Ребека Рос
Бунтът на кралицата (27)

Двайсет и пет
Предупреждението

— Какво правиш тук? — изръмжа Райън.

За момент можех единствено да го зяпам, докато ушите ми пукаха, по кожата ми преминаваше тръпка, а ужасът пускаше корени в сърцето ми. Тристан се беше изпарил напълно, оставяйки ме да поправя тази катастрофа.

— Аз… съжалявам — изрекох задъхано и придърпах шала по-плътно около раменете си. — Изследвах околността и…

— С кого изследваше?

Преглътнах, подозренията в мрачния му поглед ме пронизваха:

— Една от музикантките. Помислихме си, че ще има хубава гледка към замъка.

— Във Вадения нямате ли замъци?

Взирах се в Райън и се опитвах да не трепна, когато пристъпи по-близо до мен.

— Защо двамата с теб не почакаме твоята приятелка — промърмори той и наклони глава настрана, докато очите му ме обхождаха.

Исках да се обърна и да побягна. Едва не го направих; дясното ми стъпало започваше да се плъзга по каменния под, когато Райън пристъпи и нарочно препречи пътя към вратата.

— Това ще ни даде добра възможност да се опознаем — продължи той и скръсти ръце. — Защото откакто ти пристигна тук, баща ми изобщо не е на себе си.

— К-какво? — Пулсът ми препускаше диво, блъскайки като барабан в ушите ми.

— Чу ме, Амадин Журден.

Отстъпих назад, за да оставя известно разстояние между нас. Преградната стена се заби в гърба ми, мазилката одраска роклята ми.

— Защо дойде тук? — запита Райън.

Преди думите да се натрошат в гърлото ми, казах:

— Дойдох тук заради Маккуин.

Той сведе лице и ми се усмихна — бяхме почти еднакви на ръст и въпреки това се чувствах дребна в сянката му. Беше очевидно, че страхът ми го опияняваше като вино.

— Да изиграем една игра. — Измъкна къса сабя от ножницата на колана си.

— Не искам да играя — изхриптях и се опитах да се измъкна.

Ръката му се изпъна, той подпря длан на стената, за да ме задържи пред него.

— Няма да те нараня… освен ако не излъжеш. Всъщност, ще играем едновременно. Ако излъжа, имаш право да използваш камата. Но ако ти излъжеш…

Вгледах се в него. Спомних си какво ми бе казал Журден, точно преди да напусна Валения. И си наредих да бъда смела, защото Райън се зареждаше от страховете и безпомощността ми.

— Чудесно, но приятелката ми ще пристигне всеки момент…

— На всеки се полагат по три въпроса — изрече той, преди да довърша и показа края на острието. — Аз ще питам пръв. — Опря върха на късата си сабя в гърлото ми. Не смеех да помръдна, нито да дишам, докато острието кръжеше над шията ми, където туптеше пулсът. — Щом си адепт на науките, къде е красивото ти наметало?

Преглътнах, страхът се вклини в гърлото ми като разцепена кост.

— Наметалото ми изгоря в пожар в къщата преди месец. В момента наставницата ми подготвя негово копие.

Зачаках, молейки се да ми повярва. Явно му доставяше наслада да ме притеснява, но най-накрая свали сабята и ми я подаде. Не исках да опирам сабя в гърлото му, не исках да падам до неговото ниво на жестокост. И въпреки това си помислих какво можеше да е станало с майка ми. Хванах върха на острието и се прицелих в слабините му.

Райън хвърли поглед надолу към него и се ухили:

— Ти си злобно малко създание, нали?

— Защо се чувстваш застрашен от една жена? — Въпросът се изля като пламък от устата ми, гневът накъдри думите.

Погледът в очите му, приковани в моите, стана остър, самодоволната му усмивка се преобрази в зловещо изражение:

— Не се чувствам застрашен от една жена. Съмнявам се в жена, която би дошла да моли за известен предател и страхливец.

Не ми даде време да преценя отговора му, да разбера дали лъжеше. Светкавично грабна хладното оръжие от мен и го притисна към корсажа на роклята ми, точно под дясната ми гърда. Оставаше само един инч от Камъка на здрача, който започна да жужи под корсета ми, сякаш се пробуждаше от гняв.

— Тъмнокосата музикантка — изръмжа Райън. — Как й беше името? Мерей, струва ми се. Ти я познаваш. Познавала си я, преди да пристигнеш тук. Откъде?

По гърба ми започна да се стича пот, умът ми бушуваше като вихър, опитвайки се да скалъпи правдоподобна лъжа. Колебанието ми разпали презрението му. Започна да притиска острието по-дълбоко. Почувствах как външният пласт на роклята ми се раздираше, корсетът ми се огъна.

— Овладяването на влечението създава сестринство между възпитаничките — отговорих дрезгаво. — Това е нещо, което не очаквам да разбереш, но съществуват връзки между всички, които носят наметало на адепт, дори между непознати.

Той се поколеба; очите му бяха студени, докато проследяваха чертите на лицето ми. Помислих си, че е повярвал на отговора ми. Канех се да протегна ръка за късата сабя, когато той заби острието в мен.

Тялото ми се скова, вцепенено от внезапното припламваме на болка в страната ми. А после дойде ужасът, когато разбрах, че ме беше намушкал, в плътта ми бе забита къса сабя.

— Не, Амадин — прошепна злобно Райън. — Това е лъжа. — И измъкна острието от мен, толкова бързо, че залитнах, свличайки се на колене. — Ти губиш.

Пръстите ми се присвиха и се вкопчиха в каменния под, докато се опитвах да намеря опора, която да ми вдъхне кураж да се изправя срещу него. Треперех силно, когато коленичи пред мен и пръстите му леко отметнаха косата от лицето ми. От допира на кожата му до моята ми се прииска да повърна.

— Нека ти дам съвет, валенианско девойче — каза той и избърса кръвта ми от късата сабя, преди да я прибере обратно в ножницата й. — Ако си дошла тук заради някого като Маккуин, ако планираш да извършиш нещо глупаво… по-добре подготви всичките си лъжи. Защото крал Ланън има нюх на истинска хрътка, когато става дума за измама. А тази рана в ребрата ти е само намек за това, което ще ти стори той, ако го излъжеш. Така че можеш да ми благодариш за предупреждението.

Райън се изправи. Почувствах студен полъх, чух воя на вятъра, когато той понечи да слезе от преградната платформа. Още бях на ръце и колене, когато се обърна и каза:

— Ако баща ми разбере за този урок, ти обещавам, че приятелката ти, малката музикантка, ще плати за това. Лека нощ, Амадин.

Вратата се затвори.

Когато останах сама, започнах да поемам въздух на големи глътки в опит да потуша тревогата си, преди шокът да ме завладееше, преди да изгубех самообладание. Бавно се отпуснах и седнах на пети, здраво стиснала очи. Не исках да гледам, не исках да видя какво ми беше направил. Исках да се разтопя и да изчезна, исках да си отида у дома, но дори не знаех къде беше този дом.

Камъкът се затопляше, притиснат до корема ми, ставаше толкова горещ, че можеше да ме изгори през дървения медальон, сякаш бе ядосан заради мен и това, което ми беше сторено. Отворих очи и хвърлих поглед надолу към корсажа си.

Кръвта ми се стичаше на тънка струйка по бледосинята рокля и фустата, тъмна като мастило на лунната светлина. Беше ме намушкал точно под гърдата в гръдния кош. Вцепенено се опитах да огледам прободната рана — колко дълбоко бе проникнала камата? — но пластовете на роклята ми… не можех да преценя нищо, болката започваше постепенно да отслабва, когато шокът ме завладя.

Взех шала си и го завързах около ребрата си, за да скрия кръвта.

Забързано влязох обратно вътре и тръгнах надолу по коридора, взимах стъпалата по две наведнъж. Чувствах как кръвта течеше и ме напускаше. Усещах паниката да гложди ума ми, докато я удържах достатъчно дълго, за да мина покрай пазача и да се шмугна в стаята си.

Заключих вратата. Рязко смъкнах шала си.

Кръвта ми беше яркочервена в светлината на огъня.

Запрепъвах се към гоблена и пътьом грабнах един свещник. Вървях в тъмното. Вътрешният проход създаваше илюзията, че бродех из безкрайния търбух на някакъв звяр. Вървях от врата на врата, главата ми започваше да се замайва, сенките шепнеха и подръпваха роклята ми, докато търсех символа, обозначаващ стаята на Картие.

Едва стоях права; сърцето ми тътнеше като гръмотевица в ушите ми, краката ми се преплитаха. Както и предната нощ, неговата врата се появи пред мен точно преди да се откажа, точно преди да се стопя на пода.

Изображението на крилатата невестулка проблесна, когато отворих вътрешната врата и бутах гоблена.

Той седеше на писалището си и пишеше. Неочакваното ми влизане го стресна; той направи рязко движение, от което перодръжката му се стрелна през пергамента и остави дълга ивица. Застанах в средата на стаята му.

— Бриена?

Звукът на името ми, звукът на гласа му, ме довърши. Отместих ръка от раната си, кръвта ми покапа от пръстите ми върху килима.

— Картие — прошепнах точно преди да припадна.