Лора Трентъм
Докато не те целунах (23)

Глава двадесет и първа

Регън седеше зад бюрото в студиото, уговаряше по телефона последните подробности около фестивала и отмяташе задачите в безкрайния списък. До събитието оставаше по-малко от седмица, вратът й беше схванат, главата я болеше, а за състоянието на сърцето си дори не искаше да мисли.

Звънецът иззвъня и входната врата се отвори. Талула Форнет прекрачи прага и се огледа, сякаш изучаваше чужда планета.

— Ще ти се обадя по-късно, става, нали? — прекъсна връзката, без да изчака отговор, и скочи от стола, но остана зад бюрото. Тали беше облечена в спортен екип и със загорелите си ръце и крака в един женски бой щеше да я повали на земята за по-малко от пет секунди. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Момичето прекара пръст по ресните на една от изложените нови възглавници.

— Не личи, че ателието ти е било разбивано. Много е приятно.

— Разхвърлян пълнеж за възглавници. Изглеждаше по-зле, отколкото беше в действителност. Да не си решила да предекорираш дома си?

— Когато Наш построи къщата ни, може би ще ни помогнеш? — Тали отметна назад дългата си черна плитка и я изгледа усмихнато отстрани.

Регън знаеше, че двамата се срещат, но нямаше представа, че толкова бързо нещата между тях са станали сериозни.

— Разбира се. Наш е чудесно момче.

— Така е.

Не беше сигурна дали някога бе виждала Тали да се усмихва. Във всеки случай не по такъв начин. Напомняше й за Сойер. Сърцето й направи нещо странно. Може би тази сутрин трябваше да пропусне допълнителната чаша кафе, но след безсънната нощ имаше нужда от нещо, което да я накара да се движи.

— Искаш ли да разгледаш няколко цветни мостри? — Заобиколи бюрото и извади каталозите.

— Може би по-късно.

— Дообре — проточи думата Регън и зачака напрегнато. Дали щеше да спомене злополучната сутрин?

— Онази сутрин…

Тя се разсмя смутено:

— Беше много странна. Забрави я. Моля те!

Тали свъси вежди:

— Да. Това е причината да дойда. Нали разбираш, да ти се извиня.

— Виж, знам какво изпитваш към мен. Между нас с брат ти няма нищо. Вече не.

Настъпи неловко мълчание. Момичето разтърка врата си и погледна към вратата.

— Не бях съвсем справедлива към теб. Наш ми каза, че си се отнасяла много добре с него в училище. Благодаря ти за това. Наистина. Ние бяхме нещо като защитнички една за друга. Докато нещата се промениха.

— Той ми даваше да преписвам. — Смехът на Регън отново прозвуча фалшиво, какъвто всъщност и беше. Нямаше представа накъде отива разговорът.

— На мен също.

Усмивката на Тали излъчваше толкова топлина и любов, че стомахът на Регън се сви от завист. Неочакваното усещане само усили собствената й болка. Неканени сълзи напълниха очите й и за да ги скрие, тя взе един от каталозите и започна да го разгръща, надявайки се, че не е показала пред другата жена слабост, от която тя да се възползва.

Ръката на Тали с лакирани в тъмнолилаво нокти само за миг покри нейната, но докосването беше осезаемо.

— Брат ми ходи мрачен, като че ли някой е застрелял любимото му куче.

— Той никога не е имал куче — възрази Регън, преглъщайки сълзите.

Другата потисна смеха си.

— Метафорично казано. Не иска да ми каже какво се е случило, но не мога да престана да се притеснявам, че причината съм аз.

— Не, не си ти. Поне в моите очи. Не знам как точно да ти го кажа, но… брат ти е идиот.

— А не са ли всички мъже такива в един или друг момент?

Засмяха се, този път искрено, и напрежението постепенно започна да се разсейва. Звънецът отново иззвъня и Регън се зарадва на прекъсването. Тали беше Форнет, а не нейна приятелка, но въпреки това беше съвсем близо да сподели с нея проблемите си.

Усмихна й се, но когато отстъпи назад, тя сложи ръка на рамото й:

— Исках само да знаеш, че стоя зад вас двамата, ако това ще направи Сойер щастлив.

Наблюдаваше я как се отдалечава и завива към реката.

— Как мислиш, Регън? Това подходящо ли е? — Клиентката й държеше мостра до една възглавница и тя се опита да пренасочи мислите си.

През останалата част на следобеда работи върху организацията на фестивала. Уговори си няколко срещи с клиенти за септември, без да е сигурна дали очаква с нетърпение събитието да приключи, или се страхува да не се случи нещо, което да я разсее. Ако не беше прочела онази статия за конкурса в списанието, никога нямаше да се сблъска със Сойер отново. Въпреки наранените чувства и болката, тя се радваше. Чувстваше се така, сякаш почти изживяваше дните си в Котънблум, докато съдбата не ги изправи един срещу друг в решителен сблъсък.

Звънецът отново иззвъня и всички мисли за него се изпариха. На прага стоеше мис Марта и ако се съдеше по страха в погледа й, мисис Карсън и мис Леора й бяха изложили фактите. Бръчките и гънките по лицето й изглеждаха по-дълбоки, отколкото при последната им среща преди по-малко от седмица.

Двете жени се взираха една в друга достатъчно дълго, за да се почувстват неловко. Когато стана ясно, че мис Марта няма да направи първата крачка, Регън подхвана:

— Да разбирам ли, че вече сте говорили с дамите?

— Леора смята, че съм искала да ме разкрият. — Марта влезе в ателието и прекара пръст по същата възглавница, която беше привлякла вниманието и на Тали. — Може и така да е.

— Защо казвате това?

— „Юрганени пчели“ беше страстта на майка ми. Но не и моя. Никога моя.

Регън си спомни признанието й, че дори не умее да шие.

— Тогава защо го държите толкова време?

— Защото нямах нищо друго. Израснах с желанието да угодя на майка ми. Правех това, което тя очакваше от мен, и никога не се бунтувах. А когато почина, не ми стигна кураж да захвърля всичко. Чувствах се като в капан. Можеш ли да ме разбереш?

Бяха ли наистина двете с мис Марта толкова различни? Нима самата тя не следваше наставленията на майка си и не се усмихваше единствено заради всички останали? Сойер беше този, който я накара да се почувства смела и да слуша сърцето си. Когато отгатна желанието й да се кандидатира на щатските избори, не й се изсмя. Не се подигра и не я засипа с банални фрази, потупвайки я снизходително по главата. Напротив, каза й, че щатът ще извади късмет с нея. С него всичко й се струваше възможно. Колко лесно майка й бе откраднала увереността й.

— Всъщност много добре разбирам положението ви, мис Марта, но не мога да си обясня защо прибягнахте до такива драстични действия.

Жената сведе поглед към пода и челюстта й се раздвижи:

— Изпратих писмата с надеждата, че ще се окажат достатъчни.

— Не се обиждайте, но беше доста глупаво. Мислех, че го е направил някой хлапак.

Тя поклати глава:

— Ти видя тубата с бензин, нали?

— Да.

— Тогава ли започна да ме подозираш?

— Приблизително по това време, да.

— Изпуснах нещата от контрол. Казах на Хийт да надраска беседката с графити, а не да я изгори. Кошовете за раци бяха негова идея. Изглежда, имаше да разчиства свои собствени сметки.

— Предполагам, той е човекът, нахълтал с взлом в ателието ми?

— Да — тихо потвърди Марта. — Имах чувството, че откакто стана кмет, искаш да ме изгониш. Да направиш малък модерен бутик на мястото на магазина ми. Или пък да вземеш терена, за да разшириш студиото си.

— Никога не съм имала подобни намерения, мис Марта. Наистина желая само най-доброто за Котънблум, но то не включва съсипване на бизнеса ви.

Устните на старата дама потрепериха.

— Вера го откупи. Подписахме документите тази сутрин.

— Съжалявам. — Никакъв гняв, само съчувствие.

По лицето на мис Марта за миг премина усмивка.

— Недей. Аз не съжалявам. Изпитвам угризения, тъга, срам, но не и съжаление.

— Какво ще правите?

— Нещо, което майка ми винаги е смятала за глупаво. Не можеше да разбере хората, които искаха да напуснат Котънблум. Заминавам за Флорида. Там имам братовчедка, която от години ме кани да се преместя при нея.

— Надявам се, че ще бъдете щастлива там, мис Марта. Но ще останете за фестивала, нали?

— Съмнявам се, скъпа. Според мен колкото по-бързо замина, толкова по-добре. Но ти желая успех. Наистина, честна дума. Дано да спечелиш наградата, за да реализираш плановете си.

Тя се отправи към вратата и Регън я последва. След като я изпрати, побърза да заключи студиото. Малко вероятно беше някой да се нуждае спешно от съвет на интериорен дизайнер.

Щом се прибра, срита високите обувки настрани и обиколи тихата къща с напрегнато тяло и неспокойно, объркано съзнание. Вместо да се утеши с кутията сметанов сладолед с бадеми, която от фризера се опитваше да я изкуши, тръгна към реката. След онази сутрин вятърът се бе усилил и сиви облаци, съответстващи на настроението й, бяха надвиснали над хоризонта.

Чувствата й към реката се преплитаха с тези към Сойер. Някога я бе обичала и бе търсила утеха в нея. Да се промъква до водата и да го чака, когато беше наивна тийнейджърка, я изпълваше с радост. А после, след като той разби сърцето й, реката се превърна в нейно отмъщение. Намрази нея, вместо себе си. Вместо майка си. Намрази Сойер. Така беше по-лесно.

Седна с гръб към стария дъб и се загледа над водата към полето с бели като сняг топки памук. Стресна я звънът на телефона. Беше Монро.

— Какво има? — Вдигна едно паднало листо и уви около пръстите си пожълтелите му накъдрени краища.

— Няма да повярваш. — В гласа на приятелката й се прокрадваха нотки на еуфория.

— С Кейд сте се сгодили.

Мълчание.

— Какво? Не, разбира се. Мили боже! — Възражението й не прозвуча особено убедително. — Как можа да си го помислиш? Та той се върна преди два месеца.

— Не го изключвам, като виждам как през цялото време го гледаш с влажните очи на крава. — Въпреки собствения си размирен любовен живот, Регън щеше да се радва за нея. Двамата с Кейд бяха създадени един за друг. Беше въпрос само на време той да сложи халка на пръста й. Не беше глупав като брат си.

— Не става въпрос за Кейд. Е, по някакъв начин е свързано с него. Сам Ландри ще бъде екстрадиран в Джорджия. Частният детектив, който Кейд нае през юни, е уличил Сам в присвояване на средства от застрахователната компания, за която е работил.

— А твоето дело срещу него? Сигурно искаш някакво възмездие?

Сам се бе опитал да се възползва от едно младо момиче от групата за деца в риск на приятелката й. Тя бе защитила малката, предизвиквайки го да я удари. В отговор счупи носа му и няколко ребра, преди да повдигне обвинения срещу него.

— Нападението и побоят са дребни престъпления в сравнение с незаконното присвояване. Адвокатът ми каза, че мога да се явя в съда като свидетел на прокуратурата. С новото обвинение го очакват доста години зад решетките, а аз ще се погрижа да остане колкото може по-дълго там.

— В такъв случай това е страхотна новина.

— Какво не е наред?

— Нищо.

— По-добре погледни панталона си. Надушвам дима чак оттук.

— Ха-ха. Много смешно. — Регън взе един плосък камък и се опита да го метне във водата, но той подскочи само веднъж и потъна.

— Какво прави Сойер? Или не прави? Колата ти още беше отвън миналата вечер, когато той ни остави джипа си, но не ми разказа нищо на следващата сутрин — подхвърли напевно Монро.

Можеше да й отговори или не. Тя нямаше да настоява.

— Прекарахме нощта заедно. Цялата. И беше невероятно.

— Достатъчно невероятно, за да му простиш?

Регън й преразказа накратко изповедта му. Приятелката й подсвирна тихо:

— Уау! Естествено, винаги съм се питала, но като се има предвид колко много свои тайни криех по онова време, не бях аз човекът, който можеше да те принуди да споделиш.

— Казах на мама, че съм го хванала с друго момиче в леглото, което се оказа огромна грешка. Тя никога не е харесвала Сойер и след като имаше нещо конкретно, за което да се улови, започна да поставя всякакви препятствия по пътя ни обратно един към друг. Но аз си въобразявах, че имаме някакъв напредък. — Регън разтърка средата на челото си. — До снощи.

— Сега пък какво направи?

— Поканих го на нещо, което трябваше да изглежда като среща.

— Впечатляващо и необичайно. И какво стана? Не мога да си представя, че те е отрязал!

Най-унизителното преживяване в живота й. Много по-лошо от това да стои на сцената, докато друга печели титлата „Мис Мисисипи“. Или Тали да ги завари в спалнята му. Дори от злополучната случка с непознатото момиче в леглото му. Още повече сега, когато най-после знаеше истината.

— Той е решил, че искам само секс. Това е. Каза ми да облека пола. Взе ме от къщи и тръгнахме по един черен път. Аз мислех, че ще отидем на вечеря или може би на кино. — Последната дума излезе от гърло, задавено от сълзи. През последния месец плака повече, отколкото за цялото време след раздялата им. Вината за подпухналото й лице беше изцяло негова.

Настъпи тягостно мълчание, преди Монро да изрече цяла тирада от думи, които биха накарали поне половината от членовете на църковната общност да припаднат.

— А ти какво направи?

— Накарах го да ме закара вкъщи. Какво друго ми оставаше?

— Ела поне на един от моите часове и ще ти дам няколко идеи — подхвърли тя с типичното си чувство за хумор. — Дотам ли спря развитието на нещата?

— Аха. Някакъв съвет?

— Обичаш ли го?

Въпросът я накара да легне на тревата със затворени очи, под които слънчевата светлина продължаваше да танцува под формата на малки ярки звезди.

— Разбира се. Винаги съм го обичала.

— Искаш ли да ти кажа нещо, което научих за семейство Форнет? — Монро не изчака отговора: — Те са умни, страхотни, верни и горди. Но под дебелата кожа на гордостта са малки хлапета, които все още живеят с болката от смъртта на родителите им, борбата за оцеляване след това и с чувството за срам от последствията й.

Всичко, случило се от момента, в който избяга от къщата му, до злополучната им „среща“, мина през съзнанието й като на филмова лента, включително отбранителното му поведение.

— Сойер мисли, че се срамувам от него.

— Кейд имаше същите съмнения, докато не му разясних нещата.

— На благотворителния базар.

— Точно така. Момчетата Форнет се оказаха изненадващо чувствителни.

— Може би трябва да поговоря с него? — Способна да взема решения, засягащи хиляди граждани, далновидна и последователна, Регън се луташе като слепец, щом ставаше въпрос за собствения й живот и Сойер.

— Вие двамата сте си изградили навика да не си доизговаряте нещата. — Монро въздъхна. — Виж, ще ти кажа две неща. Първо, той е страхотен човек. И второ, страда по теб от цяла вечност. Беше искрено притеснен, когато беседката изгоря, въпреки че ти го обвини за пожара. Обича те. Много.

Регън прекъсна връзката, след като обеща на приятелката си да я държи в течение.

На път към „Форнет дизайн“ мислите се блъскаха в главата й и тя спря до джипа му без ясна идея какво ще му каже. Може би за първи път трябваше да започне с истината, която той нямаше как да изтълкува погрешно. Три кратки, силни думи щяха да свършат работа.

Отпред бяха паркирани мотоциклет и БМВ. Слезе от колата и раздвижи врата и раменете си, сякаш се готвеше за физически сблъсък.

Открехна вратата няколко сантиметра и пъхна глава в отвора. Вътре нямаше никого. Прекрачи прага и приглади полата си. Някакви сенки се раздвижиха зад прозореца на стаята за почивка. Тръгна нататък на пръсти, тъй като не искаше тропотът от високите й токчета да отеква из огромното помещение.

Оставаха й да измине само няколко крачки, когато до нея стигна смехът на Сойер и тя прехапа вътрешната страна на бузата си. Приближавайки, отвори уста за поздрав, но застина намясто.

Застанала пред него, същата красива жена, с която беше вечерял преди няколко седмици, галеше гърдите му с ръка с безупречен маникюр. Той се бе облегнал небрежно на плота със скръстени крака и ръце и й се усмихваше.

Нямаше представа колко дълго стоя там. Секундите, минутите и часовете потъваха в спираловидна черна дупка, докато гледаше как непознатата го докосва и се смее, без да откъсва очи от него. В съзнанието й възкръсна споменът от неочакваното й нахлуване в студентската му стая, където го свари с голо момиче в тясното двойно легло, а съквартирантите му се смееха подигравателно зад гърба й. Без значение колко го обичаше, вече не можеше да му има доверие. Не искаше отново да преживее същото унижение. Очевидно майка й щеше да се окаже права. Дали Сойер Форнет не я използваше, за да изравни резултата?

Притисна се плътно към стената. Бетоновите тухли вляха приятна прохлада в горещината на покрусата й. Покри очите си с ръце, но продължаваше да вижда как миналото се сблъсква с настоящето. Неприятно усещане се надигна заплашително към гърлото й.

Втурна се към вратата, без да я е грижа дали вдига шум или не. Няколко глътки горещ въздух върнаха стомаха й на мястото му, макар да беше свит в болезнен възел. Качи се в колата и пъхна ключа в стартера. Далече. Трябваше да се махне оттук колкото може по-далече.

Караше прекалено бързо по тясното шосе към главния път. Преди последния завой срещу нея изскочи старият пикап на Кейд. Тя рязко натисна спирачките с двата крака. Страничните гуми излязоха от асфалта в чакъла, но успя да овладее колата, заобиколи пикапа и продължи, без да погледне назад.

Не спря никъде, докато не се озова от своята страна на реката. Телефонът й се взираше в нея от пътническата седалка. Чувствайки се предадена, прехвърли с пръст контактите. Мистър Холкомб отговори след втория сигнал.

— Обмислих предложението ви. Да го направим.

— Сигурна ли си?

Вече не беше сигурна в нищо.

— Утре ще ви изпратя чека.

Мъжът възкликна радостно от другия край на линията.

Регън прекъсна връзката и притисна чело към волана. Какво направи?

 

 

В стаята за почивка Сойер остави Тери Лоуи да прегледа окончателния вариант на договора и избяга при двигателя, върху който работеше. Тази жена искаше да смъкне панталона му. Докато флиртът го караше да се чувства неудобно, нямаше как да не се възхити на упорството й, още повече, след като веднъж вече й беше отказал. Трябваше да вземе назаем малко от нейната настъпателност и да се изправи срещу Регън. Да изяснят най-после всичко докрай.

Кейд заобиколи плота, бършейки ръцете си в кърпа.

— Какво искаше Регън?

Брат му бързо се изправи:

— Обаждала ли се е?

Другият наклони глава и присви вежди.

— Едва не ме блъсна на пътя, като си е тръгнала оттук. Учудващо е, че не спука гума.

— Дори не съм я видял.

— Да не би да си бил отзад или нещо такова?

Той посочи към стаята за почивка.

— Не, бях… Дявол да го вземе! Опитвах се да обсъдя с Тери договора, но тя предпочиташе да говорим за други неща.

— Например да те разсъблече?

— Не с толкова много думи, но да. Не искам да я обидя, преди да сключим сделката.

— Просто си прекалено добър и възпитан. — Възмущението в гласа на Кейд го накара да се усмихне въпреки ситуацията. — Остави ме аз да се оправям с нея оттук нататък.

— Не знам. Тя може да хвърли око и на теб. Монро те е превърнала във вечно усмихнато, слабохарактерно подобие на мъж.

— Монро може и да изглежда мила и въздържана, но ще повали тази жена само с един удар, ако се опита да ме вкара в някой неин филм. — Кейд повдигна вежди, потвърждавайки мнението на брат си.

— Имам нещо като дежавю. Какво да правя? Да обясня на Регън, че нищо не се е случило?

— Тя трябва да се научи да ти има доверие. Ще я накарам да дойде при теб.

— Всичко е много по-сложно — изпъшка Сойер и му разказа накратко случилото се между тях.

— Виж ти, сериозно? — вдигна ръце брат му. — Само едно нещо има значение. Обичаш ли я?

— Не съм сигурен, че изобщо някога съм преставал.

В погледа на Кейд се четеше разбиране. Макар да беше мрачен и затворен, нещо от баща им продължаваше да живее в очите, в гласа и отношението му към другите.

— В такъв случай просто трябва да отидеш и да си я вземеш, нали така?

Ако не се опасяваше, че брат му ще го помисли за луд, щеше да се хвърли към него и силно да го прегърне. Господи, толкова му беше липсвал през годините, докато живееше далече от семейството си. Липсваха му безполезните му съвети и окуражаващата му сила.

— На твое място бих хукнал към железарския магазин за подложки за коленете. — Намек за типичния черен хумор на Кейд. — Ще са ти много необходими, за да изпълзиш от тая каша. Освободи остатъка от следобеда си и отивай да оправиш бъркотията, която си натворил.

Като мърмореше нещо под носа си и клатеше глава, той бързо се отдалечи.

Беше ли прав брат му? Разбира се. Сойер се изми на мивката и се отправи към вратата. Кейд беше в стаята за почивка. За момент погледите им се срещнаха. Той докосна с юмрук брадата си и отново насочи вниманието си към Тери, като й се усмихваше и говореше нещо, което другият не можеше да чуе.

Мина по железния мост и видя Регън да говори с Наш Хоторн в беседката. Паркира до колата на Наш и си даде няколко секунди, за да се подготви за решителната крачка. Можеше да го направи. На карта бяха заложени сърцето и бъдещото му щастие.

При приближаването му двамата се обърнаха. Изражението й беше неразгадаемо. Би предпочел да види обида или гняв вместо тази сразяваща студенина. Това много му напомняше за месеците след раздялата им. Тя му каза, че през цялото време е била точно толкова съкрушена, колкото и той, макар да не го е показвала. Може би сега правеше същото.

— Трябва да поговоря с теб. — Надяваше се да не звучи толкова отчаян, колкото се чувстваше.

— Значи си чул, предполагам. Вече е решено. Няма смисъл да ме разубеждаваш. Наш смята, че идеята е чудесна, нали?

Мъжът отстъпи встрани и погледна голата си китка.

— Уау, виж кое време е станало. Искам да пийна нещо, така че ще ви оставя да обсъдите нещата.

Регън извика зад гърба му, докато той тичешком се отдалечаваше към пешеходния мост, вероятно към залата на Тали.

— Каква е тази идея, за която трябва да знам, а Наш намира за чудесна?

— Джамалая.

— Каква джамалая?

— Ами, такава с раци, която ще се предлага в Котънблум, Мисисипи, на фестивала на доматите. — Тя вирна брадичка и очите й заблестяха.

— Какво означава това, по дяволите? Откъде ще вземете раци?

— Братовчед на мистър Холкомб ще ни ги достави от Мейкън. Ще бъде вкусна. Много по-добра от някакви жалки по’бойс.

Сигурно беше права. От зрели домати и пресни раци се правеше най-хубавата джамалая. Регън нарушаваше обещанието си поради същата причина, заради която го бе изхвърлила от живота си преди десет години. Беше наранена и не я бе грижа за него. През това време той успя да натрупа поне толкова мъдрост, колкото му беше нужна да го осъзнае.

Макар да беше вбесяваща и обезсърчаваща, Сойер я обичаше.

— Кейд ми каза, че си идвала в сервиза.

Тя скръсти ръце и се загледа в нещо над рамото му.

— Не знам какво си мислиш, че си видяла, нито защо си си тръгнала, но държа да ти кажа, че Тери Лоуи е просто клиент.

— Работиш за репутация за най-добро обслужване. — Очите й само за миг се спряха върху него. Но това беше достатъчно да види болката в тях. — Много е красива.

— Но не колкото теб. — Комплиментът се стовари с тежестта на чук върху наковалня. — Трябва да ми вярваш, Регън!

— Защо? Между нас няма нищо. Ти съвсем ясно ми даде да разбера, че от мен искаш единствено секс. Може би очакваш същото и от нея?

Той прекара ръка през косата си и вдигна поглед към небето.

— Няма какво да въртиш очи — удари го по рамото тя. — Защо да ти вярвам, щом като непрекъснато ме предаваш?

Сойер стисна зъби. Гневът му спечели окончателно:

— Не съм спал с онова момиче в колежа и никога няма да го направя с Тери Лоуи. Чувствах се като последния подлец, че се държах така с теб миналата вечер. Майка ти… — Той млъкна рязко. Нямаше смисъл да обвинява жената. Той беше този, който разруши всичко. — Трябва да ми вярваш, защото те обичам. Обичах те тогава, обичам те сега и това никога няма да се промени. Запомни го и ела да ме намериш, ако решиш, че може би изпитваш същото към мен и можеш да ми имаше доверие. В противен случай не си прави труда.

Качи се в колата и пое по моста. Само едно нещо можеше да го успокои. Реката.