Ребека Рос
Бунтът на кралицата (17)

Петнайсет
Неуловими връзки

Най-очевидната отправна точка беше музиката. Вече се бях преобразявала, макар и слабо, под звука на меванска мелодия, а Люк беше музикант.

Започнахме веднага след закуска, оттегляйки се в библиотеката, която щяхме да превърнем в кабинет за проучвания. Донесох му свитъка с песента на Мерей, червената й панделка все още беше пристегната върху съвършено изписаните й ноти. Гледах как Люк седна на едно столче, разви свитъка, жадно четеше нотите и отново усетих буца в гърлото си. Тя ми липсваше и тази песен нямаше да прозвучи по същия начин, дори и изсвирена от друг адепт по музика.

— Интересно заглавие — отбеляза той, като вдигна поглед към мен.

Дори не бях видяла заглавието. Намръщено пристъпих по-близо, за да можех да го прочета над рамото му.

Бриена. Две в едно.

Извърнах се, преструвах се, че бях открила нещо любопитно върху отрупаните лавици. Но го направих само за да имам един миг да укротя вълнението си. Нямаше да плача тук; щях да заплача едва когато запасът ми от сълзи се възстановеше, а това, надявах се, щеше да бъде след много време.

— Защо не ми я изсвириш? — предложих и отново седнах на стола до клавесина.

Люк се изправи и внимателно приглади страниците, като притисна всяко от ъгълчетата с речен камък. Наблюдавах как взимаше цигулката и лъка си и се впусна в песента; нотите танцуваха във въздуха около нас като блуждаещи пламъчета или светулки, или дори както магията можеше да проникне в една стая, ако не беше погребана.

Затворих очи и слушах. Този път успях да открия валенианските частици — игриви, оживени, нещо, което Мерей наричаше „алегро“, — а после открих онези мевански влияния — силни и дълбоки, сладки, издигащи се като дим, усилвайки се до победоносно кресчендо. Но останах в стола си; умът ми изцяло ми принадлежеше.

Щом песента свърши, отворих очи; споменът за песента още витаеше сладко във въздуха.

— Видя ли нещо? — попита той, неспособен да прикрие надеждата си.

— Не.

— Нека я изсвиря пак.

Изсвири я още два пъти. Спомените на Т. А. оставаха скрити. Навярно бях наследила само три от тях? Навярно една връзка можеше да се използва само веднъж?

Започвах да се чувствам обезсърчена, но енергичността и решителността на Люк бяха като прохладен ветрец в най-горещия ден от лятото.

— Да пробваме пак „Книгата на часовете“ — предложи той и внимателно остави цигулката си на едната й страна. — Каза, че прочитането на пасажа за Камъка на здрача е породило първото изместване. Навярно твоят предтеча е чел тази книга.

Не исках да му казвам, че бях прочела още много глави от този том без резултат. Защото всичко трябваше да бъде опитвано отново, просто за да бъде сигурно, че водеше до задънена улица.

 

 

Въпреки всичките си предишни подигравки, времето внезапно се отпусна и часовете забързаха. Отмина цяла седмица. Почти не забелязвах, защото Люк постоянно ми намираше занимания, опитвайки всичко, за което можеше да се сети.

Изпробвахме всичките ми сетива; той ме накара да опитам храна, типична за меванската кухня, да прокарам пръсти през топове вълна от севера, да слушам меванска музика, да помириша бор, карамфил и лавандула. Но не успях да разкрия нов спомен.

Накрая той ме настани до масата в библиотеката и разви топ червеникавокафяв лен, в който червеното беше толкова тъмно, че почти изглеждаше черно. В центъра имаше бял ромб, а в ромба беше изобразен герб с млад елен-самец, който скача през лавров венец.

— Какво е това? — попита ме Люк.

Взрях се в емблемата, но накрая се принудих да свия рамене:

— Не знам.

— Никога ли не си го виждала?

— Не. Какво е?

Той прокара припряно пръсти през косата си, най-сетне показвайки известно раздразнение:

— Това са цветовете и гербът на дома Аленах.

Огледах го отново, но въздъхнах:

— Съжалявам. Не изниква нищо.

Той бутна знамето настрана, а после разгъна голяма карта на Мевана; тя изобразяваше както градовете и забележителностите, така и границите на четиринайсетте територии.

— Ето ги горите — каза. — На северозапад имаме Нуала Удс. Далече на североизток — Ошийн Форест. — Посочи всяка една от тях. Проследих с поглед върха на пръста му. — Следва рехавата ивица на крайбрежната Ройсуд от югозападната страна. И накрая — Майрена Форест, в южното сърце на страната. Това е тази, в която според мен твоят предтеча е заровил камъка, тъй като се простира през северната половина от територията на Аленах.

Никога не бях виждала карта на Мевана, разделена на четиринайсетте й територии. Погледът ми докосна всяка от тях, преди да спре върху земята на Аленах, която заемаше обширна южна територия. Тя имаше най-близък досег с Вадения; Каналът Бераш бе единственото нещо, което разделяше двете страни. Но не ми беше нужно да поглеждам водата. Преместих поглед към Майрена Форест, която се простираше като тъмна зелена корона по земята, в която бе роден баща ми.

— Аз… не знам. Не виждам нищо — почти изстенах, заравяйки лице в ръцете си.

— Всичко е наред, Амадин — побърза да ме утеши Люк. — Не се тревожи. Ще измислим нещо. — Но се отпусна в един стол, сякаш костите му се бяха превърнали в олово. Седяхме до масата в замиращата светлина на следобеда, с картата, разпростряна между нас като масло, и вече бе изминала една седмица.

Трябваше да има обяснение за спомените, които ми бяха дадени. Ако знамето с герба на Аленах не беше пробудило ума ми — а моят предтеча несъмнено беше виждал този герб безброй пъти през живота си, — тогава трябваше да има причина, поради която бях наследила някои спомени, но не и други.

Върнах се мислено към трите „измествания“, които бях преживяла — библиотеката, билото и заравянето под дъба. Първото и третото бяха ясно съсредоточени върху камъка. Но гледката от билото…

Върнах се мислено и го проследих; това беше най-слабото изместване и си спомних как бях почувствала тежест около врата си, точно над сърцето. Как бях търсила място да се скрия…

Моят предтеча сигурно беше стоял на билото с висящия на шията му камък, търсейки скривалище, където в крайна сметка да го зарови.

Спомените, които бях наследила, се съсредоточаваха само върху Камъка на здрача.

Погледът ми се отклони към картата, оглеждайки пътя на реката Айфе, която лъкатушеше през южна Мевана като артерия, и това ми напомни за река Каварет, точно отвъд задната врата на Журден.

— Люк?

— Хмм.

— Ами ако намерим речен камък, голям колкото Камъка на здрача? Може би, ако го подържа, това ще покаже нещо…

Това го ободри:

— Струва си да опитаме.

Надигнахме се от масата и аз го последвах навън към улицата. Не исках да му казвам, че започвах да се чувствам като затворничка в тази библиотека, в тази къща. Не бях излизала навън, откакто бях пристигнала, и забавих крачка, загледана в слънцето.

Беше средата на август — месец, набъбнал от горещина и застоял въздух. Въпреки това поглъщах слънчевата светлина и лекия бриз, който лъхаше на риба и вино. Част от мен тъгуваше за чистия въздух от ливадите на Магналия и едва тогава осъзнах до каква степен го бях приемала за даденост.

— Идваш ли, Амадин?

Отворих очи и видях, че Люк ме чакаше на няколко метра разстояние с усмивка на лицето. Тръгнах редом с него, докато криволичехме из улицата, поемайки по пътя към брега на реката. Минахме покрай пазара, който гъмжеше от живот и миризми, но не си позволих лукса да се разсейвам. Люк налагаше усилено темпо; отведе ме до мястото, където река Каварет течеше широка и плитка, дотам, където теченията танцуваха по гърбовете на камъните.

Той си събу обувките и нави крачолите на бричовете си, газеше до центъра на бързеите, докато аз се задоволих да претърся бреговете. Камък с големината на юмрук — така му бях казала. И докато продължавах да криволича надолу по брега, спирах се тук и там да огледам няколко камъка, се чудих дали това щеше да бъде поредният безплоден опит…

— Лейди?

Вдигнах поглед, стресната от мъжа, който ме наблюдаваше. Стоеше само на две педи от мен, облегнат на ствола на черна бреза. Беше на средна възраст, с дълга до раменете тъмна коса; лицето му беше набръчкано, обрулено от вятъра и загоряло от слънцето, дрехите му — опърпани и мърляви, но очите му бяха като два разпалени въглена. Проблеснаха при вида ми.

Спрях на място, несигурна как да постъпя, той се отблъсна от дървото и пристъпи по-близо; сянката хвърли пъстри петна по раменете и лицето му. Кротко протегна ръка; мръсните му пръсти трепереха.

— Лейди, какво е името на мъжа, с когото живеете?

Отстъпих една крачка назад и глезенът ми цопна в дълбок водовъртеж на реката. Непознатият говореше средношанталски — езика на Валения, — но в гласа му се долавяше акцент, издайническо провлачване. Беше меванец.

В името на светците — помислих си; езикът ми залепна за небцето. Нима беше някой от шпионите на Ланън?

— Моля ви, кажете ми името му — прошепна мъжът; гласът му стана дрезгав.

Точно тогава чух плискането. Люк най-сетне го беше видял, хвърлих бегъл поглед през рамо и видях как брат ми препускаше към нас, с напълно подгизнали бричове и кама в ръка. Приличаше на баща си повече, отколкото осъзнавах; стоманата и остриетата изникваха от него като плевели.

— Махни се от нея — изръмжа той и се изпречи между мен и непознатия.

Но опърпаният мъж не отстъпваше; очите му се бяха разширили, докато се взираше в Люк.

— Хайде! Да те няма! — Люк нетърпеливо насочи камата към него.

— Лукас? — прошепна непознатият.

Почувствах как въздухът се променя и вятърът се дръпна назад, сякаш бягаше. Гърбът на Люк се вдърви, а един облак закри светлината на слънцето, докато тримата стояхме, застинали и несигурни.

— Лукас? Лукас Ма…

Люк се хвърли върху непознатия, изтръгвайки се рязко от примката на шока. Сграбчи мъжа за яката и го разтърси, като държеше връхчето на стоманеното острие, опряно в мърлявата шия на непознатия.

— Не смей да изричаш подобно име — нареди брат ми, толкова ниско, че едва долових думите.

— Люк? Люк, моля те — проплаках, приближавайки се.

Но Люк едва ли ме чуваше. Взираше се в мъжа, който отвръщаше на втренчения му поглед, макар че в крайчетата на очите му се събираха сълзи и капеха по брадясалите му бузи.

— От колко време си тук? — изсъска Люк.

— Шест години. Но чаках… чаках двайсет и пет години…

Иззад нас се разнесе силен плясък. Обърнахме се и видяхме група деца от другата страна на брега. Две от момчетата предпазливо ни наблюдаваха и Люк свали камата си, но тя все пак остана прибрана в ножницата между пръстите му.

— Ела, можем да ти дадем топло ядене за тази вечер — каза Люк високо, за да го чуят децата. — Но ще трябва да отидеш в катедралата, ако искаш милостиня. — Хвърли поглед към мен, безмълвна заповед да вървя плътно след него, докато самият той повлече непознатия напред, като държеше камата незабележимо притисната в гърба му.

Вървяхме към къщата припряно и неловко. Влязохме през задната врата и аз останах в сянката на Люк по целия път до кабинета на Журден, която рязко затвориха под носа ми. Застанах в коридора, неуверена, и слушах гласовете им, докато разговаряха зад тежката врата. Нямаше шанс да подслушам нещо, но и не ми беше нужно, когато си намерих място на скърцащите стълби. Парчетата бавно се наместваха.

Веднъж Картие ми беше говорил за революция, изродила се в клане, състояла се преди двайсет и пет години в Мевана. Затворих очи, спомняйки си ритъма на гласа на моя наставник. Преди двайсет и пет години трима лордове се опитали да детронират Ланън… Лорд Кавана, лорд Морган и лорд Маккуин…

Замислих се върху всички фрагменти, които събирах, откакто се бях запознала с Алдерик Журден. Вдовец със син. Адвокат, служещ си умело с хладно оръжие. Двайсет и пет години. Фамилно име, което започваше с М. Човек, който жадуваше да види Ланън унищожен.

Най-сетне знаех кой беше Журден.