Ребека Рос
Бунтът на кралицата (23)

Двайсет и едно
Госпожицата със сребърната роза

Територията на лорд Аленах, замъкът Дамхан

Пристигнах в Дамхан точно когато тъмносиня вечерна тъмнина обагряше небето. Вътрешният двор кипеше от оживление; слуги в ливреи търчаха наоколо с фенери да пренасят храна от килерите за запаси, носеха вода от кладенеца и мъкнеха наръчи дърва за огъня, в подготовка за празненството същата вечер. Кочияшът ми отвори вратичката, но Аленах бе този, който ме свали на земята.

— Страхувам се, че става твърде късно за обиколка — каза той, а аз спрях, за да вдъхна въздуха — горящи листа, тлеещи дърва и димът от кухненските огньове.

— Една обиколка утре, навярно? — помолих точно когато към нас с подтичване се приближи чудовищно огромно куче и завря нос в полите ми. Застинах; кучето приличаше на вълк, с твърда козина и страховит вид. — Това… това вълк ли е?

Аленах подсвирна и кучето-вълк моментално се отдръпна от мен, като примигна към господаря си с бистри кафяви очи. Той сведе намръщен поглед към нея:

— Странно! Неси мрази непознати. И не, тя е хрътка за лов на вълци, отгледана е да ги преследва.

— О! — Все още се чувствах малко неспокойна, макар че Неси отвърна на погледа ми с изплезен език, сякаш бях най-голямата й приятелка. — Струва ми се… дружелюбна.

— Обикновено не е. Но наистина изглежда доста запленена от теб.

Гледах как Неси си тръгна с подтичване и се присъедини към глутницата си от три други хрътки за лов на вълци, следваха един слуга, който носеше голямо парче месо.

Едва тогава се обърнах да погледна замъка.

Разпознах го.

Тристан го бе оприличил на буреносен облак, слял се със земята. И открих, че бях съгласна с него, понеже замъкът бе построен от тъмни камъни, издигащи се нагоре като кълбест облак. Струваше ми се примитивен и стар — повечето прозорци представляваха тесни процепи; бе построен през жесток период на постоянна война, времето преди кралица Лиадан. И въпреки това бе приветлив като дружелюбен великан, разтварящ обятия.

— Може да успея да ви разведа утре — каза Аленах; говореше на средношанталски, макар че провлеченият му говор грубо „захващаше“ думите. А после, може би искаше да изглежда повече като валенианец, отколкото като меванец, отново ми подаде ръка и ме въведе в дома си.

Точно казваше нещо за вечеря в залата, когато забелязах, че в поставките за факли на стените започнаха да потрепват нагорещени искри, привидно нещо издърпваше пламъците през стотици години. Биенето на сърцето ми утихна, когато осъзнах, че миналото се бореше с настоящето, че Тристан всеки момент щеше да ме призове в своето време. Сигурно бях видяла или бях помирисала нещо познато в този замък, което да го предизвика, и за миг почти му се поддадох, оставих споменът му да ме връхлети. Щеше да бъде за камъка — видение, което несъмнено ми трябваше — и въпреки това, когато си представих как припадам или изпадам в транс в присъствието на Аленах… не можех да го допусна.

Неволно стиснах ръката на Аленах, хвърлих поглед към каменните подове, към светлината, която отскачаше от роклята ми. Правех всичко, за да избегна „пренасянето“, за да задържа предтечата си на разстояние. Беше все едно да се опитвам да потисна кихане или прозявка. Видях стените да се накъдрят, готови да се стопят обратно във времето, гледах как сенките се опитваха да ме уловят. Въпреки това нямаше да им се поддам. Чувствах се така, като че ли падах от дърво и се улавях за клон — тънък, но издръжлив — точно преди да се ударя в земята.

Тристан отстъпи, хватката му отслабна, пулсът ми затуптя от облекчение.

— Ето вратата към залата — каза Аленах и посочи към високи двойни врати, увенчани с хералдичния му флаг. — Тук се сервират закуската и вечерята за всичките ми гости. А тук са стълбите. Нека ви отведа до стаята ви.

Тръгнах редом с Аленах нагоре по дълго стълбище, червеникавокафяв килим се размотаваше като излизащ от уста език, за да „близне“ всяко стъпало нагоре до втория етаж. Подминахме няколко валенианци, които ме погледнаха с интерес, но не казаха нищо, докато продължаваха пътя си към залата. След това започнах да забелязвам издяланите изображения над вратите, прагът на всяка стая за гости носеше свой мотив, било то фаза на луната, определено цвете или диво животно.

Той забеляза интереса ми и забави ход, за да разгледам емблемата на най-близкия праг.

— А, да. Когато моят предтеча построил този замък, съпругата му поръчала всяка стая да получи свой знак — обясни Аленах. — Виждате ли, тази стая за гости е посветена на лисицата и заека. — Той посочи към бароковото изображение на двете животни, които тичаха в кръг, всеки — преследващ другия.

— Какво означава това? — запитах, опиянена от гледката на заострената муцуна на лисицата, която почти затваряше зъбите си върху пухкавата опашка на заека, който също едва не захапваше бухналата опашка на лисицата.

— Това е препратка към много стара меванска легенда — каза Аленах. — Легенда, която предупреждава колко е опасно да пристъпиш през една врата твърде много пъти.

Никога не бях чувала за такова предание.

Той сигурно беше доловил интереса ми, защото заяви:

— За да се предпази от „своеволията“ на праговете — за да бъде сигурно, че този праг всеки път ще го отвежда на едно и също място, когато го прекрачва, — станало благоразумно да се бележи или „благославя“ всяка стая. Тази стая дарява издръжливост на меванеца, който никога не изпуска от поглед врага си.

Срещнах очите му:

— Това е пленително.

— Така казват повечето валенианци, когато отсядат тук. Елате, това е стаята, която според мен ще ви подхожда най-много. — Отведе ме до сводеста врата с желязна решетка и изображение на еднорог с венец от цветя на шията.

Аленах взе свещта от най-близката скоба и отвори вратата. Изчаках, докато запали свещи в затъмнената стая; леко предупреждение докосна мислите ми. Колебаех се да остана насаме в една стая с него и ръката ми посегна към полите, напипвайки очертанията на скритата кама.

— Амадин?

Оставих ръката си да се смъкне от роклята ми и предпазливо минах под изображението на еднорога, като застанах на безопасно разстояние от Аленах, светлината събуди стаята за живот.

Леглото беше застлано с бродирана копринена покривка, оградено със завеси от червен копринен плат. До едната стена стоеше стар гардероб, украсен с резбовани листа и върбови клонки, а върху кръгла масичка имаше сребърен леген за миене. Имаше само два прозореца, обрамчващи малко огнище, наподобяваха стражи от стъкло. Предметът, който най-силно предизвика възхищението ми, беше големият гоблен, висящ от най-дългата стена. Приближих се да го погледна; безбройните нишки се събираха, за да изобразят изправен на задните си крака еднорог сред множество пъстри цветя.

— Помислих си, че може да привлече погледа ти — каза Аленах.

— Е, каква „благословия“ дава тази стая? — попитах, като хвърлих предпазливо поглед към него точно когато един слуга внесе сандъка ми и внимателно го остави в долния край на леглото.

— Със сигурност знаете какво въплъщава еднорогът — каза лордът; свещта потрепваше равномерно в ръката му.

— Във Вадения нямаме митове за еднорози — уведомих го печално.

— Еднорогът е символ на чистотата и изцеляването. На магията.

Почувствах последната дума като кука, забиваща се в кожата ми; гласът му ме притегляше, за да види как щях да реагирам. Хвърлих поглед обратно към гоблена, само за да отместя очи от неговите, спомнила си, че макар този лорд да изглеждаше дружелюбен и гостоприемен към мен, той не отслабваше подозренията си. Не забравяше, че бях дъщеря на Маккуин.

— Прекрасен е — промърморих. — Благодаря ви, че го избрахте за мен.

— Ще изпратя една прислужничка да ви помогне да се преоблечете. После слезте и се присъединете към нас за вечеря в залата. — Той си тръгна, затваряйки вратата почти беззвучно зад себе си.

Побързах да разопаковам сандъка си, намирайки домашнотъканите слугинска рокля, престилка и шал, които щях да нося след две вечери, когато щях да се измъкна тайно от замъка, за да намеря камъка. В дълбокия джоб на престилката беше лопатката за копаене и аз бързо ги опаковах във вързоп и го скрих под леглото, където камериерката нямаше да се сети да погледне. Бавно и спокойно разопаковах останалите си дрехи и точно ги окачвах в гардероба, когато пристигна прислужницата. Тя ми помогна да изхлузя синята рокля и бялата фуста, пристегна отново корсета ми, макар че до болка копнеех да го смъкна, след като го бях носила цял ден. После момичето ме преоблече в сребриста рокля, която разголваше раменете ми и бе набрана в блещукащ корсаж. Дрехата се разливаше като вода, когато се движех, шлейфът ме следваше като разлята лунна светлина. Никога не бях носила толкова изящна дреха и затворих очи, докато прислужничката прибираше и вдигаше високо косата ми, оставяйки няколко тънки кичурчета свободно пуснати около лицето ми.

Когато тя си отиде, бръкнах дълбоко в сандъка си да намеря сребърната роза, с която щях да украся прическата си. Завъртях я в пръстите си; гледах как светлината на свещите дъхва огън над малките рубини, питах се колко ли просто щеше да бъде да открия Д’Арамис. Човек, когото никога не бях срещала и се очакваше да разпозная по някакъв герб. Е, той беше някъде тук — помислих си и се преместих пред окачената медна плоча, която служеше като огледало. Гледах неясното си отражение, докато забождах сребърната роза зад ухото си, а после избърсах изображението на звездоносата къртица и го нарисувах отново в основата на скулата си.

О, Д’Арамис щеше да ме познае, дори и без розата. Щях да бия на очи в зала, пълна с мъже, дори и да бяха преобладаващо валенианци.

Понечих да тръгна към вратата, но спрях; очите ми отново се задържаха върху гоблена с еднорога. Този ден бях спечелила две битки. Бях издействала на Журден разрешение за влизане в страната и се бях добрала до Дамхан. Оставих това усещане да попие в сърцето ми, позволих на тази смелост да се разпали отново. Тази вечер трябваше да бъде много просто, това беше най-ясният етап от мисията ми. Дори не се налагаше да говоря с третия лорд, а само да установя зрителен контакт.

Излязох от стаята си и намерих стълбите, като проследих долитащия смях и наситените аромати от обещаващо пиршество чак до залата.

Бях впечатлена от нея, навярно дори повече, отколкото от тронната зала. Голямата зала на Дамхан беше дълга близо шейсет фута, високият таван — изработен от неизмазани дървени греди, които образуваха сложно извит свод, потъмнял от постоянния дим. Възхитих се на настилката на пода, която ме отведе до огнището в средата на залата, издигнато върху каменни плочи. Светлината осветяваше гербовете, които бранеха четирите стени — елени-рогачи, които скачаха през лунни полумесеци, гори и реки.

Това беше Домът, от който произхождах.

Остроумни изображения и скачащи елени.

Наслаждавах се на тази меванска зала и целия й чар и живот, знаейки, че някога отдавна Тристан беше седял тук. Почувствах близост с него, сякаш можеше да се материализира всеки момент, можеше да дойде и да ме докосне по рамото, бях негова потомка.

И въпреки това, вместо Тристан покрай мен преминаваха слуги, втурнали се да подреждат блюда с храна, гланцирани кани с вино и гарафи с ейл по дългите сгъваеми маси.

Д’Арамис — напомних си. Той беше моята мисия тази вечер.

Докато слугите подготвяха масите, повечето валениански благородници сновяха из залата, като държаха сребърни чаши с ейл и си преразказваха събитията от деня. Имаше седмина танове на Аленах, смесващи се с валенианците, но лесно ги разпознах по късите кожени връхни дрехи с щампования върху тях рогач.

Започнах тихо да обикалям около групичките мъже, скромно свела очи към гърдите им, докато търсех герба с дървото. Няколко от мъжете, естествено, се опитаха да ме увлекат в разговор, но аз просто се усмихнах и продължих обиколката си.

Имах чувството, че се бях лутала безцелно доста време, когато най-накрая се натъкнах на група мъже, които още не бях огледала. Първите двама със сигурност не бяха Д’Арамис. Спрях, изпълнена с умора и безсилно раздразнение, докато започнах да си представям как би трябвало да изглежда той. Ако беше някой от лордовете, щеше да бъде по-възрастен, най-вероятно около годините на Журден. Навярно имаше няколко бръчки, някой и друг бял косъм.

Току-що бях екипирала в ума си образа на много грозен лорд, когато погледът ми внезапно беше привлечен от мъж, застанал с гръб към мен. Лененорусата му коса беше вързана с лента, ръстът и стойката му ми се сториха странно успокояващи. Беше облечен в тъмночервено късо палто и бяла ленена риза с дълъг ръкав, бричовете му бяха в обикновен черен цвят, и въпреки това, колкото по-дълго гледах гърба му, толкова повече осъзнавах, че нямах шанс непринудено да заобиколя тълпата, за да видя герба му.

Той сигурно беше усетил погледа ми, защото най-сетне се обърна и хвърли поглед към мен. Очите ми незабавно се приковаха върху герба, щампован на гърдите на късата му връхна дреха. Беше дървото, което Журден ми беше показал. Това бе Д’Арамис. Но стоеше неподвижно, чак беше неестествено.

Погледът ми бавно се премести от герба към лицето му — което не беше по никакъв начин грозно и старо, а младо и красиво. Очите му бяха сини като метличина. Устата му рядко се усмихваше.

Бях разбита, бях поправена, докато се взирахме един в друг.

Защото той не беше просто Д’Арамис, третият победен лорд. Не беше просто непознат мъж, с когото се предполагаше да установя зрителен контакт, а после да отклоня поглед.

Това беше Картие.