Ребека Рос
Бунтът на кралицата (15)

Тринайсет
Амадин

— Трябва ти ново име.

Пътувах в каретата му от час, тъмнината бавно се обагряше в руменина и се превръщаше в зазоряване, когато Алдерик Журден най-сетне ми проговори. Седях срещу него, гърбът ми вече беше схванат от друсането и лашкането на каретата.

— Много добре — съгласих се.

— „Бриена“ е типично за Мевана име. Затова трябва да звучи възможно най̀ валениански. — Направи пауза, после добави: — Имаш ли предпочитание?

Поклатих глава. Бях спала само два часа нощес, главата ме болеше, а сърцето ми сякаш се беше оплело с дробовете ми. Всичко, за което можех да мисля, беше как Вдовицата стоеше на калдъръма, за да се сбогува с мен, леко положила ръка на бузата ми.

Не се тревожи за Картие. Той ще разбере, когато това отмине. Ще направя всичко по силите си, за да успокоя ума му…

— Бриена?

Рязко се изтръгнах от унеса си:

— Може вие да изберете, мосю.

Той заразтрива челюстта си, разсеяно прокарвайки пръсти по белега си, докато ме оглеждаше.

— Как ти се струва Амадин?

Харесваше ми, но не знаех как щях да се науча да отговарям не само на фамилното име Журден, а и на „Амадин“. Сякаш обличах дрехи, твърде малки за мен, опитвайки се да разтегна плата, докато ми станеше, докато се приспособеше към тялото ми. Щеше да се наложи или да изгубя късчета от себе си, или да отпусна няколко шева.

— Одобряваш ли? — запита настойчиво той.

— Да, мосю.

— Още нещо. Не трябва да ме наричаш „мосю“. Аз съм твой баща.

— Да… татко. — Думата се затъркаля из устата ми като топче за игра, непозната, неудобна.

Пътувахме в мълчание още половин час; зареях очи към прозореца и гледах как зелените хълмове постепенно започваха да се изравняват и се превръщаха в пшеничени ниви, докато пътувахме на запад. Това бе спокойно, пасторално късче от Вадения; минахме само покрай няколко семпли каменни къщи, обитавани от самотни фермери и воденичари.

— Защо искате това? — попитах. Въпросът се надигна, преди да бях преценила дали беше учтив. Погледът ми се върна към Журден, който ме наблюдаваше със спокойно, съсредоточено изражение. — Защо искате да въстанете срещу крал, който би ви убил, ако разкрие плановете ви?

— Ти защо го искаш? — контрира той.

— Аз първа попитах, татко.

Той извърна поглед от мен, сякаш претегляше думите. А после очите му се насочиха отново към моите, проблясващи мрачно:

— През живота си съм станал свидетел на достатъчно от жестокостите на Ланън. Искам да го видя унищожен.

Значи мразеше крал Ланън. Но защо? Ето това исках да узная. Какво беше видял Алдерик Журден, на какво беше станал свидетел, което беше подбудило толкова силно желание?

Сега може и да бяхме баща и дъщеря, но това не означаваше, че той щеше да разкрие тайните си.

— Повечето хора биха казали, че тази борба не засяга Валения — отвърнах предпазливо, опитвайки се да го насърча да допълни изказването си.

— Но нима е така? — отговори той. — Нима именно нашият славен крал Рено Първи не постави династия Ланън на трона през 1430 г.?

Замислих се върху това, несигурна дали се готвехме да спорим за предишните връзки на Валения, или не. Вместо това изместих посоката на разговора ни, като казах:

— Значи… можем да унищожим властта на крал Ланън чрез Камъка на здрача?

— Да.

— А Канонът на кралицата?

Той изсумтя:

— Някой те е обучил задълбочено.

— Достатъчен ли е камъкът? Не ни ли трябва и законът?

Той се облегна назад и отпусна ръце върху коленете си:

— Разбира се, че ни трябва и законът. Щом магията бъде възстановена и Ланън падне от власт, ще възстановим Канона.

— Къде мислите, че се намира оригиналът?

Той не каза нищо, просто поклати глава, сякаш този въпрос отдавна го беше изтощил.

— Сега е твой ред да отговориш. Защо искаш това, когато си адепт на науките?

Хвърлих поглед надолу към преплетените в скута ми пръсти:

— Веднъж видях илюстрация, изобразяваща Лиадан Кавана, първата кралица. — Погледът ми отново срещна неговия. — От този момент нататък… искам да видя кралица на трона и тя да си вземе обратно това, което й принадлежи.

Журден се усмихна:

— Ти си от мевански произход по бащина линия. Северната кръв в теб копнее да се поклони на кралица.

Мислех си за това, докато яздихме половин час в мълчание, а после друг въпрос ме накара да проговоря:

— Имате ли професия?

Журден се размърда на възглавничката, но ми отправи тънка усмивка:

— Адвокат съм — започна той. — Домът ми е Бомонт, крайречно градче, което прави част от най-хубавото вино в цяла Валения. Вдовец съм, но живея със сина си.

— Имате син?

— Да. Люк.

Значи щях да си имам и брат? Ръката ми се вдигна към шията и опипа верижката на медальона от Картие, който се криеше под роклята ми, сякаш беше котва или амулет за кураж.

— Не се тревожи — каза Журден. — Ще го харесаш. Той е… пълна моя противоположност.

Ако се чувствах по-спокойна, можеше да подкача Журден за ироничното му подмятане, че не го харесвах. Но моят покровител бе все още непознат. И не можех да не се запитам колко ли време щеше да ми отнеме, за да се приспособя към новия си живот. После се замислих как се беше случило всичко това — далеч от традиционните корени на покровителството — и си помислих: Не, не мога да очаквам да се почувствам ни най-малко отпусната и спокойна.

— И така — каза той, отново прекъсвайки дълбоките ми размишления. — Трябва да допълним историята за произхода ти, защото никой не бива да узнае, че идваш от Магналия.

— Какво предлагате?

Той подсмръкна и хвърли поглед през прозореца.

— Станала си адепт на науките под напътствията на наставницата София Белроуз от „Августин Хаус“ — каза той.

— „Августин Хаус“?

— Чувала ли си за него?

Поклатих отрицателно глава.

— Хубаво. Той е провинциален и неизвестен за умовете, които биха проявили нездрав интерес към теб. — Той се намръщи, сякаш още се опитваше да свърже нишките на историята ми. После каза: — „Августин Хаус“ е заведение само за момичета, което подслонява всичките пет влечения, а програмата на обучение е десетгодишна. Постъпила си там на седем годишна възраст, когато си била избрана от сиропиталище „Падриг“ въз основа на острия си ум.

— Къде се намира този „Августин Хаус“?

— На осемдесет мили югозападно от Теофил в провинция Назер.

Мълчанието се възцари отново и двамата бяхме вглъбени в мислите си. Започнах да губя представа за времето — откога пътувах с него? Още колко път предстоеше да изминем? — когато той прочисти гърло:

— Сега е твой ред да представиш някаква история — каза Журден.

Срещнах погледа му и предпазливо зачаках.

— Ще ти трябва правдоподобно обяснение за липсата на наметало. За всеки случай ще бъде известно, че ти си моя дъщеря-адепт на науките, приета в семейство Журден.

Издишах, изопнах рамене, за да изпукам гърба си. Той беше прав; трябваше да имам подготвено обяснение. Това щеше да изисква известна изобретателност и увереност, защото адептите никога не губеха наметалата си, не се появяваха на публично място без тях и ги пазеха така, както митичен дракон — златното си съкровище.

— Имай предвид — каза той, като гледаше как челото ми се набраздява от напрежение, — че лъжите могат лесно да те оплетат в мрежите си. Ако можеш да останеш близо до истината, тогава ще имаш пътеводен лъч, който да ти помогне да се измъкнеш от всеки подвеждащ разговор.

Преди да успея да споделя идеите си, каретата залитна и едва не ни изхвърли от пейките ни.

Погледнах Журден с широко отворени очи, докато той се раздвижи, за да надникне през прозореца. Каквото и да беше видял, го накара изругае, както никога преди това не бях чувала. Беше последвано от рязко спиране на каретата ни.

— Остани вътре, Амадин — нареди той; ръката му потупа предницата на жакета му. Посягаше към вратичката, когато тя се отвори рязко и ни посрещна бледо, тясно лице, което ни се хилеше злобно.

— Вън! И двамата — излая мъжът.

Позволих на Журден да хване ръката ми и да ме издърпа зад гърба си. Пулсът ми прескачаше, докато стоях на калния път, а покровителят ми се опитваше да ме скрие зад себе си. Когато надзърнах иззад високата му фигура, видях кочияша ни — Жан Давид — гледаше право в острието на нож, стискан от друг мърляв мъж с коса в цвят на развалено месо.

Бяха трима. Единият държеше на прицел Жан Давид, друг обикаляше в кръг около Журден и мен, а третият тършуваше из кедровия ми сандък.

— В името на мощите на светците, тук няма нищо освен проклети книги — възкликна един с плешива глава и назъбен белег. Трепнах, докато мяташе книгите ми една след друга на пътя, и страниците протестираха през падането им в калта.

— Продължавай да търсиш — нареди главатарят с бледото лице, докато описваше поредния кръг около мен и Журден. Опитах се да остана малка и незначителна, но въпреки това крадецът ме издърпа навън, като ме хвана за лакътя.

— Не я докосвай — обади се предупредително Журден. Тонът му беше студен и гладък като мрамор. Мисля, че ме изплаши повече, отколкото да гледам как протичаше кражбата.

— Малко е млада за теб, не мислиш ли? — подметна главатарят и се изкиска мрачно, като ме дръпна още по-далече. Борех се с него, опитвайки се да се изплъзна от пръстите му. Той просто опря нож в корема на Журден, за да ме накара да спра. — Престанете да се дърпате, мадмоазел, или ще изкормя съпруга ви.

— Това е дъщеря ми. — Гласът и поведението на Журден отново бяха убийствено спокойни. Видях яростта в очите му, като искра от острие на нож, който точат в камък. Опитваше се да ми подскаже нещо с очи, което не можех да разбера…

— С удоволствие ще се запозная с вас — каза крадецът, очите му ме разсъбличаха безсрамно, докато откриха медальона ми. — А, какво имаме тук? — Опря върха на ножа в гърлото ми. Бодна ме, само колкото да се появи мънистена капчица кръв. Започнах да треперя, неспособна да удържа страха си, докато острието на ножа му мина надолу по дължината на шията ми, размаза кръвта и измъкна сребърния медальон на Картие. — Ммм. — Дръпна го и го освободи. Ахнах, когато верижката се впи в тила ми и медальонът се отдели от мен и попадна у тази долна отрепка. Това беше моментът, който Журден чакаше.

Покровителят ми се раздвижи като сянка, в ръката му внезапно блесна острие. Не знам откъде се появи камата, но стоях, замръзнала, докато Журден намушка крадеца в гърба, право в бъбрека, а после му преряза гърлото; кръвта бликна в лицето му, докато крадецът се търкулна на земята в краката ми.

Препънах се назад, когато Журден се хвърли към втория, който унищожаваше всичките ми книги. Не исках да гледам, но очите ми бяха приковани към кръвопролитието; гледах го как без никакво усилие убиваше втория крадец, като внимаваше да го направи далече от книгите ми. А после Жан Давид се сборичка с похитителя си, в схватката се разнесе сумтене и се разля кръв.

Всичко свърши толкова бързо. Не мислех, че изобщо дишах, докато Журден пъхна камата си обратно във вътрешния джоб на жакета си и се приближи с едри крачки до мен, целия опръскан с кръв. Посегна надолу и издърпа медальона ми от наподобяващите хищни нокти пръсти на крадеца, изстиващи в смъртта. Избърса с палец остатъците от кръвта.

— Ще ти взема нова верижка, когато стигнем у дома — каза той и протегна медальона към мен.

Безизразно го поех, но не и преди да забележа как изви вежда. Беше разпознал гравираното короганско цвете. Знаеше, че това беше мевански символ.

Не исках да ме попита откъде се бях сдобила с него. Но при все това, не исках да заподозре, че медальонът беше дошъл от дома Аленах.

— Моят наставник ми го подари — казах с дрезгав глас. — Заради наследството ми.

Журден кимна, а после изрита най-близкия труп, за да не ни се пречкаше.

— Амадин, бързо си събери нещата. Жан Давид, помогни ми с телата.

Движех се, все едно бях на деветдесет години, схваната и отмаляла. Всеки път щом приберях поредната книга, шокът ми отстъпваше място на гнева. Кипяща, опасна ярост, която превръщаше езикът ми в жарава, посипана с пепел. Бършех калта от страниците и ги поставях обратно в сандъка си, докато Журден и Жан Давид мятаха телата през хребета далече от пътя.

Докато свърших, мъжете се бяха преоблекли в нови жакети и ризи, и бяха измили кръвта от лицата и ръцете си. Щракнах ключалката на кедровия си сандък и погледнах Журден в очите. Той ме чакаше, вратичката на каретата беше отворена.

Тръгнах към него; внимателно огледах гладко избръснатото му лице, съвършено фризираната му коса, която беше сплел и прибрал назад в опашка, както правеха благородниците. Изглеждаше толкова изтънчен, толкова благонадежден. И въпреки това не се беше поколебал да убие крадците; движенията му бяха ловки, сякаш го беше правил преди, с кама, изникнала от пръстите му, сякаш беше тяхно продължение.

— Кой сте вие? — прошепнах.

— Алдерик Журден — отвърна той и ми подаде кърпичката си, за да избърша кръвта от врата си.

Разбира се. Подразнена поех квадратното парче лен и се настаних обратно в каретата; палецът ми припряно опипа медальона. Докато Журден се покатерваше зад мен и затваряше вратичката, мислех само за едно.

На кого, всъщност, бях станала дъщеря току-що?

 

 

Остатъкът от деня отмина без особени събития. Придвижвахме се бързо и пристигнахме в едно градче отвъд река Кристъл точно когато слънцето се спускаше зад короните на дърветата. Жан Давид оставяше конете и каретата в общинските конюшни, а аз последвах Журден до грижливо избрания от него хан. Посрещна ни мирисът на печащо се птиче месо и воднисто вино, който се просмука в косата и роклята ми, докато намерихме маса в ъгъла на общото помещение на кръчмата. Имаше няколко групички други пътници, повечето от които изглеждаха обрулени от вятъра и загорели от слънцето; повечето дори не ни удостоиха с втори поглед.

— Ще трябва да ти вземем нови дрехи, когато стигнем у дома — каза Журден, след като прислужницата бе донесла бутилка вино и две дървени чаши.

Загледах го как налива; тънка червена струйка, която ми напомни за кръв.

— Убивали сте преди.

Изказването ми го накара да се вцепени, сякаш бях хвърлила мрежа върху него. С рязко тропване остави бутилката с вино на масата, после сложи пред мен чашата ми и предпочете да не отговори. Гледах го как пие; светлината на огъня хвърляше дълги сенки по лицето му.

— Онези крадци бяха отвратителни и подли, да, но тук във Валения съществува кодекс на правосъдието — прошепнах. — Според който престъпленията следва да бъдат изложени пред магистрат и съдилище. Смятах, че, бидейки адвокат, ще сте наясно със законите.

Той ми хвърли предупредителен поглед. Стиснах устни, докато прислужницата носеше хляб със семена, пита сирене и две купички яхния на масата ни.

Едва след като момичето се върна в кухните, Журден изправи рамене, остави чашата си с плашещо внимание и каза:

— Онези мъже смятаха да ни убият. Щяха да убият Жан Давид, после мен и да си доставят удоволствие с теб, преди да ти теглят ножа. Ако само ги бях ранил, щяха да тръгнат след нас. Кажи ми отново защо си разстроена, че оцеляхме?

— Казвам само, че въздадохте меванско правосъдие — отвърнах. — Око за око. Зъб за зъб. Смърт преди съда. — Едва тогава вдигнах чашата си към него и отпих.

— Нима ме оприличаваш на него? — „Него“ очевидно беше крал Ланън. И чух омразата в гласа на Журден, възмущението, че дори изобщо бих свързала двамата в една и съща мисъл.

— Не — казах. — Но това ме кара да се питам…

— Да се питаш какво?

Потропах с пръсти по плота на масата, проточвайки момента:

— Навярно не сте валенианец до такава степен, както се представяте.

Той се приведе напред; тонът му бе остър, когато заяви:

— Има време и място за такъв разговор. Тази кръчма не е подходяща.

Настръхнах, чувайки упрека му — не бях привикнала към него, към този бащински укор. Щях да упорствам, ако Жан Давид не бе влязъл и не беше седнал на масата ни.

Не мисля, че бях чула кочияша да изрече и една дума, откакто се бях запознала с него онази сутрин. Той и Журден, изглежда, можеха да общуват само с поглед и жест. И правеха точно това, когато започнаха да се хранят, поддържайки безсловесни разговори, тъй като аз бях там.

Отначало това ме смущаваше, докато осъзнах, че можех да си седя и да се съсредоточа върху собствените си размишления, без да ме прекъсваха.

Журден изглеждаше и звучеше като валенианец.

Но същото важеше и за мен.

Дали и той имаше двойно гражданство? Или навярно беше чистокръвен меванец, който някога беше служил на Ланън и бе избягал, за да се противопостави, уморен да служи на един жесток и несправедлив монарх? Беше само въпрос на време да го разкрия — помислих си, докато поглъщах лакомо последните остатъци от яхнията си.

Неочаквано Жан Давид се надигна, блъсвайки се в масата, приключил с вечерята. Гледах го как излизаше от залата с леката си походка, с черна коса, толкова мазна, че изглеждаше мокра на розовата светлина, и осъзнах, че Журден мълчаливо го беше отпратил.

— Амадин.

Отново се обърнах, за да срещна спокойния поглед на Журден:

— Да?

— Съжалявам, че трябваше да станеш свидетелка на случилото се днес. Аз… давам си сметка, че си водила много защитен живот.

Част от това беше вярно; никога не бях виждала човек да умира. Никога не бях виждала да се пролива толкова много кръв. В други отношения обаче… книгите ме бяха подготвили повече, отколкото той осъзнаваше.

— Всичко е наред. Благодаря за закрилата.

— Едно нещо, което е редно да знаеш за мен — промърмори той и побутна празната си купичка настрана. — Ако някой само заплаши семейството ми, няма да се поколебая да го убия.

— Аз дори не съм от вашата кръв — прошепнах, изненадана от стоманената му решимост. Бях негова осиновена дъщеря само от един ден.

— Ти си част от семейството ми. И когато крадците разкъсаха вещите ти, захвърлиха книгите ти в калта, заплашиха те… реагирах.

Не знаех какво да кажа, но позволих на погледа си да остане прикован върху лицето му. Тлеещите въглени на дързостта и раздразнението ми угаснаха и се стопиха в мрак, защото колкото по-дълго гледах моя приемен баща, усещах, че миналото му го бе направило такъв.

— Отново съжалявам, че трябваше да видиш подобно поведение от моя страна — каза той. — Не искам да се боиш от мен.

Пресегнах се през масата и му подадох ръка. Ако смятахме да успеем в безразсъдните си планове, щеше да се наложи да си имаме взаимно доверие. Той бавно постави пръстите си в моите; неговите бяха топли и груби, моите бяха студени и меки.

— Не се боя от теб — прошепнах. — Татко.

Той стисна пръстите ми:

— Амадин.