Лора Трентъм
Докато не те целунах (19)

Глава седемнадесета

— Това не е добра идея.

— Не и с тези обувки. Казах ти да облечеш нещо по-просто — подразни я Сойер, докато колата се друсаше и подскачаше по коловозите.

— Обух къси панталони — опита да се защити тя. В крайна сметка трябваше да отиде с колата си до къщата му и да я остави там. Иначе щеше да се преоблече, след като той избухна в смях, когато я посрещна.

— Но ги комбинира с високи токове и копринена риза. Нещо не се покрива с представата ми за обикновено облекло.

— Е, нямам туристически ботуши. — Тя прекара острия връх на сандала си по ръба на пода. — Откъде да знам, че под „нещо непретенциозно“ имаш предвид огън и буре с бира насред блатата. Не излизам често извън града. — Избра високи обувки с мисълта за него и не остана разочарована от начина, по който разгорещеният му поглед се плъзна по цялата дължина на краката й.

— Аз пък си спомням друго. Скачаше в лодката ми при всяка удала ти се възможност.

Регън прочисти гърлото си, но зад това нямаше топлина.

— Идвах с теб на реката не защото ми харесваше да бъда изядена жива от насекомите и да се мокря с мръсната вода, а защото ти беше там, глупчо.

— Обожавам, когато едновременно си мила и хаплива с мен. — Той покри ръката й, подпряна до контролното табло, със своята. Воланът се завъртя надясно и ги насочи към обраслия с храсти бряг, преди да го улови отново.

Светлината се процеждаше между дърветата. Стомахът й се свиваше неприятно, въпреки че колата престана да се друса по издълбаните коловози и се движеше гладко по равното поле. Там сигурно щяха да са събрани хора от Луизиана. Някак си не можеше да си представи дамите от групата на неделното училище или на младшата лига на Котънблум, Мисисипи, да пият бира от червени пластмасови чаши в средата на нищото. Дали изобщо щеше да срещне някой познат?

Сойер спря до паркиран между няколко пикапа джип и отвори вратата. Тя сграбчи ръката му.

— Каква ще бъде нашата история?

Той се обърна към нея с единия си крак върху стъпенката:

— Какво имаш предвид?

— Ами, нали се сещаш, ако някой ни попита какво правим тук заедно.

Усмивката му се изкриви и гъстите му вежди се свъсиха.

— А ти какво искаш да обясним на хората?

— Със сигурност не можем да им кажем, че издирваме човека, който е нахлул в студиото ми, опитал се е да унищожи доматите на мама и вероятно е нарязал кошовете за раци. Предполагам, по-скоро ще повярват на универсалното оправдание, че просто се разхождаме наоколо…

— Разбира се. Разхождаме се наоколо. Звучи убедително. — Вече й подаваше ръка да слезе от колата. Много любезно.

А може би наистина правеха точно това. Размотаваха се из полето.

— Защото сме стари познати, нали така? Няма нищо странно в това, че сме излезли сред природата. — Загледа се в изражението му и откри в него ирония. Нервите взеха контрола върху устата й: — Най-добрата ми приятелка и брат ти на практика живеят заедно. Естествено е пътищата ни да се пресекат някъде. Да не забравяме и фестивалите.

Той се обърна към нея, докато все още бяха скрити между два пикапа:

— Нервна ли си или какво?

— Вероятно. — На твърда земя поне можеше да се движи нормално на високите си токове. — Изглеждам нелепо.

— О, я стига. Ти ще си най-прекрасното нещо тук. — Комплиментът се изтърколи от езика му със смущаваща лекота. Стояха достатъчно близо, за да усети топлината на тялото му. Носеше дънки и обикновена черна тениска. С по-дълга коса и набола брада изглеждаше груб и суров. Никой не би се осмелил да я засегне, докато беше до нея.

— Няма да си тръгнеш и да ме оставиш да се оправям сама, нали?

— Хората тук не хапят. Кейд ще доведе Монро, а и чичо Дел ще дойде. Сигурен съм, че ще срещнеш много познати. — Излезе под трептящата светлина на огъня, хвана ръката й и повече не я пусна. — Мислиш ли, че ще разпознаеш човека, когото си забелязала до къщата на майка ти, ако го срещнеш отново?

Мисията. Трябваше да се съсредоточи върху нея, а не да се наслаждава на приятното усещане от ръката му върху своята и начина, по който пръстите му галеха нейните, докато вървяха един до друг.

— Лицето му беше скрито под качулката. Може би ако го видя да се движи, ще успея да го различа. Нищо, което би имало тежест в съда.

— Така е. Но все пак се оглеждай наоколо, ясно?

Тя кимна. Редицата от хора, застанали на края на полето, се раздели, за да им направи път. Сойер получи няколко добронамерени потупвания по рамото и пусна ръката й, за да се ръкува с някои от съгражданите си. Върху лицето на Регън се появи дежурната любезна усмивка. Повечето от присъстващите или й кимаха учтиво, или изобщо не й обръщаха внимание.

И все пак нямаше как да не чуе разнеслия се зад гърба й шепот. Може би обсъждаха сушата или се възхищаваха на звездите, но тя беше съвсем сигурна, че основната причина за вълнението бяха те двамата.

Делмар седеше на дървен стол на няколко крачки встрани и свиреше на китара. Сойер пъхна банкнота от двайсет долара в буркан, пълен с пари, завъртя чепа на бурето и напълни две чаши с бира. Подаде й едната и тя изпи половината на един дъх. Хладната течност й вдъхна малко кураж.

Сойер я отведе настрани от огъня, притискайки огромната си длан към гърба й. Двамата с чичо му се прегърнаха тромаво, докато тя се препъваше на високите си токове. С Дел не си бяха разменили повече от две думи, откакто го нае да довърши беседката с единствената цел да ядоса племенника му. Съдружието им приключи доста зрелищно, но чувството за вина от постъпката й ставаше все по-натрапчиво.

— Здрасти, госпожице кмет — подхвърли старецът и придружи думите си с игрив акорд. — Много си красива тази вечер.

Нищо в очите и поведението му не провокира угризенията й, но тя пристъпи към него и сложи ръка върху рамото му.

— Делмар, съжалявам за случилото се с беседката през юни. Не трябваше да ти предлагам работата само за да натрия носа на Сойер.

Мъжът се усмихна широко и погледът му заблестя от доброто настроение, което се предаде и на племенника му.

— Хайде сега, искаш да ме принудиш да ти се извиня за онези зайци, които пуснах в задния двор на майка ти, нали?

Тя се разсмя.

— Е, значи сме квит.

— Май не си успял да убедиш мис Леора да дойде с теб, а? — подразни го Сойер.

— Неее. Леора е прекалено изтънчена за такива събития. Впрочем за нея това е нощта на моста. — Той дръпна една струна и додаде: — Но много ми липсва. — Нестройните акорди влязоха в ритъм и се превърнаха в завладяваща тъжна мелодия.

Регън отстъпи назад и се блъсна в гърдите на Сойер. Той обви ръце около раменете й и я прегърна. Тя затвори очи и зарови лице в извивката на врата му. Линейното време престана да съществува. Музиката я докосна дълбоко и я накара да закопнее по нещо, което не можеше да назове, но се чудеше дали не е скрито в мъжа, чиито длани я галеха в момента.

— Ето ви и вас. — Гласът на Монро я стресна и Регън отвори очи. Размърда се в прегръдката му и той я пусна, за да поговори с Кейд, докато приятелката й я издърпа малко встрани от Делмар и мъжете.

— Радвам се, че дойде — каза искрено Регън. — Опасявах се, че с Кейд ще се запилеете някъде и ще ме оставите сама.

— За нищо на света не бихме пропуснали най-големия катаклизъм в историята от двете страни на реката.

— Какво искаш да кажеш?

— Хората са настръхнали.

— Настръхнали?

— Ние с Кейд вече знаехме за вас двамата, но да видят колко уютно се чувстваш в прегръдките му, за тях е голям шок — повдигна вежди Монро.

Регън изтри потта от челото си и допи остатъка от бирата.

— Нямах представа, че става въпрос за организирано събитие. Накара ме да повярвам, че тази вечер ще търсим човека, когото видях в градината на майка ми, а не ме кани на среща.

— О, моля те. Вие двамата сте родени един за друг. Също като Ромео и Жулиета.

— Те и двамата умират. Това не е любовна история.

— Добре, неподходящ пример. Какво ще кажеш за Хубава жена… но не, тя беше проститутка. Тетрадката? Чакай, тя май полудяваше накрая, нали? Както и да е, вие двамата ще напишете своя собствен роман. Като мен и Кейд.

— Вашата връзка беше предопределена не от звездите, а от съдбата. Вие сте трогателно очарователни.

Монро погледна към братята Форнет.

— Няма да споря.

Регън се загледа в пламъка, хипнотизирана от огнените езици. Малка част от нея искаше да сподели с най-близката й приятелка всичко, което Сойер й призна в реката. Но по-голямата предпочиташе да запази техния следобед само за себе си, за да го преживява отново и отново и да размишлява върху него в тъмнината на нощта.

— Да кажем, че между нас наистина се случва нещо. Но какво ще стане, ако се разочаровам отново?

— Защо реши, че ще свърши зле? Или че ще свърши изобщо?

— Просто предположение. Неизбежно е.

— Дай му шанс. Вместо да си търсиш оправдания да не му вярваш, намери причини да му се довериш. — Монро пристъпи от крак на крак, после също се загледа в огъня. — Притесняваш ли се какво ще каже майка ти?

— Всъщност, не. — Много неубедителен отговор. Беше прекарала по-голямата част от младостта си, следвайки път, начертан от майка й. Връзката със Сойер бе успяла да разхлаби веригата, но не и да я скъса.

Монро присви очи и наклони глава, сякаш съмненията на приятелката й се прожектираха като на филмова лента.

— Трябва да слушаш сърцето си. Недей да търсиш одобрение от мен, от родителите си или от града. — Тя стисна силно ръката й.

— Но мога да разчитам на теб, каквото и да се случи. Приятелките преди… Е, ти знаеш.

Регън удари ханша си в нейния и двете се разсмяха. После се върнаха при мъжете. Сякаш беше най-естественото нещо на света, Сойер я прегърна през талията, а Кейд обви ръка около раменете на Монро, без да престават да обсъждат доставчиците на болтове.

— Не ви ли стигат служебните разговори в сервиза? — възмути се Монро и сръга приятеля си с лакът.

— Извинявайте. Всъщност трябва да поговоря набързо с чичо Дел за неговия двигател. — Кейд й отправи глуповата усмивка, преди да се отдалечи. Тя тръгна след него, намигайки на останалите през рамо.

Сойер застана зад Регън, обгърна гърдите й с ръка и плъзна устни към ухото й. По тялото й премина трепет. Тя облегна глава на рамото му и затвори очи.

— Време е да се разходим из тълпата. — Шепотът му я стресна. Без да помръдне, обърна леко лице към него и го погледна. Разговорите и смехът се усилваха и заглъхваха, поглъщайки тихите мелодии на Делмар. — Искам да огледаш внимателно всички мъже. Знам, че не си видяла лицето му, но установи, че не е бил Джеръми само от начина, по който се движи.

— Непринудено общуване?

— Точно така. — Преплете пръстите си с нейните и я поведе към края на полето, където мастилената тъмнина изсмукваше оранжевата светлина на огъня. Обиколиха бавно целия терен. Мъжете и жените се бяха разлели на групи и разговаряха оживено. Дългите подвижни сенки затрудняваха задачата им.

— Виждаш ли някой познат?

— Не мога да посоча никого с пръст. Съжалявам.

— Няма нищо. Това беше изстрел на сляпо. — Въпреки утешителните думи, в гласа му се прокрадна разочарование и то я засегна по-дълбоко, отколкото би трябвало.

— Много е тъмно, а и всички стоят на едно място. Освен това, както сам каза, не съм виждала лицето му.

— Регън, всичко е наред. Честно казано, не съм и очаквал да го открием. Искаш ли още една бира?

— Всъщност, не.

Под свъсените му вежди очите му останаха загадка, докато се загледа в нея за момент.

— Връщам се веднага. Нямаш нищо против, нали?

Без да изчака отговора й, се отдалечи и се изгуби сред тълпата около бурето с пиво. Тя разтърка ръцете си с длани не толкова от студ, колкото от неудобство. Някакъв мъж се приближаваше към нея откъм намиращия се от лявата й страна паркинг, претъпкан с пикапи и джипове.

Хийт Парсънс. В училище чувствата й към него се колебаеха между неприязънта и страха. Той се подиграваше на косата, луничките и слабите й като пръчки крака, докато в четвърти клас не му разби носа в училищния автобус. Очите му бавно се пълнеха със сълзи, докато се взираха един в друг, разтърсени от последвалия шок. Той я притисна силно към прозореца и погледът му обещаваше отмъщение. Малко след това Наш се премести от Луизиана в Мисисипи, за да живее при леля си, и се записа в техния клас. Той се оказа олицетворение на типичната жертва и лесна плячка за деца като Хийт. Колкото и егоистично да беше, тя се зарадва, че някой друг стана обект на гнева и злобата му.

Регън се приближи към най-близката група от хора и проточи врат. Кейд, Монро и Сойер не се виждаха никъде. Вече само на няколко крачки разстояние, Хийт трепна, когато я забеляза, и тръгна към нея.

Устните й се изкривиха в усмивка въпреки неприятните спомени. След гимназията пътищата им се пресичаха рядко, макар да живееха в един и същи град.

— Регън Ловел? Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох с един приятел.

— Монро и Кейд Форнет са доста близки напоследък. Те къде са?

— Някъде наоколо. Какво става с теб? — На помощ й дойде вкорененият навик да води любезни разговори.

— Извадих лош късмет. Наложи ми се да се върна към корените си.

— Много съжалявам да го чуя. — Никакви следи от побоя, нанесен му от Наш преди няколко седмици. Макар да подозираше, че егото му все още е наранено.

— Да бе, сигурно. — Мъжът изплю струя тютюнев сок от лявата им страна.

Настъпи напрегнато мълчание, но той не си тръгна.

— Радвам се да те видя след толкова време. Сигурно скоро ще се срещнем пак. — Едва потисна порива да го отпрати с ръце.

— Чух, че са разбили студиото ти. Полицията има ли някаква идея кой го е направил?

Учтивата й усмивка замръзна, а нервите й предупредително се опънаха.

— Не съм сигурна. Взеха пръстови отпечатъци.

— Готов съм да се обзаложа, че няма да го открият.

— Защо мислиш така?

— Съмнявам се, че е бил толкова глупав да не носи ръкавици. — Той отлепи с език парченце тютюн, залепнало на долната му устна.

Идеята, която проблесна за миг, можеше да я изпрати направо във ФБР. Наблюдаваше го изпод спуснатите си клепачи и изрече лъжата с лекотата на опитен следовател:

— Не знам. Допуснал е правописна грешка в посланието, което ми е оставил, затова предполагам, че е доста глупав.

— Какво? — От прекомерно отбранителния му тон думата прозвуча рязко и кратко. Регън не забеляза напрежението, стегнало раменете му, докато не ги отпусна и започна да отстъпва назад.

— Е, както и да е. Надявам се, че ще го открият.

— Аха. Обзалагам се, че точно това искаш — каза тя, имитирайки предишния му сарказъм, но съвсем тихо и вече зад гърба му.

Въпреки че нямаше как да е сигурна, че именно той е мъжът от градината на майка й, ръстът и походката му го включиха в краткия й списък.

Сойер се измъкна усмихнат от тълпата. Този път не трябваше да се насилва да му отговори. Тревогата и напрежението, които Хийт предизвика у нея, се разтопиха под погледа, обгръщащ тялото й.

— Готова ли си да се поразходим?

— Звучи добре. — Наистина. Може би някой ден щеше да седи спокойно до него край огъня, но сега несигурността в отношенията им все още съществуваше. Макар да знаеха много неща един за друг, двамата се бяха променили и новата динамика се луташе между тях в търсене на някакво равновесие.

Без да пуска ръката й, той я поведе покрай редицата паркирани пикапи и джипове към гората. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-мека ставаше почвата и острите й токчета потъваха в нея.

— Обувките ми… — Облегна се на близкия бор и ги събу. — Ако настъпя още една шишарка, ще ти се наложи на връщане да ме носиш на ръце.

— Какво ще кажеш да го направя още сега? — Сойер се наведе и я вдигна като в люлка. Регън извика и обви ръце около врата му. Той се разсмя. — Впрочем няма да се връщаме.

Тя се отдръпна и го погледна, но в тъмнината не можеше да види изражението му.

— Я чакай малко. Аз не съм нудистка, за да го направя в присъствието на цялата тази тълпа тук, между дърветата.

Мъжът рязко спря.

— Щеше ли да се съгласиш, ако бяхме сами?

След няколко „хмм“ и „исках да кажа“ тя най-после се спря на „може би“.

Той отново тръгна, като се опитваше да я предпази от клоните, и измърмори:

— Е, ще трябва да го запомня.

— Ще се нараниш.

Сойер изръмжа презрително.

— Ти си съвсем лека.

Макар да не беше никак дребна, тя оцени комплимента.

— Имах предвид, като ме носиш из гората в такава тъмнина. Рискуваш да се блъснем в някое дърво или да се озовем в реката.

— Аз имам особено зрение, ако си спомняш. Освен това мога да намеря реката и със затворени очи.

— Като се ориентираш по какво? По шума на водата? — Тя се напрегна, но успя да чуе само смеха и разговорите около огъня и нежното свистене на вятъра.

— По него и по странното усещане. — Неохотата в гласа му я заинтригува.

— Усещане?

— Не се смей, но за мен реката е олицетворение на вечността. Тя е… жива. — Носталгичната нотка в гласа му не я изненада. В крайна сметка това беше мъжът, който засади лехи с цветя за починалата си майка.

Всичко в гърдите й сякаш пееше. Със сърце в гърлото, тя го целуна по бузата и обви плътно ръце около врата му.

— Стигнахме.

Плисканото на водата заглушаваше писъците на цикадите и шума от тълпата. Регън почти нищо не виждаше, но беше сигурна, че той се спуска в сухото дере. Вкопчи се в него по-силно.

— Недей да се притесняваш толкова. Вярваш ми, нали? — попита Сойер.

Превъзходството, което в тъмнината имаше над нея, означаваше, че с изключение на въпросителния му тон, тя нямаше никаква представа какво мисли той. Въпросът имаше много по-широк смисъл от контекста на това да го остави да я пренесе през гората. Наистина ли му имаше доверие?

В интерес на истината… не беше сигурна. Но всичко, което й каза онзи следобед, изглеждаше искрено. Искаше да му повярва. Освен това вече не беше тийнейджърка, заслепена от любов. Този път щеше да държи очите си широко отворени и защитните си сили в готовност.

Регън кимна и той продължи по склона. Ромонът на реката се усилваше, а лунната светлина се процеждаше между дърветата и се отразяваше върху повърхността на водата. Гледката беше магическа.

Сойер я пусна на земята, но когато се обърна към него, й направи знак да мълчи и прошепна:

— На отсрещния бряг има гнездо на бухал. Ако сме достатъчно тихи, може да го видим.

Тя се облегна на ствола на близкото дърво. Бор, ако се съдеше по кората и миризмата. Загледа се в мъжа, който наблюдаваше съсредоточено водата. На оскъдната светлина лицето му изглеждаше тържествено и замислено. Ролята, която играеше в града, беше на приятелски настроен шегаджия с винаги готова усмивка.

Но тя познаваше и другата му страна. Макар да беше сигурна, че не й е казал всичко, беше споделил с нея повече, отколкото другите знаеха за неговия живот след смъртта на родителите му. Борбата за оцеляване, тъгата, желанието да успее. И отговорността да задържи несговорчивите си брат и сестра заедно, когато всичко заплашваше да се счупи.

Регън имаше привилегията да се докосне до онази част от него, която никой друг не познаваше. Но бе захвърлила всичко, защото не й достигаше смелост. Горещи сълзи опариха очите й.

— Ето, гледай. — Сойер посочи към реката и тя откъсна поглед от него точно навреме, за да види как огромна бяла птица само на няколко сантиметра от водата разтваря безшумно криле. Издигна се с красота и грация, които предизвикаха друг вид сълзи, и кацна на един клон. Крясъкът й я стресна след тихия полет.

— Откъде знаеше? — Стараеше се да говори тихо и махна с ръка.

— Понякога, когато не можех да заспя, идвах тук.

— На лов?

Бухалът се обади отново. След кратка пауза дойде и отговорът:

— Да намеря покой, предполагам.

Вероятно след признанията им онзи следобед той се чувстваше объркан, притеснен и изпълнен с надежда точно колкото и тя. Обви ръка около врата му, за да облекчи болката, която долавяше у него.

Очите й бавно се затвориха. Нямаше нужда от светлина, за да намери устните му. За нея той беше олицетворение за вечност толкова дълги години, че можеше да открие пътя към него дори в най-тъмната нощ. Целувката им беше проста, сладка, с привкус на тъга.

— Ще дойдеш ли вкъщи с мен? — попита той с устни върху нейните.

Въпросът разпали искра в тялото й и изпепели меланхолията на момента.

— Да, моля те.

— Станала си истинска дама. — Той разроши с пръсти косата й. — Спомням си едно момиче, което не се страхуваше да изглежда малко диво в задната част на пикапа или на лодка.

— Няма да се забърквам с теб върху борови иглички, докато половината Котънблум, Луизиана, е на един хвърлей разстояние. — Опита се да звучи нравоучително, но не издържа и се засмя тихо.

Сойер плъзна устни по челюстта й и я захапа леко по врата. От топлия му дъх по тялото й премина трепет.

— За първи път съм напълно съгласен с теб. Искам една цяла нощ в голямо легло. Какво ще кажеш?

Двамата никога не бяха имали нито едното.

— Да, моля те.

Той се засмя гърлено и Регън извика, когато я вдигна отново. Вместо да се насочи обратно към огъня и колата си, я отнесе до водата и я пусна на земята. Усети под краката си хладен метал. Беше я качил в лодка.

— Твоя ли е?

— Не бих откраднал чужда, Регън — поклати обидено глава, но със зле прикрит хумор, и скочи на борда, разклащайки лодката. Тя пусна обувките си и се вкопчи в ръцете му.

— Кейд и Монро дойдоха с нея направо от сервиза. Ще се приберат с джипа ми.

Поведе я към задната част, докато бедрата й се опряха в металната седалка. Тя седна, обу сандалите и намери страничните дръжки. Той се наведе, отблъсна лодката от брега и мина покрай нея, за да стигне до кърмата.

Нощта се спускаше като плътна пелена зад нея, но неговите движения бяха точни и уверени. Двигателят изръмжа тихо и вятърът развя косата й. Дърветата оредяха и вече можеше да види високите брегове и широката част на реката, в която се движеха.

Сойер зави наляво към друг разклон, доста по-тесен, в който буйно течащата вода оплиска ръцете й.

Кеят се появи в далечината и белият силует на къщата му засия на лунната светлина. Но той насочи лодката направо към сушата, вместо към малкия пристан.

— Стой така за минута.

Заобиколи я, изтегли лодката на брега и я завърза за едно дърво. Когато се върна, тя се изправи и Сойер отново я вдигна на ръце. Чуваше как гази из плитчините, докато стигна до разкаляната земя. Бяха изминали само две седмици, откакто на същото това място прибързано го обвини в опит да саботира доматите й.

Сега мъжът, когото мислеше, че мрази, я носеше към дома си и освен ако не бе разчела погрешно сигналите му, имаше намерение да я задоволи напълно. Нервите й се обтегнаха. С изключение на бързия, вулгарен секс до стената, тази нощ щеше да бъде първата, която прекарват заедно от много дълго време.

Какво изобщо означаваше това?