Лора Трентъм
Докато не те целунах (4)

Глава втора

Единайсет години по-късно…

Август, Котънблум, Мисисипи

Тя мразеше Сойер Форнет.

Регън опита да се съсредоточи върху дрезгавия глас на общинския счетоводител, който правеше отчет на приходите и разходите в Котънблум, Мисисипи. По-късно същата вечер трябваше да гласуват бюджета, тъй като финансовата им година завършваше от юли до юни, а вече беше първи август. Нуждаеше се от средства, за да осъществи идеята си за градския фестивал на доматите.

Числата се блъскаха в главата й, докато се чудеше какво, по дяволите, прави Сойер Форнет — енорийският настоятел на Котънблум, Луизиана, на тази среща. Дали не е дошъл да я гледа как се гърчи като червей на кука, докато хората протестират срещу плановете й за благоустройството на града и предстоящото събитие?

Наблюдателите от гражданската квота трябваше да дойдат едва привечер, но той се промъкна през един от страничните входове на кметството почти веднага, след като обявиха заседанието. Откакто напусна длъжността директор на завода за резервни автомобилни части, остави проклетата си руса коса да расте и сега тя стърчеше сексапилно във всички посоки като сплъстени пожълтели стърнища. Освен това замени деловите костюми и официалните ризи с тениски и дънки в маскировъчен цвят.

Този ден черната блуза със сива емблема отпред беше пъхната в тъмни панталони. Той преметна единия си крак върху другия и се подпря на стената със скръстени пред гърдите ръце. Така изглеждаше по-едър, по-грубоват и със сигурност — не особено привлекателен.

Жената в нея се разбунтува. Защо този мъж не беше надебелял и оплешивял с годините? Толкова ли много струваше това на Вселената? Очевидно да, защото Сойер остаряваше подобно на скъпо уиски, вместо да се вкисва като евтина бира.

— Предполагам, че от залата ще имат въпроси към вас, кмет Ловел.

Регън откъсна поглед от Сойер и затаи дъх.

— Разбира се. Ние сме готови за дискусия. — Из помещението се разнесе шепот. Тя удари с чукчето и се почувства нелепо, въпреки че тълпата утихна. — Моля ви, качвайте се един по един на подиума.

Кимна към началника на полицията Томасън. Той щеше да държи нещата под контрол и да я подкрепя. Първа се изправи мис Марта, собственичка на „Юрганени пчели“, и зад усмивката си Регън се намръщи. Уважаваше жената и не искаше да я обижда. Някои от по-старите собственици на малък бизнес негодуваха срещу повишаването на данъка върху недвижимите имоти, но идеите й, в това число и фестивалът, щяха да донесат ползи в дългосрочен план за всеки жител на града.

Мис Марта се изкашля, тъй като при първия опит да заговори гласът й прозвуча дрезгаво. Листът в ръката й трепна.

— Кмет Ловел, аз… пък и някои други хора искаме да ни поясните по-добре откъде ще дойдат парите за фестивала. От моите данъци ли? Защото съм категорично против парите ми да отидат за някакво глупаво мероприятие, което ще доведе само до излишни разходи. Сегашното положение ни устройва напълно.

С всяка дума гласът й ставаше по-силен и по-ясен. Спонтанните аплодисменти изпълняваха ролята на препинателни знаци. Но мис Марта едва ли би желала да чуе горчивата истина. Търговията с юргани в днешно време и през следващите години беше обречен бизнес.

— Да, с малък процент от местните такси ще финансираме организирането на фестивала. — От дъното на стаята се разнесоха неразбираеми викове и Регън отново използва чукчето. — Рекламата, която ще ни направи списание Сърцето на Дикси, ще даде тласък на града ни. А ако обявят събитието за най-добър фестивал в малък южен град и спечелим паричната награда, ще продължим подобренията, които иначе ще ни отнемат години. Ще можем да превърнем центъра на Котънблум в нещо специално.

— Ние харесваме това място такова, каквото е — отсече мис Марта. Този път гласовата поддръжка беше по-слаба, а сред тълпата шепнешком обсъждаха обявеното от списанието съревнование.

Прелиствайки Сърцето на Дикси, докато чакаше да дойде нейният ред при фризьора, тя не обърна внимание на поканата за включване в конкурса. После я препрочете отново и отново и въображението й се развихри. Списанието беше излязло преди месец, а до крайния срок за записване оставаше по-малко от седмица. Напусна салона, преди да подстрижат и издухат косата й, с вече оформена идея в главата.

Въпреки че това щеше да бъде първият, както се надяваше, от ежегодните фестивали на доматите в Котънблум, изобщо не се съмняваше в способността си да организира грандиозно събитие. Такова, което да спечели безвъзмездните средства и да получи широк отзвук в популярното списание. По онова време нямаше никаква представа, че Сойер Форнет бе прочел същата статия и вече се бе регистрирал за участие. Не че някой й повярва. Дори Сойер. Най-малко Сойер.

Денят на труда изглеждаше най-подходящия избор, но тъй като Сойер вече го бе заел, на нея й оставаше само да скръцне със зъби и да избере друга дата — може би Четвърти юли, въпреки че това вече изискваше изключително сериозна подготовка. Но след като редакторите на Сърцето на Дикси получиха заявленията, настояха фестивалите в двете части на Котънблум да се проведат в един и същи ден. От списанието искаха да се заиграят с десетилетното им съперничество. Регън се надяваше, че в проучванията си назад във времето не са стигнали чак до злополучната вражда между семействата Хартфийлд и Маккой. Паричната награда беше прекалено важна за всички, за да се откажат.

— Основното финансиране на събитието не е от вашите данъци. Папката с разчетите е на ваше разположение вече няколко седмици и всеки може да ги прегледа. По-голямата част от местните такси ще бъде използвана за подобряване на инфраструктурата и няколко благоустройствени проекта. Дърветата в центъра са прекрасни, но не бива да пренебрегваме факта, че увреждат улиците, тротоарите и водопроводната система. Вие всички сте тук сега, защото ви е грижа за града и едва ли някой в тази стая иска Котънблум да бъде застигнат от нерадостната съдба на стотици малки американски градове. Не забравяйте, че аз също имам бизнес на главната улица.

— Но не на брега. Защо аз трябва да плащам повече от онези, които се намират на по-малко от стотина метра от мен? — извика мис Марта.

— Разбирате, че не аз определих сумите. Наехме външна агенция, която направи данъчните оценки на всички имоти.

— Е, аз пък твърдя, че не огледаха особено прецизно моя. Под него минават обществени водопроводни тръби и… — Тя погледна листа в ръката си: — … има структурни проблеми с тухлената стена откъм задната улица, които подбиват цената. Настоявам да се направи нова оценка, като се вземе предвид всичко това.

Регън разтърка слепоочието си. Някой беше подучил мис Марта. Някой, който искаше да я саботира. Погледът й се насочи към Сойер. Изражението му не се беше променило и все още приличаше на тайнствената сериозна маска, която я бе очаровала като тийнейджърка. Но вече знаеше какво се крие зад нея. Двуличен негодник.

Лицето й пламна. По дяволите издайническата й кожа. Почти усещаше как по нея избиват червени петна. Всеки би си помислил, че е смутена или объркана, когато всъщност й се искаше да скочи и да зашлеви Сойер по бузата.

Никога не им позволявай да видят как се потиш. Тази стара реклама от детството изплува в съзнанието й.

— Това струва ли ви се приемливо, кмет Ловел?

Тя се обърна към общинския счетоводител:

— Извинете, за какво става въпрос?

— Съветник Крейн направи предложение да отложим гласуването на бюджета, докато не се решат проблемите на мис Марта. — Регън отвори уста да възрази, но той добави: — И аз го подкрепям.

Освен ако не искаше да изглежда като жаден за власт парен валяк, нямаше начин да накара хората да гласуват тази вечер. Усмивката, която им отправи, бе усъвършенствана още от времето, когато активно участваше в живи картини.

— Приемам, разбира се. В такъв случай ще се съберем отново след една седмица. По същото време и на същото място ще обсъдим промените и ще гласуваме.

Една от съветничките побърза да се съгласи с нея и заседанието беше закрито. Тя се изправи и тръгна към страничната врата, но черната риза и широкият гръб на Сойер препречваха половината коридор, правейки безсмислени убийствените й погледи.

Измъкна се от заседателната зала, като използва същия вход, през който той беше влязъл. Един по-търпелив кмет би спрял сред хората на изхода, за да ги успокои и да размени с тях по няколко банални фрази. Но тази вечер не беше в настроение да спазва наложилия се в политиката етикет.

Искаше й се да застане пред тях и да им каже, че или трябва да приемат промените, които им предлага, или да се примирят с факта, че градът им замира. Да ги попита защо не могат да погледнат извън тясното си лично пространство и да прегърнат новостите, от които щяха да се облагодетелстват бъдещите поколения.

Но нямаше да го направи. Щеше да държи езика си зад зъбите и да се усмихва, докато работи зад кулисите, за да прокара идеите си, като прави компромиси само когато е притисната в ъгъла. Като тази вечер. Без съмнение, през цялата седмица щеше да получава съобщения и телефонни обаждания. Чаша вино и хапче против главоболие бяха следващата точка в дневния й ред.

Токчетата й тропаха по мраморния под, а хладният въздух й действаше освежаващо след задушната заседателна зала, претъпкана с хора. Сойер вероятно се смееше злорадо на тежкото положение, в което тя се озова. Някакво движение в тъмния коридор, водещ към общинското деловодство, привлече вниманието й и тя се обърна точно навреме, за да го види да завива зад ъгъла, преди да изчезне от погледа й.

Някаква наслоена ярост, която само той можеше да отключи, се надигна у нея и дори не си направи труда да заглуши стъпките си.

— Сойер Форнет, каква работа имаш тук, че се промъкваш в тази сграда?

Мъжът излезе от тъмнината и се облегна на стената, заемайки позата, в която бе изгледал цялото заседание. Този път се намираше достатъчно близо, за да забележи изпъкналите стегнати мускули на ръцете му. Във всеки случай бяха в още по-добра форма поради ежедневната работа в сервиза на брат му Кейд. Регън не успя да потисне обидата от подобна несправедливост.

— Не се промъквам — отвърна той и отклони поглед встрани.

— Е, главният вход е в обратната посока — отбеляза подигравателно тя и посочи с палец над рамото си. — Да не искаш да се намесиш в данъчните оценки или нещо такова?

Сега вече я погледна в очите и въздъхна обидено:

— Не, разбира се.

— Тогава защо си тук?

— Чух, че тази вечер ще гласувате бюджета. Просто проверявам конкуренцията.

Без да се подведе от думите му, Регън пристъпи към него и преметна дамската си чанта през рамо.

— Ти беше, нали?

— За какво говориш?

— Че си паднал толкова ниско да дадеш на мис Марта онази бележка, от която четеше. Наистина много подло. Ти ли изнуди Крейн да предложи отлагането?

Той прекара ръка през разрошената си руса коса и разтърка тила си.

— Хайде да изясним нещата направо. Смяташ, че предварително съм планирал отлагането на гласуването на бюджета, като съм се срещал тайно с мис Марта и съветник Крейн?

Начинът, по който го каза, я накара да се почувства като глупачка, което само усили гнева й.

— Може би. Освен това ти си виновен, че се разсеях и пропуснах възможността да реагирам навреме.

— Защо аз? — наведе се напред Сойер. Ароматът му избута встрани институционалната миризма на административната сграда. Още една черна точка в сметката му. Защо не миришеше на пот или на чесън, вместо на боровия одеколон, който я връщаше десетилетие назад в багажното отделение на стария пикап?

— Не знам, но е така — настоя тя неуверено. Истината беше прекалено неудобна, за да я изрече на глас.

Стояха близо един до друг. Нито един от двамата не се отдръпна и не заговори. Моментът, в началото враждебен, а после неловък, накрая стана мъчителен, но начинът, по който кафявите му очи се стоплиха и присвиха срещу нейните, я хипнотизира, сякаш се опитваше да изтръгне всичките й тайни.

Не го харесваше, ни най-малко. Но този факт не спираше зова на тялото й всеки път, когато се озовеше на десетина крачки от него. Добре де, може би на двайсет и пет. Физическото привличане беше нежелано ехо от миналия им живот заедно. Здравият разум надви емоциите, тя се обърна рязко и закрачи по коридора към главния вход. Тълпата се беше разпръснала и на тротоара стояха само няколко упорити граждани. Един от тях я повика и въпреки отчаяното желание да се прибере у дома, Регън се усмихна и промени посоката.

С периферното си зрение видя Сойер да отваря двойната врата. Раменете й се отпуснаха. Предпочиташе да спори за увеличените данъци върху недвижимите имоти, отколкото да се разправя с него. След всяка тяхна среща се чувстваше неуравновесена и неуверена в себе си. Необичайно и неприятно състояние.

Изминаха още двайсет минути, преди да успее да се освободи от следващия мъж, който се интересуваше от правилата за райониране. Паркингът беше почти пуст. Почти. Лъскав черен джип стоеше през два реда от нейния червен фолксваген. Сойер се беше подпрял на една колона в познатата поза, която се превръщаше в негова запазена марка. Сигурно дълго се бе упражнявал пред огледалото, преди да реши, че тя подчертава всички привлекателни части от тялото му. Не че беше забелязала непривлекателни, по дяволите.

— Охраната всеки момент ще заключи, така че няма да можеш да се промъкнеш вътре отново. — Втурна се надолу по каменните стъпала, следвана на крачка от него.

— Просто имах нужда от глътка въздух, преди да си тръгна. — Гласът му звучеше приятелски, дори весело.

Тя го изгледа подозрително отстрани. Какво ли е замислил? Реши да продължи играта и вдигна лице. Надмогвайки мъждукащото улично осветление, звездите светеха необичайно ярко. Нахлулият студен фронт бе изтласкал влагата и нощта се оказа неочаквано приятна.

Стигнаха до паркинга, но вместо да се отправи към джипа си, той тръгна редом с нея. Регън рязко се обърна и сложи ръце на кръста си:

— Е, добре. Какво става тук?

— Стъмни се. Наоколо няма почти никого. Само искам да се уверя, че си стигнала безопасно до колата си.

Разлялата се в стомаха й топлина смекчи язвителността й.

— Аз съм голям човек. Мога да се грижа за себе си.

— Бих го направил за всяка жена, така че не се смятай за специална или нещо такова. Защото не си.

Острите думи разбиха защитата й. Тя преглътна внезапно бликналите сълзи. Какво не е наред с нея? Въпросът беше многозначен. Нужно ли е да се разплаче заради една незначителна обида? Защо продължаваше да я лъже в продължение на толкова години? Наистина ли не можеше да се отърси от миналото и да продължи напред?

Регън засмука горната си устна между зъбите и я захапа силно. Извърна се решително и закрачи към колата си. Единият й крак хлътна в пукнатина в асфалта, препъвайки я. Тя изруга под носа си, събу обувката, измъкна токчето от цепнатината и продължи, куцукайки напред, с всичкото достойнство, което успя да събере. Вероятно Сойер се присмиваше над недотам грациозното й оттегляне. Настани се зад волана и най-после събра кураж да го погледне.

Мъжът стоеше точно където го беше оставила, със застинала половинчата усмивка, сякаш някой беше извикал: „Замръзни!“. Тя потегли, завивайки към главната улица, с остро свистене на гумите. Чашата вино, очакваща я вкъщи, мигновено се превърна в бутилка.

Сойер искаше да върне думите си обратно. Тази жена наистина можеше да го вбеси повече от всекиго друг. Мразеше начина, по който го караше да се чувства — едновременно виновен, самодоволен и прецакан. Но изражението на лицето й… Разбира се, това в очите й не бяха сълзи. Наистина ли брадичката й трепереше? Ако не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че е наранил чувствата й. Внезапна болка стегна гърдите му, докато сърцето му изгаряше от желание да го срита по задника.

Нямаше нищо против подозренията й, че присъствието му на заседанието има за цел единствено да я предизвика. Нека си мисли, че именно той стои зад претенциите на мис Марта. Защото истината се оказа много по-съкрушителна за него. Дойде, тъй като се притесняваше за нея.

По дяволите, когато се ядосаше, ставаше гореща като грях. Червеникавият отблясък в русата й коса не беше измама. Високите токове правеха краката й убийствено красиви, а скъпите делови дрехи го караха да се чувства като дъвчещ сламка блатен плъх.

Когато го настигна в тъмния коридор, той усети същото замайващо, изваждащо го от равновесие присвиване в стомаха, както когато я видя за първи път и му се наложи да се облегне, търсейки опора. Едва не направи нещо нелепо, като това да впие устни в нейните. Може би да я завърти и да я притисне към стената. Слава богу, че успя да потисне порива. Тя щеше само да го срита с коляно между краката и да му се изсмее.

След като прекалено дълго се взира в празното пространство, останало след нея, закрачи бавно към джипа си. На изхода на паркинга се поколеба. Ако тръгнеше наляво, щеше да се озове в провинциалната си къща на другия бряг на реката, а десният път водеше към сърцето на най-красивите квартали на Котънблум, Мисисипи.

Зави надясно и измърмори под носа си:

— Тали е права. Май наистина губя разсъдъка си.

Глупави мисли отекваха в тишината, затова включи радиото. Още от подпалването на беседката през юни го тревожеше мисълта, че някой се опитва да саботира фестивалите. Като се добавят подозрителното писмо, изпратено на Регън, за което Монро спомена бегло, и вандалският акт с кошовете за раци през юли, безпокойството му прерасна в страх.

Изгуби съня си, премисляйки всички възможни сценарии. Най-вероятното обяснение се въртеше около плановете на Регън за съживяването на Котънблум, Мисисипи. Не можеше да си представи някой от неговите хора да провали лова на раци. Икономическото развитие на енорията зависеше от улова. Добрият урожай означаваше увеличени приходи и повече работни места. Един лош сезон щеше да донесе само масови съкращения и още по-неприятни последици. Даренията за хранителната банка щяха да секнат, а стойностните хора да заминат към големите градове в търсене на прехрана, за да не се върнат никога повече.

Новите оценки на недвижимите имоти и увеличаването на данъците повишиха напрежението на брега на реката откъм Мисисипи. Чувстваше се съпричастен със собствениците на дребен бизнес като мис Марта. Да устои на конкуренцията беше истинско предизвикателство, а загубата на „Юрганени пчели“ щеше да я съсипе. Магазинът беше там, откакто Сойер се помнеше.

Но от друга страна. Регън постигна невероятни успехи. Превърна центъра на Котънблум, Мисисипи, в нещо специално и възнамеряваше да го направи забележително място. Вече привличаха туристи и печелеха добре от тях. Фестивалът беше поредната част от нейния пъзел, но това сериозно навреди на скромните му усилия да подсили икономиката на другия бряг на реката.

Той се нуждаеше от паричната награда, за да осъществи плановете си. Да финансира възстановяването на парка и бейзболните игрища беше невъзможно със сегашния бюджет на енорията. Не можеше да оправдае отклоняването на средства за социални проекти и пътища заради градската градина. Докато прелистваше последния брой на списание Сърцето на Дикси, забеляза поканата за подаване на заявления.

Може би Регън не е знаела, че се е регистрирал, но не се отказа, след като научи, че от изданието настояват за провеждане на конкурентни фестивали, подчертавайки отдавнашната, понякога ожесточена вражда между двата града. Очевидно, когато ставаше въпрос за пари, хората не можеха да действат като възрастни. Той се ядоса и в гнева си извърши някои детински, неразумни неща с единствената цел да я изнерви. Но тя прие предизвикателствата с радост. Последните събития обаче превърнаха яростта му в нещо друго.

Минаваше покрай огромни величествени дъбове и солидни двуетажни къщи в колониален стил, които го караха да стиска силно волана. Не беше до парите. Можеше да си позволи всеки един от тези домове. Във „Форнет дизайн“ получаваше повече, отколкото като директор в автомобилния завод. Неудобството му имаше много по-дълбоки корени.

Той беше натрапник в Котънблум, Мисисипи. Презрението на хора като родителите на Регън беше оставило у него незаличим белег. Колкото и да се опитваше да го изтрие, успяваше само да го прикрие. Нещо се случваше, един поглед, една дума и предишната несигурност разкървавяваше сегашната му увереност. Да се среща с нея в гимназията беше като да достигне звездите. Изумително преживяване, докато не го изпепели.

Внезапно пътя му засече движещ се в обратната посока разнебитен сребрист пикап и Сойер наби спирачки. Какво, по дяволите, правеше чичо му Делмар в Котънблум, Мисисипи, по това време? Задните светлини на колата изчезнаха в далечината и той изхвърли странната случка от съзнанието си. Нощните похождения на стария човек не бяха негова работа. Никога не са били. Впрочем сам едва ли би искал да обяснява защо обикаля из тази част на града.

Чувствайки се като бракониер или като бивше гадже, какъвто всъщност беше, зави към нейната улица, угаси фаровете и се сви на седалката, въпреки че огромният му черен джип не можеше да остане незабелязан.

Старият камион, който Регън използваше за превоз на мебели, и червеният фолксваген бяха паркирани пред заключената врата на гаража. В предната част на къщата проблясваше светлина и зад завесите се долавяше движение на някаква сянка. Наоколо цареше тишина. Продължи нататък, като включи фаровете едва в края на пресечката.

Тя беше в безопасност. Засега.