Ребека Рос
Бунтът на кралицата (12)

Десет
За наметалата и подаръците

Към девет на другата сутрин покровителите започваха да си тръгват от Магналия. Лакеите се изкачваха по стълбите; прибираха кедровия сандък на всяко момиче и го качваха в каретата на новия й покровител. Стоях сред оживлението в слънчевата светлина на вътрешния двор и гледах в очакване с кошницата си с книжки с поезия. Дотогава вече не беше тайна, че не съм била избрана. И всяка от сестрите ми бе реагирала по един и същ начин по време на закуска. Бяха ме прегърнали съчувствено и ме бяха уверили, че Вдовицата щеше да ми намери идеалния покровител.

Щом съдовете от закуската бяха разчистени, аз се оттеглих навън, знаейки, че предстоеше моите сестри-възпитанички да получат наметалата си. Не че не исках да видя как официално получаваха посвещение; просто смятах, че щеше да е най-добре, ако не бях там. Не исках да бъда смутеният наблюдател, когато Картие връчваше наметалото на Сири.

Потта вече започваше да навлажнява роклята ми, когато чух гласа на Сири. Тя слизаше по предното стълбище, с бледоруса коса, спретнато прибрана във венец от плитки. На гърба й пърхаше синьо наметало; цвят от горещите дни на лятото. Двете се събрахме безмълвно и когато се усмихнах, тя се завъртя, за да мога да видя съзвездието, което Картие беше избрал за нея.

— Лъкът на Ивет — промърморих, възхищавайки се на сребърните нишки. — Отива ти, Сири.

Сири се завъртя обратно и ми се усмихна, без да показва зъбите си, с поруменели бузи.

— Само ми се иска да можех да видя какво ще избере за теб. — И в гласа й вече нямаше злоба, нямаше завист, макар да чувах думите, които не изрече. Учителят Картие наистина ме фаворизираше и двете го знаехме.

— Ах, навярно когато се срещнем отново — казах.

Дадох й книгата с поезия и очите й светнаха. Тя ми подари прекрасно перо за писане, което ме изпълни с тъжно удоволствие.

— Сбогом, Бриена — прошепна Сири.

Прегърнахме се и я проследих как тръгна към каретата на Моник Лавоа.

След това се сбогувах със Сибил и Абри; и двете ми връчиха гривни като прощални подаръци, докато се възхищавах на наметалата им.

Върху зеленото наметало на Сибил беше пришито изображение на „пика“ от карти за игра, защото възпитаничките, изучаващи духовитостта, украсяваха наметалата си с един от четирите цвята карти, според това кои бяха силните им страни; купи за хумора, пики за убедителността, кари за елегантност, спатии за противоречие. Следователно мистрес Терез бе дала на Сибил знака със спатиите и трябваше да призная, че той прилягаше на моята сестра.

В средата на наметалото на Абри беше пришит златен лунен полумесец, сгушен в слънцето — емблемата на драматиците. Но забелязах също, че учителят Ксавие беше пришил по ръба на наметалото й парчета от предишните й сценични костюми, в чест на ролите, които я бяха довели до този момент. Така че приличаше на великолепна история, съставена от цветове, нишки и платове. Съвършено за моята Абри.

След това дойде да се сбогува Ориана. Червеното й наметало бе изработено с изключителни детайли и лични препратки; на гърбовете на всички адепти по изобразително изкуство имаше пришита буквата „А“, която увековечаваше името на Агата, първия адепт на изобразителното изкуство. Но всеки преподавател или преподавателка по изобразително изкуство добавяше нещо, което да бъде пришито в знака, и мистрес Солийн беше надминала себе си. За Ориана тя беше изобразила историята на момиче, което владееше подводно кралство, с потънали кораби и съкровище. То проблясваше в сребърна нишка, докато се взирах благоговейно в него, и наистина не знаех какво да кажа.

— Имам подарък за теб — каза Ориана и свенливо измъкна лист хартия от папката, която носеше. Сложи пергамента в ръцете ми. Беше портретът, който ми бе нарисувала, изобразяващ меванското ми наследство.

— Но, Ори, мислех, че е за теб.

— Направих копие. Смятах, че е редно да имаш едно. — И за моя изненада измъкна още един лист. — Искам да вземеш и това. — Карикатурата на Картие, която беше нарисувала преди години, на която излизаше от скала, когато всички го смятахме за строг.

Понечих да се засмея, докато не се запитах защо подаряваше това на мен.

— Защо не я дадеш на Сири?

Ориана се ухили:

— Мисля, че ще е на по-сигурно място в твои ръце.

В името на Сен льо Гран, толкова очевидно ли беше? Но нямах време да я разпитам допълнително за това, защото покровителят й я чакаше в каретата. Пъхнах книжката с поезия в ръцете й и гледах как си тръгва; сърцето ми потрепна, когато тежестта на тези сбогувания се разля като тъпа болка из костите ми.

Каретата на Патрис Линвил беше единствената, останала във вътрешния двор. Сложих рисунките на Ориана в кошницата си и се отправих към предните врати, където стоеше Мерей и ме чакаше, с великолепно пурпурно наметало, закопчано около яката й.

Вече плачеше, когато стигна до последното стъпало и се втурна да ме пресрещне на калдъръма.

— Не плачи! — скарах й се и я прегърнах. Ръцете ми се заплетоха в наметалото й на адепт, и ако вече не бях изплакала сълзите си до капка предишната вечер, щях да го направя отново.

— Какво правя, Бри? — прошепна тя, като изтри припряно сълзите от бузите си.

— Заминаваш да видиш кралството и да свириш за него, сестро — казах и прибрах една къдрица тъмна коса, паднала в очите й. — Защото вие сте адепт по музика, мистрес Мерей.

Тя се засмя, защото беше толкова странно да знае, че вече имаше титла, прикрепена към името й.

— Иска ми се да можеше да ми пишеш, но… не мисля, че ще се задържам твърде дълго на едно място.

— Разбира се, трябва да ми пишеш, където и да се намираш, и навярно мога да накарам Франсоа да те открие с писмата ми.

Тя пое дълбоко дъх и разбрах, че успокояваше сърцето си, подготвяйки се за този следващ етап:

— Ето, това е твоята песен. В случай че би искала да я чуеш, изсвирена от някой друг. — Мерей ми подаде навит на руло нотен лист, завързан с панделка.

Приех го, макар че беше болезнено да си представя друг инструмент, друг чифт ръце, да свирят тази песен, която тя беше създала. Именно тогава почувствах как се пропука сърцето ми. По гърба ми пълзеше сянка и ме караше да треперя посред бял ден, защото това сбогуване можеше да бележи нещо невъзвратимо.

Можеше да не я видя повече.

— Дай да огледам наметалото ти — казах, с пресипнал глас.

Тя се обърна.

Върху виолетовия плат бяха пришити ноти, песен, която мистрес Евелина беше написала само за Мерей. Оставих върха на пръста си да проследи нотите — някои от тях помнех, други вече бяха загадка.

— Прекрасно е, Мер.

Тя се завъртя обратно и каза:

— Ще ти я изсвиря, когато ми дойдеш на гости на острова.

Усмихнах се, вкопчвайки се в крехката надежда за бъдещи гостувания и музика, която тя ми подари. Нека вярвам в такива неща — помислих си, — та дори и само за да преживея това сбогуване.

— Мисля, че Патрис Линвил е готов за теб — прошепнах, почувствала очите му върху нас.

Изпратих я до каретата, до новия й покровител; мъж на средна възраст, с коса, напомняща пух от магарешки трън, и очарователна усмивка. Той поздрави и двете ни и протегна ръка към Мерей, за да й помогне да се качи в откритата карета.

Тя се настани на пейката срещу Патрис; очите й намериха моите. Дори когато каретата затрополи по камъните, не откъснахме поглед една от друга. Стоях във вътрешния двор, сякаш краката ми бяха пуснали корени, и гледах, докато вече не можех да я различа под сенките на дъбовете и тя наистина си беше отишла.

Редно беше да се върна в къщата. Да се приспособя към усещането колко тиха щеше да бъде сега, гола и самотна. Редно беше да се върна и да се залея с книги и учене, е каквото и да било, което да ме разсейва.

Тръгнах към стълбите; безизразно вдигнах поглед към предните врати. Все още стояха отворени; чувах тихи гласове — несъмнено, Вдовицата и ариалите, които обобщаваха резултатите. И внезапно вече не можех да понеса да бъда затворена между тези стени.

Вече ми беше непоносимо дори да държа кошницата си.

Оставих я на стълбите и тръгнах нанякъде, и вървях, докато закопнях да отида по-далече, а после изтичах навътре в градините. Разкъсах яката си, твърде нетърпелива, за да се суетя с копчетата, а после реших да откъсна копчетата от ръкавите си и издърпах грозния сив плат нагоре по ръцете си до лактите.

Спрях в най-далечния край на имота, навътре в лабиринта от живи плетове, където розите цъфтяха буйни и ярки, и там се предадох изцяло на тревата, лягайки върху влажната земя. Но още не бях удовлетворена, така че реших да смъкна ботушите и чорапите си и да запретна роклята си до коленете.

Гледах облаците, заслушана в тихото жужене на пчелите и шумолящите криле на птиците, когато го чух.

— Тя пристъпва грациозно по облаците, а звездите я знаят по име.

Би трябвало да се смутя. Ето че учителят ми ме беше намерил тук, със събути ботуши и чорапи, с разголени крака, със скъсана яка и изкаляна рокля. И току-що бе рецитирал стихотворението, което обичах най-много. Но не почувствах нищо. И дори не показах, че съм забелязала присъствието му, докато не направи невъзможното и легна до мен на тревата.

— Ще се изкаляте, учителю.

— Твърде отдавна не съм лежал на тревата, загледан в облаците.

Все още не го бях погледнала, но беше толкова близо до мен, че долавях мириса на одеколона му. Известно време лежахме в тишината и двамата бяхме вперили очи към небето. Искаше ми се да поставя известно разстояние между нас, да оставя широк тревен участък да израсне между раменете ни, едновременно с това исках да се доближа до него, да оставя пръстите си да пробягат припряно по тялото му, както той беше направил с мен. Как беше възможно да искам две противоположни неща едновременно? Как така не направих никое от тях, а останах, неподвижна, дишаща, пленница в собственото си тяло?

— Вдовицата каза ли ви? — попитах най-накрая, когато желанията станаха толкова напрегнати, че трябваше да проговоря, за да ги освободя.

Картие се забави с отговора. За миг си помислих, че не ме беше чул. Но той отвърна:

— За това, че ще останеш през лятото ли? Да.

Искаше ми се да разбера какво мислеше за уговорката. Но думите заседнаха в гърлото ми и затова премълчах, усуквайки пръсти в тревата.

— Знанието, че ще си тук, успокоява ума ми — каза той. — Не е нужно да прибързваме. Подходящият покровител ще се появи, когато му дойде времето, когато си готова.

Въздъхнах; около мен времето вече не бързаше, а вървеше мудно, точеше се бавно като пчелен мед през зимата.

— Междувременно — продължи той, — е най-добре да подновиш учебните си занимания, да поддържаш ума си остър. Няма да съм тук да те напътствам, но вярвам, че ще продължиш да се усъвършенстваш сама.

Наклоних брадичка, за да го погледна; косата ми се разстла около мен.

— Няма ли да бъдете тук? — Разбира се, знаех това. След цикъл по посвещаване на новите адепти всички ариали заминаваха за лятото, за да си починат след седемте непрекъснати години на преподаване. Напълно редно беше да го оставя да замине и да се отпусне, да се забавлява.

Той наклони лице да ме погледне в очите. По устните му се мярна сянка на усмивка, когато каза:

— Не, ще отсъствам. Но вече казах на Вдовицата да ми съобщи веднага щом ти намери покровител. Искам да съм тук, когато се срещнеш с тях.

А на мен ми се прииска да възкликна, че никога нямаше да се сдобия с покровител. Че изобщо не биваше да ме приемат в Магналия. Но скръбта искаше да завладее гласа ми, а аз нямаше да й дам власт да заговори. Не и когато Картие ми беше дал толкова много.

— Това е мило… че бихте искали да сте тук — казах и хвърлих поглед обратно към облаците.

— Мило ли? — изсумтя той. — В името на светците, Бриена. Нали осъзнаваш, че не бих посмял да те оставя да си тръгнеш с покровител, с когото не съм се срещнал лице в лице?

Хвърлих поглед обратно към него, с широко отворени очи:

— И защо?

— Трябва ли да отговоря на това?

Един облак измести слънцето и ни покри със сивота, изпивайки светлината. Реших, че съм лежала тук достатъчно дълго и се изправих на крака, изтупвайки стръкчета трева от полите си. Дори не си направих труда да обуя обувките и чорапите си. Зарязах ги и тръгнах, избирайки първата пътека, която се разкри пред мен.

Картие бързо ме последва и тръгна плътно до мен:

— Ще повървиш ли с мен, моля те?

Забавих ход, подканвайки го да се нагоди към темпото ми. Направихме два завоя по пътеката; слънцето се завърна с ожесточена влажна горещина, преди той да заговори отново.

— Искам да съм тук да се срещна с покровителя ти, защото държа на теб и искам да знам къде ще те отведе влечението ти. — Той хвърли поглед към мен; бях приковала поглед напред, страхувайки се да се поддам на погледа му. Сърцето ми беше като диво създание вътре в мен, отчаяно копнеещо да избяга от своята клетка от кост и плът. — Но по-важното е, за да мога да ти връча наметалото ти.

Преглътнах. Значи все още не смяташе да ми го даде. Една част от мен се беше надявала, че щеше да го направи. Част от мен беше знаела, че нямаше.

Мисълта за наметалото ми ме обви като паяжина и аз спрях в тревата, впримчена в мрежа, създадена от самата мен.

— Не мога да не ти кажа, Бриена — прошепна ми той, — че наметалото ти е изработено и прибрано в раницата ми в къщата, в очакване на мига, когато си готова за тази следваща стъпка.

Вдигнах поглед към него. Не беше много по-висок от мен, но в този момент се чувствах безнадеждно дребна и чуплива.

Нямаше да бъда посветена, докато не получех наметалото си. Нямаше да получа наметалото си, докато не се сдобиех с покровител. Нямаше да се сдобия с покровител, докато Вдовицата наистина не намереше някой, който разбираше колко бях ценна.

Мислите ми се устремиха в тази спускаща се надолу спирала и се насилих да продължа да вървя, пък било то и само за да имам някакво занимание. Той ме последва, както и знаех, че щеше да стори.

— Къде ще отидете това лято? — попитах, изгаряйки от желание да премина към друга тема. — Ще гостувате ли на свои роднини?

— Планирам да отида в Деларош. И не, нямам никакви роднини.

Думите му ме накараха да се смутя. Никога не си бях представяла, че Картие беше сам, че нямаше родители, които го боготворяха, че нямаше братя или сестри, които го обичаха.

Срещнах погледа му, ръката ми посегна към разкъсаната яка на роклята ми:

— Съжалявам да чуя това, учителю.

— Отгледа ме баща ми — каза той, разтваряйки миналото си пред мен, сякаш самият той беше книга, сякаш — най-накрая — искаше да го прочета. — А баща ми беше много добър към мен, макар да скърбеше. Изгуби майка ми и сестра ми, когато бях твърде малък, дори не ги помня. Когато навърших единайсет, започнах да го умолявам да ми позволи да стана адепт на науките. Е, на него не му се понрави мисълта да ме отпрати в някой Дом, далече от него, затова нае един от най-добрите адепти, посветени в науките, за да ме обучава частно. След седем години, когато навърших осемнайсет, получих посвещение.

— Баща ви сигурно е бил много горд — прошепнах.

— Той почина, точно преди да успея да му покажа мантията си.

Наложи се да впрегна цялото си самообладание, за да не протегна ръка към него, да хвана ръката му и да преплета пръсти с неговите, да го утеша. Но гръбнакът ми не помръдна; все още бях ученичка под неговото наставничество и докоснех ли го, това щеше само да отприщи копнежите, които и двамата изпитвахме.

— Учителю Картие… толкова съжалявам.

— Това е мило от твоя страна, Бриена. Светците са ми свидетели, че пораснах бързо, и въпреки това много неща ми бяха спестени. Намерих дом тук в Магналия.

Стояхме заедно в тихата гореща светлина на утрото; време, създадено за нови начала, време, впримчено между младостта и зрелостта. Можех да стоя с него с часове, скрита между зелените живи растения, заслонена от облаците и слънцето, разговаряйки за миналото.

— Ела, най-добре е да се връщаме в къщата — каза той тихо.

Тръгнах редом с него. Заобиколихме обратно до предния двор, където с ужас видях, че карикатурата, на която бе изобразен, стоеше отгоре в кошницата ми. Втурнах се да я обърна, докато нахлузвах кошницата през ръката си, молейки се да не я види, докато се качвахме по стълбите в тихото фоайе.

Кожената му раница стоеше на пейката в преддверието и аз се опитах да не гледам към нея, знаейки, че наметалото ми бе прибрано в нея, докато той я вземаше в ръце.

— Имам подарък за вас — казах и посегнах под пергамента, за да намеря последната книжка с поезия в кошницата си. — Вероятно не помните, но един от първите уроци, които ми преподадохте, беше посветен на поезията, и четохме това стихотворение, в което се влюбих…

— Помня — каза Картие и пое книжката. Запрелиства страниците, а аз гледах, докато четеше безмълвно едно от стихотворенията, и удоволствието потрепваше по лицето му като слънчеви отблясъци по вода. — Благодаря ти, Бриена.

— Знам, че това е прост подарък — казах със запъване, чувствайки се така, сякаш бях свалила от себе си цял пласт дрехи, — но си помислих, че ще ви хареса.

Той се усмихна, докато пъхаше книжката в раницата си.

— И аз имам нещо за теб. — Извади кутийка и я остави да лежи в сгъвката на дланта му.

Взех кутийката и бавно я отворих. Върху квадратче от червено кадифе лежеше сребърен медальон с дълга верижка. А когато го огледах по-внимателно, видях, че във висулката беше гравирано короганско цвете; сребърно меванско украшение, което човек да носи до сърцето си. Усмихнах се, докато проследявах с палец изящното гравирано изображение.

— Прелестно е. Благодаря ви. — Затворих кутията и не бях сигурна накъде да гледам.

— Можеш да ми пишеш, ако искаш — каза той, прекъсвайки неловкото усещане, което и двамата изпитвахме. — За да ми съобщиш как вървят учебните ти занимания през лятото.

Срещнах погледа му; в ъгълчето на устата ми заигра усмивка:

— Вие също може да ми пишете, учителю. За да сте сигурен, че не проявявам леност в учението.

Той ми отправи ироничен поглед, който ме накара да се запитам какво ли си мислеше, докато премяташе раницата си на рамо:

— Много добре. Ще чакам вест от Мадам.

Загледах го как излиза в леещата се светлина на утрото; наметалото му на адепт се вееше и плющеше зад него, докато си тръгваше. Не можех да повярвам, че беше тръгнал толкова бързо — сбогуванията му се удаваха още по-зле, отколкото на мен! — и забързах към прага.

— Учителю Картие!

Той спря по средата на стълбите и се обърна да ме погледне. Облегнах се на рамката на вратата, стиснала в пръстите си кутийката с медальона.

— Книгите ви! Още са горе на рафта ми.

— Задръж ги, Бриена. Имам твърде много, а ти ще трябва да поставиш началото на собствена колекция. — Той се усмихна; изгубих нишката на мисълта си, докато осъзнах, че се готвеше да се обърне и да продължи по пътя си.

— Благодаря ви.

Тези думи ми се струваха твърде обикновени за това, което ми беше дал. Но не можех да позволя да си тръгне, без да ме чуе да ги изричам. Отново почувствах онази пукнатина, онова разкъсване в сърцето. Беше като предчувствие, същото, което бях изпитала, докато се сбогувах с Мерей, предупреждение, че можеше да не го видя повече.

Той не проговори, а се поклони. Отиде си, като останалите.