Ребека Рос
Бунтът на кралицата (34)

Трийсет и две
Нека кралицата се въздигне

Червените знамена се издигаха, докато Изолт вървеше из полето. Ние я следвахме към портите на замъка, които стояха отворени като зейнала уста. Ланън беше избягал в тронната зала, беше се барикадирал зад вратите. Въпреки това ние прииждахме като буйна река, ставахме все по-многочислени с всяка стъпка, завземахме отново вътрешния двор на замъка. Когато вратите на залата удържаха, двама мъже извадиха брадви и започнаха да секат. Къс по къс дялахме и цепехме на трески, докато вратите рухнаха.

Първия път, когато влязох в тази злокобна зала, бях просто едно валенианско момиче в елегантна рокля.

Сега влязох като меванска жена, покрита с кръв и синя боя от сърпица, Мерей беше от лявата ми страна, Люк — от дясната, а Журден и Картие пазеха гърба ми.

Ланън седеше на трона с широко отворени очи; страхът му беше осезателен като воня във въздуха, докато стискаше с ръце подлакътниците от еленови рога. Около него бяха останали само няколко мъже; стояха и гледаха как се приближавахме…

Изолт най-сетне дойде и застана пред подиума. Залата притихна, когато тя разпери ръце победоносно; светлината хвърляше отблясъци по бронята й.

— Гилрой Ланън. — Гласът й отекна сред покривните греди. — Мевана те прецени и те намира за недостоен. Ела и коленичи пред нас.

Той нямаше намерение да помръдне. Лицето му бе пребледняло, краищата на косата му потрепваха, докато се опитваше да преглътне страха си. Може би щеше упорито да стои там, но мъжете, около него коленичиха пред Изолт и оставиха Ланън уязвим и сам.

Бавно, сякаш костите му можеше да се счупят, той се изправи и слезе от подиума. Дойде да коленичи пред нея, пред всички нас.

— Татко? — промърмори Изолт и хвърли поглед към Хектор, който стоеше до лакътя й. — Вземи короната от него.

Хектор Лорент пристъпи с леко шумолене напред и вдигна короната от главата на краля-самозванец.

За миг се възцари тишина, сякаш Изолт обмисляше подходящото наказание за Ланън. А после го удари през лицето с мълниеносна бързина. Видях как главата на бившия крал се отметна рязко встрани, бузата му започна да се подува, докато той постепенно върна поглед към нея.

— Това е за сестра ми — каза Изолт, след което го удари по другата буза и я разкървави. — Това е за майка ми.

Удари го отново.

— Това е за лейди Морган. — Майката на Картие.

Отново.

— Това е за Ашлинг Морган. — Сестрата на Картие.

Отново — изпука кост, този звук беше чакал двайсет и пет години.

— А това е за лейди Маккуин. — Съпругата на Журден, майката на Люк.

За жените, които бяха загинали, които бяха заплатили в кръв.

— Сега легни по очи пред нас — поиска тя и Ланън се подчини. Плъзна се напред и легна по лице на мозайката. — Ще бъдеш вързан и държан в кулата, а народът на Мевана ще реши съдбата ти на съдебен процес след четиринайсет дни, считано от днес. Не очаквай милост, страхливецо.

Хората на Изолт вързаха китките на Ланън зад гърба му. Извлякоха го и в залата отекна ликуващ гръм, тътнещ дълбоко в гърдите ми, където сърцето ми препускаше бясно, изпълнено с благоговение.

Тогава Изолт ме потърси в тълпата, притисната между баща ми и брат ми. Около очите й блестяха сълзи, косата й приличаше на буен огън, когато пристъпих напред.

Залата притихна като падането на първите снежинки, когато измъкнах дървения медальон изпод бронята си. Почтително разкопчах медальона и пуснах дървото да падне между краката ни.

Камъкът на здрача се залюля грациозно от верижката си, докато висеше от пръстите ми. Затрептя в цветове; кървавочервено, синьо, бледолилаво, както хвърлено камъче разплиска повърхността на спокойно езеро. Усмихнах й се — моята приятелка и моята кралица — и внимателно вдигнах камъка по-високо.

— Милейди — изрекох. — Позволете ми да ви поднеса Камъка на здрача.

Тя коленичи пред мен и затвори очи, докато поставях камъка на врата й той се отпускаше над сърцето й.

Дълго си бях представяла как магията щеше да се пробуди. Дали щеше да се завърне кротко, тихо като зима, постепенно стапяща се в пролет? Или щеше да връхлети свирепо като буря или потоп?

Камъкът проблесна, придобивайки цвета на течно злато, докато лягаше на гърдите й и се наслаждаваше на славата, която тя му даряваше. Чаках, почти без да дишам, докато Изолда Кавана се изправи и отвори очи. Погледите ни се сключиха; тя ми се усмихна и тогава в залата повя вятър, носейки мириса на гори и тучни ливади, на възвишения, долини и реки, които течаха между сенки и светлина.

Почувствах, че ръката ми излъчваше светлина, като че ли по кожата ми се стичаше пчелен мед, сякаш слънчева светлина бе целунала раната ми. Почувствах как тя ме изцеляваше, съединяваше отново разкъсаните ми вени, запечатваше пробождането от стрелата с вълшебни нишки.

Дори не осъзнаваше действията си, аз бях първата, почувствала магията й.

По всичко изглеждаше, че тя щеше да се завърне леко и естествено като слънце и блажена топлина, като изцеляване и възстановяване.

Тръгна сред хората си като задържаше ръцете им, за да научи имената им. Изолда Кавана бе обкръжена, мъже и жени се събраха около нея, сякаш беше чаша с жива вода, която да утоли жаждата им; те се смееха и плачеха, докато тя ги благославяше, сплотяваше всички ни в едно цяло.

В нея бяха приковани всички погледи, освен един.

Почувствах притеглянето му, оставих очите си да го потърсят при лорда на дома Морган, наполовина в сенките, наполовина в светлината.

Светът между мен и Картие притихна, докато се гледахме.

Едва когато се усмихна, осъзнах, че по лицето му се стичаха сълзи.

Часове след падането на Ланън се върнах на бойното поле с гарафа вода и търсех оцелели. Няколко лечители вече бяха опънали палатки, за да работят на сянка; дочувах уморените им гласове, докато усилено зашиваха рани и да наместваха счупени кости. Знаех, че Изолда беше сред тях, привличайки магията в ръцете си, всяко нейно докосване лекуваше, защото го почувствах отново; нейната магия породи лек, ароматен ветрец над смрадта на кръв и вътрешности на полето.

Не знаех дали беше уместно да попитам за него по име, или да продължа да търся сама, отчаяно надявайки се, че беше оцелял. Най-накрая се обърнах към една от лечителките с рокля, изцапана с кръв, и попитах:

— Шон Аленах?

Лечителката посочи към една далечна палатка:

— Предателите са ей там.

Гърлото ми пресъхна, когато чух това. Предатели. Преглътнах с усилие и внимателно си проправих път към въпросната палатка, без да знаех какво щях да открия.

Мъже и жени бяха положени на тревата, рамо до рамо. Някои изглежда бяха умрели, преди някой лечител да успее да се погрижи за тях. Други стенеха, изтощени и слаби. Всички носеха зеления цвят на Ланън или червеникавокафявия на Аленах.

Намерих Шон в покрайнините. Внимателно коленичих до него, сметнах, че беше мъртъв, докато не видях как гърдите му се повдигаха. Бронята му беше разкопчана и видях колко тежка беше раната на гърдите му.

— Шон? — прошепнах и хванах ръката му.

Очите му бавно се отвориха. Повдигнах главата му, за да излея тънка струйка вода в устата му. Беше прекалено слаб да говори, затова просто седях до него, преплела пръсти с неговите, защото не исках да умре сам.

Не знам колко дълго седях там с него, преди тя да дойде. Но онзи ветрец полъхна в палатката, повдигайки сплъстената коса от врата ми и когато се обърнах, видях, че Изолда, приковала очи върху мен и брат ми.

Тя дойде при нас и коленичи до мен, за да погледне Шон.

— Лейди? — прошепна почтително един от лечителите на кралицата. — Лейди, тези са предатели.

Знаех какво намекваше лечителят. Това бяха предатели и заслужаваха да умрат без изцеляващата магия на кралицата. Исках да кажа на Изолда, че Шон не беше предател, той беше избрал да се бие за нея.

— Знам — отговори Изолда, а после внимателно измъкна ръката на Шон от моята.

Миглите на брат ми потрепнаха и очите му се отвориха, вперени в кралицата. Загледах как въздухът блещука наоколо, докато Изолда прокарваше пръсти по раната му. Слънчевата светлина се пречупи като призма и дъхът на Шон секна, докато кралицата бавно и мъчително го съшиваше обратно с невидими конци.

Стъпалата ми бяха изтръпнали и усещах бодлички по тях, когато тя най-сетне приключи и му подаде чаша вода.

— Ще бъдеш слаб и отпаднал няколко дни — каза тя. — Почивай си, Шон Аленах. Когато укрепнеш, можем да поговорим за бъдещето на твоя Дом.

— Да, лейди — изхриптя той.

Изолда се изправи и положи успокоителна длан на рамото ми. След това продължи към другите, изцелявайки предателите един по един; не се вторачваше в грешките им, а съзираше потенциала им.

И макар да не можех да лекувам, можех да бъда от полза. Раздавам купички супа, парчета хляб, слушах, когато около мен се разказваха спомени; истории за храброст и страх, за отчаяние и изкупление, за загуба и повторни срещи.

Храних, погребвах и слушах, докато вече бях толкова изтощена, че едва можех да мисля, а нощта бе простряла наметалото си върху небето, обсипано с множество звезди.

Стоях на полето и попивах тъмнината, тревата, все още измачкана и изцапана с кръв, и се взирах в съзвездията. Преди седмици щях да се чудя кое беше определено за мен. Сега единственият належащ въпрос беше къде щях да отида, къде ми беше мястото. Бях направила почти всичко, което си бях поставила за цел. А сега… не знаех къде принадлежах.

Чух леките стъпки на мъж, който вървеше през тъмнината и ме търсеше. Обърнах се, веднага разпознавах Журден; звездната светлина улови среброто в косата му. Сигурно беше прочел мислите ми или с лекота беше разгадал изражението ми.

Притегли ме до себе си, за да се възхищаваме заедно на звездите. А после, толкова тихо, че едва го чух, каза:

— Да си вървим у дома, Бриена.