Ребека Рос
Бунтът на кралицата (36)

Трийсет и четири
Авиана

Територията на лорд Морган, замъкът Брай

Замъкът Брай се издигаше в дъбова горичка; беше красив рушащ се имот, построен в подножията на планините Кило. Кобилата ми забави ход, докато приближавах дърветата и осъзнах, че завръщането на Картие у дома изобщо не приличаше на това на Журден и Люк.

Замъкът беше тих и порутен. В продължение на двайсет и пет години владението на Морган бе оставено да се разпада, предадено обратно на земята.

Плъзнах се от кобилата и я вързах под сянката на един от дъбовете до скопения кон на Картие. А после тръгнах към вътрешния двор, прокарвайки леко пръстите си по връхчетата на високите треви, където цветята на Короган предано цъфтяха с пищни, обичащи студа венчелистчета. Вървях по тясната пътека, която Картие беше прокарал през гъсталака, и спрях да откъсна няколко цветчета като внимавах да избягвам бодлите по стеблата им.

Спомних си как харесваше косата ми пусната и веднъж ми бе сложил корона от диви цветя. Затова разплетох плитките си и оставих кичурите да падат свободно като затъкнах няколко корогански цветя в тях.

Погледнах надолу към бричовете си, към ботушите си, към свободно висящите краища на ленената си риза, към медальона, който проблясваше в сребристо над сърцето ми. Това бях аз и беше всичко, което можех да му дам.

Изкачих се по изпочупените стъпала на вътрешния двор.

Беше тихо. Природата постепенно бе завоювала обратно голяма част от терасираното възвишение; лози се виеха по стените през счупените стъкла на прозорците. Всевъзможни плевели се издигаха нагоре и се провираха страховито през пукнатините в камъните, когато минавах край тях, постоянно кихах. Виждах пътеката, по която беше поел Картие. Беше проправил път през преплетените зелени растения до двойните входни врати, които висяха печални от железните си панти.

Сенките вътре галеха лицето ми — до вечерта несъмнено щеше да изгори от слънцето, — и аз поех внимателно през фоайето като избягвах лианите и растенията, превзели разбитите участъци от пода. По странен начин бедствието беше красиво за мен. Мебелите още си стояха, покрити с прах и обвити в паяжини. Спрях до един стол във фоайето и пръстите ми докоснаха една фигура от десена на тапицерията. Представих си, че като дете Картие беше седял в това кресло.

— Питах се кога ще те видя отново.

Гласът му ме стресна. Подскочих притиснала ръка към сърцето си, докато се обръщах да го видя застанал на средата на внушителното стълбище като ме гледаше с едва доловима усмивка.

— Знаете, че не бива да ме стряскате така! — упрекнах го.

Той продължи надолу по стълбите през потоци от слънчева светлина, които осветяваха сводестите прозорци.

— Добре дошла — поздрави той. — Би ли искала да те разведа?

— Да, лорд Морган.

Без да каже и дума, той ми подаде ръка и пръстите ми се озоваха между неговите:

— Нека ти покажа втория етаж — предложи Картие и ме поведе обратно нагоре по стълбите като сочеше изпочупени камъни, които беше добре да избягвам.

— Спомняте ли си живота си тук? — попитах; гласът ми изпълни коридора, когато го оставих да ме води през паяжини и прах, през местата, които някога беше обитавал.

— Понякога ми се струва, че си спомням — отвърна той и направи пауза. — Но, честно казано, не. Бях дете, когато с баща ми избягахме. Ето, това е любимата ми стая.

Влязохме в широко помещение, открито и пълно със светлина. Пуснах ръката му и минах през стаята, попивайки с поглед вградените мраморни лавици за книги, които още съдържаха впечатляваща колекция от книги, напуканото огледало, което висеше върху огнището от розов камък, мебелировката, която си стоеше точно както е била оставена преди повече от две десетилетия. Отидох право до стената от големи прозорци, разделени с вертикални колони, с останали късчета стъкло, подобни на остри ситни зъби и се възхитих на гледката към пасищата.

— Къде са хората ти, Картие? — попитах, неспособна да сдържа любопитството си.

— Ще пристигнат утре. Исках да видя замъка на спокойствие, насаме.

И аз разбирах това. Ценях тържествените, съкровени моменти, в които можех да съзерцавам и да мисля. Но навярно държеше да види стаите на родителите си и сестра си без публика.

Преди меланхолията да успее да ни обземе, заявих:

— Мисля, че мога да се събуждам с тази гледка всеки ден и да съм доволна.

— Пропусна най-хубавата част от стаята — отбеляза Картие, аз се намръщих и се завъртях на пета.

— Коя? Книгите ли?

— Не, пода.

Погледнах надолу. През следите, които ботушите ни бяха оставили в мръсотията, видях удивителните шарки на мозайката. Коленичих до него и двамата избърсахме с ръце праха, трупан с години. Цветовете още бяха ярки; всяка плочка беше изящна, сложна и неповторима, красотата се разливаше от един квадрат към следващия.

— Баща ми ми каза, че имал много спорове с майка ми за тази настилка — обясни Картие като седна върху петите си.

— Защо?

— Ами, поръчал да ги поставят заради нея, защото тя обичала изкуството. И винаги му била казвала, че подовете са силно недооценявани. Но противоречието било в това, че искала да им се възхищава, а той поискал рогозки. В Мевана каменните и мозаечните подове са ужасно студени през есента и зимата.

— Да, мога да си представя — казах.

— Така че спорили за подовете. Да ги покрият с рогозки или да страдат от студа през половината година.

— Предполагам, че майка ти е спечелила?

— Правилно предполагаш. — Картие се усмихна. Изтупа мръсотията от ръцете си и се изправи: — Е, мой малък адепт, предполагам, че дойде в прекрасния ми дом, защото пазя нещо твое?

Изправих се и усетих мускулите ми да се напрягат, възпалени и схванати от ездата. Отидох до шкафовете с книги, внезапно почувствала нужда от нещо солидно, на което да се облегна. Пулсът ми прескачаше, неспокоен, гладен, докато се облягах на стената, обърнах се и го погледнах през слънчева светлина и прашинки.

— Да, учителю Картие — казах, знаейки, че това беше последният път, в който щях да го назова така.

Гледах как отиде в другия край на стаята, където раницата му беше подпряна на едно бюро. Пръстите ми се разпериха зад гърба ми върху студения мрамор на лавиците, докато го чаках. Когато видях синия цвят в ръцете му, затворих очи и слушах как сърцето ми танцуваше равномерно.

— Отвори очи, Бриена.

Когато го сторих, наметалото се разгъна в ръцете му, раздипли се и докосна пода като океански прилив.

— Авиана — прошепнах; пръстите ми посегнаха да уловят спускащото се като водопад наметало, което бе мое. Беше ми избрал Авиана, съзвездието, което придружаваше неговото. Бяха звезди, които, подобно на неговото съзвездие Верийн, говореха за смелост в мрак, за триумф и непоколебимост.

— Да — каза той. — И двамата знаем, че Верийн няма надежда за светлина без Авиана.

Пристъпих напред, докато той постави наметалото на раменете ми, затягаше закопчалките на яката ми. После ръцете му внимателно събраха косата ми, повдигнаха я и я оставиха да падне на гърба ми; короганските цветя изпускаха сладко ухание между нас.

Учител и неговият адепт. Адепт и нейният учител.

Погледнах го в очите и промълвих:

— Това е всичко, което съм, което мога да ти предложа…

Сломена и невярна съм, разделена съм…

Но думите заглъхнаха, когато той ме докосна, върховете на пръстите му преминаха по бузата ми, надолу по шията и спряха, когато стигна връзките на наметалото ми, възела, който той беше затегнал.

Като никога не ми даде думи; този магистър на науките, този ловък лорд. Но ми отговори. Целуна лявото ъгълче на устата ми, на момичето, което някога бях, което беше първата му любов; валенианско изящество и пламенност. А после целуна дясното ъгълче на устните ми; жената, в която се бях превърнала, която бе възкръснала от пепел и стомана, храброст и огън.

— Ще те приема и ще те обичам цялата, Бриена Маккуин, сенките и светлината ти, защото ти ме предизвика и ме заплени. Не искам друга освен теб — прошепна той с пръсти, заровени в косата ми с дивите цветя, докато ме притегляше плътно към себе си.

Целуна ме в тихите сенки на къщата си в най-сладкия час на следобеда, когато светлината копнееше да се предаде на вечерта. Пръстите му се спуснаха надолу по гърба ми, докосвайки всяка звезда, която ми беше дал. А аз оставих почудата да се спусне като водопад около нас, вкусвах всяко от обещанията му, събуждах огъня, който дълго бе укротявал, докато ме чакаше.

Времето стана сияйно, сякаш луната се беше венчала за слънцето; минутите най-сетне докоснаха сърцето ми и видях колко късно беше, че нощта почти беше паднала. И си спомних, че трябваше да бъда другаде, имах баща и брат, които щяха да наблюдават вратата за завръщането ми. Едва тогава прекъснах целувката ни, макар че ръцете на Картие се притискаха към гърба ми и ме прегръщаха.

Положих пръст върху устните му и казах:

— Баща ми те покани на вечеря у дома. По-добре да тръгваме сега, иначе ще си помисли най-лошото.

Картие дръзна да си открадне още една целувка, а после ме пусна като взе наметалото и раницата си. Пристъпихме в здрача заедно, провирайки се обратно през плевелите; славеите възпяваха завръщането му, щурците свиреха последна мелодия, преди мразът да ги накара да замълчат.

Качих се на коня си и изчаках Картие да оседлае своя, вдигайки поглед, когато първата звезда примигна в избледняващия залез. И точно тогава казах:

— Смятам да построя Дом на познанието тук.

Това бях казала на Мерей, преди да замине от Мевана като се надявах, че то щеше да я привлече обратно, надявах се, че щеше да обедини влечението си с моето.

Почувствах погледът на Картие да се измества към мен и се обърнах на седлото, за да го срещна.

— Искам само най-добрите ариали да преподават на възпитаничките ми — продължих. — Знаеш ли къде мога да намеря такива?

Вятърът разроши косата му, когато ми се усмихна; среднощно пламъче проблесна в очите му, когато прие предизвикателството ми:

— Познавам един.

— Кажи му да кандидатства веднага.

— Не се безпокой. Ще кандидатства.

Усмихнах се и смушках коня си да побърза, оставяйки Картие да ме настигне по пътя.

Питах се дали можех наистина да го постигна, да построя първия Дом на познанието в Мевана, да вдъхновя влеченията към изкуството в една земя на воини. Когато ми се струваше предизвикателно и имах чувството, че се опитвам да избутам неподатлив камък, си представих група мевански момичета с будни, блеснали погледи, които стават адепти на науките, момичета, които носеха мечове на хълбоците си под сини наметала. Представях си как откъсвам избраните за тях съзвездия от небето и осъзнах, че по време на слънцестоенето Картие е бил прав; аз бях както учител, така и историк, и ми предстоеше да проправя пътя си.

Ще въздигна този Дом. Прошепнах обещанието си на вятъра точно когато чух коня на Картие да идва в лек галоп зад мен, скъсявайки разстоянието помежду ни.

Забавих ход съвсем малко, за да го оставя да ме настигне.

Над нас спокойно пламтяха звездите. Светлината им ме упътваше към дома.