Ребека Рос
Бунтът на кралицата (26)

Двайсет и четири
Ловът

На следващата сутрин закусих припряно в залата, а след това последвах върволицата валенианци във вътрешния двор, които чакаха конете си. Мъглата тъкмо започваше да се разсейва, изгорена от слънцето, и аз гледах отстрани как ширналите се земи на Дамхан се разбуждаха със слънце и блестяща роса.

Тук бяха пивоварната, жилищата на прислугата, конюшните, тренировъчният двор, където някога Тристан и Оран се бяха упражнявали. А точно досами пасището се намираше гората Майрена, обвита в тъмнозелени борове и жълти трепетлики, увенчани с мъгла. През изминалите сто и шейсет години не се беше променила. Беше кротко напомняне, че тази страна, този народ, бяха изградени в издръжливост и традиция, че промяната настъпваше бавно и постепенно.

Плановете ми бяха да се доближа до гората, като помолех за обиколка, която очаквах да бъде възпрепятствана, след като всички мъже щяха да ловуват. Но трябваше да покажа любопитството си към местността, за да не изглеждаше странно да се разхождам сама.

Почувствах тежестта на лопатката в джоба на роклята си, тежестта на бунта в сърцето си.

Потреперих, обзета от тръпка на несигурност, и си казах, че ако тези планове се проваляха, тази нощ щях да премина към изследването на тайните проходи, макар че не знаех как да се ориентирам из тях и имаше по-голям риск да отворя погрешната врата, вместо правилната…

Представях си колко ужасно щеше да бъде да се изгубя в тези тъмни коридори, когато чух напевния звук на любим глас зад гърба си.

— Научих, че сте адепт на науките.

Обърнах се и погледнах Мерей, ожесточено потискайки порива да се хвърля в прегръдките й. Навярно имахме едно и също мисъл, защото трапчинките й образуваха малки долинки в бузите й, докато се опитваше да се сдържи.

— Такава съм. А вие сте магистър по музика?

— Да. Мерей Лабел. — Тя ми направи лек реверанс.

— Амадин Журден — отвърнах също толкова вежливо. Почувствах погледа на Аленах върху себе си от другата страна на вътрешния двор. Хубаво — помислих си. — Нека ме види как се представях.

— Е, Амадин, очевидно сме многократно превъзхождани по численост от мъжете. Възможно ли е двете с теб да прекараме деня заедно? — попита Мерей с очи, светнали от въпроси.

Затаих дъх; умът ми се втурна да обмисли внезапните възможности. Не бях планирала да въвличам Мерей — последното нещо, което исках, беше да рискувам безопасността й, — но внезапно осъзнах колко полезна можеше да ми бъде тя.

— Да, много бих искала. Но възнамерявах да яздя из местността днес — казах, докато се провирахме обратно в тълпата от мъже, към Аленах. С крайчеца на окото си видях Картие сред малък кръг от валенианци. Сърцето ми заби учестено, когато попитах Мерей: — Навярно можете да яздите с мен?

— Разбира се! — съгласи се Мерей, докато се приближавахме да застанем пред Аленах.

— Милорд — поздравих го и направих нисък почтителен реверанс. — Надявах се да получа обещаната обиколка на местността днес.

— Боя се, че трябва да яздя с мъжете и да предвождам лова — отвърна той.

— Дали един от синовете ви не би искал да ме придружи? — запитах, молейки се да ми предостави дружелюбния и вежлив Шон, а не Райън, за когото снощи бях осъзнала, че беше подозрителен към мен.

Сякаш почувствал посоката на надеждите ми, Шон се появи във вътрешния двор с все още сънливи очи и разрошена къса коса. Носеше цветовете на баща си; червеникавокафява риза под къса кожена връхна дреха, черни бричове, затъкнати във високи до коленете ботуши. На раменете му беше преметнат колчан със стрели, както и дълъг лък от тисово дърво. Когато усети погледа ми върху него, се обърна към мен и аз му се усмихнах. Той непринудено се приближи до нас.

— Добро утро — поздрави. — Не мислех, че си почитателка на лова, Амадин.

— Не съм — признах. — Но се надявах да обиколя имота днес, да видя още от земите на баща ти.

Аленах бе много мълчалив, докато наблюдаваше този разговор между мен и най-младия си син. Не можех да се досетя какво си мислеше, но стомахът ми се сви, когато осъзнах, че лордът почти не ме изпускаше от поглед. Копнеех за щит, за искрица магия, начин да се скрия от него и зоркото му наблюдение.

— Баща ти обаче не може да ме придружи — казах. — Затова предполагам, че ще трябва да почакам до утре?

Шон пристъпи от крак на крак:

— Бих могъл аз да те заведа — каза той и погледна към баща си. — Нали, татко?

И ето че се появи Райън. Движеше се като змия в тревата, навярно можеше да подуши тайните ми намерения от другата страна на вътрешния двор.

— За какво е това? — запита най-големият брат; очите му останаха приковани върху мен, сурови, тъмни и изпълнени с подозрение.

— Шон ще заведе Амадин на обиколка — заяви Аленах и отново не можах да разгадая дали беше подразнен, или отегчен. Говореше ясно и отчетливо.

— Какво? — възрази Райън. — Не, не Шон. Нека аз я заведа.

Дланите ми започнаха да се потят, но не отстъпих; молех се, чаках…

— От теб се очаква да предвождаш лова заедно с татко — възрази Шон.

— А ти трябва да се движиш най-отзад.

— Достатъчно — каза лордът; беше тиха, но остра дума. Синовете му мигновено се подчиниха. — Райън, ти ще дойдеш с мен. Шон, ти ще заведеш Амадин.

Едва можех да повярвам, че лордът на дома Аленах действаше точно според желанията ми.

Шон кимна явно доволен, но Райън се свъси; лицето му потъмня, когато най-сетне отмести поглед от мен. Но дочух какво каза на Аленах; думите му ме удариха като ситни камъчета, когато промърмори:

— Отнасяш се към проклетата издънка на Маккуин като към принцеса.

Не чух отговора на Аленах, но гърлото ми се стегна.

— Заповядайте, госпожици — каза Шон и предложи ръка на всяка от нас. Аз го хванах под лявата, Мерей — под дясната. — А вие сте…?

— Мерей Лабел — представи се тя. — Запознах се с Амадин само преди няколко минути.

Той ни поведе към отворените порти на вътрешния двор, където слугите на Аленах започваха да довеждат конете на валенианците.

— Дайте ми само няколко мига, за да доведа два дребни коня за вас — каза Шон. — Чакайте тук. Ще се върна.

Отдръпнахме се, за да не пречим, и загледахме как Шон подтичваше надолу по пътеката натам, където се намираха конюшните, сгушени в долината. Възползвах се от този момент — вътрешният двор кипеше от оживление и движение, докато мъжете се качваха на конете си, за да потеглят, — и отведох Мерей до едно тихо петно от утринна светлина.

— Престори се, че ти разказвам нещо приятно — прошепнах й. Лицето й беше ясно видимо за мъжете, докато аз бях с гръб, за да не можеше някой като Райън да разчете думите по устните ми.

— Много добре — каза Мерей и ми отправи онази усмивка, която казваше: Току-що те срещнах. — Кажи ми какво става.

— Шшт. Просто слушай — промърморих. — В даден момент от тази езда ще ти дам знак с ръка. Когато видиш да полагам длан върху яката си, имам нужда да се престориш, че конят ти се е подплашил. Препусни възможно най-бързо далече от гората. Трябва да отвлечеш вниманието на Шон за известно време.

Мерей все още ми се усмихваше, наклонила глава, сякаш току-що й бях казала нещо прекрасно. Но очите й се разшириха и се приковаха върху моите.

— Не мога да ти кажа подробностите — прошепнах. — Най-добре е да не знаеш.

Тя искаше да изрече името ми. Видях устните й, които оформяха името Бри. Но тя се засмя, спомняйки си наставленията ми. И добре, че го направи, защото отново почувствах настоятелния поглед на Райън, когато излизаше с коня си от вътрешния двор.

— Внимавай с тъмнокосия брат. Гледа те по начин, който ме разгневява — прошепна тя, почти без да движи устни, за да не можеше някой да разчете думите по тях, докато и последните мъже потегляха.

— Не го оставяй да те ядосва. — Хванах я под ръка; вътрешният двор ми се струваше обширен и самотен сега, когато бе празен. Тръгнахме обратно към портите и гледахме как групите мъже яздеха през тучните ливади към гората. — Обещавам ти, че когато това свърши, ще ти разкажа всичко.

Мерей хвърли поглед към мен, точно когато Шон излезе от конюшните, следван от трите коня.

— По-добре да го направиш — упрекна ме закачливо тя. — След като ти-знаеш-кой също е тук.

Не можах да се сдържа и се усмихнах при споменаването на Картие:

— А, да. Това беше изненада.

Въпросите изпълваха очите й, отчаяно копнеещи да се излеят като сълзи, но не посмях да кажа нищо повече за него. Всичко, което изрекох, беше:

— Продължавай да ми помагаш.

Тя кимна и поздравихме Шон с развълнувани усмивки. Той даде на Мерей дореста кобила, докато аз взех пъстър скопен кон. След това вече бяхме на седлата и следвахме Шон, който яздеше начело върху черния си жребец.

— Е, какво да ви покажа най-напред? — попита той и се обърна на седлото, за да погледне как яздехме една до друга.

Определено беше избрал за нас дребни яздитни животни. Тези коне бяха изключително кротки, потропващи с умерена бързина. Кобилата на Мерей изглеждаше полузаспала, а моят скопен кон беше твърдо решен да опасе всяка тревичка, покрай която минехме.

— Навярно можем да започнем с пивоварната? — предложих.

— Отличен избор — заяви Шон и щом се обърна отново на седлото, отправих многозначителен поглед към Мерей. Щеше да й се наложи да шибне кобилата, за да я накара да се „подплаши“.

Изминахме краткото разстояние надолу по хълма и оставихме конете си вързани пред пивоварната. Вълнението на Шон беше очевидно, харесваше му да ни развежда наоколо; разказа ни всяка частица от историята на изградената от камък и дървени греди постройка, която слушах само с половин ухо. Повече ме тревожеше мисълта да се погрижа Мерей да намери подходяща пръчка, с която да шибне кобилата. Когато я видях потайно да пъха тънка клонка в джоба на полата си, сърцето ми най-сетне се намести отново спокойно в гърдите.

Трябваше да тръгна сега, докато все още се намирах близо до участъка от гората, в който някога се бе стрелнал Тристан, докато мъжете още навлизаха дълбоко навътре в гората за лова, преди да започнеха да се връщат на малки групи към замъка.

Качихме се на конете си и Шон ни поведе в тръс по гористата ивица, като бъбреше за мелницата, в която щеше да ни отведе сега. Почти бяхме стигнали до участъка от гората, в който трябваше да вляза. Погледнах Мерей и положих дясната си ръка върху лявата страна на яката си. Тя кимна и извади вейката. Тупна силно кобилата по задницата и, в името на светците, животното хукна точно както се бях надявала.

В Магналия всички бяхме научени да яздим. Въпреки това Мерей едва не се изтърси от седлото, когато кобилата й се дръпна назад, изправяйки се на задни крака, а после се устреми в бесен галоп. Изкрещях след нея, което стресна Шон и го накара да се впусне припряно след нея през обширното пасище.

Моят скопен кон наблюдаваше нехайно сцената. Смушках го и го подкарах навътре в гората, на което той се възпротиви, докато не го сритах по-силно. Поехме в тръс сред дърветата; клоните се вкопчваха в нас като нокти, очите ми жадно поглъщаха гледката. По-бързо, по-бързо — подтиквах коня, и той премина в лек галоп.

Клоните удряха лицето ми, дърпаха косата ми, мокреха ме с мъзга. Но аз продължавах да се провирам с криволичене през тях, сърцето ми блъскаше силно, докато приближавахме. Оставях спомена, десетгодишния спомен на Тристан, да ме напътства, и почувствах присъствието на дъба. Корените му стенеха под земята, разпознаваха ме, притегляха ме, сякаш бях привързана на повод.

Скопеният кон прескочи поточето и стигнахме до сечището.

Годините бяха променили гората, разширявайки дъгата около дъба. Той се издигаше сам, дързък, с дълги клони, шумолящи в лекия ветрец. Това означаваше, че щях да съм напълно видима, докато копаех.

Слязох с изтръпнали крака и забързах към дървото. Знаех, че то беше правилното и въпреки това не можах да се сдържа и прокарах ръце по масивния, набразден ствол. И там, почти изтрити от годините и сезоните, бяха издълбаните инициали Т. А.

Смъкнах се на колене и претърсих джобовете си за лопатката. Започнах да копая с настойчив ритъм, чувствайки как мускулите горят между раменните ми лопатки. Пръстта беше мека; натроши се около полите ми като шоколадов кейк, изцапа пръстите ми, докато продължавах да търся камъка.

Ушите ми внезапно изпукаха и се разнесе трясък на гръмотевица, въпреки че утринта бе съвършено ясна. Почувствах как промяната настъпваше, как Тристан вземаше връх. Не можех да му позволя да ме завладее, започнах да копая по-бързо и прехапах устната си, докато прокърви; болката и металическият вкус, разлял се по езика ми, ме държаха закотвена в моето време и място.

Отново ми бе нужно цялата концентрация, на която бях способна, за да го отблъсна, да устоя на порива му. Беше като да плувам срещу силно течение; чувствах се разбита, изтощена, най-накрая укротих напора му, като се обърнах към него.

— Ще разваля това, което си сторил — прошепнах на моя праотец, който бе сложил началото на упадъка на Мевана.

Почти почувствах изненадата му, сякаш стоеше зад мен. А после избледня и се стопи, отстъпвайки на упорството ми.

Върхът на лопатата ми удари в нещо твърдо и се чу глухо тупване.

Дълбоко в дупката лежеше дървеният медальон.

Бях подготвена да бъде изгнил, по той беше цял и непокътнат; годините, през които бе стоял заровен, не му се бяха отразили, все едно сам се бе омагьосал да оцелее. Внимателно, почтително посегнах надолу и взех верижката, поставяйки медальона в дланта си. Пръстите ми трепереха, докато отварях капачето.

Камъкът беше точно какъвто си спомнях, въпреки че споменът не беше мой. Беше гладък и с луминесцентен блясък. Когато долови присъствието ми, през него се изля бяла светлина, като слънце, проблясващо през дъжд. Благоговението ме заля като пчелен мед, гъсто и сладко. Прииска ми се да седна и да гледам как магията танцуваше из камъка. И можеше безсрамно да падна в плен на тихата му красота. Но цветовете се стопиха и изчезнаха, оставяйки камъка отново перленобял, мрачен и скръбен.

Не бях Кавана. В кръвта ми нямаше и следа от магия, а камъкът бе „заспал“, след като го беше усетил. Той искаше Изолт — помислих си, и мисълта за нея ме върна обратно към опасността, с която флиртувах.

Докато затварях капачето на медальона, чух гласове и хрущенето от копитата на коне, яздещи в тръс през гората. Треперех, когато тикнах дървения медальон в предницата на роклята си, в клетката на корсета си. После запратих лопатката долу в дупката и ожесточено я запълних отново, отъпках здраво пръстта и я покрих с листа, жълъди и клонки. Точно както беше направил Тристан преди сто трийсет и шест години.

Чух счупването на вейка и шумоленето на крака в тревата зад гърба си.

Трескаво се опитах да формулирам отговор защо бях коленичила под дърво с изпоцапани пръсти. Чаках някоя ръка да падне на рамото ми и да ме завърти, да настоява да узнае какво правех. Вместо това усетих мокър нос, който се бутна под лакътя ми. Седнах; облекчението бе горещо и боцкащо под кожата ми, когато хрътката Неси ме побутна отново, сякаш искаше да си играем.

— Амадин!

Сега вече беше Шон, почти връхлитащ върху мен.

С малкото време, което ми оставаше, отпрах подгъва на роклята си, избърсах пръстта от ръцете си в полите й и мушнах едно клонче в косата си. Неси ме наблюдаваше със сериозен поглед, сякаш усещаше тревогата ми. После се запрепъвах до скопения кон, който бавно дъвчеше тънката трева наоколо. Медальонът неудобно се притискаше към корема ми, но беше здраво закрепен.

— Шон! — провикнах се към него, повеждайки коня обратно в гората с Неси по петите ми.

— Амадин?

Продължихме да се викаме, докато се срещнахме в гората. Лицето му пребледня при вида ми; слезе припряно от коня си.

— Какво стана? Добре ли си?

— Конят ми се подплаши след този на Мерей — казах, придавайки на гласа си тревожна нотка. — Хукна към гората.

— В името на боговете небесни, счупи ли си нещо? — Гледаше устната ми, за която бях забравила. По брадичката ми се бе стекла тънка струйка кръв.

— Не, само ме поразтърси — казах. — Как е Мерей?

— Добре е.

Хвърлих поглед над рамото му и видях как тя и кобилата се приближаваха към нас. Погледът й ме обхвана; мръсотията по мен, скъсаната ми рокля и кръвта ми. Страхът й най-сетне се пробуди, прекосявайки разстоянието между нас като сянка.

Бри, Бри, какво правиш?

— Кълна се, че избрах най-спокойните коне за тази обиколка — каза Шон и поклати глава. — Не мога да повярвам, че и двата се подплашиха. Извинявам се.

— Не си виновен ти — казах и положих длан върху ръката му. — Нали нямаш нищо против да се върнем в замъка?

— Разбира се — каза Шон и подложи коляно, за да ми помогне да се кача на коня.

Върнахме се до вътрешния двор, където трупата на Мерей се готвеше за разходка. Настойчиво ме поканиха да се присъединя към тях, но отклоних предложението. Можех да мисля само за две неща; трябваше да си сменя роклята и да изжуля пръстта от ноктите си, преди Аленах да се върнеше. Имах нужда от уединение, за да заплача от облекчение, че Камъкът на здрача беше у мен.

Направих и двете, а после се оттеглих за следобеда, като дадох на сърцето и ума си време, за да се успокоят и подготвят за това, което предстоеше. Едва след вечерята, когато сновях нервно в стаята си, и се опитвах да дам на Картие достатъчно време да излезе от залата преди срещата ни в стаята му, на вратата ми се почука.

Предпазливо отворих и открих камериерката си, застанала на прага с писмо в ръка.

— Една от музикантките ви покани да се присъедините към нея в библиотеката тази вечер — каза момичето и почтително ми подаде плика.

Взех го с пълното съзнаване, че пазачът до мен гледаше.

— Благодаря.

Камериерката изчезна, преди да успея да затворя вратата си. Знаех, че Мерей искаше да обсъдим случилото се тази сутрин, че това беше нейният опит да ми позволи да обясня поведението си.

Отворих плика и от него се плъзна късче пергамент.

Сърцето ми се изпълни с вълнение, когато разпознах почерка й:

Ще се срещнеш ли с мен?

Поколебах се; исках повече от всичко на света да отида при нея. Но преди да взема решение, видях елегантният почерк на Мерей да се плъзга по хартията. Дъхът ми секна, плъзгаше се като черна змия и най-сетне спря върху хартията с наклонен почерк на деърински.

Срещни се с мен.

Споменът на Тристан неочаквано ме завладя. Този път закъснях и се поддавах. Въздъхнах, наблюдавах как ръката му смачкваше съобщението и отиде към огъня, пламтящ в огнището му, след което запрати пергамента към пламъците.

 

 

От два дни я чакаше да му изпрати това съобщение.

Тристан беше поканил принцеса Нора Кавала в Дамхан под маската на предано гостоприемство. Тя се беше съгласила да отседне в замъка му и двамата знаеха, че поводът беше да съставят план да отмъкнат Камъка на здрача от майка й, кралицата, преди войната да се развихри и да връхлети западна Мевана.

Тристан се измъкна от стаята. Коридорът беше тих и тъмен. Само няколко свещи догаряха, хвърляйки чудовищна светлина по стените, когато тръгна.

Беше се питал как ли щеше да се поквари магията на кралицата в битка. Беше чел само една история за това, която Лиадан се бе постарала да предаде на поколенията, тъй като описваше какво бе сторила бойната магия. Неудържими бури, неземни създания, надигнали се от сенките, мечове, които отнемаха зрението, щом пронижеха плътта, стрели, които се умножаваха и се връщаха при изстрелялите ги лъконосци…

Потръпна, надявайки се, че Нора бе готова да изпълни предложението му и той щеше да се сдобие с Камъка на здрача, преди да избухне войната.

Тристан изкачи стълбите до третия етаж; безшумно мина надолу по тесен коридор до изхода към северния парапет.

Пристъпи навън върху платформата му, излизайки в студената нощ.

Земите му бяха залети от лунна светлина. Всичко изглеждаше толкова малко, като завивка от тъмнозелени, кехлибарени и стоманеносиви парчета, съшити с небесна искра. Луната бе налята и златиста, пълна и кръгла, звездите — разпръснати около нея като захар, посипана по черно кадифе.

С крайчеца на окото си видя раздвижването на една сянка и разбра, че беше дошла.

— Не трябва ли да си намерим по-добро място за срещи? — попита той.

— А защо бих се срещал с вас? — отвърна мъжки глас.

Сърцето на Тристан полетя рязко надолу; огледа по-внимателно движещата се сянка. Беше лицето на Нора, с дългата й коса се спускаше като поток около раменете й. Устата й се движеше — тя говореше, — но той не я чуваше…

— Отговори ми — процеди Нора, но гласът й беше мъжки, подозрителен. Тогава лицето на принцесата се разцепи през средата, оставяйки Райън Аленах зад праха й.