Франсоа Мориак
Юноша от едно време (10)

Глава X

Мама ме чакаше на стълбищната площадка, но без да изглежда ни най-малко разтревожена или измъчена, както очаквах. Пребледняла от ярост, тя стоеше пред мен такава, каквато мислех, че ще я видя, след като слезе от колата; но тогава тя не беше такава. Един господ знае какво я беше извадило извън себе си от яд, докато ме е нямало.

— Спала е тук! Осмелил си се да я оставиш да спи тук, в леглото на горкия ти брат! Онази безсрамница!

Как можах да не се сетя за това! Веднага щом ми е видяла гърба, е започнала да души и с безпогрешния си нюх веднага е открила чаршафите, неумело прикрити под скрина.

— Чаршафите са мръсни, и още как. И ти си спал на тях. В дома на майка си, в леглото на брат си! Ако съм могла само да си помисля, че си способен на такава мерзост! Пък и смееш да се усмихваш, нещастник такъв! Какво е направила тя с тебе!

— Не се смея, а тъжно се усмихвам на това, че за пореден път извършваш обичайния си грях — съдиш другите необосновано. Младата жена, която оскърбяваш по този начин, никога не е идвала тук. Трябва да знаеш, че ако беше идвала тук (поколебах се малко), нямаше да имаме нужда от леглото на Лоран.

Тя не реагира. Сигурно не беше разбрала какво искам да кажа.

— Тогава кой е спал в тази стая, на тези чаршафи? Кого си прибрал от улицата, а?

— Но, мамо, ти го познаваш, познаваш го от бебе.

Реши, че й се подигравам. Когато запратих в лицето й името на Симон, тя за няколко мига остана безмълвна.

— Ха! Само той липсваше, тоя ренегат!

— Да загубиш вярата си, още не значи, че си вероотстъпник. Всеки семинарист, напуснал семинарията, е жертва на грешка на стрелочника.

— Той премина на страната на врага, знаеш добре.

— А ако ти кажа, че през двата дена, през които живя тук, ходи на утринната служба в шест часа?

Откровено казано, нямах неопровержимо доказателство за това. Може пък да беше станал в зори по стар селски навик. Но не успях да устоя на изкушението да объркам горката си майка. Съжалих я в този момент. Казах й, че би трябвало да се радва на това, което научи от мен, а не да й е мъчно.

— Докато си правила обиск и си търсила следи от престъпленията ми, аз разговарях със Симон — имах среща с него — и го убедих да се съгласи да се срещне с господин настоятеля. Бъди спокойна, не тук.

Луи Ларп, облечен в лятното си бяло сако, отвори вратата и обяви: „Госпожо, масата е сложена.“

 

 

Не си спомням да съм виждал някога майка си тъй смутена, колкото на онзи обяд, така разколебана в правотата си, във всичко, което е най-важно за нея — че винаги има право и главно, че хората са такива, каквито ги вижда тя, и не могат да бъдат различни. Ако не я бях излъгал и малкият Дюбер наистина е ходил на утринната служба, тогава, значи, зле го е преценила. По-лесно й беше да отхвърли изцяло всичко, което й бях казал за „онази безсрамница“, и да се придържа към изтърканата си представа за наивното момченце, омагьосано от някаква разпътна жена: но за нея тази жена щеше да си остане завинаги непозната. А ето че Симон се беше появил отново. Впрочем той никога не беше изчезвал съвсем от хоризонта и си беше останал предмет на разногласия между господин настоятеля и мама.

Откъде взимам всичко, което пиша тук за мама, ако не от самия мен, от една определена представа, която съм си създал за нея? Не се ли опитвам, откакто водя този дневник, да покажа на Донзак един въображаем Малтаверн, недействителен като Спящата красавица, Звяра и Руке Качулката^[1]? Как е било в действителност? Майка ми, която иначе има твърде добър апетит и винаги следи какво й се сервира, а готвачката трепери от безапелационните й преценки, онази вечер дори не се докосна до храната и едва приключила вечерята, се оттегли в стаята си, предоставяйки ми възможността да изляза. Но аз не излязох и тъй като не исках да изгубя нито глътка от освежения от бурята нощен въздух, отворих всички прозорци; ала заради комарите трябваше да се примиря да седя на тъмно и да не чета.

 

 

Четенето дотолкова запълва живота ми (понякога се питам дали то не ме избавя от необходимостта да живея), че може би, макар и двадесет и две годишен, нямаше да знам какво се крие зад шаблонния израз „вътрешен живот“, ако комарите в родния ми град често не ме принуждаваха да съзерцавам парченцето звездно небе над покривите, ограничено от правоъгълника на прозореца. Може би никога не бих узнал това, което знам и което е толкова невероятно, че не съм казвал никому за него от страх да не ме помислят за самонадеян глупак или луд; става дума за това, че думите „царството божие вътре във вас е“^[2] са верни в буквалния смисъл на думата — за да проникнеш в това царство, достатъчно е само да се спуснеш дълбоко в себе си.

Ако всичко, което изпитах онази вечер, е важен момент в живота ми, то е, защото се домогнах до това царство така, както не съм успявал да го направя никога преди това, макар че несъмнено тогава бях потънал в тежки грехове. А бях възпитан да вярвам, че смъртният грях безвъзвратно ни отрязва пътищата към Бога, което подбужда грешника да се отпусне съвсем, да си каже: „така и така съм изгубен“, и да прекрати борбата. Онази вечер чух един добре познат ми призив и потиснат от чувството за вина, прибягнах към хитрост, измислена от Донзак; трябва да си кажеш следното: „Ако бях един от многобройните християни, които са искрено вярващи, но са лишени от правото на изповед, защото са калвинисти или лютерани^[3], бих поискал опрощение направо от Този, който е вътре в мен. Пълното разкаяние^[4] не е недостъпно за нас, както ни карат да вярваме, то не е предназначено само за светците; ние можем да го постигнем — така както и царството божие: то е вълшебната дума, която непременно ще ни отвори вратата към него.“

И така, започнах да мисля за всичко, което се беше случило между Мари и мен, и установих, че не изпитвам съжаление и не чувствувам греха си като кощунство, а като благодат, и че най-лошото, което би могло да ми се случи, е в моята история да не се беше появила никаква жена… Но не, тогава самото й отсъствие би било благодат. От този момент сякаш не говорех със самия себе си. Обзе ме пълно спокойствие. От време на време си тананиках молитвата на Расин с музиката на Менделсон, на която ни бяха научили в колежа, или тази на Гуно, която господин настоятелят обича повече.

Сърцето пълно със любов към тебе,

о, Боже, мигар някой ще смути?!

Пред волята всевишна — в своя жребий

то себе си самото не пести!

Каква по-дивна участ да обсеби —

и в този свят, и в звездни висоти —

сърцето пълно със любов към тебе?^[5]

На сутринта мама не стана от леглото. Капаците на прозорците й останаха затворени. Нейната мигрена не приличаше по нищо на мигрените на всички други жени. Не спеше по цяла нощ, налагаше си на челото обезболяващи компреси. Накара ме да я извиня пред господин настоятеля. Може би, за да направи възможен разговора ни с господин настоятеля на четири очи, преувеличаваше силата на болките — това беше последната й надежда. Настоятелят с мъка скри радостта си, че ще закусваме само двамата с него. Спаруженото му лице, което той непрекъснато мачкаше, сякаш е среда на хляб, обикновено мрачно и угрижено, сега бе озарено от невинна, почти детинска радост. Изглеждаше много остарял, тонзурата му вече не се нуждаеше от бръснар и най-важното вече не ходеше изпъчен: ето с кое се различаваше от онзи свещеник от времето на детството ми. Беше изгубил важния си, самоуверен вид.

Успях да отклоня първите му опити да ме накара да проговоря, които той направи, за да изпълни нарежданията на майка ми. Уверих го, че тя неоснователно си е въобразила, че е единствената жена в моя живот и за да се отърва от нея, за мен не съществува друг изход, освен да сключа брак, пък бил той и безразсъден в очите на обществото. Внимавах да не успокоя господин настоятеля докрай, оставяйки у него впечатление, че за мен още далеч не всичко е решено.

— Но — казах аз — не аз представлявам сега интерес за вас (той се опита да възрази), искам да кажа — сега, в този момент, не аз съм този, заради когото трябва да се хвърлите във водата, а по-скоро е Симон, с когото сега се срещам всеки ден. Да, сега му е времето да го измъкнете на брега — но този път той сам ще се насочи натам, където чувствува, че е призванието му, а вие ще трябва само да облекчите пътя му. Но внимавайте, не забравяйте, че само да му споменете за „духовно наставничество“, и той ще побеснее.

Слушаше ме със смирено внимание, което ме трогваше. Горкият настоятел — цялото му пламенно, но неосъществено бащинско чувство се бе изляло върху това селско момче — не че то беше безсърдечно, разбира се, но бе някак закоравяло и ожесточено. За него той говореше неуморно: „Знаеш ли, никога не съм го изпускал от поглед, винаги, без той да подозира, съм бдял отдалеч над него. През първата си зима в Париж се разболя от възпаление на белите дробове. Влязох във връзка с хазяйката му, пуснах й нещичко, тайно, разбира се, и тя ми даваше сведения за здравето му. Иначе Симон можеше да си помисли, че е ударил и неговият час, ако ме видеше, че бродя около постелята му.“

Майка ми лежеше в стаята си, така че нищо не пречеше на настоятеля да се срещне със Симон на улица Шеврюс, вместо в книжарницата. Той се съгласи, „но само ако разреши госпожата“. През открехнатата врата й предадох молбата му, а мама ме прекъсна с гласа, с който говори, когато е болна: „Правете каквото искате, само да не го виждам.“

Срещата се състоя в малката гостна и продължи почти два часа; после Симон си тръгна бързо за вкъщи, без дори да си вземе сбогом с мен. Двамата се били разбрали Симон да остане още една година в Таланс, където свещеникът, „светият абат Муро“ бил приятел на настоятеля и щял да поеме грижата за Симон, като го подготви за завръщането му в семинарията — естествено не тази в Бордо, а може би в Иси-ле-Мулино. Всичко това изисквало много размишление и тичане.

Аз от своя страна обещах на настоятеля, че в скоро време ще може да ме види в Малтаверн: В крайна сметка майка ми ме бе убедила да се съглася, да замина, макар и с половин уста. Заявих, че първо трябва да си направя някои бележки, необходими за дисертацията ми, и трябва да ходя в общинската библиотека; съмнявам се дали някой може да се похвали, че ме е видял там през всичкото това време…

 

 

Отново отварям тази тетрадка два месеца по-късно. Това, което преживях, не се поддава на никакво описание, не се изразява с думи: има един вид срам, който не може да бъде изразен. Това, което ще успея да кажа тук за всичко случило се — както и за всичко останало, — е просто излагане на събитията в известна последователност и порядък. Все пак ще се опитам: трябва да удържа обещанието си пред Донзак… Но откровено казано, за какво ли ми е този предлог? Сякаш не изпитвах удоволствие отново час по час да преживявам срама си — чак до края на историята, или по-точно — до края на тази глава от моята история, която започва едва сега!

Пиша тези редове на 20 октомври, с тетрадка на коленете си. Намирам се в нашата ловна къща в местността Шикан, на километри от най-близкия чифлик. Времето е меко и мъгливо, в такъв ден би трябвало да прелитат много гривяци, но тях ги няма: топло е, крият се из дъбовете и се угояват с жълъди. Виждам в профил острия нос с изпъкналата брадичка на Симон, който между върховете на дърветата внимателно следи небесните булеварди, по които ще се появят ятата, ако се появят, разбира се. Чува се изсвирване, при Прюдан идва някакъв арендатор и го пита:

— Passât palumbes?

— Nade! Nade!^[6]

Както Юр, така и гигантските дъбове, под които е сгушена къщичката ни, винаги са ме карали да чувствувам отчетливо вечността, да осъзнавам преходността на човешкия живот. Човекът не само че не е дори мислеща тръстика — той е по-скоро мислеща мушица, която за кратките мигове живот намира време да се съвкуплява, ето кое е ужасното. От случилото се ще се опитам да запиша малкото, което ми се струва, че мога да кажа.

Не ходех в градската библиотека, но не защото почти всяка вечер отивах на улица Еглиз Сен Сьорен. С Мари се срещахме едва след затварянето на книжарницата и лесно бих могъл да съчетая изискванията на работата си върху дисертацията с изискванията на страстта си. Но през тежките и тягостни часове в замрелия от жегата град единственото нещо, което можех да правя, беше да чакам… Е, и какво? Къде е тук драмата? Това е историята на всеки човек на една определена възраст в един определен момент. Да, трябва да си християнин като мен, или да си бил християнин като Мари, за да повярваш, че инстинктът за продължение на рода надхвърля границите на нашия земен живот. Или по-точно трябва да си от категорията на непримиримите християни, към които спадам и аз: каквото и да си позволят те, никога не търсят извинение за него. Ако загинат, загиват с отворени очи.

Едно нещо само не будеше вече съмнения у мен: че Мари е била искрена в деня, когато бе дала израз на страха си да не би да ме откъсне от Бог и когато ми се бе сторило, че „крие нещо“. От Бог се беше отказала заради себе си, не заради мен. Тя твърдеше, че съм направен от сплав, сляла в едно това, което съм получил от Христос, с това, което съм получил от Кибела^[7]… Но според думите й християнското преобладавало: „Не искам да те погубя“ — повтаряше ми тя. Възразявах, напомняйки й за нашата нощ в Малтаверн. Защо, питахме се ние, вече не е същото! Защо всяка вечер унизително се завръщах на улица Еглиз Сен Сьорен, след като предишната вечер на раздяла се бяхме уговорили, че е за последен път? Защо тези непрестанни падения така малко приличаха на нашия сън в лятна нощ, който за миг ми разкри цялото щастие на този свят — сякаш тогава нашите души само за една вечер бяха получили разрешение да се съединят заедно с телата ни? Но сега отново бях обречен да бъда отвратен. Кой ме беше научил на това?

„Какво се опитваш да направиш?“ — би казала горката ми майка. Мари беше различна от всички останали жени, може би защото като момиче е била благочестива. И това не беше лъжа: нейното страдание беше безкрайно по-силно от моето. Страданието я караше да изглежда по-стара или по-точно издаваше истинската й възраст, докато аз според нея имах все същия ангелски вид — „и крилцата ти дори не са измачкани“, казваше тя с насмешка и тъга.

 

 

Докато ме чакаше на улица Шеврюс, майка ми бродеше от стая в стая със своето трагично изражение на лицето, предназначено за особено критични обстоятелства. Протаках нещата колкото можех под предлог, че имам да чета в градската библиотека. Тя ме накара да й кажа поне деня на заминаването ни. Категорично отказах да определя точна дата. След това цяла седмица не попита нищо и повече не позволи да я правя на наивна. Добре знаеше откъде се връщам всяка вечер и знаеше, че го знам. Целуваше ме само за да ме подуши, но все така оставаше сляпа за онова, което би я преизпълнило с радост, ако можеше да го разкрие: мислеше, че съм оплетен в паяжини — и аз наистина бях, или по-точно оплетено бе тялото ми, и то в миговете на очакване и няколкото минути след това. Мама дори не се и досещаше, че вече и дума не можеше да става между мен и Мари да се свържем завинаги: от временното ми заробване тя правеше извод, че съм заробен завинаги.

Излизах вечер, след вечеря, сит и уморен. Мама знаеше, че тогава не правех нищо лошо: винаги й предлагах да дойде с мен. Тя отказваше, но беше спокойна. Понякога се връщах след час, понякога по-късно, ако бях ходил да слушам оркестъра на открито на площад Кенконс, който свиреше там през лятото; но най-често се задоволявах с по един сладолед в кафене „Комеди“ и въпреки комарите бродех по алеите на Градската градина, далеч от тълпата, скупчена около военната музика на петдесет и седми полк.

 

 

Сигурен бях, че сега, в края на август, няма кого да срещна тук. Но онази вечер на пейката, на която седнах в единия край на терасата, имаше един младеж с лула. Седнах колкото се може по-далеч от него, без дори да го поглеждам. Той ме попита подигравателно:

— Останал си в Бордо в края на август? Не си ли в Аркашон или в Понтияк, или пък Люшон?

Познах един студент от последните курсове на име Келер — от онези християни, които „слизат при народа“, „сеяч“^[8], от този род момчета, които се дразнят от мен, преди да съм си отворил устата.

— Може би — казах аз загадъчно — тук ми е по-приятно.

Той изръмжа:

— Никак не се изненадвам да чуя това от теб.

Когато се запознах с него във Факултета преди две години, този апостол отначало ме омая, после започна да проповядва; но това бяха времената, когато в „Под погледа на варварите“^[9] на Барес намирах отговор на всичко и взимах оттам готови фрази, с които се защищавах от другарите ми с „волен, язвителен смях“. Рязко се отделях от всички останали с „гладката си повърхност“. Държах се така и с Келер, който бързо ме определи като представител на най-презряното нещо на този свят: обезпеченият едър буржоа.

— Какво всъщност знаеш за мен? — отвърнах му аз. — Само това, което съм ти показал от себе си, за да ме оставиш на мира и ти побърза да го направиш. Със същия успех бих могъл да изиграя ролята на „възвишена душа“ от тия, дето ти ги обичаш.

— А какво ли има отдолу под всяка от тези твои маски? Сигурно е нещо, което не е много приятно за гледане…

— Аз пък да не би да те моля да ме гледаш?

Очевидно тонът ми бе поразил този християнин, защото той веднага добави:

— Извинявай, наистина нямах право да се отнасям толкова високомерно. Всички сме еднакво жалки.

— Е да, Келер, но има огромна разлика между един нещастник като мен, преситен и разглезен, погълнат само от собствените си страдания, и един нещастник като теб, който жадува и копнее за справедливост.

— О, но знаеш ли, все пак и аз се стремя към удоволствието. Трябва пак да се срещнем — каза той въодушевено. — Няма да ти държа проповеди.

Чувствувах необходимост да се изповядам някому. Не можех да издържам вече. Казах:

— С удоволствие, но сега преживявам тежък период. Сега съм твърде далеч от Бога.

Той ме хвана за ръката и я задържа за малко в своята.

— „Когато мислите, че съм най-далеч от вас, тогава най-близо съм.“ Нали знаеш тези думи от „Подражанието“^[10]?

— Не става въпрос за това, че съм душевно студен, а не съм закоравял — аз върша зло.

— Вършиш зло ли?

— Да, а тази, с която го върша, също като мен желае да се откажем от злото… Но всеки ден в един момент то се оказва извън нейната и моята власт…

— Да, разбирам — каза замислено Келер. — Добре тогава, ще се моля за теб, ще кажа и на други хора да се молят за теб. Много съм близък с игуменката на манастира на визитандинките^[11]…

— О, не! — възразих аз. — Няма нужда. Това са такива глупости, дори нещо повече от…

— И ти наричаш това глупости?

Станах и отново заговорих по начина, от който Келер се дразнеше във Факултета.

— Да, аз съм смирен, нямам равен на себе си по смирение и не смятам, че която и да е моя постъпка е от значение.

— Но вечното ти спасение зависи и от най-малката ти постъпка. Нима не вярваш, че е така?

— Не, не вярвам… Виждаш ли, Келер, най-лошото при мен са не постъпките, даже не и мислите ми. Най-лошото е, че съм равнодушен към страстта, която е овладяла теб, християнина, както и всички млади активисти социалисти, анархисти… Най-лошото у мен е, че съм равнодушен към страданията на другите, примирил съм се със своето привилегировано положение…

— Ти си буржоа, едър буржоа — трябва да го убиеш в себе си. Ние ще го убием, ще видиш.

— Буржоазията има як гръб. Между другото аз съм потомък на старите ландски селяни, които принуждават възрастните си родители да работят, докато пукнат, а когато вземат някое младо момиченце да им прислужва — „слугинче“, както го наричат на местния си диалект, и то издържи, това се дължи на факта, че на тази възраст човек е способен да издържи какво ли не…

Млъкнах засрамен, че съм се изповядал на тази случайно срещната възвишена душа, и станах:

— Сбогом, Келер. Не тръгвай след мен. Забрави какво съм ти казал. Забрави за мен.

— Нима мислиш, че мога да те забравя! Ще се видим в началото на учебната година, нали? Обещай…

Горкият Келер! Сега щеше да се моли и да страда заради мен, щеше да кара да се молят и да страдат заради мен и светите сестри. Какво безумие! И все пак към нищо на този свят не бях по-чувствителен, отколкото към тази общност на душите на земята и на небето и тяхната взаимна зависимост: Келер ме дразнеше, защото се беше докоснал до най-съкровените ми тайни, но не се и съмнявах, че е в негова власт да оказва влияние върху тях и променя хода им. Не, не смятам, че това, което се случи на другия ден, по някакъв начин е свързано с онази среща в Ботаническата градина. Това, което се случи, беше в порядъка на възможното и дори неизбежното: мама не издържаше на тази напрегнатост и неопределеност, времето минаваше и тя вече трябваше да направи нещо…

 

 

На следващата сутрин, щом отворих очи, вече знаех, че в обичайния час няма да има нужда да звъня на вратата на къщата на улица Еглиз Сен Сьорен, защото Мари ще ме чака зад вратата. Не валеше, но сигурно беше валяло на друго място, защото се дишаше по-леко. Това ми позволи цял ден да се шляя като бездомно куче по крайбрежната улица. Стигнах чак до доковете. Върнах се с трамвая, сред тълпата докери на зиданата платформа. Поскитах още малко. Никакво значение нямаше какво ще правя, докато дойде жадуваният миг. В шест и половина Мари я нямаше зад вратата, позвъних, но никой не отвори. Сигурно някой я беше забавил. Реших да се поразходя из квартала, не издържах повече на едно място. Потопих се за десет минути в мрака на „Сен Сьорен“ — най-тъмната църква в града; после пак отидох пред дома на Мари. В този момент я видях да прекосява улицата. Беше бледа и задъхана. Извади ключа от джоба си: „Влизай бързо.“ Въведе ме в гостната, където капаците на прозорците бяха спуснати. Още не си беше свалила шапката, когато ми каза: „Току-що се видях с майка ти.“

— Къде? Заговори ли я?

— Да, представи си! Тъкмо показвах една книга на някакъв клиент. Смути ме настойчивият поглед на една дама — малко пълна, облечена в черно, — която беше влязла преди малко. Веднага разбрах, че не ще да е клиентка, а се интересува от мен. В този миг видях теб, Ален, да, видях те, пред мен се появи ангелският ти лик, той изведнъж се отдели от това едро властно лице на Агрипина^[12] или на Аталия^[13]. Познах майка ти — беше толкова близка до представата, която си бях създала за нея. Изглежда, че наистина, в буквалния смисъл на думата „могат да те изядат с поглед“. Малко е да се каже, че ме изяждаше с поглед — разкъсваше ме. Струваше ми се, че знам какво значи да си нечий враг. Но не да си мразен, да си мразен истински — това се случва по-рядко, отколкото си мислят хората: сякаш някой те подлага на бавна смърт, за да й се наслаждава, ако е възможно, колкото може по-дълго — да, вече знам какво е омраза.

Може би трябваше да я оставя да си тръгне? А ти какво би направил, Ален? Аз се поддадох на първоначалния си импулс, всъщност просто любопитство. Приближих се до нея и с възможно най-деловия си тон я попитах: „Какво обичате, госпожо?“ Тя се смути. Започна да ме уверява, че е влязла само да хвърли един поглед на новоизлезлите книги. „Да — казах аз, — а може би и на мен?“ Можеш да си представиш каква физиономия направи в този момент. „Значи, знаете коя съм?“ — „Знам всичко за вас, госпожо.“ Стана бяла като платно и прошепна: „Той ви е говорил за мен? Нищо не би могло да ме учуди повече от негова страна!“ — „О, знам всичко за вас не от това, което той ми е разказвал за вас, а защото сте сложили своя отпечатък върху него, моделирали сте го до най-малките подробности — той винаги ще бъде изцяло ваше творение, даже и сега, когато ви се изплъзва: колкото знам за него, толкова знам и за вас.“ Тя каза: „Всичко това са само приказки…“, със същия тон, с който някога сигурно те е наричала „дърдорко“. Тя промърмори: „Не можем да говорим в този дюкян…“ — „Но отзад имаме един склад, госпожо. Ако смятате, че бихте влезли в него…“ Тя се съгласи. Помолих Балеж да се погрижи няколко минути за купувачите и въведох майка ти в колибката.

— Мама в колибката!

— Да, представи си, в този шкаф се намерихме очи в очи, както ти обичаш да се изразяваш. Първите думи, които произнесе, не издаваха ярост — явно ги беше подготвила предварително на трезва глава и дори ми се стори, че докато говореше, все повече се успокояваше, малко по малко налучкваше верния тон. Увери ме, че ще се въздържи да ме съди по какъвто и да е начин и даже в неин интерес било всичко хубаво, което си й говорил за мен, да е вярно и тя би искала да може да повярва в него. „Но, госпожице, ако наистина сте онова изключително създание, за каквото ви представя той (в думите й, без да иска, се прокрадваше презрение), то невъзможно е, ако обичате Ален по начина, по който твърдите, че го обичате, да не се съгласите, че за едно момче на двадесет и две години, което в много отношения е все още на петнадесет, не би имало нищо по-лошо…“ — Което беше на петнадесет, госпожо, преди да се срещне с мен.

Тя добре разбра за какво й намеквах, стисна устни, но се овладя и продължи: „Не би имало нищо по-лошо от това да се ожени за жена, която е толкова по-възрастна от него и простете, с минало, което в края на краищата…“ — „Да, казах аз, и с настояще, а защо не и с бъдеще?“ Нарочно се опитах да я раздразня, за да я изкарам извън кожата й. Тя продължи: „Да не би да мислите, госпожице, че на този свят има майка, която не би се ужасила от един такъв брак? Ще се въздържа да ви припомня обстоятелствата, които правят буквално немислима всяка връзка между нашите две семейства…“ — „Разбира се, госпожо… защото аз не съм от добро семейство. А Ален е младият Гажак, типично «момче от семейство».“

 

 

Прекъснах Мари с раздразнение:

— Подиграла си се с мен пред майка ми, приискало ти се е да блеснеш, да излезеш по-силната, да я стъпчеш — и за това си си послужила с мен.

— Да — каза тя, — не крия, че това уреждане на сметките ми доставяше особено силно удоволствие, до насита се наслаждавах на собствената си дързост. Но най-голямата дързост, която ми дойде на езика, беше да й кажа: синът ви ми поиска ръката, но бъдете спокойна, и въпрос не може да става да дам съгласието си: обичам него самия, а не богатството му, което ме ужасява, не средата му — тя ми вдъхва отвращение… Бях готова дори да призная пред нея, че разликата във възрастта, която имаме с теб, е заплаха за щастието ни, за мен дори повече, отколкото за теб. Да… Но, Ален, та това би значело да й издам тайната и да смъкна огромен товар от раменете й: така тя отново би се превърнала в господарка на твоя живот, ти би загубил разменната монета, която ти бях дала: майка ти е готова на всичко само и само да се махна. Ето защо трябваше да продължавам в същия дух. Отначало се съгласявах с нея и дори се правех, че разбирам съображенията й. Потвърдих, че от обществена и каквато и да е друга гледна точка аз съм точно от онзи вид съпруги, които със сигурност не са желани от майката на един-единствен и така състоятелен син като теб… Освен, добавих аз, ако не се налага тя да го предпази от нещо по-лошо…

— О — възмутих се аз, — надявам се, че не си я упрекнала за страстта й към земята, за Нюма Серис и Въшката?

— Не, в нищо не съм я упреквала, наговорих й всичко, но по такъв начин, че да не излезе, затръшвайки вратата след себе си. Похвалих се, че вече окончателно съм скъсала почти всички въжета, с които си бил омотан, но признах, че все още не съм те направила съвсем свободен човек; казах още, че за мен не би било трудно да те убедя, че не е бог знае каква философия само да стоиш и да гледаш как боровете си растат самички, да караш арендаторите да събират смолата и после да слагаш в джоба си парата; вместо да изгниват дърветата, които много преди това е трябвало да бъдат отсечени и на тяхно място да бъдат засадени нови, които да носят печалба, ще те науча кога трябва да се сече и бих ти осигурила огромен годишен доход, от който сега арендаторите не получават нищо… Но, добавих аз, ние ще внесем промяна във всичко това и ще започнем да делим с изполичарите парите от отсечените дървета. Ние с Ален сме решили…

— Не, не може да бъде — извиках аз, — не може да си изрекла пред нея такава лъжа!

— Е какво пък, направих го! Доставих си това удоволствие.

О, неведнъж бях чувал това нейно злобно гласче — в случаите, когато огорчението, натрупано в нея през годините на нерадостната й младост, прелееше чашата, — но едва при срещата с майка ми сякаш всички прегради бяха паднали и вълната на злоба бе плиснала, опръсквайки и мен самия. Изведнъж се озовах на страната на майка си. Дадох си сметка за това и се разкрещях.

— Но откъде-накъде се бъркаш в тези работи!

— А — извика тя извън себе си, — така, значи! Това е нещо като „кой ти каза“ на Хермиона^[14], така ли? Чудя се само какво те възмущава повече: обидата, която нанесох на майка ти, или мисълта да разделиш с арендаторите парите от отсечените дървета. Щом се опитах да ти отнема кокала, и ти веднага си показа зъбите. О, ти си истински син на майка си! Хайде, тичай да я успокоиш!

„Мари, скъпа“ — смотолевих аз. Понечих да я прегърна, но тя ме отблъсна, излязла от кожата си.

— Но едно във всеки случай никога няма да се научиш: да прегърнеш една жена така, както трябва — това е нещо, което не се учи.

В началото даже не усетих удара и замрях неподвижен, с протегнати ръце. Тя сигурно забеляза, че лицето ми е разкривено от болка, и мигом изтрезня. Изстена: „Ален, мой малки Ален…“ — но аз на свой ред я отблъснах и с все сила затръшнах входната врата зад себе си.