Лора Трентъм
Докато не те целунах (7)

Глава пета

Под палещото като по обяд слънце в понеделник сутринта Регън излезе от студиото си и се отправи към „Юрганени пчели“. Спотаи се в сянката на тухлената стена и погледна към отсрещната страна на реката. Почти до брега бяха паркирани няколко пикапа и коли, но не и голям черен джип. Цветята на Сойер се поклащаха от повяващия откъм водата бриз и представляваха очарователна гледка на фона на еднаквите многофункционални складове. Погледът й се плъзна към частта, която се виждаше от парка на Котънблум.

В сърцето й отекна същото неприятно усещане за пристягане, каквото я бе замаяло, докато четеше отдавна оставеното му послание. Беше го търсила няколко пъти през годините. Даже след като се разделиха, се насилваше да измъчва себе си, като търка дъските с надеждата да види равния му почерк, но така и не успя да го открие.

Сега й се искаше да не го беше прочела. Да го върне обратно там, където се беше крило в продължение на цяло десетилетие. Спомените и чувствата бяха горчиви, мъчителни и в същото време — красиви.

Преди десет години, малко след смъртта на родителите му, неговото страдание й причиняваше почти физическа болка. Но тогава можеше да го обсипва с целувки, да го прегръща и да го уверява, че не е сам. Сега мястото й не беше до него, но все пак едва не улови ръката му, докато го слушаше да говори за цветята на майка си. А ехото от миналото отекваше гръмко. Веднага щом докосна голата му кожа, сетивата й се събудиха. Стара история, както каза той.

Отърси се от странното си настроение и почука на вратата на „Юрганени пчели“ точно в уговореното време. Табелка „Затворено“ висеше леко накриво пред спуснатата щора. Заслони с длани очите си и надникна в тъмнината през малък процеп.

Потропа отново. Движеща се сянка само на три крачки от мястото, където бе притиснала лицето си към стъклото, я накара да отскочи назад. Сърцето й препускаше лудо, докато приглаждаше полата си. Ключалките от другата страна на вратата издрънчаха и мис Марта с жест я покани да влезе.

— Здравей, Регън. Отдавна ли чакаш? Бях отзад с мистър Рокфорд. — Домакинята я удостои с усмивка, която изглеждаше точно толкова престорена, колкото и нейната.

Регън погледна дисплея на телефона си. Не, идваше точно навреме.

— Не съм объркала часа, нали?

— Не, просто мистър Рокфорд не иска да пропусне обяда си и дойде по-рано. Ела в задната стая.

Гостенката си позволи да изкриви лице в гримаса веднага щом мис Марта се обърна с гръб към нея. Глен Рокфорд можеше да преживее няколко пропуснати обяда. Жената я въведе в огромен склад, който накара устата й да се напълни със слюнка. Точно за такова помещение мечтаеше.

Глен се обърна и Регън прекара език по зъбите си — стар, изпитан трик, който й помагаше да задържи фалшивата си усмивка.

— Здрасти — поздрави го тя. — Трябваше да ми кажеш, че ще пристигнеш по-рано.

— Едва тази сутрин съпругата ми ме уведоми, че ще приготви зеленчуци и шунка за обяд. Е, както знаеш, не бих пропуснал такова нещо. — Мъжът потупа с длан огромния си увиснал корем, който заплашваше да откъсне долните копчета на ризата му с къси ръкави.

Той беше добродушен и изключително честен човек, поради което мандат след мандат го преизбираха за административен управител на града. Това нямаше нищо общо със способностите му. Въпреки че бизнесът с подмяна на стъкла на къщи и коли беше развил у него някаква съобразителност, Регън дълбоко се съмняваше в уменията му като строител.

— Както и да е. Откри ли нещо? — Провирайки се между топове плат и кошове с цветни парцали, тя се отправи към задната тухлена стена.

— Мисля, че мис Марта е права. Погледни тук. — Глен използва молива си като показалка, за да проследи пукнатина, проточила се от ъгъла на бетоновия под до средата на отсрещната стена.

Откъм външната врата се чу леко почукване. Тя се обърна към домакинята:

— Това трябва да е мистър Нийли. Той ще ни каже дали проблемът е структурен, или козметичен. Бихте ли го довели, мис Марта?

Жената побърза да излезе. Рокфорд изглеждаше като малко момче, включено в последния момент в отбора.

— Според мен пораженията са в конструкцията.

Никой не я беше предупредил, че голяма част от работата й като кмет ще се състои в това да приглажда настръхнала перушина.

— Ценя мнението ти, Глен. Наистина. Но мистър Нийли е строител. Извършва огледи и ремонтни работи всеки ден. Ще ни каже категорично за какво става въпрос. — Тя приклекна и прекара пръст по пукнатината.

Ако Рокфорд се окаже прав, щеше да бъде като да отвори казан с червеи. Всеки собственик на малък бизнес в града ще поиска преоценка на имота си, за да намали данъчната тежест.

Мистър Нийли влезе в помещението, кипящ от енергия. Регън беше работила с него по няколко проекта в региона и много го харесваше. Нещо повече, уважаваше го. Стоманеносивата, ниско подстригана, ситно къдрава коса и боботещият му глас създаваха около него нещо като гравитационно поле, което привличаше околните. Напомняше й на проповедник и точно затова думата му за структурната цялост на сградата щеше да бъде приета като божа истина.

Стиснаха си ръцете, преди тя първа да заговори:

— Пукнатината започва от ъгъла близо до пода.

Той измърмори нещо под носа си и пристъпи към стената. Глен клекна до него, а мис Марта застана зад тях и започна да излага своето становище. Регън поклати глава и остави мистър Нийли да си върши работата, докато мислено пресмяташе квадратурата. Складът наистина беше нещо внушително. Ако собственичката се съгласеше, щеше да го купи веднага и да плаща с удоволствие по-високия данък.

Регън си повя с ръка и погледна нагоре. Наистина ли хладина от климатик не стигаше до склада? Никакви тръби не се кръстосваха на тавана. Размести няколко коша до стената и вдигна дълъг топ плат, за да огледа пода. Остра миризма на бензин я накара да сбърчи нос. В ъгъла беше поставена червена пластмасова туба с гориво. Отмести я с крак, но зад нея нямаше отдушник. Внимателно върна всичко на място.

Ръцете й застинаха неподвижно и надигащата се топла вълна, която нямаше нищо общо с жегата, се разля в тялото й като горски пожар. Вероятно съществуваше съвсем просто обяснение за тубата с бензин в склада на мис Марта. Може би колата й гореше много. Или пък я държеше за захранване на генератора в случай на авария.

Обърна се към триото в другия край на помещението. Собственичката носеше ръчно ушит сукман, тениска и сандали. Краката й изглеждаха здрави и силни, но не се беше излюпила вчера, за бога. Според изчисленията на Регън беше някъде в средата на петдесетте си години. Посоката, която поемаха мислите й, беше нелепа. Скандална.

Колкото и силни да бяха краката на мис Марта, тя не би се справила с кошовете за раци, а и непознатият зад къщата на майка й определено беше мъж. През страничната врата Глен и мистър Нийли излязоха на алеята зад сградата, докато собственичката продължаваше да се върти из помещението. Наистина ли очите й се стрелнаха към покритата с брезент туба, преди да срещнат погледа на Регън?

Тя беше свръхсензитивна към всичко, случващо се зад гърба й, затова бавно се насочи към входа на магазина.

— Сигурно там не е по-хладно, отколкото в склада?

— Напротив. Запушила съм повечето отдушници и вентилационни шахти. Не мога да си позволя да го охлаждам. Но ти ми изглеждаш малко бледа. Ела да ти направя чаша чай. — Потупа я по ръката и отвори вратата на магазина. Обгърна ги полъх студен въздух.

Майчинското й отношение, въпреки че никога не се бе омъжвала и нямаше деца, отново събуди подозренията на Регън. Мис Марта изчезна в тесен коридор, отвори стар шкаф с претъпкани с платове рафтове и извади пластмасова кана от хладилника под тях.

Магазинът беше уютен и приветлив. Машини и топове плат заемаха по-голямата част от помещението, но за дамите в единия ъгъл бе оформен кът с кръгла маса и масивни столове. Наоколо бяха разпръснати няколко списания с измачкани, изпокъсани страници и заглавия като Юрганите днес и Шевът във времето. Кой да предположи, че толкова много издания са посветени точно на шиенето на завивки?

По стените висяха завършени юргани. Регън докосна с ръка най-близкия и подуши плата. Беше стар и миришеше на кедър и бор, с разнищени шевове между някои от парчетата. Напомняше й за дървените къщи и заселниците от учебника й по история в училище. Нещо наистина красиво. Кафяви, червени и оранжеви триъгълници с различни размери създаваха впечатление за хаоса на падащите листа, но бяха ръчно зашити с изумителна прецизност.

— Този е правен от баба ми.

Регън се обърна стреснато. Мис Марта стоеше точно зад нея с две чаши чай и гледаше с умиление юргана.

— Прекрасен е.

— Моделът се нарича „Мечешка лапа“. Разправя за избягалите роби, принудени да живеят в горите при мечките. Този не е много стар, разбира се, но всяка такава завивка разказва някаква история. Стига да искаш да я чуеш.

Регън пое чашата, предложена от домакинята, и отпи. Напитката беше сладка и студена.

— Тук има ли нещо, изработено от вас?

Жената издаде звук, в който отчетливо прозвуча ирония.

— Всъщност аз не шия.

— Но аз си помислих… — с широк жест Регън показа всичко, което ги заобикаляше.

— Да. Повечето хора се заблуждават като теб. Майка ми беше голям майстор. Истински разказвач на истории. Тя създаде това място. — Прекара ръка по следващия юрган и финият плат прошумоля от движението на пръстите й. Сини и розови кръгове се преплитаха върху кремава основа. — Сватбеният мотив. Уши го за мен, но така и нямах повод да го използвам.

Регън не можа да намери точната дума за емоцията в гласа на мис Марта, но беше нещо, познато на сърцето й. Съжаление? Копнеж? Тъга?

Настъпи споделено мълчание, докато Рокфорд и мистър Нийли влязоха в сградата през главния вход. Глен попи потта на челото си с червена карирана кърпа.

— Каква е присъдата, господа? — Ръката на Регън се стегна около чашата и пръстите й се хлъзнаха от конденза.

— Увредена е конструкцията — отвърна той със съвсем неуместна радост и самодоволна усмивка.

Тя погледна другия мъж, който само кимна. Още една тежка отговорност върху раменете й.

— Аз не разполагам със средства за ремонт. — Мис Марта остави чашата върху топ плат и върху светлосиньото платно се образува мокър кръг.

— Сградата не е застрашена от срутване, но ако решите да я продадете, това със сигурност ще се отрази върху цената. Всяко сезонно разширяване и свиване ще задълбочава проблема — каза мистър Нийли.

Собственичката се обърна рязко към Регън:

— Виждаш ли? Не мога да плащам такива данъци, да оправя стената и да остана в бизнеса. Искаш да ме принудиш да се махна оттук, нали?

Разбирателството, съществувало само допреди секунди между тях, изчезна. Всички очи бяха обърнати към нея и тя се почувства като Злата вещица на Запада.

— Разбира се, че не искам да ви изгоня. Имате чудесен магазин и сте една от емблемите на Котънблум. Ще измислим нещо.

След още няколко минути успокоителни уверения, че пукнатината не представлява непосредствена опасност, най-после излязоха навън. Глен им помаха за довиждане и се отправи към пикапа си, тананикайки весело.

Регън и мистър Нийли тръгнаха заедно в противоположната посока.

— Не трябваше ли хората от оценителната комисия да установят проблема?

— Те се интересуват преди всичко от квадратурата, а не от състоянието на конструкцията. Впрочем повечето от тях не са достатъчно компетентни, за да излязат с професионално становище. Даже и да бяха отместили кошовете, за да огледат внимателно, щяха да стигнат до заключението, че цепнатината засяга само фасадата.

Тя разтърка слепоочията си.

— Заради този пропуск сега всеки собственик на малък бизнес ще поиска преразглеждане на оценката на имота си. Много ли сте натоварен тази седмица? Можете ли да ми помогнете? Имам нужда от човек, на когото да се доверя, и което е по-важно, на когото всички вярват.

Мъжът шумно прочисти гърлото си при този не особено изтънчен начин да го поласкае, но някаква странна половинчата усмивка изкриви устните му, когато спря внезапно и извади смартфон от калъфа на колана си. Плъзна пръст по екрана.

— Имам няколко свободни прозореца. Ще ви впиша в графика си.

— Ще ви бъда много благодарна — подвикна тя, когато мистър Нийли тръгна да пресича улицата към пикапа си. В отговор той вдигна ръка и й махна високо над главата си.

Регън бавно тръгна към своето студио за интериорен дизайн. То не работеше в понеделник, както и повечето магазини. Не очакваше някой да почука на вратата, но и без това имаше достатъчно работа. Обикновено използваше този ден, за да направи план за седмицата. В ефективността и организацията се криеше ключът към успеха й. След всяка индивидуална среща с клиент подбираше и предлагаше мостри на платове, бои и снимки на мебели, съобразявайки се с вкуса му.

Ателието й се стори тясно и скучно след безпорядъка и простора в склада на „Юрганени пчели“. В малкия си офис включи компютъра, въведе параметрите на помещението в дизайнерската програма и премести един правоъгълник, представляващ диван около решетките.

Тубата с бензин не й даваше мира. Остави мишката на компютъра настрани и извади заплашителното писмо, което получи през юни, малко след приключване на оценяването, но преди опожаряването на беседката. Буквите, изрязани от списания и залепени върху обикновен лист бяла хартия, я чакаха в домашната й поща.

ОТМЕНЕТЕ ФЕСТИВАЛИТЕ. ИНАЧЕ…

Следващото много приличаше на предишното, затова ги сложи едно до друго. Но в светлината на скорошните събития посланието в него звучеше по-зловещо.

НЕ ПИПАЙ ДАНЪЦИТЕ. ИЛИ ЩЕ СИ ПЛАТИШ.

Първото писмо й се стори детинско и аматьорско, сякаш някой тийнейджър е дочул родителите му да се оплакват и е решил да предприеме нещо по въпроса. Монро я посъветва да се обърне към полицията, но по различни поводи гражданите често насочваха гнева си към нея. Това си вървеше с работата.

Редовно получаваше текстови и гласови съобщения, които можеха да се определят като заплашителни. Когато страстите се разгорещяваха, се изговаряха какви ли не неща. Оценяваше факта, че хората желаят да спасят Котънблум толкова силно, колкото и тя, въпреки различията в методите и мненията им. Както и да е, първото писмо не представляваше престъпление, изискващо арест.

Второто обаче беше по-обезпокоително и навеждаше на мисълта, че авторът му е собственик на малък бизнес. Сещаше се само за един. Монро вече смяташе, че нещата стават сериозни заради двата конкуриращи се фестивала. Ако изложеше мъглявата си теория за мис Марта, сигурно щяха да я изпратят в най-близката психиатрична клиника.

Имаше един-единствен човек, луд колкото нея. Сойер Форнет можеше да потвърди или да отхвърли съмненията й. Изгуби още един час, претегляйки всички плюсове и минуси.

Той беше последният, към когото би се обърнала за каквато и да било помощ, още повече след последните им няколко срещи. Изградилото се помежду им усещане за приятелство и разбирателство можеше да доведе до проблеми.

Този мъж беше опасен. Не че се страхуваше от него. Точно обратно. Неговата сила, загриженост и компетентност го правеха незаменим довереник и съветник. Но не можеше да си позволи да му повярва. Веднъж на сляпо тръгна по този път и се върна, спъвайки се, наранена и съкрушена.

Обзета от чувство за неизбежност, заключи вратата и се качи в малкия червен фолксваген. Предвидливо смени акумулатора, така че нямаше опасност да изживее отново срама от предишната нощ. Ще отиде, ще поиска мнението му и веднага ще си тръгне.

Щом видя, че джипът му не е отпред, а в къщата няма никого, тя се насочи към сервиза, който двамата с Кейд бяха създали, за да сложат началото на успешен семеен бизнес. Въпреки че нямаше представа къде точно се намира, бе слушала достатъчно много от Монро за рискованото им начинание, за да знае накъде да поеме.

От магистралата зави по наскоро асфалтирана отбивка, криволичеща между високи борове. Измъкна се от сянката им, излезе отново под яркото слънце и наби спирачки. Размерът на сградата я изуми. Очакваше да види паянтова метална конструкция с гараж за най-много две коли. Двуетажното здание от циментови тухли и гофрирани профили беше достатъчно дълго да побере поне десетина. Вратите на всички гаражни клетки бяха затворени, но джипът на Сойер и пикапът и мотоциклетът на Кейд стояха паркирани отпред.

Спря до огромното, лъскаво черно чудовище. Сигурно щеше да се запита дали габаритите му нямаха за цел да компенсират някои други слабости, ако не знаеше със сигурност, че собственикът му не притежава никакви недостатъци.

Насили се да изхвърли от съзнанието си спомена за онова, което той правеше по-добре от всеки друг. Колкото повече си повтаряше, че не трябва да се обръща назад, толкова повече не можеше да мисли за нищо друго. За нищо, освен как лекото очертание под долнището на пижамата му караше кожата й да гори. Или за изумителното чувство да го усеща в себе си, когато за първи път правиха секс.

О, господи, трябваше да обуздае мозъка си. И тялото си. Както и всичко, което разпалваше страстта й към Сойер Форнет. Преди да изключи двигателя, завъртя копчето на климатика на най-висока степен и разкопча ризата си, за да се охлади. Дойде тук само по работа.

Приглади назад чупливата си коса и се огледа в огледалото за обратно виждане. По зачервената й кожа бяха избили бледи розови петна. Най-после излезе от колата и по смесицата от трева и чакъл в края на асфалта се заклатушка към една врата, която изглеждаше миниатюрна в сравнение с останалите.

Отвътре се чуваха мъжки гласове и оглушителен рев на машини. Безсмислено беше да чука, затова открехна вратата и надникна в халето. Облечен в сив гащеризон и потъркващ дланта на едната си ръка, Кейд Форнет оглеждаше един двигател, който висеше на верига, закачена на стоманена релса. Рус мъж в дънки и синя тениска повдигаше мотора нагоре. Сойер не се виждаше никъде, но механичният тътен не стихваше.

Тя пристъпи по бетоновия под на сервиза им. Обгърна я освежителна хладина. В помещението работеше огромен климатик, а няколко монтирани в стените големи вентилатора осигуряваха постоянно движение на въздуха. Всичко изглеждаше учудващо чисто, но от друга страна, те работеха тук само от няколко седмици.

Краткият срок, за който издигнаха сградата, беше една от най-обсъжданите теми в Котънблум. Даже от нейната страна на реката. Все пак Кейд Форнет се бе върнал в града с пари. При това с много, ако можеше да се вярва на слуховете. Обикновено те не бяха достоверен източник на информация, но Монро сподели с нея някои подробности, които потвърждаваха градската легенда. Бедното момче се бе справило добре.

Въпреки че Сойер се опитваше да запази в тайна, доколкото е възможно, миналото си, на няколко пъти й намекна колко тежко е било детството му, след като родителите му бяха убити от пиян шофьор. Радваше се за брат му, но по-щастлива я правеше фактът, че приятелката й откри любовта.

— Здрасти. — Гласът й отекна някак колебливо в огромното пространство. Двамата мъже се обърнаха към нея. Кейд не помръдна, затова пристъпи още няколко крачки. — Много съжалявам, че ви прекъсвам. Търся Сойер. Видях джипа му отвън — посочи с пръст над рамо и пристъпи неловко от крак на крак.

Кейд прочисти гърлото си, но отново не помръдна.

— Разбира се. Тук не се радваме на много посетители.

Обикновено той гледаше на нея като на заразена с чума, независимо че беше най-добрата приятелка на Монро. Но сега изненадата смекчи тона му и макар да не се чувстваше добре дошла, не изглеждаше склонен да я изгони.

— Извинявай, че нахълтах така, но няма да му отнема много време. Става въпрос за фестивалите.

— Ела отзад, в стаята за почивка. Сойер в момента сглобява един двигател. — Отведе я в малко помещение, в което нямаше нищо друго, освен нисък хладилник, маса за карти и три сгъваеми метални стола. — Изчакай тук, сега ще го извикам. Във фризера има кока-кола. Обслужи се сама.

Регън прекоси стаята няколко пъти. Обземаше я все по-натрапчива неувереност. Как й хрумна да дойде при единствения мъж, който искаше фестивалът й да се провали, за да може той да спечели наградата? Дали нямаше заден изход, за да се измъкне, без никой да я види?

Преди да успее да предприеме нещо, Сойер застана на прага и започна бавно да сваля черните си работни ръкавици. Тя отстъпи крачка назад и преглътна с усилие заседналата в гърлото й буца. Погледът й се плъзна по стройното му тяло, въпреки че категорично си бе забранила да го отклонява от лицето му.

Горната част от сивия гащеризон беше смъкната, а ръкавите завързани около кръста, за да не се развяват до глезените му. По изпънатия бял потник имаше петна от грес. Косата му представляваше безнадеждна бъркотия, а наболата четина можеше вече да мине за брада. Никога не я бяха спохождали еротични фантазии, свързани с механик, но тази вечер това щеше да се промени.

Забеляза, че и неговите очи проследяват извивките на тялото й и се заклати притеснено на пети. Той се приближи. Какво щеше да направи? Да я притисне към масата за карти? Да я сложи върху нея и да разтвори краката й? Не можеше да прецени дали поривът да избяга или желанието да остане кара стомахът й да се свива болезнено. И си пое дълбоко въздух.

Сойер мина на три крачки от нея и спря пред миниатюрния хладилник.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да. Ще ми дойде добре. — Гласът й прозвуча дрезгаво като на подрастващ юноша. Молитви към бога и Иисус зазвучаха в главата й. Отправи една дори към Богородица. Като жена със сигурност щеше да разбере тежкото й положение. Очертанията на извивката на ханша му изпод гащеризона изобщо не й помагаха. Дали носеше нещо под него? Той се изправи и погледът й го проследи.

— Още ли предпочиташ диетична кола? — попита и й подаде леден кен.

— От време на време — пое кутията тя. — Обикновено наблягам на водата. Или на виното. — Тя се засмя, но веднага млъкна, защото откъм халето се разнесе неприятен стържещ звук.

Мъжът се усмихна, издърпа един от металните столове и седна с широко разтворени колене. Сякаш магнит привлече погледа й към слабините му. Нелепо. Не, дори повече от нелепо. Присъедини се към него, пъхна крака под масата и ги кръстоса в глезените с плътно притиснати колене, както я бяха учили за дебютантския й бал. Класическа дамска поза. За съжаление, седемдесетгодишната жена с безупречно сресана изрусена коса не бе споменала как според етикета да се справи с несподелената страст към бивш любовник, когото би трябвало да мрази.

— Как върви колата ти? — Той отпи глътка от растителната бира^[1].

Регън почти се усмихна. Беше забравила колко много я обича. Лично тя не можеше да я понася.

— Отлично. За всеки случай смених акумулатора.

— Добре. Много добре. Предполагам, кракът вече не те боли, щом пак си се върнала към високите токове. — Настъпи неловко мълчание. — Случило ли се е нещо друго, за което искаш да поговорим? — В гласа му се прокрадна колебание, сякаш се чувстваше почти толкова нервен и объркан, колкото и тя.

— Всъщност, да. — Регън се заигра с металната халка на диетичната кола, накрая я дръпна и отпи. Газираната напитка я освежи и й помогна да събере мислите си. — Няма с кого друг да го споделя. Хората вече смятат, че съм изцяло обсебена от този фестивал.

— Познато чувство.

Тя вдигна глава и установи, че я гледа с усмивка, на която не можеше да не отвърне.

— Тази сутрин се срещнах с мис Марта.

— Оказа ли се права за щетите по конструкцията на къщата?

Изгледа го с присвити очи и изражението й мигом стана сериозно.

— В интерес на истината, да. Помолих и мистър Нийли да дойде. Знаеш какво означава това, нали?

— Всички в централната част на града ще поискат преоценка. — Въпреки че говореше съчувствено, подозрението, че именно той е вдъхновил пламенната реч на възрастната дама, поохлади приятелското чувство и страстта, разпалили се за кратко.

— Точно така. — Регън насочи показалеца си към него, готова да го обвини, но замълча. Независимо каква беше неговата заслуга за това и дали мистър Нийли щеше да потвърди или да промени оценката, свикването на нова комисия беше единственото справедливо решение. Нямаше намерение да изнудва съседите си. — Но сега това не е важно. Дойдох тук, защото видях нещо в склада на мис Марта.

Сойер се наведе напред и сплете пръсти върху масата. Ръцете му бяха по-големи и по-широки, отколкото си ги спомняше. Тя отпи глътка кола и сведе поглед към бетоновия под.

— Туба с бензин, скрита под брезент.

Той мълчеше.

— Мислиш ме за луда, нали? Не е нужно да ми го казваш. — Примижа към лицето му, изправи се и се изсмя рязко: — Имам предвид, все пак става въпрос за мис Марта, нали така? Забрави какво ти наговорих. Забрави, че си ме виждал. Забрави всичко.

Дланта му сграбчи китката й.

— Почакай! Седни! — Гласът му беше суров и властен. Тя се подчини безропотно. В продължение на няколко секунди двамата се гледаха право в очите. Едната му ръка все още държеше нейната, а с другата подръпваше косъмчетата на брадата си. Накрая наклони глава и добави: — Просто звучи малко…

— Налудничаво, знам. — Отново се надигна, но той не я пусна. Този път, вместо да я дръпне или да й нареди да седне, започна да гали вътрешната страна на китката й с палец. Всяко нервно окончание в тялото й пламна и единствено експлозия можеше да я накара да помръдне. Всъщност имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Той я пусна и сякаш изключен от електрическа мрежа, пулсът й веднага се забави.

— Бих казал, невероятно. Но не бива да го омаловажаваме. Мис Марта е изключително чувствителна по отношение на бизнеса си. Това е делото на живота й. Никой не знае докъде е готова да стигне, за да го защити.

— Непрекъснато си блъскам главата за някакво обяснение защо държи тази туба в склада си.

— Какво имаше в нея?

— Може би бензин?

— Обикновен безоловен или керосин?

— Не съм сигурна, че мога да ги различа. Освен това, точно след като открих тубата, тя ме покани в магазина на чаша чай и вече нямах извинение да се върна обратно.

— Може да е за колата й, но пък тя кара надежден седан, макар и на доста години. Градската управа се грижи за зелените площи, нали?

— Именно. Така че не й се налага да унищожава плевели или да ползва косачка.

— Генератор? Или нагревател за зимата?

Тя прехапа долната си устна и обви двете си ръце около влажната кутия с диетична кола.

— Не видях нищо такова, но складът й е доста претъпкан. Един отоплителен уред не би бил излишен.

Сега, когато Сойер проби няколко дупки в теорията й, смущението й се засилваше.

— Мислиш ли, че те е видяла?

— Нямам представа — повдигна рамене тя. — Не търсех нещо, което може да я компрометира. Просто съм глупава параноичка, нали?

Той въздъхна и разтърка лицето си. Дали наболата четина беше твърда или мека на допир? Регън стисна по-здраво кутията и отпи голяма глътка.

— Не се сърди на Монро, но тя спомена, че си получила много странно писмо.

Жената с усилие откъсна поглед от брадата му. Приятелката й щеше да получи едно дръпване на ухото.

— Казах й го под секрет. Просто да чуя мнението й.

— И какво беше то?

— Мисли, че трябва да го занеса на шериф Томасън.

— А защо не го направи?

— Защото в него няма преки заплахи. По-скоро ми се стори детинско. И докато писмото е анонимно, понякога получавам гневни имейли и телефонни обаждания. Давам си сметка, че често съм прекалено напориста и плановете ми дразнят някои хора, но ще върна живота в Котънблум, Сойер Форнет. Ти само гледай — отново вдигна пръст към него тя.

Вместо да й отвърне в същия тон, върху лицето му бавно се разля усмивка.

— Винаги съм обичал да те слушам, когато говориш така разпалено, Регън. Някога си мислех, че ще промениш света. — Изражението му стана далеч по-неразгадаемо и един неизречен въпрос сякаш се отрони от устните му. Какво се случи?

Плановете й след гимназията включваха пътувания по света, последвани от световно господство. Планираше да получи научна степен по политология, да спечели стипендия „Роудс“^[2], да учи една година в чужбина и да се установи във Вашингтон. Но нищо от това не се сбъдна. В крайна сметка завърши вътрешен дизайн и се прибра у дома в град, който повечето хора не можеха да намерят на картата.

— Може би няма да променя света, но мога да направя живота тук по-добър, нали? — Вълнението придаваше някаква странна острота на тона й.

— Не се съмнявам. — Наистина ли видя съжаление в очите му? — Пазиш ли още писмото?

— Разбира се.

— Мога ли да го видя?

— Предполагам. Въпреки че не виждам каква ще е ползата от това.

— Просто ми угоди. В студиото ли го държиш или у вас?

— В студиото. Пуснали са го в пощата на домашния ми адрес, макар да не беше в плик.

— Този човек знае къде живееш?

— Както повечето хора, но за да разбереш, са ти нужни само трийсетина секунди търсене в интернет.

Той измърмори под носа си ругатня, която би накарала учителката й по светски етикет да притисне ръка към сърцето си.

— Имаш ли охранителна система?

— Всъщност, да. — Чисто технически това беше истина, но тъй като нямаше подписан договор с фирмата за проследяване, сигнализацията ставаше абсолютно безполезна, с изключение на информационния стикер, който предупреждаваше евентуалните натрапници. Поколеба се, давайки си сметка, че е на път да отвори още една кутия с червеи: — Получих и второ писмо.

Сойер се изправи.

— Кога?

— Тази седмица. Малко след събранието.

— Преди или след като преследва непознатия в задния двор на майка ти?

В първия момент импулсивно реши да го излъже, но кафявите очи, втренчени в нейните, не допускаха друго, освен истината.

— Сутринта го намерих в пощенската кутия.

Той разпери ръце, преди да ги скръсти пред гърдите си. Напрежението стегна мускулите на широките му рамене. Регън отново отпи голяма глътка.

— Учуден съм, че си дошла за помощ, а не да ме обвиниш, че съм ги писал аз.

Странно, но никога през съзнанието й не мина подозрението, че авторът може да е той. Не беше типично за него да се крие зад хартиени изрезки. Фактът, че мислеше за тях като за написани на ръка, само потвърди интуицията й.

— Анонимните заплахи не са в твоя стил.

— Трябва да си по-предпазлива, Регън. Недей да гониш непознати в тъмното. — Искрената тревога в гласа му я обезпокои. Беше се надявала, че той ще омаловажи значението на писмата и ще им се присмее.

— Значи не мислиш, че мога да надвия мис Марта? — опита да се пошегува тя.

Устните му леко трепнаха.

— Ако се стигне до ръкопашен бой? Да. Но в наши дни дори дребните възрастни дами носят ръчните си чанти заредени.

Тя притисна върховете на пръстите си към челото си.

— Наистина ли обсъждаме вероятността мис Марта да ме убие? Струва ми се, че губим контрол върху нещата, Сойер. Те са на път да ни затворят в изолирани килии един до друг.

Мъжът се разсмя и богатият боботещ звук изпълни малката стая и отекна в бетона. Хиляди пеперуди запърхаха в корема й и се втурнаха нагоре към гърдите и. Точно това й липсваше повече от всичко, след като се разделиха. Неговият смях, пълен с радост, обещания и живот.

— Мисля, че още известно време можем да избегнем дребните мъже с усмирителните ризи. — Смехът му заглъхна като тътен на далечна гръмотевица. — Като оставим настрана заплахата за убийство, не мис Марта е нарязала кошовете за раци. По-вероятно е да си го направила ти, отколкото тя. Логичното заключение е, че това е дело на същия човек, който е дебнел около къщата на майка ти. — Погледите им се срещнаха и се задържаха за момент. — Изглежда, и двамата имаме интерес да го открием.