Лора Трентъм
Докато не те целунах (6)

Глава четвърта

Сойер влезе в закусвалнята на Руфъс с две цели. Искаше да размени няколко думи с енорийския шериф Уейн и да го помоли да изиска информация от колегите си в другата част на града за новини около среднощния беглец на Регън. Ако тя е споменала пред правоохранителните органи, че се съмнява в него, това би отклонило вниманието им от истинския извършител. Глория, секретарката на шерифа, го насочи къде да открие шефа й. А щом като вече беше дошъл, можеше да вземе две порции прясно изпечено барбекю за Кейд и Джеръми.

Полицаят седеше на една странична маса с чичо му Дел и отпиваше от стиропорена чаша вдигащо пара кафе. Двамата, изглежда, водеха сериозен разговор.

Направи крачка към тях, но в този момент познат женски смях привлече вниманието му. Стиснала кафяв хартиен пакет, Регън излезе иззад завесата, разделяща кухнята от залата. Руфъс я последва засмян. Неприятно подозрение го накара да подмине шерифа.

— Здрасти, Сойер. Какво да ти предложа? Обичайното?

Собственикът избърса ръце в бяла кърпа със съмнителна чистота, преметната през връзките на престилката. Усмивката му беше невинна, а изпитото му лице се сбърчи от обичайното му добро настроение.

— Приготви ми три порции и три чая за вкъщи, моля.

Руфъс изчезна зад пердето. Регън почти бе стигнала до вратата, когато я настигна.

— Какво си намислила?

— Абсолютно нищо, освен да си купя малко печено месо — отвърна му с напевен весел глас и размаха кесията.

— Лъжеш.

— Сигурно си спомняш, че обожавам барбекюто на Руфъс. — Безпокойство замени престореното й безгрижие и тя побърза да излезе от заведението.

Да, спомняше си. Нямаше как да забрави пикниците, които си устройваха на брега на реката. Следвайки Регън, той погледна към чичо си. Делмар кимна на шерифа, без да откъсва очи от племенника си. Тя вече беше по средата на Ривър стрийт, водеща към пешеходния мост. Вместо обичайните високи токове, носеше равни обувки и вървеше бързо.

— Чакай малко — извика след нея. Тя не му обърна внимание и Сойер се затича, за да я настигне точно в средата на мястото, където под тях водата бълбукаше. — Как е кракът ти?

Въпросът, изглежда, я изненада.

— Все още леко ме наболява, но щеше да е по-зле, ако не беше извадил треската.

— За какво си говорихте с Руфъс? Свързано ли е с фестивалите?

Жената се облегна на парапета.

— Всъщност, не.

Той пристъпи към нея и я заклещи между двете си ръце към дървената релса. Опасяваше се, че може да се опита да избяга, а беше прекалено горещо, за да я гони.

— Веднъж вече нае мой роднина да работи за теб зад гърба ми. Ако го направиш и с Руфъс, аз…

Какво щеше да направи? Да я обърне върху коленете си и да я напляска? Внезапно си представи доста неприлична сцена. Какво ли бельо носеше? Дали бе дорасла за изискани дантели, или продължаваше да се придържа към обикновените памучни бикини от гимназиалните години? Опита да се отърси от опасните мисли, като се загледа в бюста й. Сутиенът й определено беше скъп. Тръсна глава и изви очи към водата. Искаше му се да се хвърли в освежаващата й хладина.

— Попитах го дали има някаква представа кой може да е обикалял около къщата на майка ми снощи, щом толкова искаш да знаеш. До него често достигат разни неща.

Вниманието му мигновено се върна към нея.

— И откога двамата сте толкова близки?

— Не можеш да купиш всички като в Котънблум, Луизиана, Сойер. По една случайност обичам вкусната храна. От години идвам тук. Откакто… — Тя прочисти шумно гърлото си.

— И изобщо не стана дума за фестивалите? — В мига, в който жената отклони поглед, той се напрегна отново.

— Ами, искам да кажа, че може би споменахме някои неща, свързани с храната.

— По-точно?

— Например какво имаш намерение да поръчаш ти. Нищо повече.

— И защо го обсъждахте?

— Защото възнамерявам да обогатя предложенията. Просто поисках мнението му. — Започна да чопли боята на парапета, отбягвайки погледа му. Пръстите им бяха на няколко сантиметра разстояние.

— Надявам се, че няма да наблегнеш на раците, Регън Ловел.

Върху лицето й се изписаха едновременно предизвикателство и злонамереност.

— Котънблум не е единствената енория, в която се отглеждат раци.

— По никакъв начин няма да сервираш раци на твоя доматен фестивал. Настоявам да ми обещаеш.

Забравил беше колко меки могат да бъдат кафявите й очи, когато го дразнеше. Как проблясваше косата й на слънцето. Върна се десет години назад, когато я видя за първи път и осъзна, че животът му вече никога няма да е същият. Разбира се, това се дължеше отчасти и на травмата, която сложи край на обещаващата му футболна кариера.

И двамата бяха първа година в конкуриращите се гимназии. Той играеше в отбора на Котънблум Периш, Луизиана, а тя — главна мажоретка за Котънблум, Мисисипи.

Съперничеството между училищата беше безпрецедентно и за двата щата, засенчвано вероятно единствено от ежегодната футболна среща за „Яйчената купа“^[1] с участието на „Старата мис“^[2] и Държавния университет. Останалото време минаваше в подгряване на двата отбора. Ако някой от тях спечелеше всички срещи в турнира, но изгубеше финала от противника си от другия бряг на реката, сезонът се считаше за провален.

Забеляза я веднага щом се появи заедно с другите момичета. Висока, стройна, с изумително красиви крака изпод късата пола. Хванатата на конска опашка високо на тила й дълга коса проблясваше на светлината от мощните прожектори на стадиона.

Първият му пост на терена го изпрати близо до нея като далечен прихващач. Опита се да играе добре, но не успя и едва не пропусна основния защитник. Топката полетя към него, но той не можеше да откъсне очи от Регън, за да се концентрира върху играта. Крясъците на публиката се сляха в общ рев.

Светът му се преобърна и Сойер буквално се завъртя около своя собствена ос. Следващият му спомен беше как го качват на носилка. Докато съзерцаваше най-прекрасното нещо, което беше виждал в Котънблум, Мисисипи, страничният нападател на противниковия отбор бе успял да го събори на земята. Полученото сътресение го убеди, че бейзболът е много по-безопасна алтернатива.

Тъй като родителите и предците на всички участваха в съперничеството между двете страни, децата се бунтуваха и често общуваха помежду си, пресичайки щатските граници. Понякога избухваха свади, но това само даваше повод за клюки и подсилваше нетърпението, с което очакваха следващата среща. При първата удала му се възможност той прекоси реката с приятелите си. Естествено, тя беше там и което особено го зарадва, все още го помнеше. Изобщо не се засегна, че първата й реакция беше закачлив смях. Почувства се обречен в мига, в който топлите й кафяви очи срещнаха неговите.

Говориха си цяла нощ. Измина почти година, откакто пътищата им се пресякоха, за да успее да я убеди да започнат да се виждат насаме, но не можеше да я води в караваната, която делеше с Кейд и Тали, а родителите й не го одобряваха, така че се срещаха край реката. С лодката на брат си отиваше нагоре по течението, а тя прекосяваше нивите зад дома си. Видението как тича засмяна към него през високата до коленете й трева все още го преследваше в сънищата му.

— Нямах намерение да предлагам раци. Не съм злонамерена — каза неохотно Регън.

— Но нае чичо ми и изрисува с графити стената.

— Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“. — Изви очи към небето, но устните й трепнаха закачливо. — Искаш да ти дам дума със скръстени кутрета или нещо такова?

Сойер изви пръста си като кука. Този път искрена усмивка я озари сякаш отвътре и тя обви своя около неговия.

— Кажи го — прошепна той.

— Няма да сервирам раци. Заклевам се. — Нито единият от двамата не отдръпна ръката си. — И докато си говорим под този съзаклятнически знак, искам да знаеш, че организирам малко квартално празненство в Мисисипи в събота вечерта. Ще ни оставите ли да се повеселим спокойно?

— Разбира се. Бездруго не сме планирали нищо през уикенда. Любопитно ми е да разбера какво сте замислили.

— Чувствай се поканен да дойдеш и да видиш.

— Може би ще се възползвам.

Тя стегна кутрето си около неговото.

— Знаеш ли, че когато за последен път направих това, бях в седми клас, обещах на Монро да не казвам на Питър Пъркинс, че е влюбена в него.

Мъжът се усмихна в отговор.

— И каза ли му?

— Не. Впрочем малко след това тя изгуби интерес. — Изражението й се напрегна, между очите й се появи малка бръчка. — Заради брат ти, предполагам.

Кейд съвсем наскоро беше споделил с него за връзката си с Монро в миналото.

— От самото начало ли знаеше?

Ако не я познаваше толкова добре, сигурно нямаше да забележи сянката на обида, преминала по лицето й.

— Научих го неотдавна. Разбирам защо го е пазила в тайна. Също като мен.

— И аз го чух преди няколко дни, ако това е някаква утеха за теб.

— Е, изглежда, всеки си има своите тайни. — Регън издърпа ръката си. Той отстъпи крачка назад, но тя не побърза да си тръгне, както той очакваше. — Ами ако спечелите вие? Какво смяташ да правиш с парите?

— Имаш ли една минута?

Жената погледна към ателието си.

— Разбира се. Следващият ми клиент ще дойде в два.

Сойер кимна с глава и я поведе обратно през дивите цветя към Ривър стрийт. Вървеше бавно до нея, за да не се натоварва нараненият й крак.

— Градината е прекрасна. — Гласът й беше мек и спокоен, когато леко се наведе и докосна с върха на пръстите си най-високите цветове.

— Благодаря. — Думата прозвуча дрезгаво, затова прочисти гърлото си, загледан в противоположната посока. — Промъкнах се до старата къща и изкопах някои от криновете, посадени от майка ми. Бездруго вече се нуждаеха от разсаждане. Останалите са любимите й полски цветя.

Дланта й се плъзна леко по ръката му, но когато се обърна, тя вървеше, стиснала здраво кафявия книжен плик. И внезапно спря.

— Какво е станало тук?

Голо пространство обезобразяваше изрядно поддържаната леха.

— Чичо Делмар подари букет на мис Леора. Каза, че било много по-романтично, ако сам е набрал цветята.

— И по-евтино — засмя се тя развеселена и му отправи заразителна усмивка. — Къде отиваме?

— В стария парк на Котънблум.

Регън кимна с разбиране.

— Имаш намерение да го възстановиш.

— Според чичо ми някога е бил великолепен. По-добро игрище от на всяко училище. Място за отмора и детски игри. Сърцето на града. А погледни го сега.

Стигнаха до занемарена площадка, където ръждясали люлки висяха неподвижно в нажежения въздух. Високите пет метра метални стълби на пързалката водеха наникъде, тъй като улеят отдавна беше демонтиран. Жилави плевели превземаха голяма част от пространството. Изоставеното място напомняше за собственото му детство, прекъснато твърде рано от смъртта на родителите му, но пазеше и ехото на безметежното щастие, което искаше да си върне.

Усети погледа й, но продължи напред и спря до буренясало бейзболно игрище. Следи от зелена боя все още личаха на най-близката база, пейките бяха изпочупени и осеяни с посланията на тийнейджърите, които използваха занемарения парк за свърталище.

— Искаш да възстановиш бейзболната лига, нали? Да преживееш отново славните си дни? — В закачливия й тон се прокрадна колебание. Доста време измина, откакто двамата не бяха правили нещо друго, освен да си разменят враждебни погледи и обиди от двата бряга на реката.

— Знаеш ли, този парк може отново да ни обедини. — Бяха му необходими само две секунди, за да осъзнае какво изрече. — Под „нас“ имам предвид двете части на Котънблум. Не… теб и мен. — Млъкна и разтърка тила си. Защо не може да контролира онова, което излиза от устата му, когато е с нея?

Лекият й смях отпусна раменете му, присвити към главата му от напрежение. Тя нагази във високата трева и прекара пръст по най-близката дъска, проправяйки си път между разбит бетон, бурени и трески.

— Една вечер ме доведе тук. Помниш ли?

От прилив на топлина, която нямаше нищо общо с палещото августовско слънце, по гърба му плъзнаха струйки пот.

— Смътно.

Лъжа. Помнеше, сякаш се бе случило вчера. Преди десет години навесът не беше в такова окаяно състояние. Дойдоха на това място и тогава тя за първи път му позволи да пъхне ръка под ризата й. Беше тъмно, усамотено и Сойер написа нещо за нея върху една от пейките.

Тя изчезна навътре в порутената беседка. Слънчевата светлина се провираше през липсващите части на покрива. Част от Сойер се надяваше точно тази дъска да е изгнила и да се е разпаднала на стърготини, но с отчаяние, което не можеше да си обясни, я последва в търсенето на старото послание.

Откри го и тихо въздъхна. Беше избледняло, с няколко заличени от времето думи, но все още там. Реши да продължи нататък и да заяви, че го няма, но тя забеляза необичайната му скованост.

— Намерил си го — възкликна Регън и застана до него. Достатъчно близо, за да може да долови цитрусовия аромат на шампоана й. — Така и никога не ми позволи да го видя, защото искаше да го прочета по-късно, но аз така и не успях да стигна до него.

— Идвала си тук да го търсиш? — обърна рязко глава към нея той.

Жената прехапа долната си устна и очите й проблеснаха.

— Може би.

— Кога?

Тя се наведе леко напред, приближавайки се още повече.

— Това няма значение, нали?

Настъпи мълчание, докато четеше посланието. По някаква причина имаше значение.

Можеше да изрецитира текста наизуст. Регън Ловел, някой ден ще се оженя за теб. Обичам те. Сойер Форнет.

Това беше неговото обещание пред нея. Неговият обет. Докато всичко между тях отиде по дяволите.

— Глупаво, нали? На колко бяхме тогава? На седемнайсет?

Внезапно го обзе задушаваща клаустрофобия. Излезе от заслона на чист въздух, затвори очи, вдигна лице към слънцето и усети неприятно убождане под клепачите.

Стресна го гласът й:

— Би било чудесно да върнеш живота на това място, Сойер. — Изражението й беше сериозно, но някаква вътрешна топлина смекчаваше погледа й.

Мина покрай него и той я остави да си тръгне, застанал неподвижно в средата на запустялото бейзболно игрище, докато тя прекосяваше реката.