Франсоа Мориак
Юноша от едно време (9)

Глава IX

Мари ме помоли да не ходя у тях на улица Еглиз Сен Сьорен, докато я няма майка й, която била заминала в Сулак. Щели сме да можем да се виждаме колкото си искаме в „колибката“ и в книжарницата. За разлика от улицата стълбището ни на улица Шеврюс приличаше на райско кътче. През трите дена, в които живяхме заедно със Симон в очакване да получим отговора на „госпожата“, често вместо в малката гостна сядахме на стъпалата на леденостуденото стълбище.

Нощем по-непоносими, отколкото през деня ни нападаха безбройни пълчища от най-големите и най-отровни комари, които се срещат по нашите географски ширини. Аз имах над леглото си мрежа против комари, преди да легна трябваше само да проверя дали някой свиреп хищник не е останал заедно с мен в клетката. Но над леглото на Лоран вече нямаше мрежа. На другия ден установих, че лицето на Симон е разкрасено от едно ухапване точно на клепача. Той не можа да се начуди как мога да обръщам внимание на такива работи.

— Ама няма нищо, господин Ален! Хайде пък сега, няма да седнем да се притесняваме заради някакви си там комари, заради един оток на окото!

Той все пак бе успял да заспи и беше излязъл още в зори. Дали пък не бе отишъл на утринната служба? Не посмях да го попитам, но откровено казано, не се съмнявах, че е било така. След закуска се срещнахме в полутъмната хладна книжарница почти без никакви клиенти. Бар беше на курорт в Аркашон^[1] и беше оставил всичко на гърба на Мари. Балеж беше или се преструваше на болен. На витрината с новоизлезли книги открих „Антология на съвременните поети“^[2] на Леото, в която направих много открития. Особено много ми харесваше едно стихотворение на някой си Франсис Жам: „След няколко дена сняг ще завали“. То предизвика възторга ми, „с радост ме рани“. Не можах обаче да споделя щастието си нито с Мари, безразлична към този вид поезия, нито със Симон, безразличен към поезията въобще. Той със свито сърце — дори повече от нас — очакваше отговора на „госпожата“. Непрекъснато ме караше да си тръгваме колкото се може по-скоро: „Скоро ще донесат пощата…“

Пресякохме улица Сент Катрин и по тясната улица Марго се спуснахме до улица Шеврюс. Целият погълнат от някаква история, която си разказвах в момента, вървях на няколко крачки зад Симон. Изведнъж в ушите ми отекна неговият вик, въпреки че в действителност промълви глухо:

— Госпожата е тук! Госпожата се е върнала!

Вдигнах глава ужасѐн. Да, нашето семейно чудовище, дионът, стоеше неподвижно пред вратата. Какво да правим? Посъветвах Симон да се върне в книжарницата, и да предупреди Мари за опасността. Ще се срещна с майка си лице в лице и щом мога, ще дойда при тях. Не се остави да го моля дълго и се изпари. Тайничко му завиждах, защото самичък трябваше да се изправя пред едно страшно, разгневено божество. Как бяхме могли да сме толкова глупави и да не се сетим, че тя би могла да отговори и другояче освен с писмо, да не предвидим, че ще се появи лично, от плът и кръв, и ще се нахвърли върху нас?

Всъщност реакцията й не е била толкова бърза — от момента, в който Прюдан й беше предал писмото, бяха изминали три дена. Веднага разбрах какво я беше накарало да се завтече към улица Шеврюс. Чакаше ме права, в малката гостна, все още с шапка на главата и щом влязох, ме притисна към себе си:

— Бедното ми момче! Добре, че не идвам прекалено късно!

Не се и съмнявала, че щом ми разкаже всичко за онова създание, и аз ще се откажа от него и дори ще ми бъде отвратително да си спомням за него. Както разбрах, след като получила писмото ни, в продължение на два дена била останала като сразена от гръм. После отишла на баните да се посъветва с господин настоятеля. Както тя се изрази, това, което научила от него, надминавало по гадост дори и отвратителния случай с бирника. Когато скандалът избухнал, господин настоятелят бил викарий в Леспар. През лятото поддържал наистина не постоянни, но доста близки отношения с отец Х… Така разбрал и за един друг скандал, който въпреки че не излязъл наяве, бил по-възмутителен и от първия.

В очите на майка ми жена, способна да съблазни един свещеник, едно духовно лице, да съгреши така, поправи се тя, дори само да се опита да съгреши (при положение, че наистина не се е случило нищо, както твърдели приятелите на отец Х… — не трябвало да изпадаме в грях, осъждайки необосновано някого) — такава жена е обладана от дявола, прокълната е и само от допира с нея можеш да се заразиш от срамна и неизлечима болест.

— Виждаш как и ти самият онемя от отвращение…

— Не, мамо, аз знаех за това.

— Знаел си!

От изумление изгуби дар-слово. Знаел съм и въпреки това съм искал да дам името си на едно такова същество, да я запозная с майка си, да й подаря Малтаверн и да се свържа с нея за цял живот! По добре познатия ми маниер тя закри лицето си с ръце: „Боже господи — изхлипа, — какво съм ти сторила?“ Винаги когато правеше така, придружаваше този жест с ропот срещу Бога. Сега пак.

— Мамо, опитай се да разбереш.

Напомних й, че всяко събитие изглежда иначе, ако го погледнеш от обратната му страна. Целият орден, чийто член бил отец Х… се вдигнал в негова защита, прехвърляйки цялата вина върху нея, неморалната жена, истеричното момиче, което поискало безуспешно да го погуби. Господин настоятелят е изслушал само едната страна. В действителност Мари е била съвсем младо момиче, много религиозно, послушна ученичка на отец Х… сполетяна от страшно нещастие. За нея той бил единствената опора.

— Знам каква е била истинската й роля в цялата тази история, чието мрачно продължение ти е неизвестно: малка мъченица. Да, било е точно така. И — добавих аз — тя ще бъде моята жена, която имах щастието да срещна по пътя си.

— Полудял си, бедното ми дете, тя те е подлудила!

Опасявахме се от разгневено божество, а пред себе си виждах просто смазана от скръб майка, сломена християнка, а това, което й бях казал, вместо да разклати, само засили нейната убеденост, че е права. Впрочем никога не съм виждал мама да се съгласява с нечии аргументи и дори само да ги изслушва. Застанала права насред стаята, тя ровеше из чантата за носната си кърпичка, разглеждайки чудовището, в което се бях превърнал. Изсекна се и изтри очите си с кърпичката. Опитах се да я притегля към себе си и да я целуна, но тя се отдръпна, сякаш се боеше да ме докосне. Може би пък наистина се страхуваше от мен?

— Слушай, Ален…

Виждала, че съм бил обладан от дявола, че съм бил омагьосан и нищо няма да успее да получи от мен, но съм можел да отстъпя на майка си поне в едно: да й дам време за размисъл, да се съглася на отсрочка, която, като се има предвид възрастта ми, би се наложила дори да ставало дума за нормален годеж с момиче от нашия кръг. Усетила сигурна почва под краката си, майка ми започна да говори, без да повишава тон. Нима можело да има човек, който да не приеме това предложение за разумно? Дадох съгласието си с едно неопределено кимване с глава.

— Да кажем, една година… След една година отново ще поговорим за това.

Усетих как въжето се затяга около врата ми. Възпротивих се и се съгласих само на четири месеца, колкото оставаха до Нова година. Какво пък, за четири месеца човек можеше да си поотдъхне, да се поогледа наоколо. Тя поиска изцяло да й предоставя тези четири месеца, да не се отделям през това време от нея и да бъдем заедно чак до Коледа.

— Освен — казах аз наслуки — ако в началото на учебната година не се наложи да ида в Париж по работа.

— Каква работа?

— Моята дисертация.

— Ти дисертация! Каква дисертация?

— Та нали съм ти казвал. Никога не слушаш, когато ти говоря за моята работа. Темата е за зараждането на движението на францисканците във Франция. Моят професор Андре Дюфур ме посъветва да се заема с нея.

Но тя вече не ме слушаше. Свали шапката си, като вадеше бавно от нея дългите карфици. Попитах, дали няма да се върне в Малтаверн. Не, разбира се, не можела да ме остави сам. Била телеграфирала на Луи Ларп и жена му. Довечера щели да бъдат тук.

— Впрочем ще идем където поискаш, пък можем да останем и в Бордо. На твое разположение съм, както всъщност е било винаги.

Какво да правя? О, боже! Как можах да повярвам съвсем по детински (но в това вярвахме и тримата), че по един или друг начин действителността ще се съобрази с нашия план и всичко ще стане както го решим ние, че реакциите на майка ми ще бъдат точно такива, каквито сме си ги представяли.

— И още едно нещо искам да те помоля, Ален, но обещай, че няма да ми откажеш: искам да се съгласиш да се срещнеш с господин настоятеля. Той ще дойде утре на закуска. Можеш да не говориш с него, както решиш.

Щом майка ми се прибра в стаята си, аз влязох в стаята на Лоран, събрах набързо куфара на Симон Дюбер, махнах чаршафите от леглото и ги скрих под скрина. Със същия този куфар Мари и Симон ме видяха да влизам в книжарницата, изнемогващ и целият в пот. Мари, която в това време продаваше един „Пътеводител Бедекер на Югозападна Франция“, дойде при нас в „колибката“, където Симон нетърпеливо ме заразпитва: „Бедни мой Симон — казах му аз, — кълна ви се, че мама не е умряла и няма намерение да умира.“

Докладвах им възможно най-точно какво беше станало между мен и майка ми. „Тя ме подчини на волята си както винаги; както завинаги ще й се подчинявам отсега нататък.“ Мари възрази:

— Но, бедното ми момченце, никога не сте били господар на положението както сега, стига да имате волята да го направите. Майка ви би била съгласна на всичко, само и само да развали годежа ни… поне на първо време, защото няма защо да се заблуждавате: тя никога няма да се откаже от хилядата хектара на Серис, няма да се откаже преди смъртта си да царува над обширна империя от борове и пясъци, над онази горяща пещ…

— Но, Мари — възразих тихо, — та нали сме сгодени „наистина“…

Тя поклати глава и когато Симон отиде в магазина, за да ни остави насаме, ми каза:

— Да, може би си повярвал в това, поне за няколко минути от нашата нощ. Благословен да си за тези няколко минути. Но добре знаеш, че не е „наистина“…

— Защо, Мари? Защо?

Облекчението, което изпитах, ме ужаси. Симон дойде при нас, цял погълнат от мислите си, сякаш без да ни забелязва.

— Ние сме кръгли глупаци — каза той. — Отначало помислих, че Прюдан ни е предал. Но в продължение на няколко дена госпожата наистина е смятала да ни изненада, като напусне Малтаверн и отведе със себе си и баща ми. Но тя знае, че даже и без да напуска градчето, за мястото на баща ми биха се явили повече кандидати, отколкото можете да изслушате за един ден. А че баща ми знае границите на имотите, това наистина е много удобно, но в крайна сметка може да се прибегне и до помощта на кадастъра.

— А може би — казах аз на Мари — веднага щом майка ми е разбрала от господин настоятеля коя сте и как добре сте се справили с работата в книжарницата на Бар, си е дала сметка какво бихте могли да направите от Малтаверн. Между нас казано, майка ми ни най-малко не заслужава славата си на делова жена. Страстната й привързаност към собствеността се изразява най-вече в гордостта, че притежава стройни борове, а всъщност много от тях изгниват и губят от цената си, вместо да бъдат отсечени. Ако станете господарка на Малтаверн, ще видите, че незабавно могат да се получат приходи от стотици хиляди франка, без каквато и да е вреда за имота. Дори напротив…

Смеейки се, тя ме попита дали се опитвам да я съблазня, или да я накарам да съжалява. Аз протестирах.

— Вие наистина сте син на „госпожата“ — въздъхна тя. И тихо допълни: — Всъщност и ти имаш не по-малко силна воля от нея.

— Да — прошепнах аз, свеждайки глава, — нали знаете, че в главата ми се върти една натрапчива мисъл? Знам на кого ще приличам през 1970 година. Често съм ви разказвал за стареца от Ласю…

Някакъв клиент повика Мари, но Симон беше чул какво казвам:

— А аз, господин Ален, какъв ще бъда аз през 1970 година? Или по-точно какъв ли бих бил, защото тогава от мен ще са останали само костите ми. Ще бъда едно нищо. Докато вие ще сте изживели един истински живот, живот, за който може да се разказва, за който вие сам ще разказвате, защото аз, свидетелят на вашия живот, няма да съм вече жив. През 1970 година пак ще бъдете пръв по съчинение, ще видите! А аз…

— Вие, Симон — сега вече знаем това, — отново се намирате на точката, от която тръгнахте. Царството, което помислихте, че сте напуснали, е вътре във вас и където и да идете, то ще е с вас.

— Никога! — възрази той с глуха ярост в гласа, доста комична заради произношението му. — Хайде де, да не би да мислите, че ще ида да ги моля да ме приберат отново!

Не отговорих, но след кратка пауза, като видях, че се е успокоил, с привидно безразличие го попитах дали все още понякога се вижда с господин настоятеля. Не, не се виждали: „Но от време на време си пишем по някое и друго писмо. Той не се е отрекъл от мен.“

— Утре той ще дойде на закуска на улица Шеврюс. Искате ли да му предложа някъде по това време да наминем край книжарницата?

Този път Симон не избухна, каменното му лице дори леко поруменя, както в деня, когато ме позна на улица Сент Катрин. Той каза:

— Ще се радвам да го видя… но като приятел, нали? Не като наставник! Свършено е с това. Няма нужда някой да ме поучава какво да правя.

— Нямате нужда от никой, Симон, освен може би от него. Винаги има някой, който, за добро или за зло, прониква по-дълбоко от нас в душата ни, по-добре разгадава истинската ни същност. За мен такъв човек беше Донзак, после Мари. Пък и вие.

— Аз ли, господин Ален? Аз? Какво съм ви дал аз?

— Вие сте изцяло прозрачен и ме карате да вярвам в божията благодат. Лишен сте от всичко, с което аз съм обсипан и заради което ще се огъна под тежестта на огромното си имение, докато вие…

Донзак не може да не се сети, че тук предавам само смисъла на разговора ни в малката стаичка зад щанда на книжарницата, в която ние със Симон си разменихме незабравими реплики: всеки от нас двамата прозря, и определи призванието на другия. Не от този ден за първи път помислих да пиша: никога не съм преставал да мисля за това; но този ден разбрах, че мога да стана писател, дори и да трябва да публикувам книгите си на собствени разноски. Бих могъл да публикувам и това, което пиша в момента. Ще трябва само да перифразирам последната глава от „Възпитание на чувствата“^[3]: „Той не пътува, не позна меланхолията на презокеанските кораби, студеното осъмване в палатката, изумлението от гледките и развалините, горчивината от свършилата обич. Не се завърна, защото не бе заминал…“

Когато излязох навън, видях, че над щастливия град валеше проливен дъжд. Зачаках да престане пороят заедно с други минувачи, които се радваха и се поздравяваха един друг. Но на мен ми беше леко не само заради проливния дъжд. Утре отново щях да дойда тук, бяхме си определили среща. Но вече бях излязъл от книжарницата, излязъл в пълния смисъл на думата. Бях получил това, заради което един ден бях влязъл в нея. Бях се отърсил от Малтаверн и от безкрайното си детство — с един поглед обхванах живота си, този живот, който Симон убедено предричаше, че ми е съдено да изживея. Ето че и аз като него, макар че имах затъмнение на левия си дроб, вече не се съмнявах в нищо, вече бях сигурен, убеден, че няма да умра, въпреки че болестта бе поразила брат ми Лоран и всеки ден отнасяше толкова много момчета и момичета; но аз няма да умра, ще живея, ще започна да живея.

Когато дъждът спря и успях да пресека улица Сент Катрин и по улица Марго да стигна до улица Шеврюс, вече знаех, че е невъзможно да се оттегля заедно със Симон в посока на Малтаверн, а ще замина за Париж и нека става каквото ще — всяко нещо трябва да дойде с времето си. Но нямаше да се разделя с онзи Малтаверн, откъдето бях изплувал, щях да го взема със себе си, той щеше да бъде моето съкровище — като съкровището, което бяхме закопали някога с Лоран под един бор, за да го намерим следващата ваканция: просто една кутийка с няколко ахатови топчета…

Донзак с право няма да повярва, че съм прозрял всичко така ясно на излизане от книжарницата, докато в това време пороят се лееше над улица Сент Катрин. Но зародишът на това видение беше вътре в мен и дори сега, като пиша, усещам същото онова чувство за нещо безвъзвратно отхвърлено, за нещо започващо. Радост! Сълзи от радост!^[4] Безкрайно пътешествие, по време на което дори и бурите носят наслаждение. На двадесет и две години съм. На двадесет и две години съм. Не че се радвам заради това: ужасно е дори когато вече не си на петнадесет, после на осемнадесет… Знам, че отсега нататък всяка следваща година ще е стъпало, по което ще слизам надолу… Но аз спирам на стъпалото на моите двадесет и две години или поне се самозаблуждавам, че спирам, защото всъщност нито Юр, нито времето спират да текат.