Лора Трентъм
Докато не те целунах (14)

Глава дванадесета

На следващата сутрин Регън се измъкна от леглото със замъглен поглед и все още в бельото от предишната вечер. Обикновено успяваше да сдържи сълзите си. Тъй като от ранна възраст участваше в конкурсите за живи картини, тя се бе научила да прикрива разочарованието и наранените си чувства с усмивка. Не се издаваше, когато чуваше да съобщават друго име за победител, докато хиляди очи следяха реакцията й.

Но предишната вечер сякаш се разпадна на части. Веднага щом захлопна входната врата, потъна в лепкава сълзлива локва. Насили се да заключи гаража, за да е сигурна, че той няма да се върне и да я види в момент на слабост. Предполагаше, че жената, с която бе вечерял, го чака някъде. Може би дори седи в колата, докато той я притискаше до стената, разтърсвайки нейния свят.

Идиот. Думата се повтаряше отново и отново. Хвърли се върху леглото, зарови лице във възглавницата и даде воля на чувствата си. По някое време на нощта роклята и обувките й се озоваха на пода, последвани от бикините, все още влажни от Сойер.

Вдигна бельото и го скри на дъното на коша за пране, сякаш се страхуваше, че майка й може да го прерови, както често правеше, докато Регън учеше в гимназията. Слава богу, че беше на хапчета. Нито един от двамата дори не се сети да вземе някакви предпазни мерки.

Душът въведе някакво подобие на ред в мислите й. Както каза той, техният импулсивен „стенен“ секс беше грешка. Въпреки че не би го нарекла точно така, изпитваше благодарност към него, задето запълни празнината в съзнанието й с най-подходящата дума. Защото онова, което си мислеше тя, беше много, много неприлично.

Той беше невероятен — едър, стегнат, страстен и доминиращ. Не си спомняше нищо такова от трескавите им интимни моменти в пикапа на баща му. Тогава повече се притесняваха да не ги хванат, което си имаше своето особено очарование. Но снощи беше съвсем различно. Изумително. Но грешка. Определено грешка. Еднократна, незабравима грешка.

Работният й график я принуди да се върне към нормалното си състояние, което Сойер бе разбил на парченца. Издърпа от гардероба чифт тъмни дънки, памучна блуза и ниски равни обувки. Този ден щеше да се срещне с една от „дамите на Котънблум, които обядват в дома си“, за да обсъждат разположението на мебелите и пребоядисването на стените. Въпреки че я очакваше досадна и уморителна работа, трябваше да изглежда професионално. Останалата част от следобеда и вечерта щеше да посвети на организацията на кварталното празненство. Суха репетиция за фестивала.

Натовари няколко неща от гаража в покрития камион и потегли към града. Сутринта мина бързо, независимо колко често мислите й се връщаха към Сойер. Накрая, след като местиха тежки предмети напред, назад и после пак напред, жената остана доволна и дори купи някои от предложените й вещи. Наистина, подобни занимания й се струваха скучни и я задържаха за дълго извън студиото, но след като клиентите се запознаеха с нейното виждане за цветовете на стените или интериора на къщите си, продажбата ставаше неизбежна.

Може би не променяше света, но със сигурност го правеше по-добро място. Майка й непрекъснато й бе повтаряла, че призванието й е да го украсява. Разбира се, тя имаше предвид да се превърне в изящен аксесоар за някой амбициозен мъж. Ако двете нямаха еднакъв цвят на косата, Регън щеше да се запита дали не е осиновена.

Върна се в студиото преди обяд и се зае да проверява телефона си, превъртайки множество пропуснати обаждания, гласови и текстови съобщения за предстоящото на следващата вечер квартално празненство. Но нито едно от Сойер. Самотата се загнезди в гърдите й, задълба я отвътре, размъти съзнанието й.

Какъв й беше проблемът? Живееше пълноценно. Вярно, без мъж, но след краха със Сойер никога повече не пожела да изложи сърцето си на подобен риск. Впрочем сексът не беше нежен и чувствен, а белязан от гняв и неудовлетворение. Не можеше да очаква след такъв акт да последва обаждане.

Отърси се мислено от унинието и се върна към списъка с предстоящи задачи. Струнният квартет потвърждаваше участието си, а също магазинът за сладолед и пекарната на Котънблум. Освен сладоледа и тестените изделия, гимназията осигуряваше количка за лимонада и машина за пуканки. Така, хранейки хората, те щяха да съберат пари за проектите си.

Поне се надяваше, че ще привлече по-голямата част от съгражданите си. Разлепи рекламни флаери из целия град, дори около университета, макар лятното училище да предполагаше, че общежитията са тихи и празни. Детинският страх, че никой няма да се появи на празненството, я караше да крачи нервно, докато уточняваше последните детайли.

Камбанките на входната врата иззвъняха и Наш Хоторн влезе в малкия й офис. Точно в този момент по телефона директорът на „Връзки с обществеността“ я информираше за хода на подготовката. Тя направи гримаса и вдигна пръст с едно предупредително „шшшшт“. Мъжът притихна и огледа стаята.

Очевидно всичко вървеше добре, с малки спънки, затова благодари на служителя си, преди да прекъсне връзката.

— Какво има, Наш? Да не си търсиш нови възглавници?

Той остави настрана възглавницата с щампирани флорални мотиви, отбягвайки погледа й.

— Не точно.

— Какво не е наред?

Мъжът се намръщи и я изгледа над рамката на очилата си.

— Помислих си, че заслужаваш да те предупредя.

— За какво? — Устните й изтръпнаха, сякаш ги бе държала прекалено дълго притиснати към бучка лед.

— Тази вечер Сойер прави импровизирано квартално празненство на другата страна на реката.

— Не е възможно.

— Напротив — сериозно каза Наш.

И тя му повярва. Не беше в природата му да създава проблеми или да драматизира.

Освен че единодушно определиха секса като грешка, двамата си размениха обещания, кръстосвайки пръсти. Предателството измести самотата. Ето защо никога повече нямаше да повярва на мъж. Никога.

— Как разбра?

Той отново я погледна, този път развеселен.

— От Тали, разбира се.

Наш беше преминал към тъмната страна заедно с Монро, забърквайки се със семейство Форнет от Котънблум, Луизиана. Регън също се бе поддала, като отиде там и си купи тениска.

— Ако това е някакво утешение, не мисля, че копае зад гърба ти — додаде той.

Тя изсумтя презрително.

— По-скоро е свързано със сделката, която се опитват да сключат. Кейд е решил, че тя заслужава прословутото луизианско гостоприемство.

— Тя?

— Някаква важна дама от най-голямата корабна компания на Източния бряг.

Дали Сойер не бе поканил на вино и вечеря именно тази лодкарка? Срещата им определено не изглеждаше делова. Не беше убягнало от погледа й как непознатата плъзна крак по глезена му. Съсредоточи се. Трябваше да се фокусира върху належащите проблеми, които не включваха какво и с кого прави Сойер… освен с нея.

— А Тали знае ли, че си дошъл да предупредиш врага? — Вече нямаше как да е сигурна доколко можеше да се доверява на Наш и Монро.

— Всъщност, да. Чувства се малко гузна.

Изненадана, Регън го изгледа изпитателно. Той не сведе очи. Тали я ненавиждаше. Дълбоко, ако хвърляните през годините смразяващи погледи можеха да бъдат някакъв показател. Още преди Регън да скъса с брат й. Отнасяше се към нея със същото презрение, каквото майка й изпитваше към Сойер. И след това безнаказано можеше да измъчва малки кученца, имайки предвид злобата, която Тали хранеше към нея.

— Тя ме мрази.

— Не е вярно.

— Поне преди беше така.

Наш пръв прекъсна взаимното проучване, като заобиколи изложените възглавници, прекарвайки пръст по различните материи.

— Винаги си била добра към мен в училище. С Монро не бяхте като другите. Не знам дати някога съм ви благодарил, че не се отнасяхте с мен като с неудачник.

Именно приятелката й беше тази, която я убеди да вземат момчето от Луизиана под крилото си. По онова време мотивите на Монро й се струваха неясни. По-късно разбра, че Наш се явява нещо като заместник на Кейд. След като не можеше да помогне на него, щеше да направи всичко възможно да защити друг несретник от отсрещния бряг на реката. И точно защото имаше зад гърба си Монро, винаги можеше да разчита и на Наш.

Всъщност с къдравата си коса, обсипано с лунички лице и безумните си възгледи самата тя често се чувстваше като изгнаник между почти еднаквите, прилично сресани и безупречно възпитани момичета в Котънблум. Дори Монро не бе изневерила на гените си. Тя можеше да мине за реклама на детето, представляващо южняшката женска общност, състояща се от русокоси, синеоки красавици като нея.

Но Регън се научи да се прикрива зад заучени, отработени усмивки и фалшива самоувереност. Позволяваше си да бъде себе си единствено в присъствието на Монро и Сойер.

Приближи се към Наш до купчината възглавници. Погледите и на двамата бяха сведени към изобилието от десени.

— Благодаря ти, че ми даваше да преписвам домашните по математика — каза тихо и го сръга в хълбока. — Неудачник.

Той се засмя.

— Мога ли да направя нещо?

— Предполагам, не искаш да приложиш бойните си умения и да пребиеш Сойер заради мен?

— Е, това няма как да стане.

— И аз така си помислих — повдигна рамене тя и му се усмихна. — Освен това вече е много късно да се предприеме каквото и да било по въпроса. Аз ще си върша моята работа, а той да си гледа неговата. Така поне ще добием представа кой ще има превъзходство на фестивала.

Наш спря по средата на пътеката към вратата.

— Обзалагам се, че и от двете страни на реката ще бъде страхотно.

Регън вирна брадичка към него и се насили да се усмихне. Веднага щом изчезна от погледа й, затвори студиото по-рано от обикновено и пусна щорите.

Колебливите моменти на хармония между тях бяха безвъзвратно отминали след случилото се предишната вечер и разбити на парчета от подлия начин, по който се опитваше да провали първото й квартално празненство. Гореща вълна премина по тялото й. Съвсем скоро щеше да е прекалено заета да мисли, но за миг си позволи да се отдаде на наранените си чувства и прокле Сойер Форнет.

 

 

Сойер разтърка слепоочията си. Това импровизирано парти беше ужасно лоша идея, но Кейд го предложи, преди той да успее да направи нещо друго, освен да отвори уста, за да протестира. Тери Лоуи изглеждаше поласкана и развълнувана, че организират празник в нейна чест. Преговорите преминаха добре и брат му искаше още същата вечер да изпрати на Ричард сканиран подписания договор.

Кейд го удари по гърба, усилвайки пулсирането в главата му.

— Защо си толкова мрачен? Това е още една възможност да заковеш Регън Ловел.

Сойер се намръщи. Единствен той от всички хора на света можеше да схване иронията в избора на думи. И слава богу. След неспокойната нощ, изпълнена със сънища, в които „заковаваше“ Регън отново и отново, през целия ден се чувстваше угнетен и изтощен.

— Но защо квартално празненство? Няма ли да е достатъчно да я заведем в ресторанта на Руфъс, щом толкова иска да се запознае с местните вкусове?

— Виж, хора като мис Лоуи обичат да се забавляват. Да бъдат впечатлявани. Ние може да нямаме изисканите заведения и атракции на големите градове, но това, което имаме в изобилие, е очарованието. Можем да й предложим уникално преживяване. Парти с шампанско в музей на изкуствата е нещо обичайно за такива жени. Но едно събиране на открито с жива музика и голямо парче от сладникавото южняшко гостоприемство? Ще има да разказва преживяванията си поне година.

Сойер отметна глава назад и се загледа в белите плочки на тавана.

— Да не искаш да ми кажеш, че ще правим този панаир с демонстрация на местните обичаи всеки път, когато някой янки пристигне за преговори?

— Неее. Само за големите акули. Видя броя на нулите в договора, нали? Хайде да празнуваме. — Кейд припряно напусна стаята за почивка.

Независимо каква щеше да бъде печалбата от сделката, Сойер нямаше желание да се весели. Беше обещал на Регън да не пречи на първия й опит за квартално празненство. На няколко места в града видя малките красиви флаери, рекламиращи струнния квартет и безплатния сладолед. Струваше му се изискано и мило като самата нея.

Главата на Кейд се показа през открехнатата врата:

— Камионът с бирата пристигна, нали?

Господ да му е на помощ.

— Да.

— Ще привлечем всички жени и мъже над двайсет и една години към нашата страна. — Брат му вдигна свита в юмрук ръка и изчезна.

Малкото самоуважение, останало му, след като излезе от дома й предишната вечер, се просмука в бетона под ботушите му. Кейд беше прав. Те щяха да отмъкнат по-голямата част от хората на Регън. Бирата беше неустоима примамка в горещата августовска нощ. Чувстваше се като червей. Не, като червей, изпълзял навън от калта.

Нямаше какво друго да направи, освен да проведе няколко разговора. Всички познаваха добре инструкциите. Цистерната с бира беше съвсем нова и Уейн Бери имаше някои опасения относно прекаляване с алкохола и каране в пияно състояние, но след като Сойер спомена процента от продажбите, който ще бъде насочен към полицейското управление, шерифът реши, че силите на реда са в състояние да се справят.

Стигна до брега на реката точно когато чичо му и другите музиканти от оркестъра настройваха инструментите си. Тери Лоуи стоеше до Монро и Кейд с бира в ръка и се усмихваше.

— А, Сойер, всичко това е толкова мило. Изглежда, тук ще се съберат хора и от двете части на града.

Той цял ден избягваше дори да поглежда към моста, но сега го направи. Регън беше украсила беседката в червено и синьо, а върху тревата имаше няколко реда столове. Тънките струни на виолончелото се поклащаха от лекия бриз.

— Там ще раздават сладолед. Не е за изпускане — каза бавно.

Върхът на обувката на брат му го срита незабелязано в глезена. Зеленият му поглед го прониза гневно.

— Ние пък имаме бира.

— Така е. — Сойер насочи вниманието си към Тери, дарявайки я с широка усмивка: — Обикновено дамите от църковното настоятелство предлагат орехови сладки, но този път ще останат на заден план. Чух, че на другия бряг пекарната на Котънблум ще продава пайове и торти на парче, а от гимназията ще раздават лимонада.

— Ние имаме бира — ядосано повтори Кейд.

Сойер отвърна със смях на намръщеното изражение на брат си, отстъпи назад и разпери ръце:

— А сега, моля да ме извините, но като енорийски настоятел на Котънблум имам задължения, към които трябва да се върна.

Смеси се с тълпата и забеляза дъските за царевични игри^[1], подредени специално за децата, и щанда за лимонада за хората, за които се знаеше, че са заклети трезвеници. Още преди чичо му и бендът да засвирят първата мелодия, по моста се образуваха постоянни потоци и в двете посоки. Самотните и младежите бързаха към Луизиана, докато семействата и по-възрастните предпочитаха да се забавляват в Мисисипи.

Час по-късно, когато оркестърът се оттегли на кратка почивка, Кейд откри брат си на брега да пие бира от пластмасова чаша.

— Знам какво правиш.

Сойер се стресна, но запази мълчание.

— Уговаряш хората да отиват там. Наистина ли се чувстваш виновен?

Да. Изключително виновен. Не само защото не й позвъни, нито й изпрати съобщение този ден, въпреки че на няколко пъти вземаше телефона си точно с такова намерение, но и защото наруши временното сътрудничество, за което се бяха договорили.

Слава богу, брат му дори не предполагаше, че Регън все още има власт над него. Защото повече не можеше да го отрича. От началото на лятото множество „ако“ и „какво би станало“ дълбаеха съзнанието му все по-дълбоко и по-често.

Поривът да изрови минатото беше неустоим. Искаше да й обясни, да изясни положението. Може би се бяха отдалечили достатъчно, за да се съгласи най-после да го изслуша. Но дали снощното му поведение и днешното фиаско правеха възможно някакво съвместно бъдеще?

Бъдеще. Това ли искаше? Бъдеще с нея? Колкото по-често се срещаха, толкова по-силно горчивата истина стягаше сърцето му. Тя му липсваше. Чувстваше отсъствието й през всичките изминали десет години. Обидата и ненавистта, с които запълваше празнината, се размиха през лятото, оставяйки болка, която започна да изпитва едва сега.

— Днес постъпихме изключително подло — каза накрая. — Тя планира това празненство от седмици.

— Заслужава си го, задето се опита да ти отмъкне Деня на труда. А и за всичко останало.

— От списанието настояха да проведем фестивалите през един и същи уикенд. Регън иска да помогне на своята част на града, както аз на нашата. Не можем да й се сърдим. — Допи бирата и разтри тила си. — Много добре знаеш, че раздялата ни не беше изцяло по нейна вина.

— Поне така изглеждаше тогава. — Кейд скръсти ръце пред гърдите си и се загледа в реката. — Майка й я убеди да те остави.

— Вярно е. И аз бях бесен. — Болката да я чуе да му казва, че имат нужда да си отдъхнат един от друг и да опознаят живота, преди да се обвържат завинаги, все още кънтеше в него. Той смачка чашата с юмрук. — Онази вечер няколко момчета от студентското братство ме изведоха навън. Пих много. Прекалено много. Просто се изключих.

— Уау. Наистина разумно. — Кейд не изглеждаше развеселен. Самият той премина от детството към зрелостта за една-единствена ужасна нощ.

— После става още по-интересно. Или по-зле. На следващата сутрин Регън дойде да се сдобрим, струва ми се. Доколкото си спомням, когато се събудих, я видях да стои до леглото ми. Само че аз не бях сам. Момчетата решили, че това, което може да ме разведри, е друго момиче.

Кейд разтърка с ръка брадата си и се намръщи.

— Страхотни приятели си имал.

— Бях все още пиян, с непознато голо момиче до мен, а Регън изглеждаше така, сякаш искаше да убие и двама ни. Дори не успях да й обясня, че нищо не се е случило, защото нямах нито един проклет спомен от нощта.

— Горката Регън. — Брат му откъсна очи от реката и го погледна. За първи път в гласа му се прокрадна съчувствие, докато говореше за нея.

— Тя избяга. Последвах я, но както ти казах, все още не бях изтрезнял от предишната вечер. Не бях в състояние да карам.

— Поне не си постъпил глупаво като приятелите ти. В крайна сметка беше ли го направил?

— Кое?

— Беше ли спал с онова момиче?

— Оказа се, че така съм се отрязал, та нищо не се е получило. Което само усилва унижението.

— Каза ли това на Регън?

— Опитвах поне стотина пъти. Но тя отказваше да ме изслуша. Изхвърли ме от живота и сърцето си. Дори бях готов да поискам подписана декларация от онова момиче, ако имах някаква надежда, че тя ще ми повярва.

— Значи сте се разделили заради едно недоразумение?

— Само ако беше толкова просто. Още от самото начало всичко вървеше против нас. Родителите й ме мразеха, ти смяташе, че ме използва. — Кейд се опита да възрази, но Сойер вдигна ръка. — Сега знам, че се опитваше да ме предпазиш. Както винаги. Никой не може да разбере онова, което преживяхме заедно. Но аз предадох доверието й, а след като то изчезна, вече не бихме могли да понесем всичко останало.

— Чисто технически, в онзи момент си бил свободен.

Сойер се изсмя безрадостно.

— Това извинение се е изтъркало още преди векове. Дори не опитах да го използвам.

Брат му въздъхна и прекара ръка през косата си.

— Не мога да повярвам, че го казвам, но сега, когато вече сте зрели хора и с равни обществени позиции, би могъл да направиш още един опит. Очевидно все още имаш чувства към нея.

Да чуе собственото си безумно желание, облечено в думи от брат му, подейства като допълнителна доза адреналин.

— Мислиш ли? Аз…

— Господи! По дяволите! — Кейд обърна към него широко отворените си зелени очи. — Бил си с нея снощи.

— Не казвай на Монро — заби пръст в гърдите му Сойер.

Другият вдигна ръце, опитвайки да си придаде невинно изражение, но той подозираше, че довечера двамата с Регън ще бъдат горещата тема за разговор в леглото им.

— Уау, значи наистина я прецака с тази малка шумна веселба тази вечер, а?

— Аз? Това беше изцяло твоя идея, страхливо копеле. — Сойер го удари по рамото, но брат му избухна в смях.

— Кълна се, ако се бях досетил или ако ти ми беше казал снощи… Слушай, иди при нея и й се извини. Хвърли цялата вина върху мен. Заслужавам си го.

— Абсолютно. — Но не можа да се въздържи и отвърна на усмивката. Радваше се, че Кейд се бе върнал у дома.

— Ще затворя цистерната с бира по твое нареждане след следващите изпълнения. Предполагам, тогава тълпата бързо ще се разотиде. После ще се заема с почистването.

— Благодаря ти. — Плеснаха си ръцете и се удариха един друг по раменете. По средата на моста Сойер се обърна. Кейд стоеше на брега с ръце в джобовете, с почти бащинско изражение на лицето. Беше едновременно болезнено и окуражаващо. Реката сякаш шепнеше за минало разкаяние и той тръгна към възстановената беседка, за да избяга от носталгията.