Франсоа Мориак
Юноша от едно време (4)

Глава IV

В Бордо, две години след това, започвам нова тетрадка. Донзак ме помоли да вземе първата със себе си в Париж, където той постъпи в семинарията на кармелитите. Отново започвам този дневник само заради Донзак. Дневник ли? Не: по-скоро стройния подреден разказ за това, което ми е носела ден след ден нашата история с мама в течение на две години. Но преди всичко това е опит да си дам ясна сметка какъв съм станал две години след смъртта на Лоран.

Какъв съм станал? Различен ли съм? Различава ли се двадесет и една годишният младеж, на прага да завърши литература в Бордо, от някогашния юноша? Същият съм си, обречен съм да си остана същият — ако не умра като Лоран. Живеещият в мен старец от Малтаверн ще заеме в неписаната история на Ландите мястото на стария от Ласю, но и на осемдесет години той ще живее в същото тяло, в което живее и сега, а през 1970 година някое дете-поет ще го гледа отдалеч — седнал неподвижно на прага, превърнал се в каменно изваяние.

 

 

Смъртта на Лоран промени не толкова мен, колкото условията на моето съществуване. С месеци ходих като замаян. Мама пое всичко върху себе си, а физическото ми здраве се превърна в единствената й грижа. Имах „затъмнение на левия дроб“. Не миряса, докато не ме освободи от военна служба. Зарадвах се, макар и да умирах от срам. Станах още по-необщителен и непрекъснато се зъбех на мама. Веднъж избавила се от страховете си за мен, тя започна да отделя все по-голямо внимание на Малтаверн и тъй като през същата година си купихме и автомобил марка „Дион-Бутон“, тя започна непрекъснато да ходи там по за малко. Нищо вече не бе далече. Само една година по-рано, за да се добереш до Малтаверн, трябваше да сменяш по два влака. Още под сводовете на Южната гара вече се чувствувахме откъснати от дома. Големите ланди, единственото ми отечество, изглеждаха далечни като звездите. Сега знам, че започват още на излизане от Бордо, и стига по пътя да не се развали моторът или да не спукаме гума, стоте километра между Бордо и Малтаверн можем да вземем за по-малко от три часа.

 

 

Пиша за какво ли не, само и само да не засегна отворилата се след смъртта на Лоран рана. Какво се случи между мен и мама? В какво я обвинявам? Тя започна да се грижи за всичко, да ме разтоварва от всичко. Когато тя е в Малтаверн както сега, в Бордо се радвам на такава свобода, каквато не е имал нито един студент преди мен — на мое разположение са готвачка и камериерка. Но не мога да упреквам мама, че не съм в състояние да се възползувам от тази свобода.

— Защо нямаш приятели? Защо винаги отказваш, когато те канят, и вместо да танцуваш, стоиш настрана?

Не танцувам поради същата причина, поради която и не ходя на лов. Все същото е…

Не, не е съвсем същото. Това, което сега ще разкажа, е нещо наистина преживяно, а не протичаща в момента история — макар и историята все още да не е завършила. Донзак ще успее да улови разликата между обработения и интерпретирания документ и това, което от ден на ден и от страница на страница все повече придобива облика на неизбежна съдба. Донзак ще съумее да изтълкува правилно лъжите, които се дължат на това, че премълчавам разни неща, и въпреки волята ми ще ги накара да разкажат истината — истината, която аз самият бих искал да изкопча от себе си и която търся със страстна боязън — страх ме е не заради самия мен, а защото става дума за мама, защото малко по малко я разобличавам и колкото повече разкривам истинския й лик, толкова повече тя ме плаши.

 

 

Но сега вече не съм сам. Не съм повече в нейната власт. Появи се някой. Някой. Всичко започна в книжарницата на Бар, в безистена между улица Сент Катрин и площад Комеди. Открих доста късно тази претъпкана с книги мрачна дупка. Моята книжарница беше тази на Фьоре, на Булеварда на Интендантството. В книжарницата на Бар на почетно място са изложени изданията на „Меркюр дьо Франс“^[1]. Тук обичат литературата. Книгите на съвременните поети са изложени на витрината.

Започнах да се отбивам почти всекидневно в книжарницата на връщане от Факултета както първия път. Тъкмо прелиствах една книга, „Аморалистът“^[2], и бях толкова погълнат от четенето, че се сепнах, когато чух женски глас да шепне в ухото ми: „Съветвам ви да я купите, даже и да нямате много пари. Това е оригиналното издание, а оригиналните издания на Жид…“

Вдигнах поглед и в полумрака на тази пещера видях госпожица Мари, която продава книгите и въобще върти целия магазин (Бар, собственикът, стои все на касата, а Балеж, гърбавият продавач, върши грубата работа). Облечена в черна престилка, госпожица Мари се старае да остане незабелязана — освен за онези, на които се спира погледът й, както например през онзи първи ден се спря на мен. Какъв поглед само! Нежен и подигравателен едновременно — страшно проницателен. Точно онази черта у мен, която отблъсква останалите, нея я разнежваше и привличаше. Все пак без да искам, я излъгах. Много обичам книгите, а купувам малко и се колебая дълго преди да взема решение, накратко, тъй съм неспособен да похарча и един франк, а на всичкото отгоре и се обличам така лошо и ходя все с една и съща тясна връзчица на врата, че тя ме взе за някой беден студент. След това обаче разбрах колко силно са я изненадали износеният ми на вид балтон, който не е конфекция, и чантата ми от скъпа кожа с инициали. Но не приличах на човек с много пари за харчене. Тя мислеше, че съм от семейство на разорени селяни или на скъперници, и ми заделяше оригиналните издания. „Ще платите следващия месец“ — ми казваше тя.

Не се стараех да разсея заблужденията й — но не от лоши помисли. Може би от нещо като срам? Не, по-скоро поради щастието да се чувствуваш обичан заради самия себе си, поради мисълта, че можеш да се харесаш на момиче като нея, което при това не знае, че съм наследник на Малтаверн. През редките вечери, когато мама ме кара да ходя да гледам как танцуват другите, много добре знам, че всички момичета ме гледат с едни и същи очи, сякаш на смокинга ми е забодена невидима табелка: хиляди хектари ланди, недвижими имоти. На устните на всички — все една и съща покорна усмивка и еднакво усилие да говорят само за това, което „се смята за интересно“. А представата на тези глупачки за „интелектуалец“!… Не, не ми се мисли за това. Достатъчно е Донзак да разбере какво неочаквано щастие за мен бе това момиче, в чийто поглед се четеше толкова любов към бедния студент, за какъвто ме мислеше. След това научих, че тя си е обяснявала отказа ми да изляза с нея със страха ми да не я компрометирам — до такава степен съм й приличал на ангел; после заедно много се смяхме на това. Не съм й казал обаче истинската причина за отказа си, защото и аз не съм сигурен, че я знам. Най-напред без съмнение исках да поддържам още дълго мита за бедния студент, след като излезем извън мрачната пещера на книжарницата; но главното е, че не можех да отделя в съзнанието си Мари от книжарницата, както някога не можех да отделя госпожица Мартино от коня й. Чувствувах се защитен от нея, като едновременно с това имах възможност да й се наслаждавам — като че ли не можеше да съществува друго удоволствие за мен, освен да я съзерцавам във вълшебния полумрак на книжарницата; тогава не оставаше нито един от онези отвратителни проблеми, с каквито беше пълен светът отвън — тях не бих бил в състояние да разреша.

 

 

Това положение би могло да продължава до безкрайност, защото и Мари бе свикнала с него; то съответствуваше на образа, който тя бе създала за мен в сърцето си, на онази особеност на характера ми, която тя наричаше noli me tangere^[3]. Освен ако някой случайно не ни видеше заедно… Но не вярвам на случайности — всяко съвпадение може би е доказателство за това, че съдбата ни е в ръцете на някаква висша сила.

Въпреки че Мари беше душата на книжарницата, собственикът й Балеж не одобряваше факта, че тя позволява на мнозина клиенти, между които аз бях най-редовният, да се ровят из книгите, без да ги купуват. Тя си представяше книжарницата така, както я описва Анатол Франс в „Под градските брястове“^[4], където говори за това как господин Бержере се среща всеки ден с приятелите си в книжарницата на Пейо. Мари ми каза под секрет, че особено много трябвало да защищава мен, както и един млад учител от малкия лицей в Таланс, който прекарвал в книжарницата на Бар всеки четвъртък следобед — единствения му свободен ден. Точно този ден не ходех в книжарницата, защото тогава бе претъпкано с хора.

— И той е див като вас, не познава никого…

— Но познава вас! — отвърнах ядно аз.

Ядът ми я разсмя — помисли, че я ревнувам. А дали наистина не беше така? Във всеки случай започнах да ревнувам веднага, щом си придадох страдалчески вид: струваше ми се, че влюбването става автоматично, по същия начин, по който според Паскал се постига истинската вяра…

Тревожеше ме възрастта на този непознат съперник. Бил с няколко години по-голям от мен. У нея събуждал чувство на съжаление, защото живеел в почти пълна самота, а понякога думите му издавали безнадеждна горест — изглеждало, че като малък е преживял някакво непоправимо нещастие. Колкото повече нарастваше огорчението, което изпитвах, толкова с по-голямо съчувствие говореше тя за него. Този път огорчението ми беше искрено, наистина го чувствувах — и скоро Мари не издържа. Двамата бяхме останали сами зад рафта с книги на старо. Тя за първи път хвана ръката ми и я подържа така за един миг.

— Като си помисля само — каза тя, — че не знам дори малкото ви име. Знам с коя буква започва, видях инициалите ви на чантата. Кои имена започват с А?… Да не би Артюр или Адолф? Или Августин?

— Може би Августин.

Приближих устни до малкото й ушенце: „Ален…“ — прошепнах аз, като че ли ставаше дума за някаква голяма тайна, и тя повтори: „Ален“, сякаш се бои да не го забрави. Попитах: „Как ме наричахте, когато си мислехте за мен?“

— Никак. В дните, когато не идвахте, си казвах: „Днес ангелчето не дойде.“

— О! — въздъхнах аз. — И вие ли?

В този миг си спомних за здрачната вечер в Малтаверн, когато Симон ми каза: „О, та вие сте ангел!“ Спомних си за него точно в мига, когато той отново щеше да се появи в живота ми! Толкова чудно ми се вижда това, че започвам да се съмнявам в себе си: нарочно съм измислил тази история и съм я нагласил. Спомням си как се завтекох към изхода, без да кажа дори довиждане, а Мари вървеше зад мен и тихо повтаряше: „Какво ви стана? Не исках да ви обидя…“

— Момичетата не харесват момчетата, които приличат на ангели — казах аз. (Стояхме съвсем близо един до друг, точно на изхода. В книжарницата не беше останал нито един клиент.) И всъщност са прави.

— Защото има лоши ангели ли? — попита Мари. Опитваше се да се засмее насила, стараейки се да разсее появилото се между нас облаче.

— Не, лошият ангел ще им хареса, той би ги накарал да страдат по него…

— Зависи какви са момичетата — каза тя. — Знаете ли, никога не съм имала вкус към грубияните. Винаги съм се страхувала от тях.

— А пък аз ви изглеждам безобиден.

— Засягате се от всяка моя дума.

— А даскалчето от Таланс, което идва в книжарницата всеки четвъртък, от него страхувате ли се?

— Ах, да не би всичките ви терзания да са заради него? Горкото момче — с всички сили се мъча да не му дам да разбере, че ми е отвратителен, но напразно, струва ми се. Все пак с известно усилие на волята си налагам да го хващам за ръката и дори, за своя чест, успявам да я задържа за няколко секунди. Изглежда невероятно, но и на двете си ръце има по шест пръста. Не можете да си представите колко е неприятен на пипане този мек израстък, това хрущялче…

Опрях се на витрината. Попитах:

— Симон? Значи, е в Бордо?

— Значи, го познавате? Как е възможно!

— А знаете ли, че има по един излишен пръст и на всеки крак? Добре тогава, Мари, в четвъртък му кажете, че един от клиентите ви се казва Ален и е ангел, и тогава ще узнаете всичко за мен, за майка ми, за детството ми, за родния ми край, в който е роден и Симон Дюбер. От своя страна днес аз няма да ви говоря нищо за него, защото тогава ще трябва да ви посветя във всички подробности за моя нещастен живот, а няма да успея. Нека той да ми разчисти пътя… Аз само ще допълня неговите показания. След като ви разкаже всичко, на мен ще ми бъде по-лесно да ви приобщя към тази история, която не интересува никого.

Тя прошепна: „Освен мен.“ След това ми разказа малкото, което самата тя знаеше за Симон. Париж не му бил понесъл и веднага щом се дипломирал с подкрепата на влиятелните си покровители, с които много се гордеел, получил назначение в областта около Бордо.

— Но той твърди, че ако не съм аз, тук щял да се чувствува още по-самотен.

— Не ходи ли да вижда родителите си?

Не знаеше нищо за това. Никога не говорел за тях, сякаш се срамувал. Сетих се, че ако беше идвал в Малтаверн, мама сигурно щеше да научи. Казах „довиждане“ и натиснах дръжката на вратата. Тогава изведнъж си представих предстоящата вечер и потреперах. Онова, което дотогава ме спираше да изляза с Мари, изчезна безследно. Скоро тя щеше да научи всичко за мен и семейството ми. Без даже да я попитам дали е свободна, казах: „Не трябва да ме оставяте тази вечер сам. Мама е на село. Изостави ме. Ще ви разкажа всичко.“ Искаше ми се да разтревожа Мари; но радостта й заглушаваше всяка тревога. Помоли ме да я придружа до тях: „Ще се кача само за малко, колкото да предупредя майка си и да си сложа друга рокля.“ Магазинът се затваряше след половин час. Определихме си среща пред „Гран театър“.

 

 

Това беше първата среща в живота ми, а вече бях на двадесет и една години! Тази вечер няма да съм сам. От кафене „Бордо“ телефонирах на Луи Ларп, нашия камериер, за да го предупредя, че за вечеря ще доведа една приятелка. Представих си изумлението му. „Дама ли, господин Ален?“ — „Да, дама.“ — „Мисля, че има само един бифтек за господина.“ — „Тогава отворете една кутия с пастет от гъши черен дроб и изстудете бутилка вино, от което намерите за добре.“

 

 

Зачаках в мъглата, пред вратата на едноетажната къща на улица Л’Еглиз Сен Сьорен, докато тя се преоблече. Когато се появи отново, и беше, и не беше предишната Мари — излязла от кожата на своя занаят и сумрачната книжарница, — а аз за първи път през живота си гордо пристъпвах и не се различавах от всички останали момчета в онази ноемврийска вечер, чийто мирис ще остане завинаги в мен. Бързах да стигна колкото се може по-бързо до площад Гамбета и Булеварда на Интендантството — ще събера ли смелост да си го призная? — да, за да ме видят с тази млада жена до мен. За всеки случай попитах Мари: „Да не би да ви е неприятно, че ще ви видят с млад мъж? Можем да минем по странични улички…“ Тя се разсмя: „О, знаете ли, по-скоро аз бих могла да ви компрометирам…“ Казах й, че съм родом от Базас и в Бордо не познавам почти никого. Все пак за десетте минути, за които щяхме да стигнем до дома ми на улица Шеврюс, трябваше да я подготвя за разкоша на къщата, за камериера… „Знаете ли, имаме две хиляди хектара борови гори“ — добавих глупаво аз. Не изглеждаше, че цифрата й направи някакво впечатление. Вече съвсем глупаво додадох:

— Без да се смята останалото.

— Не виждам с какво толкова има да се хвалите.

— Не че се хваля, но просто досега криех това от вас. Сега исках да ви предупредя…

— Не, Ален, това променя нещата. Няма да вечерям в дома на майка ви в нейно отсъствие и без знанието й. Ще ви заведа при Ейрондо — едно малко ресторантче на пристанището, което знам.

Възразих, че няма да може, защото вече съм се обадил по телефона вкъщи, за да поръчам достойна за нея вечеря.

— Тогава ще се обадите от ресторанта на Ейрондо и ще отмените заповедта си.

— Не познавате Луи Ларп, нашия камериер. Никога не бих могъл да се осмеля да го направя. Отворил е една кутия пастет от гъши черен дроб. За него това е истинско свещенодействие. Освен това мразя да се обаждам по телефона. Направих го сега заради вас, но никога няма да свикна да телефонирам. Почти никога не се обаждам по телефона.

— Не ви ли е срам!

— Да, срам ме е. Мама все ми повтаря: за колкото и умен да се мислиш, си жалък страхливец.

— Виждам, че съм се появила навреме.

— Презирате ме…

— Не ви презирам, защото никога няма да се примирите с този свят въпреки хилядите ви хектари, никога няма да станете един от тях… Някои от тях идват в книжарницата, наистина не много, защото повечето никак не обичат да четат. Наблюдавам ги непрекъснато — та нали тезгяхът е нещо като барикада. Но понякога идват клиенти, които търсят редки издания. Подслушвам ги какво си говорят, наблюдавам ги скришом, хубавичко ги познавам…

— Но не познавате мен, Мари. Когато ме опознаете…

 

 

Седнахме в дъното на ресторанта — някога той сигурно е бил моряшка кръчма, а сега се сервираха миди, стриди, миноги, а през сезона на гъбите — и червенушки. Отиде на бара да се обади по телефона. Върна се, заливайки се в смях — не знаех, че е способна да се смее по такъв начин.

— Спокойно! Чух как камериерът вика на готвачката: „Отменя поръчката! Добре, че не отворих гъшия пастет!“ Сега спокоен ли сте!

— Просто съм смешен — жално казах аз.

Щом се сетя за тази история, всеки път оставам поразен от ненаситната жажда да се изповядвам, която изпитвах тогава, от невъздържания начин, по който непрестанно говорех за себе си, като че ли това младо момиче или може би жена, за което не знаех нищо, нямаше какво да ми разкаже за живота си, сякаш от само себе си се разбираше, че от двамата интересният, съм само аз. Онази вечер тя ме слушаше, като ми задаваше само въпросите, от които се нуждаех, за да се освободя от всичко, което ме задушаваше.

— Симон Дюбер ще ви разкаже повече, отколкото сам бих се осмелил…

— Но няма да му казвам за вас, ако искате!

Възразих, че, напротив, бих искал като наш враг — защото той се беше превърнал в наш враг — да й обрисува Малтаверн в черни краски.

— Впрочем за мен няма да ви каже нищо лошо, освен ако не се е променил: той ме обичаше.

Помълчахме малко, после попитах:

— А призна ли пред вас, че е учил в семинария и е носил расо?

— Ах, сега разбирам защо ми прилича някак на отритнат. Поповете са го мачкали, мачкали, а после са го захвърлили на боклука.

— Мари, за вас съществува ли такова нещо като религия?

— А за вас, Ален? Питам ви, макар че знам предварително какво ще ми отговорите.

Откъде ли пък знаеше? Повторих:

— А вие, Мари?

Тя каза:

— Мен тя никак не ме интересува — и добави: — За мен нещата са приключили на всички фронтове: на двадесет и осем години съм. Държа да ви кажа на колко съм години, в случай че ме сметнете за способна да си мечтая за вас.

Попитах: „А защо не?“, после ненадейно станах, буквално изпаднал в паника: „Да се махаме оттук.“

— А сметката, скъпи Ален?

 

 

Когато отново се озовахме на вече опустялата крайбрежна улица, по която се мяркаха единствено някакви подозрителни физиономии, изведнъж ми се прииска да се върна колкото се може по-бързо на площад Комеди. Вечер по улиците стават много нападения, особено след полунощ. През смях тя ми каза, че самичък съм изпил почти цялата бутилка „Марго“, та не вярвала много на това, което съм й разказал за Малтаверн.

— Не, повярвайте ми, Мари. Впрочем сама ще се убедите, че такава история не може да се измисли, а и Симон ще потвърди всичко. До смъртта на брат ми и аз, и всички мислехме, че съм любимецът на мама. Вярата, че е така, ме караше да бъда щастлив. Когато Лоран си отиде, в главата ми се загнезди една срамна мисъл, към която се връщах на няколко пъти и не без удоволствие; стори ми се, че сега сме останали само двамата с мама, да, оказах се способен да си помисля такова нещо — вече никой на този свят нямаше да стои между нас. Стана обратното и много скоро трябваше да се примиря с очевидното — никога, в нито един момент от живота си не съм се чувствувал така далеч от нея, никога двамата не сме си били толкова чужди. Но не човек стоеше между нас. Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че между нас стоеше имотът…

— Какъв имот? — попита уморено Мари не толкова от интерес, колкото от учтивост.

— Нашият имот, искам да кажа моят, защото Малтаверн съм получил по наследство от баща ми и от Лоран. Но мама, на която съм прехвърлил всички права на владение, се разпорежда както си иска и се мисли за пълна господарка на имотите. Разбира се, знаех, че обича земята — но не в този смисъл, в който я обичам аз, а от любов към собствеността.

— Какъв ужас! — каза Мари.

— Не, всичко не е толкова долно, колкото си мислите. При нея това е просто стремеж да властвува и да царува над необятни земи.

— … И над крепостното население. При вас все още има крепостничество. О, изпратете ме до вкъщи. Страх ме е да се прибера сама…

— Но и самият аз, Мари, аз също съм жертва в цялата тази история. Добре, ще ви изпратя, но изслушайте ме още за малко: до смъртта на Лоран, докато бяхме деца, страстта на мама да притежава се проявяваше много рядко. Като наша настойница грижата за земята беше нейно законно задължение. Мисля, че това, което изцяло промени отношенията ни след смъртта на брат ми, бе увереността й, че няма да има делба, че империята ще си остане непокътната.

— Това е чудовищно.

— Повече, отколкото можете да си представите. Един наш съсед в Малтаверн, Нюма Серис, той ни се пада някакъв братовчед, има най-обширното имение след нашето; вдовец е, умори жена си от скръб…

— От скръб не се умира — каза Мари с раздразнение.

— Как Нюма Серис издържа на аперитивите, коняците и червените вина, които смуче по цял ден и са единственото му удоволствие на този свят, е загадка, която никога не е будила любопитството ми. В замяна на това винаги ми е било чудно защо майка ми му ходи на гости. Тя твърдеше, че трябвало да се съветва с него във връзка с продажбата на дървен материал или при споровете с изполичарите; но аз бързо разкрих какво общо има тя с това гнусно същество. Той има една ужасна дъщеря, която ние с Лоран ненавиждахме. Казва се Жанет, но ние не я наричахме другояче освен Въшката. Спомням си какво ми каза Лоран малко преди да умре: „Имам страшен късмет, че съм много стар, за да се оженя за Въшката. Ти ще се ожениш за нея“. Изведнъж лошата шега се превърна в непосредствена заплаха…

— Защо пък заплаха? Сякаш сте малко момченце, което искат да оженят насила! Признайте си, че някъде дълбоко във вас има един съучастник на майка ви, който си мечтае за отвратителния брак, и че този съучастник ви кара да се страхувате от него.

 

 

Стояхме пред вратата на дома й. В ръка държеше ключа си. Каза: „Довиждане, Ален. Не идвайте в книжарницата преди петък. Предния ден ще съм се видяла със Симон Дюбер. Може би всичко ще започне да ми изглежда другояче.“ Вратата хлопна. Останах сам на тротоара, на тясната уличка в квартал Сен Сьорен. Приседнах на стъпалото пред входната врата, опрях лакти на коленете си и заплаках. Макар отчаянието ми да не беше престорено, все пак в истинския смисъл на думата беше точно такова. Опивах се от собственото си страдание. Но, така или иначе, между пръстите ми се стичаха истински сълзи, съвсем истински бяха и риданията ми и аз напразно се мъчех да ги сдържам.

Зад мен вратата отново се отвори. Скочих. Показа се Мари с лампа в ръка. Още беше с шапка. Тя каза: „Добре, че ви видях през шпионката.“ Накара ме да вляза вътре, предупреждавайки ме да не вдигам шум, нищо, че стаята на майка й гледала към двора. После ме вкара в една тясна стая, която трябва да беше гостната. Беше студено и миришеше на застояло. Креслата — облечени в калъфи. Дори и полилеят беше обвит със сатен. Мари ме настани до себе си на канапето. Аз плачех ли, плачех, а тя каза:

— Какво дете сте само! Не на петнадесет — даже и на десет години не сте. На човек му се иска да ви попита: „Е, хайде, мина ли ти?“

Най-напред ме прегърна тя. Зарових лице във вдлъбнатината между рамото и шията й. Не смееше да мръдне — като че ли на пръста й е кацнало птиче; а аз не можех да се начудя на обзелото ме спокойно щастие. Правех първите си плахи стъпки. Най-после позволявах „да ме докосват“ — в буквалния смисъл на думата. Сега бях склонил да не бъда вече „неприкосновен“. Най-напред тя избърса сълзите ми с кърпичката си, после леко докосна с устни очите ми и задържа хладната си длан върху тях. В един момент леко ме погали по бузата, само това. Аз отново започнах да говоря, а тя ме слушаше търпеливо.

— Срам ме е — казах аз, — че създадох у вас такава ужасна представа за нещастната ми майка. Сега си давам сметка колко неубедителна изглежда историята, която ви разказах. Но как да ви накарам да разберете какъв човек е майка ми? Един-единствен път се реших да поговоря с нея за плановете й относно малката Серис, но когато се опитах да й обясня причините за моето отвращение, тя даже не пожела да изслуша какво й говоря, защото най-искрено е убедена, че — колкото и невероятно да ви звучи — това, което се нарича физическа любов, не е създадено за този род хора, към който принадлежим ние с нея, че това е измислица на разни автори на романи, просто дълг, вменен на жената от Бог с цел продължаването на рода, както и лек за животинските щения на мъжете; тя ми призна, че това й е най-непонятното божие творение. Съгласих се с нея, че духът е изправен пред истинска пропаст поради тясното обвързване на стремящата се към Бог душа с плътско-животинското. Тя започна яростно да протестира, че това е изпитание, което трябвало да бъде преодоляно от всеки християнин — а най-важното е да не се поддаваш на съблазните, които крие написаното в книгите, а те запълват живота ми. „Но ти — добави тя — си мой син, познавам те и знам, че и ти ще се отвратиш от всички тези неща… Не си разбрал още…“

В този миг се сетих за баща си, макар че не го помнех — най-милият и нежен човек на този свят. Прошепнах: „Горкият татко…“ Мама с озлобление каза едва чуто: „О, кълна ти се, той никога не ме е щадил. Това никога не ми се е разминавало.“ Аз казах пак: „Горкият татко…“ Спомням си, че след като помълчахме известно време, попитах майка си как не й е съвестно да остави нещастната Жанет в ръцете на съпруг като мен, който с положителност ще започне да я избягва. „Но, милото ми момче, толкова по-добре! След като ти роди син, ще я оставиш на мира, а тя ще се гордее, че е допринесла да се създаде най-голямото по размери имение в цялата област, най-добро и по качество на земята. Това ще позволи на малката Серис да работи за благото на цялото й подвластно население: единственото законно удоволствие, позволено на жена от нашия кръг…“

Бедната ми майка! Мари се учуди защо не съм й казал, че едно такова въздигане на земята в култ е недопустимо за християнка като нея.

— О, по този въпрос тя си има солидни аргументи — свещеният дълг оправдавал всичко. Според мама злото се заключава единствено в неизпитаното от нея силно желание, което тя нарича похот, и предизвиква единствено отвращение. На нея и през ум не й минава, че грехът може да е свързан и с горделивостта да притежаваш и да властвуваш. Чела ли е някога, тоест искам да кажа, размишлявала ли е някога върху словата на Всевишния, от които аз винаги потръпвам?… Не, не е така, и аз като нея не потръпвам от тях.

После замълчахме. Малко след това прошепнах: „Какво ли би казала мама, ако ни види?“

— Да не ти е студено?

— Не, с теб ми е топло като в гнездо.

Мари тихо каза: „Първото «ти», което произнасят любимите уста.“ Поправих я: „Първото «да»…“

Измина още малко време, тя прокара пръсти през перчема ми и притисна устни към челото ми. Тогава на свой ред си припомних стиха на Верлен:

… и който ви целува

по челото като дете.^[5]

Постояхме малко така, безмълвни и неподвижни. Изведнъж тя стана и обви ръце около врата ми:

— Остави я нея, майка ти, напусни я, остави всичко на нея и започни да живееш самостоятелно.

Отвърнах тъжно:

— Няма как да стане така, че всичко да престане да бъде мое.

— Ти си собственост на своята собственост. Ще бъдеш мъж на Въшката.

Притиснах се към нея. Казах след възцарилото се дълго мълчание:

— Как да напусна мама? Цял живот сме били заедно. Разбери, за мен трагедията не е в това, че е обсебила имотите, които са моя собственост, а че предпочита тях пред мен.

— Тогава тя ти изневерява с тях!

— Точно така — ако ми помогнеш, може би най-после накрая ще успея да избягам от нея.

— С какво бих могла да ти помогна аз, момченцето ми. Това, което мога, е да те накарам да се осъзнаеш докрай — но то означава да те направя още по-нещастен, а не и да ти вдъхна волята, която нямаш…

Възразих, че тя ме е променила повече, отколкото бих могъл дори да си представя само две седмици преди това, че едва сега разбирам какво щастие би било да избягам от майка си, но не виждам как бих могъл да се лиша от нея: няма да успея да се справя с управлението на имотите. Разбира се, че държа на тях повече от всичко на света — и не се срамувам от това. Малтаверн е единствената ми любов. В замяна на това обаче земите на Нюма Серис за мен нямат никаква стойност. Въпреки всичко Въшката ме караше да се страхувам. Цял живот съм слушал хвалбите на майка си, че винаги постигала целите си. Когато й се приискаше да притежава някой горски участък, можеше да чака с години, докато сложи ръка върху него. Нотариусът предупреждаваше нея и Нюма Серис и за най-малкото парченце земя, обявено за продан. И двамата играеха една и съща игра — веднъж единият отстъпваше, после другият. А пък аз бях най-големият коз в тяхната върховна комбинация — след смъртта на Лоран майка ми се устреми към нея с такава нескривана и бурна страст, че за мен нямаше никаква възможност да се отърва от нея.

Мари се успокои, след като ме попита на колко години е Въшката и разбра, че е само на дванадесет.

— О, бедното ми момче, та ти имаш на разположение поне седем-осем години, за да парираш всеки удар, и най-лесното, което можеш да направиш, е да се ожениш. Въшката те тревожи само защото си едновременно син и на майка си, и на земята, на Малтаверн: те и двете са те хванали здраво.

— Да, но сега с мен си ти.

Тя се поотдръпна и пропя: „Време е да се разделяме, време е за лягане“ — и отвори входната врата.

Вървях с широки крачки по средата на опустялата улица.

Майка ми стана жертва на радостта и силата, които бушуваха в мен. Сега, с известно закъснение, след като сам произнесох присъдата си над нея, избухна това, което всъщност чувствувах към нея. „И така: изминалата вечер бе поставила нещата по местата им — сега и аз изпитвах същото отвращение, което Мари не бе успяла да скрие. Нещо повече — докато стъпките ми отекваха по старото ни парадно стълбище, обзе ме неизмеримо озлобление, задето мама ме е изоставила: истинско престъпление бе от нейна страна, че не ме предпочита пред всичко останало… Но имаше и нещо по-лошо. Подобно на стара регентка, тя безкрайно повече предпочиташе пред мен щастието да властвува над кралството на сина си, когото предварително беше принесла в жертва — мислено вече я бе направила, свързвайки ме с Въшката — и за нея не можеше да има оправдание, дори и това, че не познава плътската любов. Нали е виждала как се мъчи баща ми. Татко! Татко! Обични непознати мой татко! Спомням си как веднъж, на десет-дванадесет години, ненадейно бях обзет, осенен от мисълта, че ти си се върнал след дълго пътешествие и отново ще те заваря вкъщи. Втурнах се като луд, блъскайки се в минувачите. Изкачих стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж — същото стълбище, по което се изкачвах сега. Под китайската лампа мама изпитваше Лоран по вероучение. Срещу нея креслото на бедния татко беше празно. Татко, от тебе беше останала само фотографията, увеличена от Надар^[6], която висеше над леглото на мама…“