Лора Трентъм
Докато не те целунах (15)

Глава тринадесета

От постоянната любезна усмивка Регън усещаше болка в лицето си, но очевидно всичко вървеше учудващо добре, въпреки опита за саботаж от страна на Сойер. Всъщност много семейства от Луизиана бяха прекосили реката, за да се насладят на здравословните удоволствия. Децата играеха на гоненица, като се стараеха да не се накапят със сладолед, а възрастните, насядали по столовете, разговаряха и се смееха на фона на тихата музика.

Разбира се, заради Сойер изгуби част от самотните хора и по-младите двойки, но масовото пренасочване, от което се страхуваше, така и не се случи. Всъщност посетителите се оказаха повече, отколкото очакваше. Заради кварталното празненство на Луизиана, а не въпреки него.

Слепоочията й запулсираха в дивашки ритъм и по лицето й се разля топлина, въпреки че по гръбнака й преминаха тръпки. Притисна се до тухлената стена на първия ред магазини близо до „Юрганени пчели“, разтри бузите си и усмивката й се върна. Да се насилва да изглежда щастлива и въодушевена беше трудна работа. Изблиците смях и шумът от многобройните разговори й носеха удовлетворение и я ласкаеха. Недостатъчно, за да заличат последните изживени унижения или да облекчат главоболието, но помагаха и за двете.

О, господи! Сойер си проправяше път през тълпата, сякаш кметът беше той, а не тя, ръкуваше се и се шегуваше с познатите си. Беше ли в правомощията й да го отпрати? Звучеше по-скоро средновековно, отколкото съвременно, но можеше да потърси вратичка в закона. И като стана дума за удовлетворение…

В мига, в който погледът му я откри, някаква смесица от гняв, срам и нещо неопределено, но магнетично, премина по тялото й. Не беше сигурна дали иска да се втурне към него, или да избяга. Борбените инстинкти надделяха и тя пое по тясната алея зад магазините.

Беше достатъчно широка за пикап с нормални размери и бе отделена от близкия паркинг с висока тухлена стена, върху която цъфтяха чаени рози. Част от проекта й за облагородяване на града. Само че сега съжаляваше за избора си. Сладникавият аромат караше стомаха й да се свива неприятно.

Разтърка рамене, усещайки кожата си почти болезнена на допир, и приклекна, чувствайки слабост и раздразнение от прилива на адреналин. Сойер се появи иззад ъгъла и спря. Наоколо беше тъмно, а осветлението на паркинга се прокрадваше оскъдно през гъстите храсти, оставяйки я в дълбока сянка. Може би няма да я забележи и ще подмине.

Погледът му я откри веднага. Но разбира се, нямаше как да избяга от свръхестественото зрение на Форнет. Пристъпи към нея предпазливо, сякаш се страхуваше да не я уплаши.

— Какво се е случило?

— Нищо. — Лъжа. По челото й изби пот, въпреки че кожата й настръхна от поривите на хладния вятър. Седна на земята и протегна крака напред. Ръцете й трепереха, докато придърпваше надолу полата си. Искаше той да си тръгне, за да може да продължи играта с фалшивите усмивки и да закрие кварталното парти. Едва тогава щеше да се хвърли в леглото и да се наспи. Меките чаршафи я примамваха като песен на сирени.

Мъжът клекна до нея. Погледът й проследи опънатия шев на дънките. Имаше хубави крака. Мускулести, покрити с косми. Мъжествени. Поне такива бяха някога, тъй като предишната вечер нямаше възможност да ги огледа.

— Снощи дори не видях краката ти, Сойер. — Думите заобиколиха мозъка, излизайки през устата и влизайки директно в ушите. Тя притисна ръка към устните си, преди да са изрекли нещо още по-неприлично.

— Това може да се поправи. — Изненада, но и шеговити нотки бълбукаха в гласа му, въпреки че в тъмнината не можеше да види очите му. — Мислех, че ще си ми много по-сърдита.

— Наистина съм бясна. — Опита се да изцеди някакво възмущение, но изискваното усилие се оказа прекалено непосилно. Зад похотливата си възбуда мозъкът й искаше да подхване лекция за обществените задължения и тежестта на обещанията. Но вместо това измърмори: — Не ми се обади, нито ми изпрати съобщение днес. Знам, че беше грешка, но…

Замълча, преди да признае, че чувствата й са наранени. Що за неудачница би споделила подобно нещо с мъж, който нахлу в къщата й и я облада до стената? Жалка нещастница.

— Трябваше. Щях да го направя.

— Впрочем вземам противозачатъчни. Благодаря ти за загрижеността. — Гневът й даде сила да се надигне от земята. Замайването изкриви възприятията й. Залитна и се вкопчи в най-близката опора. Твърдите мускули на ръката му се стегнаха под пръстите й.

— Съжалявам, Регън. Аз наистина… Исусе, изглеждаш ужасно!

— Страхотен начин да се извиниш. — Тя прекара език по пресъхналите си устни, но се страхуваше да го пусне. Единствено рамото му и стената я държаха изправена. Изглежда, законът за гравитацията я предаваше.

— Кога яде за последен път?

— Изпих чаша студено кафе и изядох пакет чипс за обяд. Имах много работа. — Да не би да нахлуваше студен фронт? И последният остатък от топлината на деня се разсея, оставяйки я трепереща. — Ще ида да си взема малко пуканки, бисквити или нещо друго. Ще се оправя. — Насили се да отпусне хватката си, но преди да се отблъсне от стената, той застана пред нея, прибра косата зад ушите й и я докосна по челото.

— Ти гориш.

— Благодаря ти, но ако изобщо някога реша да ти дам още един шанс, няма да е до стена. Особено тухлена. — Приглушеният му смях я накара да отблъсне ръката, която галеше лицето и тила й. — Престани!

— Исках да кажа, че имаш треска, момиче. Не че не си гореща във всяко отношение.

Тя докосна челото си с опакото на ръката, но не можа да различи топлината от студа.

— Ще те заведа у вас и ще те сложа да си легнеш.

— Не. Мога да се обадя на Монро, на майка ми или на някого другиго. — Трябваше да го отблъсне и да се добере до колата си. Имаше нужда само от лекарство и здрав сън.

— Нека да ти помогна, скъпа. — Гласът му беше нисък и груб. — Позволи ми да се погрижа за теб.

Изтощението я повали внезапно. Нямаше сили дори да спори. По алеята отекнаха нечии гласове. Сойер й направи знак да мълчи, въпреки че тя не говореше. Артикулираното на думите изискваше твърде много усилия. Ръката му се обви около рамото й, а тя се облегна на широките му гърди и потърка лице в тениската му. Топлината му я обгърна, а ударите на сърцето му я успокоиха до състояние между будуване и сън.

Той се напрегна, но не каза нищо. Гласовете бяха все още прекалено далече, за да доловят за какво си говорят. Регън примигна и отвори очи. Фаровете на стария пикап осветяваха Делмар Форнет и мис Марта. Защо Сойер не повика чичо си?

Притисна се още по-плътно към него и клепачите й натежаха. Сойер ще се справи с всичко. Ще се погрижи за нея. Опасна мисъл, но не я беше грижа. Думите се носеха наоколо, но сякаш бяха изречени на чужд език, защото не можеше да схване смисъла им. Но това нямаше значение, тъй като той говореше по телефона, а не на нея.

Измина известно време. Неговата топлина й помагаше да овладее треперенето на тялото си. Ярка светлина се заби в съзнанието й. Присви очи. Колата все повече се приближаваше. Той я вдигна на ръце и тя усети опората на мека кожена седалка, не толкова удобна като собственото й легло, но определено за предпочитане пред тухлената стена.

Регън отвори очи. Сойер и брат му стояха до отворената врата от страната на шофьора. Кейд изглеждаше сериозно притеснен. Може би се дължеше на игра на сенките. Той никога не я бе харесвал, дори когато нещата между нея и Сойер вървяха гладко.

Сойер седна зад волана и затвори вратата. Излезе на заден от алеята, оставяйки Кейд осветен от фаровете, и от силната светлина главата й се замая. Тя затвори очи.

Когато отново ги отвори, двамата стояха пред входа на къщата й, а той пак я държеше на ръце.

— Регън. Регън, миличка, трябва ми ключ. У теб ли е?

Тя порови в джоба си и му подаде връзката. Мъжът успя да отключи и да отвори, без да я пуска на земята.

— А охранителната система? Какъв код да въведа?

Регън махна неопределено с ръка, без да вдигне глава от рамото му.

— Не е включена.

— Какво да правя с теб? — В гласа му се прокрадна раздразнение, но беше мек и почти нежен. Треската й, изглежда, се засилваше. — Спалнята ти на горния етаж ли е, или на долния?

— Долу.

Без да включи осветлението, той се отправи към основната спалня. Стаята имаше чудесен изглед към градината и реката. През отворените завеси лунната светлина се отразяваше върху завивката в бяло и кремаво.

Остави я седнала на ръба на леглото. Разхвърляйки възглавници през рамо, измърмори нещо за голи птици и задушаване. След като освободи достатъчно пространство, отстъпи назад и сложи ръце на кръста си. Лунните лъчи осветяваха тялото му, но оставяха лицето му в дълбока сянка.

Във въздуха между тях увисна неизречен и останал без отговор въпрос. Накрая отиде до скрина и започна да отваря и затваря чекмеджетата, преди да се върне със стара тениска с логото на футболния отбор на колежа, която тя обличаше само когато вършеше домакинска работа.

— Искаш ли аз да…? — Подаде й дрехата с колебание и нерешителност, съвсем чужди за обичайното му поведение.

— Обърни се. — Гласът й наподобяваше скърцане, сякаш бяха изминали дни, откакто го е използвала за последно. Той се подчини. За нея нямаше значение, че вече беше виждал най-красивите части от тялото й, тъй като тази вечер се чувстваше по-уязвима от предишната.

За скования й мозък и тромавите й пръсти копчетата на ризата бяха като дребни части на пъзел. След като я смени с тениската, разкопча сутиена и го измъкна през единия ръкав. После легна назад и смъкна дънките. Те се приземиха до ботушите му и той се отмести, сякаш се готвеше да се обърне.

— Още не. — Отдръпна се назад и се пъхна под завивката. Между мекотата на старата тениска и топлината на одеялото изпусна тиха въздишка на облекчение.

Сойер прие звука като знак, наведе се над нея и сложи длан на челото й.

— Къде държиш лекарствата?

— В кухнята.

Той изчезна, а Регън затвори очи и се отпусна. Матракът се огъна и нещо мокро докосна ръката й.

— Седни и изпий това.

Не беше в състояние да спори, затова преглътна покорно хапчетата, сгуши се в гнездото си и след няколко минути заспа.

 

 

Сойер дълго стоя, загледан в нея. Половин час по-късно неспокойното й мятане и тихото й хлипане престанаха. Докосна лицето й и тя трепна от допира, протягайки напред устни. Какво или кой присъстваше в съня й и я караше да се усмихва толкова мило? Нередно ли беше да се надява, че е той?

Тя все още имаше температура, но треската беше овладяна. По дяволите, наистина го изплаши. Работеше прекалено много и почти не се хранеше. Нищо чудно, че рухна. Бюджетът, организацията на градското празненство и фестивала, неустановеният все още подпалвач и заплашителните писма й бяха дошли в повече. Не му се искаше да включи и себе си в списъка, но вероятно не й бе помогнал в разрешаването на проблемите.

Вземам противозачатъчни. Благодаря за загрижеността. Думите й опънаха в душата му още една нишка на угризение. Дори не се сети да я пази предишната вечер. Искаше само да влезе в нея, независимо дали беше правилно, или не.

Обеща си, ако има възможност, да изкупи вината си пред нея. Гледаше на това като на ново начало, дори да не беше на сто процента уверен, че тя ще оцени усилията му, щом се почувства по-добре.

Върна се до вратата, огледа контролната кутия на охранителната система и поклати глава. Как можеше да е сигурен за безопасността й, когато беше толкова независима и непокорна?

Обзеха го и други тревоги. Извади телефона и натисна името на брат си.

— Наред ли е всичко? — попита Кейд вместо поздрав.

— Тя е в леглото и треската, изглежда, премина.

— Добре. Монро искаше да дойде, но й казах, че ти ще се справиш. Добре ли направих?

Сойер погледна към спалнята и се настани върху една от отрупаните с възглавници кушетки.

— Да. Слушай, докато чаках да докараш пикапа, се случи нещо. Не знам как да го тълкувам.

— Казвай.

— Чичо Делмар и мис Марта се появиха зад магазина й. Той излезе оттам с туба с бензин. — Разказа му накратко какво бе видяла Регън в деня, когато са правили повторна оценка на имота на старата дама.

От другата страна на линията се чу сумтене, после настъпи тишина.

— Смяташ, че подпалвачът е чичо? — обади се накрая Кейд.

— Не можах да чуя какво си говорят. — Отново мълчание след опита му да избегне прекия отговор.

— Да допуснем, че един и същи човек или хора са виновни за палежа на беседката и срязаните кошове за раци. Наистина ли мислиш, че чичо Дел би отнел прехраната на приятелите и съседите си?

— Не знам. — Чичо им не беше особено придирчив каква работа ще свърши, стига това да му носи пари. И все пак… — Даже не съм сигурен дали мис Марта е замесена. Всичко може да се окаже съвсем невинно.

— Но?

— Имам лошо предчувствие, това е.

— А ти убеден ли си, че чувствата ти към Регън не замъгляват здравия ти разум?

Той се поколеба. Първата му реакция беше да отхвърли предположението, че изпитва каквото и да било към тази жена, но имайки предвид предишното му признание, а и след като брат му стана свидетел на желанието му да се погрижи за нея, беше излишно да отрича.

— Може и така да е.

— Остава ни да направим само едно.

— Какво?

Кейд отново изсумтя в слушалката:

— Да попитаме чичо Дел какво, по дяволите, става. Нещо против да отидем за риба утре?

Сойер отново погледна към тъмната спалня.

— Ако Регън е по-добре.

— Ще изпратя Монро сутринта. — Брат му прекъсна връзката.

— Мамка му — изръмжа той, без да е сигурен дали е гневен заради своеволието на Кейд, или на собственото си жалко желание да седи до леглото й, докато тя оздравее.

Безпокойството не му позволи да остане на кушетката. Вместо това тръгна да обикаля дома й, търсейки улики, които да му помогнат да разбере сегашната Регън Ловел. Взе една снимка от полицата на камината.

В рамката все още стоеше фалшивата рекламна снимка. Щастливо семейство, забавляващо се на пикник. Странно. На другия край имаше фотография на Регън и Монро от годините им в колежа, ако се съдеше по прическите и униформените суитчъри. В средата бяха поставени красиво аранжирани свещи, а до тях нещо плоско, покрито с бяла марля. Повдигна леко плата.

Тръпка премина по тялото му, когато откри парче дърво. Беше изрязала горната част и загладила ръбовете, оставяйки в средата посланието отпреди десет години. Може би планираше някакъв вуду ритуал, преди да го хвърли в огъня. Погледна надолу към вградената газова камина.

Още го пазеше. На полицата. Пое дълбоко въздух, все още стиснал познатото парче дърво от миналото им, и излезе през плъзгащите се остъклени врати на просторната веранда. Саксии с цветни петунии и мушката висяха на различна височина из цялото пространство. Нейното едва доловимо, но елегантно докосване му ставаше все по-познато. Нищо чудно, че беше толкова търсен интериорен дизайнер.

Облегна се на парапета и се загледа към реката. Въпреки че не можеше да я види или чуе, водният поток беше точно толкова реален, колкото кръвта, течаща във вените му. Още цветя бяха засадени в лехи покрай тухлените стени на къщата.

С изключение на едно място до френския прозорец, водещ към спалнята. Празно петно с разровена почва и нищо друго. Беше измъкнала собствените си цветя, за да ги даде на него. Не знаеше как да тълкува това, но нещо подобно на надежда проблесна някъде около сърцето му.