пода захвърлената си рокля, все още подгизнала, и намерих писмото на Франсоа. Беше покрито с размазано мастило и не можеше да се разчете.

— Изпуснах ли го? — обади се Мерей от вратата.

Обърнах се да я погледна, както стоеше, пъхнала под мишница цигулката си, с лъка, подаващ се от дългите й пръсти; бурята изливаше лавандулова светлина по кафявия тен на лицето й, по покритата й с петна от смола рокля.

— В името на Сен Льо Гран, какво са направили с лицето ти? — Тя пристъпи напред, с разширени от любопитство очи.

Пръстите ми проследиха профила ми, опипвайки напуканата пътечка от синя боя. Съвсем бях забравила за това.

— Ако беше там, това никога нямаше да се случи — подкачих я.

Тя остави инструмента си настрана, а после улови с пръсти брадичката ми, възхищавайки се на творението на Ориана:

— Е, нека позная. Преоблекли са те като меванска кралица, току-що завърнала се от бойното поле.

— Толкова мевански вид ли имам?

Мерей ме отведе до тоалетката, където пред прозореца бе поставена кана с вода. Пъхнах писмото на Франсоа обратно в джоба си, докато тя наля вода в порцеланова купа и взе кърпа.

— Не, имаш много валениански вид и държание. Дядо ти не твърдеше ли, че си истинско копие на майка си?

— Да, но е възможно да лъже.

Тъмните очи на Мерей мълчаливо ме упрекнаха за липсата ми на вяра. А после започна да бърше боята с кърпата.

— Как вървят уроците ти, Бри?

Това беше въпросът, който продължавахме да си задаваме една на друга, отново и отново, с наближаването на слънцестоенето. Изпъшках и затворих очи, когато тя започна да жули енергично:

— Не знам.

— Как може да не знаеш? — Тя спря за миг с миенето, когато склоних отново да отворя очи. Взираше се в мен с изражение, което беше нещо средно между тревога и объркване. — Има само още два официални учебни дни.

— Известно ми е. Но искаш ли да знаеш какво направи днес учителят Картие? Попита: „Какво е «влечение»?“, все едно съм на десет, а не на седемнайсет. — Въздъхнах и взех от нея мократа кърпа, потапяйки я обратно във водата.

Бях разказала на Мерей подозренията си. Бях й казала как смятах, че Вдовицата ме беше приела поради някаква загадъчна причина, не защото имах потенциал. Мерей беше свидетел, че през втората година едва се справях с музиката. Беше седяла до мен и се бе опитвала да помага в обучението ми, когато мистрес Евелина изглеждаше съкрушена от лошото ми свирене. Никога дотогава цигулка не бе звучала така, сякаш искаше да умре.

— Защо не ми отказа, когато го помолих да ме приеме като своя възпитаничка? — продължих, като търках лицето си. — Трябваше да каже, че три години не е достатъчно време, за да овладея това. А ако бях умна, трябваше да избера науките още от самото начало, когато бях на десет и имах достатъчно време да науча всички тези проклети родословия. — Синята боя не се махаше. Метнах мократа кърпа настрана, чувствайки се, сякаш бях обелила половината си лице, разкривайки същността си; неспособна.

— Нужно ли е да ти напомням, Бри, че учителят Картие никога не допуска грешки?

Хвърлих поглед към прозореца, гледайки как дъждовните капки се стичат като сълзи по стъклото; знаех, че беше права.

— Нужно ли е да ти напомням, че учителят Картие нямаше да те приеме като своя възпитаница, ако дори за миг смяташе, че не можеш да разкриеш същността си и да бъдеш посветена? — Тя улови ръката ми, за да привлече вниманието ми отново към себе си. Усмихна се; половината от къдравата й черна коса беше прихваната с панделка, останалата — пусната по раменете. — Ако учителят Картие смята, че можеш да развиеш наклонностите си за три години, значи можеш. Така и ще направиш.

Стиснах пръстите й в безмълвен жест на благодарност. А сега беше мой ред да попитам за влечението й:

— Как върви последната ти композиция? Чух малко от ателието…

Мерей пусна пръстите ми и изпъшка. От звука разбрах, че се чувстваше така, както и аз… изтощена и разтревожена. Тя се обърна, отиде обратно до леглото си и седна, като подпря брадичка на дланта си.

— Ужасно е, Бри.

— На мен ми звучеше прекрасно — казах, спомняйки си как музиката й струеше надолу по коридорите.

— Ужасно е — настоя тя. — Мистрес Евелина иска да я подготвя навреме за слънцестоенето. Не мисля, че е възможно…

От седемте години, през които делях стая с Мерей, знаех, че е перфекционистка, когато ставаше дума за музиката й. Всяка нота трябваше да е изящно поставена, всяка песен трябваше да се свири с пламенност и възторг. Ако пръстите или лъкът на цигулката й допуснеха от струните да излезе грешен звук, тя се дразнеше от представянето си.

— Знаеш ли какво значи това? — попитах и се усмихнах, докато посягах към резбованата кутия върху един от рафтовете й.

Мерей се отпусна назад в леглото си и заяви с пресилен драматизъм:

— Прекалено уморена съм, за да играя.

— Имаме уговорка — напомних й, отворих кутията върху масата, която деляхме и измъкнах разграфената на квадрати дъска и мраморните пионки.

Баща й беше изпратил за двете ни тази игра на „пари или джунджурии“; игра, която Мерей обожаваше и бе играла през цялото си детство на остров Баскун. С течение на годините в Магналия, докато двете мислехме все повече за посвещаването си, вече почти нямахме време да играем. С изключение на вечерите, когато и двете бяхме объркани и разтревожени. Бяхме се зарекли тогава да изваждаме играта, като начин да си напомним, че наближаващото слънцестоене не беше всичко.

— Добре. — Тя склони, както и знаех, че щеше да стори. Надигна се от леглото и отиде до масата ни, събра няколко разхвърляни нотни листа и ги остави настрана.

Седнахме една срещу друга; цветните ни пионки проблеснаха, когато запалих свещите, а Мерей подхвърли един дукат, за да види на кого се пада първия ход.

— Ти започваш, Бри — каза тя.

Взрях се в пионките си, послушно подредени. „Пари и джунджурии“ беше стратегическа игра, в която целта беше да отстраниш и трите червени пионки на противника. Реших да започна от ръба, като преместих жълтата си пионка напред до първия квадрат с обозначение „джунджурии“.

Винаги започвахме играта мълчаливо, давайки си взаимно време да привикнем да се движим в такт една с друга. Аз имах склонност да правя дръзки ходове, а Мерей — предпазливи. Пионките ни бяха разпръснати по цялата дъска, когато тя наруши мълчанието ни, като попита:

— Получи ли вест от дядо си?

Взех първата й червена пионка, която тя дръзко беше оставила да се понесе към линията на сблъсъка ни.

— Да. Ще трябва да ти дам да го прочетеш по-късно.

Тя започна да се измества към една от моите червени пионки.

— Съобщи ли ти име?

— Никакво име. Обичайният отговор.

— Че баща ти е недостоен да бъде споменаван?

— Да, точно с тези думи. — Гледах я как помете една от червените ми пионки. Освен това ме беше блокирала с един от жълтите си пулове. Започнах да се провирам между тях…

— Ами твоят баща?

— Писа преди няколко дни. Праща ти поздрави и се надява да дойдеш с мен на гости при него след слънцестоенето.

Гледах я как прескача сините ми пионки и спира в средата на моята територия. Дръзките ходове от нейна страна винаги ме изненадваха; тя винаги предпочиташе да играе толкова предпазливо. Отвърнах й със същото, подражавайки на нейния ход, и попитах:

— Кое би предпочела: да имаш много красив покровител, който има лош дъх, или много грозен покровител, който винаги ухае хубаво?

Мерей се засмя:

— Добър опит, Бри. Не се разсейвам толкова лесно.

— Не те разсейвам — настоях, опитвайки се да скрия една усмивка. — Това са много важни въпроси за обмисляне.

— Ммм-хмм. — Тя отмъкна втората ми червена пионка. — Тогава ще трябва да избера грозния покровител.

— И аз — отвърнах, като се опитах да разкъсам поредния обръч от жълтите й пионки.

— Ако ще играеш тази игра, тогава и ти трябва да отговориш на въпрос. — Тя премести черната си пионка върху нечетен квадрат с обозначение „джунджурии“. — В учителя си ли би предпочела да се влюбиш, или в покровителя си?

— И двата избора са ужасни и лекомислени — промърморих.

— Трябва да отговориш.

Вгледах се в дъската, опитвайки се да намеря изход от заплетеното положение, в което ме беше поставила.

— Добре тогава. Бих предпочела да се влюбя в покровителя си. — Лицето ми се обля в топлина, но не откъсвах очи от квадратите с обозначение „джунджурии“. Бях стигнала почти до втората й червена пионка…

— Трябва да призная, че аз бих избрала учителя.

Вдигнах поглед, изненадана от отговора й. Тя се усмихна, очите й се приковаха върху моите, докато без никакво усилие отмъкна последната ми червена пионка.

— Винаги ме побеждаваш в тази игра — оплаках се.

— Губиш, защото никога не се отбраняваш странично, Бри. Това ти е слабото място. Побеждавам те със страничен ход. — Тя размаха победената ми червена пионка. — Ще играем ли отново?

Издадох звук на възражение, но тя знаеше, че искам. Подредихме отново пионките си върху първоначалните им квадрати и зачаках Мерей да направи първия ход.

При този тур не задавахме въпроси; бях твърде съсредоточена върху опитите да я надхитря, като вкарах в употреба тази обходна тактика, с която винаги ме побеждаваше. Така че, когато тя се прокашля, вдигнах поглед и се изненадах, че се готви да превземе последната ми червена пионка.

— Сега — каза Мерей. — Да минем към един много важен въпрос.

— И какъв е той?

Тя направи пауза в опит да удържи смеха си, докато ме побеждаваше за пореден път:

— Какво ще кажеш на учителя Картие, когато те попита защо по лицето ти има сини петна?