Ребека Рос
Бунтът на кралицата (30)

Двайсет и осем
Раздвоено сърце

— Райън? Отстъпи на дъщеря ми законното й място.

Видях как Райън се сепна, зашеметен от искането на баща си. Загледах как лицето му се разкривяваше от ярост към мен, понеже най-големият му страх току-що беше облечен в плът и кръв.

Изгубената дъщеря беше дошла да си вземе обратно наследството.

Оставих го да се надигне, просто за да видя дали щеше да го направи. А после повдигнах ръка и казах:

— Райън може да си запази мястото, засега. Бих искала да поговоря насаме с теб, татко.

Очите на Аленах — в блед нюанс на синьото, като коварен лед върху езеро — проблеснаха от любопитство. Сигурно очакваше подобно нещо, защото се изправи без колебание и протегна към мен дясната си ръка.

Изкачих се на подиума, заобиколих масата и поставих пръсти в неговите. Той ме изведе от залата, нагоре по стълбите, надолу по коридор, по който още не бях минавала. Отведе ме в личното си крило; обширна поредица от свързани стаи, които бяха пищно обзаведени.

Първата стая бих определила като гостна; място, където да посрещаш близки приятели. Имаше голямо огнище, в което гореше буен огън, и няколко кресла, застлани с овча кожа. На едната стена имаше внушителен гоблен с изобразен върху него бял елен рогач, който скачаше със забити в гърдите му стрели, и толкова много окачени животински глави, които сякаш ме наблюдаваха; светлината на огъня ближеше изцъклените им очи.

— Седни, дъще, и ми кажи какво мога да ти донеса за пиене — каза Аленах и пусна пръстите ми, за да отиде до едно бюро, по което искряха бутилки вино, керамични кани с ейл и комплект златни бокали.

Седнах в креслото най-близо до огъня, треперейки заради мократа си рокля.

— Не съм жадна.

Почувствах как хвърли поглед към мен. Не откъсвах поглед от танцуващия огън, слушах как си наливаше питие. Бавно прекоси пода и седна в креслото срещу мен.

Едва когато и двамата бяхме неподвижни, срещнах погледа му.

— Погледни се — прошепна той. — Прекрасна си. Също като майка си.

Тези думи ме разгневиха:

— Така ли разбрахте, че съм аз?

— Най-напред те помислих за майка ти, щом те видях да влизаш в тронната зала. Помислих, че се е върнала да ме преследва — отвърна той. — Докато ме погледна и разбрах, че си ти.

— Хмм.

— Не ми вярваш?

— Не. Нуждая се от доказателства, милорд.

Той кръстоса крака и отпи глътка вино, но прозорливите му сини очи нито за миг не се откъснаха от моите.

— Много добре. Мога да ти дам всички доказателства, които пожелаеш.

— Защо първо не ми разкажете как се запознахте с майка ми?

— Майка ти посети Дамхан заедно с дядо ти за един организиран лов преди около осемнайсет години — поде Аленах с глас, гладък като коприна. — Три години преди това бях изгубил съпругата си. Все още скърбях за смъртта й, мислех, че никога няма да погледна друга жена. Докато не пристигна майка ти.

Трябваше да впрегна цялата си вътрешна сила, за да прикрия презрението си, да задуша сарказма си. Възпрях го, заставяйки се да мълча, за да продължи разказа си.

— Майка ти и дядо ти отседнаха тук за около месец. През това време я обикнах. Когато си тръгна с дядо ти за Вадения, нямах представа, че носи теб. Но двамата започнахме кореспонденция и щом научих за теб, я помолих да се върне в Дамхан, да се омъжи за мен. Дядо ти отказа да го позволи, смяташе, че съм съсипал дъщеря му.

Сърцето ми блъскаше дълбоко в гърдите. Всичко, което бе споделил, можеше да бъде истина — дядо ми също го беше споменал. Въпреки това мълчах и слушах.

— Майка ти ми писа в деня, когато ти се роди — продължи Аленах. — Дъщерята, която дълго бях чакал, която винаги бях искал. Три години след това писмата на майка ти секнаха. Дядо ти ми съобщи, че е починала и че ти не си моя, че нямам права над теб. Изчаках търпеливо, докато ти навърши десет. И ти написах писмо. Предположих, че дядо ти ще го скрие от теб, но въпреки това ти изпратих покана да ме посетиш.

Когато съм била на десет… когато съм била на десет… когато дядо беше избягал в Магналия с мен, за да ме скрие. Едва си поемах въздух…

— Когато така и не получих вест от теб, реших да удостоя дядо ти с едно малко посещение — каза Аленах. — Ти не беше там. А той отказваше да ми каже къде те е скрил. Но аз съм търпелив човек. Щях да изчакам, докато навършиш пълнолетие, докато станеш на осемнайсет, когато можеш да взимаш собствени решения. Така че представи си изненадата ми, когато влезе в тронната зала. Помислих, че най-сетне си дошла да се срещнеш с мен. Готвех се да изляза напред и да предявя правата си над теб, докато от езика ти не се откъсна едно определено име. — Ръката му стисна по-здраво бокала. Ах, ревността започна да изопва лицето му като маска. — Каза, че Маккуин ти е баща. Помислих си, че съм сбъркал — сигурно очите ми ме заблуждаваха. Но после ти каза, че си адепт и всичко се навърза; дядо ти те беше скрил, оставяйки те да овладееш влечението си, а Маккуин те беше осиновил. И колкото по-дълго стоеше там, толкова по-сигурен ставах. Ти беше моя, а Маккуин те използваше. Затова предложих да те подслоня, за да науча повече за теб, за да те предпазя от краля. А после онова плашливо куче потвърди подозренията ми.

— Куче ли?

— Неси — каза Аленах. — Винаги е мразила непознати. Но беше привлечена от теб и това ме накара да си спомня… когато майка ти беше тук преди толкова години, една от моите хрътки отказваше да се отдели от нея. Майката на Неси.

Преглътнах; казах си, че едно куче няма как да е знаело…

— Защо ме оставихте да се върна при Маккуин в такъв случай? — попитах; думите бяха твърде горещи, за да ги задържа повече в гърдите си. — Оставихте ме да се събера отново с него, само за да ме откъснете.

Аленах се опита да сдържи усмивката си, но ъгълчетата на устата му разкриха извратеното удоволствие, което изпитваше при тази мисъл:

— Да. Навярно беше жестоко от моя страна, но той се опитваше да ме нарани. Опитваше се — все още се опитва — да те настрои против мен.

Колко много грешеше Аленах. Журден дори не беше знаел чия дъщеря бях в действителност.

А после се втренчих в ръката му — дясната му ръка, с която държеше бокала си — и си спомних. Тази ръка беше посякла съпругата на Журден. Тази ръка ги беше предала, беше причинила смъртта на съпругите и дъщерите им.

Изправих се; гневът и тревогата ми се сляха, разливайки ужас в кръвта ми.

— Грешите, милорд. Не съм ваша дъщеря.

Бях на половината път до вратата; въздухът излизаше от мен, сякаш железни пръсти се бяха обвили около гърдите ми и го изстискваха. Камъкът на здрача го почувства и разпрати успокояваща топлина по корема ми, нагоре към сърцето ми; Бъди смела, прошепна, и въпреки това бягах от Аленах.

Ръката ми посягаше към дръжката на вратата, когато гласът му прониза разстоянието между нас:

— Не съм свършил, Бриена.

Звукът на името ми ме накара да спра рязко, запечата краката ми към пода.

Слушах го, когато се изправи, стъпките му влязоха в една от съседните стаи. Когато се върна, чух шумоленето на листове хартия.

— Писмата на майка ти — беше всичко, което каза.

Това ме накара да се обърна. Прекосих пода и отидох обратно при него, където беше оставил дебела връзка писма в стола ми. Това ме накара да посегна към тях, към тази мъничка останка от майката, за която винаги бях копняла.

Започнах да ги чета с напълно разкъсано сърце. Това беше тя. Беше Розали Паке. Майка ми. Значи го беше обичала, макар да нямаше представа какво беше направил.

В едно от писмата имаше малък кичур коса. Моята коса. В меко златистокафяво.

Нарекох дъщеря ни Бриена в чест на теб, Брендан.

Свлякох се на пода, силата ме напусна. Самото ми име беше вдъхновено от неговото — на този коварен, кръвожаден мъж. Вдигнах поглед към него; стоеше наблизо и ме гледаше как асимилирах истината.

— Какво искате от мен? — прошепнах.

Аленах коленичи на пода пред мен и улови лицето ми в ръцете си. Тези предателски ръце.

— Ти си единствената ми дъщеря. И ще те отгледам като бъдеща кралица на тази земя.

Идваше ми да се изсмея, идваше ми да заплача. Исках да откъсна този ден, да го изгоря, да забравя, че някога се беше случил. Но ръцете му ме държаха стабилно и трябваше да се вслушам в безумното му твърдение.

— И как, милорд, ще ме направите кралица?

Мрачна светлина проблесна в очите му. За миг сърцето ми спря и си помислих, че беше разбрал за камъка. Но ние не бяхме Кавана. Камъкът беше безполезен за нас.

— Някога отдавна — промърмори той — нашият предтеча взел нещо, което било от съществена важност Мевана да остане владение на кралица. — Палците му леко погалиха бузите ми, когато сведе усмихнато лице към мен. — Нашият Дом крие Канона на кралицата от поколения насам. Съхранява се в този замък и аз ще възкреся Канона, за да те поставя на трона, Бриена.

Затворих очи, трепереща.

През всичките тези години домът Аленах бе държал Камъка на здрача и Канона на кралицата. Моят дом бе унищожил цяло родословие кралици, беше принудил магията да заспи, беше дал власт на жесток крал като Ланън. Тежестта на деянията на моите предци ме накара да се превия; щях изцяло да се разтопя в пода, ако Аленах не ме придържаше изправена.

— Но аз съм наполовина валенианка — възразих и отворих очи да го погледна. — Незаконородена съм.

— Аз ще те узаконя — каза той. — И няма значение дали си само отчасти от мевански произход. Във вените ти тече благородна кръв, а като моя дъщеря имаш законно право над трона.

Трябваше да го оборя още тогава, преди изкушението да пусне корени в мен. Но Канонът на кралицата… нуждаехме се от него. Имахме камъка, но ни трябваше и законът.

— Покажете ми Канона — поисках.

Ръцете му бавно се отместиха от лицето ми, но той продължи да се взира в мен:

— Не. Не и докато не ми се закълнеш във вярност. Не и докато не узная, че напълно се отричаш от Маккуин.

О, той си играеше с мен. Манипулираше ме. Това ме накара да го презирам още повече; изпитваше нужда да се състезава с Журден, искаше ме само да демонстрира собствената си власт.

Няма да се хвърлям прибързано в това — помислих си.

Така че си поех дълбоко дъх и казах:

— Оставете ме да обмисля това през нощта, милорд. Ще ви дам отговора си на сутринта.

Той щеше да уважи молбата ми. Беше меванец, а за него дадената дума бе нерушима клетва. Валенианците имаха своето изящество в светския етикет и своята вежливост, но меванците имаха думата си, проста и обвързваща.

Аленах ми помогна да се изправя на крака. Поръча да ми приготвят топла вана в стаята с еднорога и ме остави за нощта. Киснах във водата, докато кожата ми се сбръчка, като се взирах в огъня и мразех произхода си. После станах и облякох нощната риза, която ми беше осигурил, тъй като бях оставила всичките си притежания при Журден.

Седнах пред огъня с камъка и медальона, скрити под мекия вълнен плат на нощницата ми, и се почувствах пленница на собствените си ужасни мисли.

Бях пристигнала в Дамхан тази вечер, смятайки, че Аленах нарочно дразнеше и предизвикваше Журден с претенциите си към мен. Сега обаче бях наясно… Бях кръв от неговата кръв, елен, прескачащ лаврови клони, единствена дъщеря на един жесток човек.

А той искаше да ме превърне в кралица.

Затворих очи и започнах да прокарвам пръсти през заплетената паяжина, в каквато се беше превърнал животът ми.

За да съживя Канона, щеше да ми се наложи да се закълна във вярност на Аленах.

Ако се закълнях във вярност на Аленах, щях или да го последвам като му позволя да ме постави на трона, или да го предам и да взема Канона със себе си в Мистуд.

Ако откажех да се закълна във вярност на Аленах, нямаше да открия Канона. Пак щях да отида в Мистуд с камъка, както беше планирано. Но Аленах можеше да ме затвори под ключ в кулата на Дамхан.

— Бриена?

Хвърлих поглед надясно и видях Картие в стаята ми. Дори не го бях чула да влиза през тайната врата; толкова бях вглъбена в собствените си мрачни размишления. Той дойде до стола ми, коленичи пред мен и сложи длани на коленете ми, знаеше, че бях другаде и докосването му щеше да ме върне обратно.

Загледах как светлината на огъня целуваше златните нишки на косата му и оставих пръстите си да преминат бързо през нея; той затвори очи в отговор на милувката ми.

— Той е мой баща — прошепнах.

Картие ме погледна. В очите му имаше такава тъга, чувстваше всяко мехурче болка вътре в мен.

— Знаехте ли, че е той? — настоях.

— Не. Знаех, че баща ти е меванец. Никога не ми казаха името му.

Оставих пръстите си да се измъкнат от косата му. Облегнах глава назад в стола и погледнах нагоре към тавана.

— Канонът е у него. И той иска да ме направи кралица.

Пръстите на Картие се стегнаха върху коленете ми. Насочих поглед обратно към него; очите му не разкриваха нищо, дори докато изричах предателски думи. В изражението му нямаше ужас, нито алчност, само предан нюанс на синьото.

— Картие… как да постъпя?

Той стана и придърпа един стол близо до моя, за да седне точно срещу мен, така че нямаше накъде другаде да гледам, освен към него. Загледах как огънят разливаше светлина по едната страна на лицето му и сенки по другата.

— Преди четири месеца — каза той — си мислех, че знам кой е най-добрият път за теб. Бях те обикнал толкова дълбоко, исках да се уверя, че ще избереш онзи клон на науките, който ще те задържи близо до мен. Исках да отидеш с Бабино, да преподаваш, както бях направил аз. Краят на лятото дойде и установих, че си изчезнала безследно… тогава осъзнах, че не мога да те задържа, не мога да решавам вместо теб. Едва когато те оставих да си отидеш, те открих отново по най-удивителния начин.

Той замълча, но очите му не се откъсваха от моите.

— Не мога да ти казвам как да постъпиш, кое е най-добро — заяви той. — Сърцето ти трябва да избере това, Бриена. Но ще кажа следното; независимо кой път избереш, ще те последвам дори в тъмнината.

Той се изправи, прокарвайки леко пръсти през косата ми, надолу по острото очертание на челюстта ми до върха на брадичката ми. Израз на обещание, израз на посвещение.

Ще те последвам.

— Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен — прошепна той и си тръгна, преди дори да си поема дъх.

* * *

Тази нощ водех война, защото сърцето ми бе раздвоено. Кой баща да предам? Този, обвързан с мен чрез влечението, или онзи, обвързан чрез кръвта? Дали Журден ме мразеше сега, знаейки чия дъщеря бях в действителност? Имаше моменти, в които си мислех, че приемният ми баща бе започнал да държи на мен, беше ме обикнал. Но можеше вече никога да не гледа на мен по същия начин, когато знаеше истината.

Бях дъщеря на човека, който го беше унищожил.

Водех битка цяла нощ… крачех из стаята, съмнявах се, агонизирах. Но когато зората разпръсна бледолилава светлина върху прозорците и утрото се вмъкна крадешком в стаята ми, най-сетне бях избрала пътя си.