Лора Трентъм
Докато не те целунах (17)

Глава петнадесета

Регън се възстанови напълно до вторник, когато трябваше да бъде гласуван бюджетът. Мистър Нийли представи резултатите от повторната оценка. Въпреки че мис Марта присъстваше и се въртеше на мястото си, не се осмели да възрази. Като се имаше предвид, че бе най-облагодетелствана от всички останали собственици на малък бизнес, нямаше право да се оплаква. Незначителните промени в данъчните приходи вече бяха отразени в бюджета, който бе приет със седем срещу четири гласа.

След като основният й проблем бе решен, можеше да продължи нататък с последните приготовления около фестивала. Повечето от доставчиците бяха местни, но останалите, живеещи и работещи извън града, очакваха значително авансово заплащане. Организационният комитет се събираше следващия следобед и списъкът й трябваше да е готов.

Но зад облекчението и безбройните задачи, въртящи се в главата й, се криеше разочарование. Погледна към страничния френски прозорец най-малко за десети път. Сойер го нямаше. Регън отвори вратата и излезе в прохладния мраморен коридор. Беше пуст точно както трябваше да бъде.

Още щом зави зад ъгъла, я посрещна истинска какофония от гласове. Участниците в срещата бяха напуснали задушната стая, за да поговорят и да поклюкарстват във вътрешния двор.

Двуметровото тяло на бивш защитник, а понастоящем заместник-шериф Престън си пробиваше път през тълпата. Погледите им се срещнаха и той й направи с два пръста знак да се приближи. Тръгна към изхода, без да погледне през рамо, за да се увери, че го следва.

Хората препречваха пътеката, която беше проправил, затова тя заобиколи по края, раздавайки усмивки и поздрави, но без да спира. Заместникът не я чакаше отвън, но видя червените и сини светлини на крайслера му, очертаващи ярки кръгове.

Той седеше на шофьорската седалка с протегнати напред крака и говореше по телефона. Регън се завъртя на токовете си и вдигна очи към небето, но тази вечер тъмни облаци скриваха звездите.

— Тя е тук, при мен. — Полицаят привлече цялото й внимание. Не вдигна глава, само погледна часовника си и продължи: — Ще дойдем в десет. — Прекъсна връзката и пусна телефона в калъфа, закачен на колана му.

— Какво става? — Стомахът й се сви и се търкулна надолу като камък, ритнат по склона на безкраен хълм.

— Студиото ви е разбито.

Ръката й инстинктивно се стрелна към гърлото.

— Не е подпалено, нали?

— Не. Само претърсено. Трябва да установите дали нещо липсва.

— Разбира се. — Запрепъва се към колата си като в унес. Въпреки че палежът на беседката и срязването на кошовете причиниха доста щети, нито едното не бе насочено директно към нея, а към фестивалите като цяло. Дори мъжът зад къщата на майка й беше дошъл заради доматите.

Но това вече изглеждаше лично. Ателието беше нейното препитание. Измина разстоянието на автопилот, използвайки времето да се подготви, преди да влезе. Назъбена дупка с размера на чаена чинийка зееше на предния прозорец. Бризът развяваше напред-назад спуснатите щори. Вратата беше отворена и светлината се процеждаше навън.

Паркира пред черно-кафяв ван. Помисли си да се прибере вкъщи и да се пъхне под завивките. Заместник Престън почука на страничното стъкло, карайки я да подскочи стреснато. Кимна с глава към студиото и излезе.

Тя изключи двигателя и го последва с треперещи глезени върху високите токове. В главата й се въртяха всички възможности и проблеми. Колко големи бяха пораженията? Дали застраховката й щеше да ги покрие? Колко време щеше да отнеме на хората от охранителната фирма да свържат алармената система в дома й? Дали беше човекът от градината? А Сойер знаеше ли вече?

Счупени стъкла хрущяха под подметките й. Пое си дълбоко въздух и влезе в студиото. Всичко беше разхвърляно. Бели пера покриваха пода в плътен слой, ситни пухчета летяха във въздуха като сняг.

— Моля ви да не пипате нищо — обади се заместникът.

Погледът й обходи стаята, съставяйки опис по памет. Изглежда, мострите на възглавници бяха поели удара. Обходи помещението в кръг. Навсякъде цареше тишина. Пъхна глава през вратата на офиса. Някаква жена с работни дрехи и ръкавици прелистваше каталозите на задната маса. „Отмени фестивала, иначе…“ беше написано на стената с червен спрей. Иронията не й убягна, въпреки че посланието съдържаше заплаха за нея, каквато липсваше след опасния й набег с боя срещу стената на Сойер през юни.

Вграденият в стената сейф изглеждаше непокътнат. Не че имаше какво толкова да се открадне от него. Обикновено в събота сутринта внасяше в банката всички налични пари. Чекмеджетата на шкафа висяха отворени, на пода се търкаляха разхвърляни папки. Бутилката с уиски не се виждаше никъде. А беше почти пълна.

— Може ли да отворите касата? Да проверите съдържанието? — чу се зад рамото й гласът на заместник Престън.

Регън клекна и отключи секретната брава. Всичко изглеждаше точно както си го спомняше, но за всеки случай извади малка кутия и преброи банкнотите.

— Нищо не липсва. Изглежда, повечето щети са незначителни. Възглавниците създават голямата бъркотия, но те са най-евтиното нещо в ателието. Къде е столът, с който е разбил стъклото?

— Защо решихте, че е мъж? — подозрително попита полицаят.

Тя го изгледа отстрани:

— Предполагам, че е използвал дъбовото кресло от витрината. То е доста тежко. Нито една жена не би могла да го вдигне, освен това нали не сте забравили непознатия от градината на майка ми, за когото ви съобщих? Подобно съвпадение е доста странно, не мислите ли?

Полицаят изсумтя, но не изрази мнение.

— Намерихме фотьойла на тротоара и го изместихме. Освен щетите, нещо откраднато?

Ако признаеше, че единствената липсваща вещ е почти пълна бутилка „Джак“, без съмнение щеше да създаде история, за която да се говори с години.

— Най-важните неща са все още тук.

Престън я поведе към вратата.

— Ще ни е нужно малко време да приключим с огледа. Не е необходимо да оставате. Утре можете да се свържете със застрахователя си и да започнете да разчиствате.

Обзе я неприятното чувство, че заместник-шерифът иска да я отпрати, затова побърза да излезе. Щом се озова на тротоара, той подпря ръце на рамката на вратата, препречвайки пътя й обратно.

— Нямам нищо общо с това. Вие бяхте на приемането на бюджета тази вечер точно както и аз.

— Вярно. — Единствената дума беше придружена с рязко кимване.

— Тогава…

— Не знаем кога точно се е случило това. Не ви обвинявам в нищо, мис Ловел, но трябва да остана безпристрастен и да ограничавам до минимум присъствието на хора извън полицията до приключване на разследването.

Може и да не я обвиняваше, но и не я смяташе за съвсем невинна.

— Очаквам утре сутринта да ми съобщите какво сте открили.

— Ще изпратя доклада си на шериф Томасън и той ще ви държи в течение. — Мъжът отстъпи назад и затръшна вратата. Преди Регън да успее да направи десетина крачки, пантите отново изскърцаха. — Мис Ловел, защо не преспите в къщата на родителите си тази нощ?

Тя погледна през рамо, но не отговори. В този момент най-малко от всичко имаше нужда от среща с майка си. Тя беше магнит за драмите и кралица на клюките. Още преди слънцето да изгрее, всички щяха да знаят, че из Котънблум броди сериен убиец и преследва дъщеря й. Възбудата щеше да изтласка на заден план тревогата. А след това за пореден път трябваше да изслуша колко неподходяща за нея е ролята й на кмет на града.

Единствено инат от най-чиста проба я бе възпирал досега да се обади на охранителната компания. Не искаше да доставя удоволствие на Сойер с признанието, че се е оказал прав. А трябваше да го послуша. Последствията можеха да са непредвидими.

Мина покрай къщата си, но не забеляза нищо подозрително. Прозорците на родителите й не светеха. Минаваше десет. Те бяха в леглата си и гледаха телевизия или дори вече спяха. Сви в пресечката и спря на алеята, но остана в колата със заключени врати.

Колкото повече изчакваше, толкова по-задушно ставаше в купето и по-силно я обземаше параноята. Така се чувстваше след един филм на ужасите, в който всяко нещо сякаш носеше зловещо предсказание. Но този път се случваше в реалния живот.

Извади телефона от чантата си и позвъни на Монро. Отговори й гласова поща. Вероятно двамата с Кейд бяха заети в момента. Прегледа списъка с телефонни номера. Предимно клиенти и държавни служители. Никой, на когото да се довери да я предпази от страшилището.

Можеше да се обади на Сойер. Разумът й изброи няколко причини да не го прави. Но дълбоката истина беше, че единствено на него можеше да се довери, макар и… да не му вярваше. Техният конфликт нямаше никакъв смисъл.

Пръстът й върху името му потрепери. Заслуша се в първия сигнал. Какво си въобразяваше, като отваряше тази врата? По-страшна опасност — непознатият злодей дебнеше зад нея. Още един сигнал. Трябваше да затвори.

— Регън. Какво се е случило? — попита рязко той.

— Защо непременно трябва да се е случило нещо? — опита да се пошегува, но смехът й заглъхна, когато се загледа в храста до ъгъла на къщата си. Той се клатеше, но не от вятъра. Ръката й стисна здраво волана. Трябваше веднага да отиде при родителите си. Със страничните ефекти щеше да се справи сутринта.

— Защото ми звъниш в десет вечерта в делничен ден. Да не би бюджетът да не е минал?

— О, не, приехме го — отвърна му разсеяно, тъй като листата отсреща се раздвижиха още по-силно. От горните клони излетя птица, последвана секунда по-късно от черния котарак на съседите. — По дяволите! — Думите й се изплъзнаха, преди мозъкът й да осмисли безобидността на случката. Е, може би нещата не стояха точно така за птичката.

— Къде си? Веднага ми кажи какво става! — Ако не грешеше, от телефона се носеше паника, почти равна на нейната.

— В колата, на алеята пред къщата ми. Добре съм. Беше просто котка. — Отпусна се на седалката, леко замаяна от прилива на адреналин.

— Да не си посмяла да мръднеш! — Линията прекъсна с двойно пиукане.

Вероятно трябваше да се чувства жалка и слаба, задето се криеше тук. Но не изпитваше нищо подобно. Облекчението разхлаби пръстите й и притискайки чантата към гърдите си, тя зачака. Минаха осем минути. Напрегна се от приближаващи от другия край на улицата фарове, но при вида на джипа му в гърдите й се разля топлина.

Най-после се осмели да излезе навън. Колата спря наполовина върху бордюра и той тичешком заобиколи предницата. Сграбчи я над лактите, огледа цялото й тяло от горе до долу и успокоен срещна погледа й.

— Изплаши ме — каза шепнешком. — Какво стана?

Погледът й направи разходка, подобна на неговата. Същото долнище на пижама, което бе носил в нощта, когато го обвини в опит да унищожи доматите на майка й, висеше около бедрата му. Нагоре — само една обикновена бяла тениска. Дори не бе губил време да се обуе и босите му крака бяха мокри от росната трева.

Регън стисна чантата още по-силно, въпреки че й се искаше да се хвърли в прегръдките му. Той дойде, защото тя имаше нужда от него. Буца от емоции, пулсиращи в същия ритъм като сърцето й, заседна в гърлото й.

— Студиото ми е разбито тази вечер.

— Обир?

— Вандализъм. И предупредителен надпис с червен спрей на стената на офиса ми. Отмени фестивала, иначе…

— Хайде да влезем вътре. — Сойер обви ръка около раменете й и тя изпита истинска наслада от тежестта му и усещането за сигурност.

Отключи вратата и я отвори широко. Той погледна все още безполезния контролен панел на алармената система, после отново нея, но си спести коментара. Докато обикаляше къщата, включи осветлението, провери спалнята и дори горния етаж. Но сега, когато се намираше в собствения си дом с него, безпокойството й се изпари. Никой не бе влизал тук.

Тя отиде до хладилника, извади две бири, отвори ги и му подаде едната, когато се върна при нея.

— Всичко изглежда наред. А сега ми разкажи подробно какво се случи.

Регън се подчини и едва в този момент осъзна колко малко информация получи от заместник-шерифа.

— Честна дума, мисля, че той ме подозира.

Сойер изкриви лице в гримаса над ръба на бутилката, преди да отпие няколко глътки. Адамовата му ябълка се раздвижи усилено и Регън допря ледената бира до бузата си. Той остави своята на кухненския плот и погледът й се отмести към устните му.

Споменът за усещането на устните му върху нейните и галещи гърдите й я накара да си повее с ръка. Защо този мъж я привличаше както мухоловката комара?

— След като вече съм си у дома, всичко ще бъде наред — обади се тя.

— Значи досега седеше в колата и чакаше да се появи някой, който просто да те заведе до вратата? — Той се облегна на плота и кръстоса краката си в глезените. — Майка ти живее през четири къщи.

— Знаеш каква е.

— Аха. Знам. — Макар в тона й ведно с раздразнението да се прокраднаха шеговити нотки, в неговия се долавяше само горчивина.

Регън сведе очи и започна да къса етикета на бутилката. Налегналите я угризения се оказаха толкова силни, колкото и неочаквани. Язвителността и предразсъдъците на майка й бяха отровили връзката им. В тежките дни след раздялата отчаяно се нуждаеше от съвет, а тя й предложи утеха и нов път напред, който налагаше да изхвърли Сойер от живота си. Тогава това й се струваше единственото разумно решение.

— Звъннах на Монро, но след като тя не вдигна телефона… — Как да обясни чувствата си с думи, без да се разкрие пред него? Събитията от тази вечер ги бяха оставили наранени и незащитени. Насили се да се усмихне, загледана някъде над рамото му: — Само вие двамата не бихте ми се присмели, че се уплаших толкова.

— Имаш ли пистолет?

— Не. — Усмивката й угасна.

— Ще спя на дивана.

— Не е нужно. Наистина — слабо възрази Регън. Разбира се, че иска той да остане.

Той се усмихна, но не насмешливо и многозначително, а със своята мила, вдъхваща доверие усмивка, която я накара да измърмори някаква благодарност.

Регън се прибра в спалнята и започна да рови в чекмеджето с пижами. Изборът й включваше комплект от копринен плюш, все още с етикетите. Прекалено предизвикателен. Мека мрежеста тениска. Твърде неугледна. Красиво, но много удобно горнище с карирани къси панталони. Идеалният избор.

Докато вършеше обичайните неща преди лягане, с всичките си сетива усещаше присъствието му в къщата. Грабна нова четка за зъби, едно одеяло и възглавница от леглото си.

Той лежеше на дивана с широко разтворени колене и ръце над главата и гледаше спортен канал с максимално намален звук. Очевидно му беше удобно и спокойно.

— Донесох ти някои неща. — Тя остави всичко върху най-близката възглавница и се загледа в телевизора, без да обръща никакво внимание на програмата. Всяко нервно окончание в нея бе насочено към Сойер. — Ако искаш, можеш да използваш една от стаите на горния етаж…

— На дивана ми е добре — отклони предложението той и посегна към четката за зъби. — Освен това не искам да съм прекалено далече. За всеки случай.

— Виж, наистина съм ти много благодарна, че дойде. Беше страхотен във всяко отношение, още повече като се има предвид… — каза тя тихо и неуверено.

— Като се има предвид какво?

— Ами, нашето минало. Не може да се каже, че през последните няколко години бяхме приятели. А тази фестивална надпревара още повече влоши нещата.

Мъжът удари четката за зъби в дланта си.

— Да, отношенията ни бяха странни, но аз никога не съм преставал да се притеснявам за теб, Регън. Дори когато не исках. — Последните думи изрече шепнешком.

Очите им се срещнаха. Обидата и неприязънта, отглеждани с години, някак се бяха променили през изминалите няколко седмици. Или може би сложната гама от емоции върху лицето му, която се предаваше и на нея, винаги е била там. Омразата е лесна. Онова, което покълваше между тях, не беше.

Започна да отстъпва назад стъпка по стъпка, докато гърбът й се удари в касата на вратата на спалнята. И подхвърли, чувствайки се едновременно подла и страхлива:

— Лека нощ. — После затръшна вратата. Физическа бариера, но жалък заместител на емоционалната, която бавно се вдигаше с всеки изминал ден.

Притвори клепачи и се насили да си спомни защо се бяха разделили завинаги. Образът на сънения разрошен Сойер, легнал гол до грубовата брюнетка с размазана спирала, се бе запечатал трайно в съзнанието й.

Горещи сълзи опариха очите й, сякаш се бе случило вчера, а не преди десет години. Можеше ли настоящето да компенсира миналото? Способна ли бе да му прости? Да прости на себе си? Сама завъртя колелото на последвалите ужасни събития. Заспа с хиляди „ако“, блуждаещи в главата й. Безпокойството я измъчваше през цялата нощ, докато в съня си изживяваше едно съвсем различно бъдеше.

Силен трясък я накара да приседне в леглото стреснато, придърпвайки завивката до брадата си. Сойер връхлетя в стаята и я завари да хлипа тихо от страх.

— Добре ли си? Какво беше това? — Зората се прокрадваше през наполовина спуснатите щори, подчертавайки голите му гърди и смъкнатото долнище на пижамата.

Регън измърмори нещо неразбираемо под носа си. Той отиде до френския прозорец, водещ към вътрешния двор, и дръпна рязко завесите.

Оранжевата светлина на изгрева следваше контурите на тялото му. В отговор в корема й лумна пламък. Отметна завивката и почти протегна ръце към него. По дяволите миналото и бъдещето. Искаше онова, което им оставаше — тънкия резен между деня и нощта.

— Птица. Горкото създание е счупило врата си, преследвайки слънцето в прозореца ти. — Сойер спусна отново завесите и моментът отлетя заедно със светлината. Ако не внимаваше, можеше да свърши като птичето. Отпусна се отново върху възглавниците. Той се приближи, изтегна се върху одеялото и пъхна ръце под главата си. — Доста спокойна нощ, като изключим заблудените птици.

— Аха. Предполагам. Оказа се, че все пак нямам нужда от теб. — Надяваше се да отдаде грубостта в гласа й на това, че все още не се е събудила съвсем. — По-добре си тръгвай. Майка ми става много рано, за да разходи кучетата.

Мъжът се размърда, подпря се на лакът и я погледна.

— И ти се притесняваш какво ще каже? А аз си мислех, че си пораснала, Регън.

— Така е. — Тя се надигна леко и се оказа лице в лице с него. — Но тук доброто име все още значи нещо.

— Не и за мен. Дойдох снощи, защото ти ми се обади. Имаше нужда от мен. Освен това не съм те докосвал с мръсните си лапи на блатен плъх, нали? — Горчивината в гласа му накара стомаха й да се свие.

— Аз не се срамувам… Никога не съм се срамувала от теб, Сойер.

— Тогава защо не ме покани на абитуриентския си бал?

Челюстта й увисна, но успя само да поклати леко глава. Въпросът беше толкова неочакван, че можеше да му каже само истината.

— Ти се опитваше да криеш от мен, но аз знаех.

— Какво си знаела?

Регън преглътна с усилие.

— Знаех колко си беден.

Той застина.

— Съмнявам се.

— Веднъж отидох до вас.

— Къде у нас? — Тонът му беше колеблив и в същото време проучващ.

Никога не бяха ходили нито в нейната къща, нито в неговата. Техните места бяха задната седалка на пикапа на брат му, лодката, която откарваше високо срещу течението на реката, и мекият мъх под дърветата на брега. Кратки отрязъци от време на неутрална територия между различното им битие. Нямаше съмнение, че той не беше желан в дома й, а и сам й даде ясно да разбере, че неговият е извън границите на отношенията им.

— Караваната в гората.

— Кога?

— На рождения ти ден. — Тя кръстоса крака и се обърна да го погледне. — Исках да те изненадам.

Сойер се обърна по гръб.

— Но, предполагам, че изненаданата си била ти.

— И да, и не.

— Как да разбирам това?

Още светлина се прокрадна в стаята, а яркото слънце обещаваше поредния горещ ден. Но също така освети отбранителното изражение на лицето му.

— Хората обичат да говорят. Особено след като стана ясно, че сме заедно. Чух различни неща от момичетата, които държаха да ме уведомят, че брат ти е бракониер, а семейството ти получава храна и дрехи от църковния благотворителен фонд.

— А ти повярва ли им?

Неудобството му потвърждаваше подозренията й, затова му изповяда своята истина:

— За мен нямаше значение дали е вярно или не. Това не се отрази на чувствата ми към теб.

Дълбоките бръчки около очите му се отпуснаха, когато се обърна да я погледне.

— И все пак нещо ги е променило, иначе нямаше да се разделим. Майка ти ли беше причината?

Собственият й срам изпълзя от едно грозно място в нея, от което се опитваше да се отрече. Може би бе дошло времето да се пречисти от отровата.

— Да — прошепна тя. Изкашля се пресилено и продължи: — Още преди да замина за университета, успя да събуди у мен някои съмнения. А след като бяхме толкова далече един от друг… Бях още млада, а тя все пак ми е майка. Надявах се да е разбрала, че си достатъчно добър за мен. За бога, ти учеше за инженер…

— Но реши да реализираш нейните планове за теб и скъса с мен. — Примирението и разочарованието му само подхранваха срама й.

— Тя беше много убедителна. Накара ме да се чувствам разумна и зряла. Кратка раздяла, за да опознаем живота, да видим дали няма да срещнем нещо друго, а ако се върнем отново заедно, ще ни приеме на сто процента.

— Наистина, много мъдро от нейна страна. Първо ни скара, а след това се погрижи да се озовем толкова далече един от друг, че никога да не успеем да намерим обратния път.

— Да, освен че за по-малко от двайсет и четири часа осъзнах, че да си разумен и амбициозен не би трябвало да боли толкова. Опитах се да намеря начин да се върна при теб. — Под срама й се надигна гняв. Към майка й, към Сойер, към самата нея. Комбинацията беше могъща и опустошителна.

— Регън, миличка… — Той я докосна по коляното, но тя се отдръпна, присви крака и ги обгърна с ръце. Беше напът да се разпадне и никакво суперлепило нямаше да може да я слепи отново.

— Звънях ти непрекъснато. След като никой не отговори, тръгнах още преди изгрева. Но ти много скоро си бе намерил нещо друго. — Изпита желание да скочи и да се разкрещи, както тенджера под налягане изпуска парата.

— Има нещо, което много пъти исках да ти кажа, но ти не беше в състояние, не можеше да ме изслушаш. Онази сутрин, когато ме намери…

Думите му преминаха във въздишка и в очакваната тишина се разнесоха силно почукване и три кратки иззвънявания на входния звънец. Лай на кучета отекна из цялата стая.

Регън измърмори ругатня, която би накарала половината дами от Църквата на Христа в Котънблум да ахнат, а останалите да прикрият усмивките си. Скочи от леглото, знаейки, че е безсмислено да се крие от майка си. След още трийсетина секунди забавяне тя щеше да заобиколи къщата и да започне да наднича през прозорците й.

Запрепъва се към антрето, превъртя ключалките и отвори вратата.

— Какво?

След разходката по пътеката на спомените със Сойер видът на майка й, гримирана, със съвършена прическа и елегантни високи токчета, полагаща неимоверни усилия да попречи на двата померана да увият поводите около глезените й, отключи дълго потисканото негодувание.

Майка й протегна шия с набръчкана увиснала кожа, която единствена издаваше възрастта й.

— Какво прави този джип отпред?

Дъщерята погледна театрално над рамото й.

— Ами, изглежда просто си стои там.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Къде е той?

Тя подпря ръка на касата на вратата и се насили да се усмихне, но усмивката наподобяваше по-скоро гримаса:

— Оставих го в спалнята.

Кучетата напираха да влязат в къщата. По принцип обичаше животните, но разглезените японски кутрета на майка й бяха повече, отколкото можеше да понесе. Мари седна и продължи да лае, а Дони се загледа в нея, вдигна крак и се изпика до самия праг. Не би се изненадала да открие, че майка й има телепатична връзка с малките терористи.

— Чудесни маниери, ти, дребен…

— Регън. Стана случайно. Трябва да разбереш, че ситуацията ги превъзбуди.

— Тях пък какво ги засяга? Хайде да не се караме тук. Ти си тази, която създава напрежение, но ми позволи да ти напомня, че съм голяма жена и ако искам, мога да поканя целия Бръснарски квартет на Котънблум да пренощува вкъщи.

— Този глупав разговор никога не е уместен, млада госпожице. — Порицанието на майка й все още имаше силата да пробие фасадата на възрастта и да докосне неувереното дете под нея.

Сойер избра точно този момент да се появи по долнище от пижама и тениска. Регън почти пожела да бе останал гол до кръста само за да изпита удоволствието да види шока върху лицето на майка си.

— Е, най-добре да тръгвам. Трябва да се изкъпя, преди да отида на работа. Благодаря за четката за зъби.

Когато Регън посегна да я вземе, той улови ръката й и притисна устни към нейните за бърза целувка с дъх на мента. Беше мило и чувствено и веднага ускори пулса й.

Устата му се плъзна от бузата към ухото й.

— Ще продължим този разговор по-късно.

Най-после я пусна. Усмивката, която отправи към майка й, беше сладка като „Дикси Кристълс“^[1].

— Мисис Ловел, радвам се да ви видя. А сега ме извинете. — Кимна с глава и се отправи към колата си с толкова достойнство и самоувереност, колкото можеше да събере един бос мъж, облечен в долнище от пижама.

Двете жени мълчаха, докато той изчезна в джипа. Ревът на двигателя предизвика още по-мощен лай, а Мари се облекчи върху изтривалката пред вратата.

— Мамо, сега се прибирай и отведи тези невъзпитани кучета със себе си.

— Искам да знам какво става тук.

— Много жалко. — Опита да затвори вратата, но с неочаквана сила майка й я подпря с крак.

— Сойер Форнет разби сърцето ти. Не помниш ли? Беше съкрушена. Едва не напусна училище.

— О, да — отвърна меко тя. — Помня също как ме убеждаваше да скъсам с него още от самото начало. Истината е, че нямам представа какви точно са отношенията ни със Сойер, но това, което става, ще се случи и без твоята намеса. Ясно ли ти е?

Майка й се намръщи, но Регън не изчака онова, което без съмнение щеше да бъде отрицателен отговор. Затръшна вратата пред лицето й. Когато една врата се затваря, някъде се отваря друга. Старата мъдрост, кой знае защо, изплува в съзнанието й.

Взе препарати и парцали и почисти около входната врата, а изтривалката изхвърли в боклука. Сойер искаше да поговорят по-късно. Е, няма да му откаже. Ще го изслуша, а после ще остави сърцето си да отговори. Точно сега обаче имаше много по-неотложни проблеми от него и майка си. Прехвърли мислено списъка със задачи. Трябваше да се отбие в полицията и в застрахователната компания, а после да задоволи любопитството на градските сеирджии, които със сигурност щяха да задават въпроси. Накрая да се обади на охранителната фирма, за да свържат най-после алармената система.

И все пак, въпреки всички неща, които се въртяха в главата й, прекара пръст по устните си. Самият факт, че целувката за довиждане нямаше сексуален подтекст, отвори кратер в гърдите й. Какво означаваше това? Щеше ли да я целуне, ако майка й не стоеше там? Да, вярваше, че по-скоро би го направил. Тази целувка беше декларация пред тях двете. Сойер Форнет излезе, за да направи изявление.